Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (16)

Глава 14

Разпитът започна в болницата. След като докторът ме прегледа и ми каза, че ще оживея, аз се присъединих към колегите си. Капитан Бейнс се беше появил, както и Бенедикт, федералните и няколко души от кабинета на кмета, както и адвоката на помощник-губернатора.

Следвахме протокола и пипахме внимателно, за да не объркаме разследването. Обадихме се на съдия, който издаде заповеди за обиск на домовете на заподозрените. По време на разпитите присъстваха адвокатите на заподозрените, които им препоръчаха да направят пълни самопризнания, защото това ще е най-добре за тях.

Мъжът с обеците имаше сътресение на мозъка от сандвича с черната топка, който му спретнах. Той не участваше за известно време. Но Блуто и татуираният мъжага бяха в съзнание и в състояние да говорят. Така и сториха.

Но когато всичко беше казано и записано, при цялото ни внимание и прецизност, разбрахме съвсем малко повече, отколкото знаехме в началото.

Блуто и приятелчетата му бяха наети да ми счупят краката. Дали им моя снимка, адреса ми и пари в брой, които да си разделят. Проследили са ме до Джо от апартамента ми, който са наблюдавали. След като приключат с побоя е трябвало да оставят курабийката до мен.

Не знаеха кой ги е наел. Не знаеха за убийството на Джейн Доу. Местожителствата им бяха намерени и всичко беше чисто там. Алибитата им за времето, когато е убита Джейн Доу, бяха непоклатими. Тяхното единствено престъпление, като оставим настрана нападението и побоя над полицейски служител, бе невероятното им малоумие да се вкарат в такива неприятности за толкова малко пари. Те дори няма да стигнат за сметките им в болницата, да не говорим за адвокат.

Техен поръчител се оказа човек на име Флойд Шмид, който предлагаше главорези на повикване от един бар на улица „Максуел“. Първо Флойд не искаше да ни сътрудничи, когато дойде в управлението, но бързо се съгласи да каже всичко, само да не го свързваме с убийството на Джейн Доу.

Един мъж е дошъл да го види в бара и му е предложил 500 долара, за да ме осакатят. Флойд не можа да ни го опише, освен че е бял, среден на ръст, между 20 и 40 години.

— Кълна се, че не погледнах мъжа в лицето. В този бизнес, ако погледнеш човека — става му неудобно и се отказва да използват услугите ти.

Никой не се и учуди.

Курабийката беше като тази, която бе открита при тялото на Джейн Доу. Снимката ми бе проявена от някого в частна тъмна стаичка, а не във фото. Успяхме да възстановим две от стодоларовите банкноти, които е дал за услугата на Флойд. Използвахме ултравиолетова светлина, за да потърсим отпечатъци, но извадихме само тези на Блуто.

С други думи, нямахме нищо.

Бях изтощена, с ужасни болки, напълно разбита. Хърб ми предложи да си отида вкъщи. Като не видях смисъл да споря, така и сторих.

И, разбира се, не можах да заспя.

Малко тиленол ми помогна за болките, много от които се бяха увеличили от побоя. Но дори и при напълно изтощени батерии, не можах да се отпусна.

Той беше навън. Знаеше къде живея. Знаеше, че го преследвам.

Той дори ме беше снимал.

Тъй като беше в близък план, можех да разбера, че е направена през нощта, докато вали, и аз бях с шлифера си. Все още не беше установен видът фотоапарат и обективът, които е използвал, но аз знаех кога я е направил. На местопрестъплението на Джейн Доу.

Джинджифиловия мъж е бил там. Той ме е избрал за свой противник. А сега играеше някаква извратена игра.

Федералните бяха на прав път в една от почивките при разпитите.

— Има голяма вероятност това да е същият човек, който ви е дал бонбоните — каза Дейли.

— ОБИ ще ни даде разпечатка за подобни фалшификации на продукти следобед.

— Този човек ви е извел като основен негов враг. Бъдете готова скоро да имате личен контакт. Писмо, обаждане по телефона. Може дори да се срещнете очи в очи, без да подозирате, че е той.

— Трябва да ви наблюдаваме, лейтенант.

Учтиво отказах, като им обясних, че още няма нужда от такива мерки.

Но сега, сама и в леглото, не можех да не се чувствам леко параноично. През всичките години, в които съм преследвала убийци, никой не е преследвал мен.

Размислите въобще не ме отпуснаха.

Отново „изгледах“ мислено местопрестъплението на Джейн Доу, което беше лесно, защото го бях гледала поне дузина пъти. Не бях забелязала някой от зяпачите да носи фотоапарат, но със сигурност ще трябва да го видя пак.

Извъртях се на една страна, което не беше добра идея, защото веднага се сетих, че Дон го няма. Малко преди да се прибера в апартамента, мебелите и вещите на Дон бяха изнесени от коридора. Вероятно е бил Дон, а не някой крадец, защото ми беше оставил бележка с черен маркер на вратата.

Съобщението гласеше: „Гулам си задник, Джак“.

Правописът никога не е бил от силните му черти.

Но все пак ми липсваше. Или не непременно той. Просто ми липсваше топло тяло, което да лежи до мен. Май имахме повече съжителство, отколкото връзка. Аз имах до кого да се притисна нощно време, а той имаше безплатен апартамент.

Цели бракове се градят дори на по-малко.

Обърнах се по гръб и се загледах в тавана в старанието си да се предам на съня. Постепенно, бавно, най-накрая умората се настани и ме издърпа в света на сънищата.

След това телефонът иззвъня.

Скочих от леглото като стреснат елен. Бях вдигнала телефона, преди да се събудя:

— Даниелс.

— Надявам се, че не те будя, Джак. Имаме още една.

Затворих очи и разтърсих глава. Часовникът показваше малко след полунощ.

— Къде?

— Пред „7/11“ на „Адисън“ — каза Бенедикт. — На една пресечка от теб.

Премигнах и кимнах, осмисляйки новината.

— Там съм след пет минути.

— Има и нещо друго. Може би трябва да се подготвиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Оставил е още една бележка. Адресирана е до теб.

— Какво пише на нея?

Хърб си прочисти гърлото и зачете монотонно:

— „Номер 2, скъпа Джак, видях те в Джо. Не е зле за една кучка. Не се оправдаха парите, но затова пък беше забавно. Много тъжно, че онзи плешивец ти помогна. Мисля, че инвалидната количка ще ти отива. Но все още не е късно“.

— Господи — казах аз.

— Има и още. „Ще продължавам да убивам тези мръсници. Това ми е мисията. Оставил съм ти още един подарък, но той е дълбоко скрит. Бягай, бягай, колкото бързо искаш, Джак, не можеш да ме хванеш…, но аз ще те хвана. Джинджифиловия мъж.“.

— Тълпата, Хърб. Увери се, че имаме снимки в едър план на всички. Басирам се, че малката невестулка е там в този момент, наблюдава ни. Ще се видим след малко.

Отне ми няколко минути да си сложа костюм и да стигна до мястото. Дори не трябваше да се качвам в колата. Местопрестъплението беше на практика в задния ми двор.

Четири полицейски коли вече бяха там, спрели пред входа на магазина, и ограждаха пространството. Няколко униформени охраняваха местопрестъплението и го записваха. Други се грижеха за тълпата и непрекъснато нарастващия брой журналисти. Сложих си значката на врата и влязох в кръга.

Хърб, който винаги успяваше да ме изпревари на местопрестъпленията, дори и ако бяха на една пряка от мен, стоеше до кофата за смет пред магазина. Капакът беше махнат и нещо кърваво се подаваше навън. В ръцете на Хърб беше бележката, опакована в голям найлонов плик.

Намерих носни кърпи в джоба си и избърсах течащия си нос, докато се опитвах да разгледам тълпата. Ако го бях направила прекалено очевидно, щях да подплаша нашия човек. А аз бях сигурна, че е наоколо, наблюдава ни.

Никой не ми направи впечатление.

— Изглеждаш като след катастрофа с влак — каза Хърб.

— Благодаря ти за загрижеността.

Насочих вниманието си към кофата за смет. Беше още една жена, дупето й стърчеше навън като кървава планина. Като се опитвах да не гледам много в детайли, забелязах, че седалището й, вагината и ректума й бяха наранени до неузнаваемост.

Стомахът ми започна да се свива и аз погледнах настрани, благодарна, че запушеният ми нос не допускаше миризмата на смърт.

Тя беше нечия дъщеря. Страдала е, умряла е и сега се разлагаше. И това само заради желанието на някакъв кучи син да се забавлява.

— Кой я е открил? — попитах Бенедикт.

— Собственикът. Мъж на име Фицпатрик. Той се е обадил на полицията. Патрулът е разпознал стила му и се е обадил в нашия участък.

А това беше показател колко сериозен беше случаят. Участъците в Чикаго си пазеха територията и само нареждане от полицейския секретариат можеше да ги накара да преотстъпват случаи един на друг. Заповедта е била издадена след фиаското от миналата нощ.

— Свидетели? — попитах аз.

— Все още няма.

— Собственикът вътре ли е?

Кимна утвърдително.

Оставих тялото и бутнах стъклената врата, Хърб ме последва. Фицпатрик седеше на стол зад тезгяха с тъжно изражение на лицето. Той беше пълен, оплешивяващ, а на работната си риза имаше няколко петна от храна и напитки. Двама униформени го пазеха, единият си водеше бележки.

— Г-н Фицпатрик — казах аз, — аз съм лейтенант Даниелс. Това е детектив Бенедикт.

— Вземете си кафе, лейтенант. Всички вече си сипаха. Казват, че ще остана затворен за целия ден.

Тъжно ми стана за човека и за неговата загуба на печалба, но се стегнах и не се разплаках.

— Вероятно за час или малко повече ще сме приключили, — му казах аз — а и освен това при цялото медийно присъствие всички в квартала ще се отбият в магазина ви. Сигурна съм, че доста от тях ще си купят по нещо.

Той грейна при вероятните възможности за бизнес. Може би трябва да направи тениски.

— Кога забелязахте тялото, г-н Фицпатрик?

— Видях, че капакът е махнат. Понякога децата ги крадат. Един господ знае какво правят с капаците от кофите за смет.

— В колко часа стана това?

— 11:55 часа, може и малко след това. Нямаше никого в магазина, затова излязох да потърся капака и тогава видях… — посочи към кофата през прозореца. — След това влязох и се обадих на 911.

Патрулиращият полицай отляво, чиято табелка на униформата твърдеше, че е полицай Мейдоус, погледна записките си.

— Обаждането постъпи в 11:57 часа. Джеферсън и аз пристигнахме на мястото в 12:03 часа.

— Преди това забелязахте ли нещо необичайно? — попитах Фицпатрик.

— Не, нищо.

— А по-рано днес? Някой боклукчийски камион да е идвал при вас? Или ван? Нещо необичайно?

— Нищо, освен един човек, който за малко не умря в магазина ми.

Бенедикт пак направи онова движение с веждата, с което изискваше обяснение.

— Някакво хлапе, тийнейджър. Получи пристъп или припадък. Нещо такова. Хвърли се на пода до машината за пуканки, започна да се гърчи и да му излиза пяна от устата. Мислех, че ще умре на място.

— Обадихте ли се на линейка?

— Щях. Но детето ми каза да не го правя. Получавал ги постоянно. След минута — две се оправи и си тръгна, без проблеми.

Кимнах на Хърб, който отиде да се обади на г-н Рахим от първия 7/11, за да провери за подобна случка. Човек с пяна в устата лесно би отвлякъл вниманието от паркинга.

— Ще ми дадете ли записите от охранителните камери? — притиснах го аз. — От последните два часа?

— Разбира се. Но това хлапе не е зарязвало никого. Аз го наблюдавах, докато си тръгваше.

— Колко по-късно забелязахте, че капакът е свален?

— След няколко минути мисля.

Обърнах се към Мейдоус.

— Вземи му отпечатъци, след като му вземеш показания.

— Нищо не съм направил! — Фицпатрик си завря лицето в моето.

— Правим това, за да отделим отпечатъците ви, ако ги намерим по кофата.

Той кимна, сякаш си го е знаел отпреди. Излязох навън при тялото, главата ми пулсираше с всеки удар на сърцето, очите ми все едно бяха пълни с пясък. Максуел Хюз гледаше тялото в кофата с такава професионална безизразност, която може да се придобие, само ако си непрекъснато сред трупове. Когато кимна, двама асистенти с ръкавици обърнаха кофата за смет.

Момичето тупна на тротоара, обвито в опаковка от кървав боклук. Двама униформени се появиха, като слагаха в найлонови пликчета и номерираха всичко, а Хюс коленичи и потърси пулс, който знаеше, че няма да открие.

Отидох при него, наблюдавах тялото и се опитвах да си го представя ходещо и говорещо като човек. Не успях. Смъртта взема от хората тяхната личност. Тя ги обръща, тъй като няма по-мек израз, по-скоро в предмети, отколкото в човешки същества.

Това момиче е имало хобита, мечти, надежди и приятели. Но нищо от това вече няма значение. Това, което оставаше, беше още унижение от аутопсията с надеждата, че нейното тяло ще отведе полицията към убиеца й.

От мечтател до улика. И при това пътят не е бил лек.

Виждала съм някои гадости. Рани от пушки. Гангстерски убийства. Един мъж, който беше убил детето си с гореща ютия. Но когато махнаха боклука, трябваше да се извърна, за да не повърна стомаха си.

Травмите, които беше нанесъл на това бедно момиче, бяха просто скверни.

— Липсват някои части — каза Хюз на хората си. — Търся две уши, четири пръста на ръцете и всичките десет пръста на краката. Проверете в кофата и в опаковките.

— Кажи ми, че това е направено, след като е настъпила смъртта — казах на Макс.

— Не мисля, че ще ти дам желания отговор, Джак — каза той тъжно. — Виждаш ли тези разрези по дланите й? От собствените й нокти са, докато е стискала юмруци. Съвсем нормално за смърт при мъчение. Не виждам следи от връв по гърлото й, както имаше при първата. Моето предположение е, че е умряла от шок, който е предизвикан от масивна загуба на кръв.

Мигнах при мисълта за изцеждащи се органи през разрезите в стомаха й.

— Лейтенант — каза някой.

При възможността да се фокусирам върху нещо друго, аз се съсредоточих върху един от патрулите, който ровеше в боклука. Държеше в облечената си с ръкавица ръка джинджифилова курабийка.

Обърсах си носа и си потърках слепоочията, след което предизвикателно погледнах тълпата, за да накарам един от тях да срещне погледа ми. Никой не го стори.

— Разговарях с г-н Рахим — Хърб точно затваряше мобилния си. — И при него е имало дете, което е имало нещо като пристъп около два часа преди Донован да открие тялото.

Мислено се сритах отзад, че съм пропуснала тази подробност.

— Касетата от охранителните камери?

— Имаме я в Отдел улики. Прегледахме само около час, преди да бъде намерено тялото. Може би трябва да я изгледаме цялата.

— Знаем, че този мъж наема странични хора. Доказа го и с мен снощи. Може да е наел едно и също дете и за двата случая…

— Или може би си има партньор.

— А може би имаме следа.

Все още не беше сигурно. Детето може да няма досие и може никога да не го открием. Дори и да го открием, има вероятност да е наето по същия начин, по който бе и Флойд, с малко или никаква информация за нашия убиец.

Но поне сега имахме друга работа, освен да чакаме нова жертва.

Хърб ме погледна съчувствено.

— Искаш ли да се видим по-късно, а ти първо да си починеш?

— Не. Не съм в състояние да спя. Но бих хапнала все пак. Гладен ли си?

— Кога не съм бил гладен?

Погледнах шевовете му.

— Не те ли боли, когато ядеш?

— Боли и още как. Но човек не престава да диша, защото е настинал, нали? Знам едно място, където сервират страхотни сандвичи с кюфте.

— С кюфте?

— Да ми е зле? Не, не ми е зле — Хърб се ухили. — Чувствам се доста добре.

Погледнах го безизразно. Хърб ми се намуси.

— Хайде, Джак. Чаках две седмици, за да използвам тази шега.

— Не трябваше да чакаш толкова.

Взехме колата на Хърб, купихме си хамбургери със сирене от една крайпътна закусвалня и ги изядохме, докато пътувахме към участъка. Обадих се на Отдела за уликите и Бил с удоволствие ми донесе записите от охранителната камера в първия „7/11“.

— Чувам, че пак си свободна жена, захарчето ми — ухили ми се Бил и показа неестествено белите си протези.

— Не съм свободна, но цените ми са прилични.

— Колко ще ми струва, да речем, три минути и половина?

— Не мога да обсъждам пари с теб. Ще трябва да говориш с мениджъра ми.

— Можеш да я имаш за 2 долара — каза Хърб. — Това включва и моя дял.

Бил се ухили дяволито и с удивление наблюдавах как шейсет и осемгодишен мъж си поклаща хълбоците. От това се чу изпукване.

— За жалост — прекъснах го аз, преди да е захапал, — данъкоплатците се нуждаят от моето внимание първи.

— Ти само дразниш, Джак, караш стареца да се разгорещи и да се разпали, а след това го изоставяш.

Ощипа ме по бузата и излезе.

Обърнах се към Хърб:

— Благодаря ти, че си осведомил Бил за наскорошната ми раздяла.

— Разплата, че ми изпрати федералните. Ще ядеш ли последния бургер?

Поклатих глава и сложих касетата във видеото. Както и предполагах, качеството беше лошо. Записът беше черно-бял, на снежинки от многократно използване и записан на бърз кадър, така че една касета от 6 часа да стигне за един ден.

Долу вляво имаше час, кодиран като в армията. Превъртях до 18:00 часа и я оставих да върви.

И ето, в 18:42 часа млад мъж влезе в магазина, направи движение към списанията, но след това падна на земята и започна да трепери като лист. Другите двама посетители, които бяха в магазина заедно с магазинера, се приближиха към него.

Гърчовете траеха почти 2 минути или около 20 секунди на бърз кадър, а след това момчето се изправи и напусна магазина, като държеше главата си наведена и избягваше камерите с очевиден опит в това отношение.

— Ако това е истински пристъп, аз ще се пробвам в балетните танци — каза Бенедикт.

Прогоних от съзнанието си образа на Хърб в клин и превъртях назад лентата, за да може на забавен каданс да преценим реалното време, за което е станала случката. Като съдебно доказателство лентата на практика беше недопустима. Качеството й беше ужасно лошо. Извадих касетата и сложих другата — от „7/11“, която взехме днес, и се надявах тя да е с по-добро качество.

Понякога желанията се сбъдват.

Този път лентата беше цветна с идеално чист образ. За разлика от първата лента, която правеше нещо като панорамни снимки на магазина, тази използваше четири различни камери, за да записва различни части от магазина, поради което екранът беше разграфен на четири.

— Това е нещо друго — каза Хърб.

Превъртях до момента, когато момчето влиза в магазина и ни дава идеален образ в анфас. След това се премести от единия екран към другия и ние видяхме как сложи нещо в устата си и се започнаха познатите ни конвулсии.

— Явно плюе нещо.

— Алказалцер. Това е стар трик и от него ти излиза пяна от устата.

— Нека да извикаме няколко униформени да видят записа.

Хърб се обади по телефона и извика десет-петнайсет полицаи на смяна. Те се събраха в моя кабинет и изгледаха залиса. Никой обаче не разпозна детето.

— Вероятно това е трик, който е използвал и преди — казах им аз. — Може би кражба от магазин, може би за отвличане на внимание, докато партньорът му отмъква някакви стоки. Поразпитайте, разберете дали някой е чул за малък крадец, който симулира припадъци.

След като си тръгнаха, дежурният сержант ми се обади и ме информира, че имаме скица на нашия извършител, нарисуван по описанието на фармацевта Стив и на Флойд — брокерът за чупене на крака. Хърб слезе, за да го вземе, защото автоматите за хапване бяха по път. Сложих видеозаписа от първото престъпление и го прегледах за зяпачи с фотоапарати. Нищо не открих.

Няколко минути по-късно дойде Бенедикт без храна, но с издайнически шоколадови стърготинки по мустаците си. Подаде ми скицата, която беше толкова обща, че приличаше на всеки срещнат бял човек на средна възраст по света. Очите бяха по-приближени едно към друго от обикновеното, а главата беше по-триъгълна, което правеше престъпника да прилича на плъх. Но при слабо осветление след няколко питиета рисунката може да бъде скица на Дон или на Фин, или на половината ми отряд. Можем да изключим Хърб, защото лицето на престъпника бе изпито.

Телефонът иззвъня и Бенедикт вдигна грациозно слушалката вместо мен.

— Бейнс е — затвори слушалката секунди, след като я беше допрял до ухото си. — Иска да го удостоиш с присъствието си в неговия кабинет веднага, щом имаш свободна минута.

Станах и се протегнах. Трепнах — сякаш всичките ми болежки се бяха възвърнали. Вероятно капитанът искаше да обсъдим боя от миналата нощ или напредъка ни по случая, или вероятно пренебрежението ми към федералните, или неразрешените ми извънредни часове, или за да ми каже, че му харесва външният ми вид.

Бях права за четири от петте.

— Джак, седни.

Седнах срещу бюрото му и го погледнах. Капитан Стивън Бейнс беше нисък, набит, около десет години по-възрастен от мен, косата му беше нереалистично черна, а мустакът му имаше прошарени косми. Приключи с разглеждането на вестника пред себе си и ме погледна.

— Не беше въоръжена вчера.

— Знам. Може би беше добре така, защото иначе щях да убия един или повече от тях.

— Носи го занапред. Изглежда този мъж се цели в теб.

Кимнах.

— Разкажи ми за втората жертва.

Разказах му какво знаем досега и когато имаше въпроси — задаваше ги.

— Напрежението се покачва — ми каза той, когато приключих. — Полицейската управа и кабинетът на кмета искат да предадем случая на федералните.

Направих физиономия.

— Имаме си хора и източници. Единствено нямаме следи, защото този мъж не ни оставя такива, които да следваме.

— Затова и отказах. Но след като медиите се намесят днес, скоро и моята власт ще е узурпирана. Ако искаш да останеш в случая, Джак, трябва да намериш нещо повече, за да продължиш напред.

— Правим пълно обследване на втората жертва. Вероятно ще я идентифицираме.

— Не разчитай на това.

Знам какво имаше предвид. При 99,9 процента от убийствата убиецът познава жертвите и връзки могат да се намерят. Но Джинджифиловия мъж може би си избира случайни жени. Ако случаят е такъв, дори и идентифицирането им няма да ни помогне да го хванем.

— Имаш ли представа какво е искал да каже с това, че ти е оставил друг, скрит подарък?

— Не. Може би друга жертва? Но той не ги скрива, а обича да ги оставя на обществени места. Може би…

Прекарах го през главата си. „Оставил съм ти още един подарък, но той е дълбоко скрит“. Има предвид, че подаръкът е бил там, в тялото, скрит надълбоко. Дълбоко в тялото?

— Ами ако е скривал по нещо в телата на жертвите?

— Нямаше ли при аутопсиите да го извадят?

— Може да не е нещо дълбоко скрито.

Бейнс вдигна слушалката и говори с асистента на патолога Фил Бласки. Накара го да проверят първата Джейн Доу още веднъж, да огледат за нещо, което може да е поставено в тялото.

— Вече се зае с това — Бейнс затвори телефона и се почеса по мустака. — Специални агенти Кърси и Дейли имаха разговор с мен вчера.

Аз чаках.

— Казаха, че не вярват, че им сътрудничиш напълно.

Подбрах внимателно думите си.

— ФБР биха профилирали Хитлер като евреин.

Бейнс се усмихна късо, нещо, което не беше присъщо за него.

— Никой не зачита дупето, докато не му се наложи да се изака, Джак.

— Ще направя всичко по силите си.

— А и писмата, искам да ги анализират.

— В лабораторията са.

— Имах предвид от експерт по почерците.

— Вече сме почти сигурни, че писмата си съвпадат.

— Това е само част. От кабинета на кмета изпращат експерт, който да определи профила на заподозрения по почерка му.

Отново направих гримаса.

— Още един профил? След това и с гледачка ли ще се свържем?

— Сигурен съм, че на него ще сътрудничиш изцяло, лейтенант — Бейнс произнесе последните думи с целия си авторитет. След това ме освободи и аз се изправих, за да си вървя. — Джак?

— Капитане?

— И не се преработвай много. Няма да си от полза за случая, ако си толкова изморена, че едвам да гледаш.

Напуснах раздразнена. За двадесет години служба в силите на реда имах своите заслуги при големите случаи, разправии с медиите и политически натиск. Но да работя с федералните, а сега и с някакъв измислен експерт по почерка — работата ми ставаше все по-затруднена.

— Погледни го от този ъгъл — каза Бенедикт, след като го въведох в нещата — ще ти плащат заплата, независимо дали хванеш убиеца, или не.

— Да, поне нещо, за което да си заслужава да се работи.

— Това е просто работа, Джак. Не я приемай така лично. Това е нещо, което правиш за пари, за да можеш да си живееш живота. И аз искам да хвана мръсника, колкото и ти. Видя какво е сторил с жените. По дяволите, виж какво направи с устата ми. Но когато затворя вратата след себе си, оставям работата тук.

— Точно тази работа явно ме следва навсякъде.

Хърб се намуси.

— Почини си малко. Вземи си почивен ден. Обади се на онази агенция за запознанства, намери си хубав мъж и прави секс с него. Прави нещо различно, за бога, освен полицейската си работа. Искаш ли след петдесет години, когато ще лежиш под някоя надгробна плоча, епитафията да гласи: „Беше чудесен полицай“?

Помислих над това.

— Добре — взех решение. — Ще си взема следобеда почивен ден. Ще се справиш ли с магазина, докато ме няма?

— Считай го за свършено.

— Ще се видим по-късно.

— Живей си живота, Джак. Имаш само един.

Кимнах му и излязох.

Когато се прибрах вкъщи, прекарах следващите четири часа в размисли по случая.