Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (13)

Глава 11

Когато се върнахме в управлението, федералните ме чакаха, за да ми покажат какво още са свършили. Бенедикт ме беше изоставил и беше отишъл да занесе смъртоносните бонбони, химикала и рецептурника в лабораторията. Това, че се бяха разположили в кабинета ми без разрешение, беше достатъчно дразнещо, но специални агенти Хекил и Джекил бяха завзели и бюрото ми.

— Имаме добри новини, лейтенант — каза Дейли. — Компютърът за профилиране ни даде списък с потенциални заподозрени.

Намусих се.

— Това е бюрото ми.

Спогледаха се, след това погледнаха и мен. Чудех се, дали са упражнявали това движение вкъщи.

— Няма къде другаде да сложим цялата документация.

Знаех едно такова място, но се преструвах на вежлива и се възпрях да им го споделя.

— Имам нужда от кафе — обърнах се и се канех да изляза. Имаше чудесна кафетерия на другия край на града.

— Ние сме взели — каза Дейли и отвори куфарчето си на бюрото ми. Извади два полирани алуминиеви термоса. — Нормално или без кофеин?

И Кърси, и Дейли се изкикотиха. Точно по три пъти и след това спряха едновременно. Зловещо.

— Нормално — въздъхнах, сядайки на стола срещу моето бюро.

Дейли взе чаша от куфара си и я напълни с горещата течност от контейнер номер 1.

— Сметана, захар?

Отказах и се усмихнах пресилено.

— Да започваме — Кърси си прочисти гърлото и зае лекторска поза. — Има няколко летални случаи през последните десет…

Трябваше да го прекъсна.

— Летални случаи?

— Убийства.

Господи.

— Та както казвах, има няколко летални случая през последните десет години в САЩ, които биха имали някаква връзка с Джейн Доу, която намерихте преди два дена.

Дейли се включи:

— Серийните или тези, които убиват за удоволствие обикновено имат ясно отличими модели или модус на действие, което дава възможност, с помощта на ОБИ…

— ОБИ? — попитах аз.

— Компютърът на ОБТП.

— Аха.

— Което дава възможност, с помощта на ОБИ, да се откриват връзки между жертвите.

— Имате предвид леталните случаи — поправих го аз.

— Точно така.

Отпих от кафето и с раздразнение отбелязах, че беше много добро.

— Вие вече прочетохте в доклада ни защо смятаме, че убиецът е по-скоро организиран, отколкото неорганизиран, нали така?

— Напълно — сетих се, че го изхвърлих по пътя към колата си.

— Ето още един доклад, списък със свързани престъпления, които ОБИ е свързал с модела, установен от нашия УУ.

— УУ?

— Убиец за удоволствие.

— Аха.

Чудех се, дали във ФБР имат специален отряд, който се занимава с измислянето на абревиатури.

— ОБИ е изчислил и вероятното съотношение.

Дейли кимна доволно, сякаш чакаше захарче или потупване по рамото. Явно са взели мълчанието ми за дълбокомислен размисъл, защото ме изчакаха търпеливо да кажа нещо, за да продължат.

— Хм — казах аз.

Те продължиха.

— В този списък има седем вероятни връзки.

— Ще ви ги дадем по ред на процентната им вероятност за връзка.

— Първо, на 1 май 1976 г. в Хакенсак, Ню Джърси, е имало двойно убийство с пушка, при което убиецът не е открит.

Няма да се хвана.

— Според вас каква е връзката — попита Дейли.

Всъщност, аз си припомних, че някога, когато бях млада, си мислех дали да не вляза при федералните. Вероятно всички имаме моменти, в които проявяваме глупост.

— Връзката е такава, че след убийствата телата на жертвите са наранени — каза Кърси.

— С вилица — добави Дейли.

— 6,3 процента е вероятността да е същият извършител — Кърси кимна доволно. Мисля, че и с това са се упражнявали пред огледалото.

Разтърках очите си и си нацапах пръстите с очна линия. За парите, които дадох за нея, не би трябвало така лесно да се размазва.

— Господа, имам доста работа за вършене. Оставете ми документите и ще ги прочета при първа възможност.

— Капитанът ви ни увери, че ще ни съдействате напълно, лейтенант.

— И аз имам такова намерение, агент Дейли.

— Аз съм Кърси.

— И аз имам такова намерение, агент Кърси. Но капитанът ми очаква от мен навреме да си давам докладите. Имам вече шест случая, които не съм приключила, а в района ми има два нови разстрела през изминалата нощ, които трябва да посетя.

— С пушка ли е стреляно? — попита Кърси с повдигнати вежди.

— Не. Благодаря ви за помощта, но в момента имам друга работа, с която трябва да се захвана.

Изправих се. Дейли и Кърси пак се спогледаха и също станаха.

— Надявам се да се отнасяме с по-голямо внимание към вас, когато случаят мине в нашата юрисдикция — Дейли кимна рязко.

Кърси също кимна рязко.

— Сигурна съм, че ще е така — заобиколих бюрото и си седнах в стола, който беше неприятно топъл. Те събраха многоуважаваните си документи и се отправиха към вратата, но една досадна мисъл ме накара да ги спра.

— Момчета — компютърът ви, ОБИ, разработва ли и други случаи, освен леталните?

— Да, има и база с данни на национално ниво за провинения като изнасилване, палеж и банков обир.

— А отравяне? Фалшифициране на продукти?

Те кимнаха като един. Казах им за пакета, който получих по-рано и им показах накрая рентгеновата снимка на смъртоносните бонбони.

— Може ли вашият компютър да локализира и други подобни случаи?

— Така мисля. Можем ли да задържим това?

Кимнах и им дадох указания как да стигнат до лабораторията, за да могат да проверят сами бонбоните. Може би, за първи път, ФБР щеше да помогне, а не да пречи. Да се надяваме, че така ще продължи и занапред.

Не бях излъгала за шестте случая и след като проведох няколко разговора и като попълних няколко доклада, ги разпределих така, че цялото ми внимание да е насочено към убийството на Джейн Доу. Не успях да извлека нова информация, дори когато отново минах през целия случай. Но ми помогна да организирам информацията, която вече имах.

Въпреки че чаках лабораторния доклад, бях 99 процента сигурна, че нашата Джейн Доу и д-р Бустър бяха убити от един и същи престъпник. Той се наричаше Джинджифиловия мъж и след като беше принудил Бустър да му изпише рецепта за секонал, го е използвал, за да отвлече Джейн Доу.

Бележката и курабийката бяха оставени за полицията и беше сигурна индикация, че ще има още убийства. Шейсет милилитра секонал бяха в състояние да убият двайсет — трийсет човека. Защо му е такова количество, ако не смята да го използва?

Надрасках си бележка да се подсетя да се обадя на Агенцията за лекарствен контрол и да проверя дали те нямаха статистика на заявките за секонал. Исках да се обадя и на Отдела за борба с порока и да проверя дали секонал е използван в скорошни изнасилвания. Може Джейн Доу да е първата убита, но със сигурност не е първата, върху която е използван секонал.

Взех пакета със снимките от местопрестъплението и ги прегледах за стотен път. Нещо подсъзнателно ме накара да разгледам по-бавно снимката на момичето в кофата за смет, с гърба, показващ се навън. Разгледах я по-подробно. Боклук покриваше почти цялото й тяло, освен дупето й. Но защо има толкова много боклук, ако е била в кофата не повече от час-два?

Може би той е подредил боклука по този начин. Все едно казва, че е хвърлил на боклука един задник. Федералните се намесиха и аз се удивих, че не ми изнесоха лекция по този въпрос. Поставянето на тялото по този начин е послание от убиеца, че е умен и че презира жертвата. Така че, дали е отделил време да направи това, или…

Взех доклада със списъка на целия боклук, намерен в кофата с тялото. Смесени с кутийките, опаковките, торбичките и бутилките бяха и 12 разписки. Сумите бяха отбелязани на списъка, но не това ме интересуваше.

Вдигнах телефона и се обадих на Отдела за улики.

— Бил? Джак Даниелс е.

Бил отговаряше за стаята с уликите, откакто бях полицай. Той беше по-стар и от господ.

— Джак? Как си? Мислих си за теб сутринта, докато бях под душа.

— Засрами се, мъж на твоята възраст.

— Крис е в почивка. Можеш да дойдеш сега. Ще се скрием зад шкафчетата.

Засмях се.

— Ти си прекалено мъжествен за мен, Бил, но имам една молба. Искам да потърсиш нещо в кутия 93-10-06782. Бележките, които са открити в кофата за смет, заедно с тялото.

— Това, където Джейн Доу е цялата нарязана?

— Да.

— Почакай.

Той остави телефонната слушалка и аз чух плъзгащата се врата да се отключва. Представих си го как обикаля по рафтовете на стаята с уликите в търсене на правилната кутия. Допих си кафето, докато чаках, след това съжалих, че така избързах, защото сега трябваше да пия помията от управлението. В крайна сметка, можеше да си купя и машина за кафе, защото напитките от машината миришеха като спарен канал.

Отказах се от кафето и погледнах последния лист, който бяха оставили федералните. Техният заподозрян номер 1 имаше 48,6 процента вероятност да е нашият човек. Убийството и осакатяването на три жени с ловджийски нож беше неразрешено и бях готова да им се обадя, за да ми дадат още информация, когато забелязах, че се е случило през 1953-а в Ноум, Аляска. Хвърлих листа, а след него запратих и празната си чаша.

— Джак?

— Да.

— О, гласът ти кара коленете ми да омекват. Намерих разписките, агънце. Какво ти трябва?

— Погледни една от тях. Освен датата, има ли цифри в горния край?

— Да. Две. Отляво е 193, а отдясно — 277.

— Виж друга бележка.

— Отляво — 193, отдясно — 310.

— Продължавай.

Той изчете всичките 12 бележки и на 11 от тях вляво пишеше 193. На последната, числото беше 102.

— Мога ли да сторя нещо друго за теб, миличка? Каквото и да е?

— Това е всичко. Благодаря ти, Бил.

— За мен беше удоволствие.

Набрах Информация и ме таксуваха 35 цента, за да ми дадат телефона на 7/11 на „Монроу“ и „Диърборн“. Някъде го имах, но като всеки чиновник бях щателно обучена да пилея парите на данъкоплатците при всяка възможност.

— Седем/единайсет — отговори глас с индийски акцент.

Открих показанията на управителя, който е гледал телевизия, докато Джейн Доу е била захвърлена пред магазина му.

— Г-н Абдул Рахим?

— Не. Аз съм Фасил Рахим. Абдул е брат ми.

— Аз съм лейтенант Даниелс от Чикагския отдел „Жестоки убийства“. Сигурна съм, че брат ви е споменал за тялото, което открихме в кофата пред вас.

— Не е спрял да говори за това. Вярно ли е, че е прогонил убиеца с карате техники, които е научил от филмите с Ван Дам?

— Гледал е телевизия през цялото време.

— Така си и знаех. С какво мога да ви помогна?

— Кажете ми какво означават цифрите в горния край на бележките, които издавате.

— Много просто. Горе вдясно е цифра, която показва номера на поръчката. А вляво е номерът на магазина.

— Вие магазин 193 ли сте?

— Не, лейтенант. Ние сме 102. Мисля, че 193 е на „Линкълн“ и „Норт авеню“. Нека да видя в указателя.

Той си мърмореше нещо, а аз почувствах гъдел в стомаха, защото предчувствието ми щеше да се окаже вярно.

— Бях прав. Това е магазин 193 на „Линкълн“ и „Норт авеню“.

— Благодаря ви, г-н Рахим.

Затворих удовлетворена. Бенедикт влезе, като ми подаде лист хартия. Беше снимка на рецептурника на д-р Бенедикт, само че сега имаше и надпис на първата страница.

— Бързо стана.

— Използвахме прах за отпечатъци от пръсти и той запълни написаното. Няма отпечатъци, но се видя какво е предписано.

Рецептата беше за 60 милилитра натриев секобарбитал, написана от д-р Бустър.

— Ръкописът съвпада с рецепти, които е писал преди — Хърб държеше досието на Бустър.

— Значи е убит заради рецептата, както предположихме и ние.

— Става все по-хубаво. Намерихме и още нещо — Бенедикт ми подаде още една снимка — това беше написано след двадесетина страници. Може да са просто драсканици, но може Бустър да ни е оставил бележка, докато убиецът е бил там.

Бяха ужасни драсканици, само две думи, на практика нечетливи. Пишеше: „Синът на Бъди“.

— Значи убиецът е синът на Бъди?

— Възможно е. Но може да е синът на негов приятел. А може и нищо да не означава. Обадих се на Мелиса Бустър и тя не познава никого с името Бъди.

Озадачих се.

— Ами списъка с пациенти? Някой с първо или последно име Бъди?

— Проверих. Нищо, дори леко, не се доближава.

— Нека да проверим живота на Бустър, дали някога е познавал човек с това име.

— Доста работа ще е.

— Ще я дадем на отряда за действие — ухилих се злобничко и смених темата. — Знам как убиецът е оставил тялото, без никой да го види.

Бенедикт повдигна вежда. Винаги съм искала да мога и аз така да повдигна вежда в мълчалив въпрос. За жалост и двете ми вежди са свързани с един и същ мускул и когато се опитам да повдигна едната, винаги изглеждам като Граучо Маркс.

— Взел е кофата от 7/11 на „Линкълн“, занесъл я е вкъщи, подредил е тялото вътре, след това я е оставил пред 7/11 на „Монроу“ и е взел другата кофа със себе си. Може да смени кофите за 20 секунди, стига да има рампа и ръчна количка.

— Може да е боклукчия?

— Може. Провери отново списъка с пациенти на Бустър и професиите им: боклукчии, пощальони, доставчици, всеки, който кара камион. Провери и в Агенцията на превозвачите, провери всички собственици на камиони в списъка му.

Телефонът звънна, аз го грабнах и го залепих за ухото си.

— Даниелс.

— Аз съм детектив Ивънс, от участъка в Пелътайн. Чувам, че се занимавате със случая Бустър.

Разказах му накратко какво е станало и завърших с откриването на рецептите.

— Не мога да повярвам, че сме ги пропуснали.

— Вие не сте ги и търсили. Това име говори ли ви нещо?

— Бъди ли? Не. Ще ми го изпратите ли заедно с рецептата? Началниците ще ми трият сол на главата, че не съм го открил.

— Колко души разпитахте?

— Повече от 30. Приятели, съседи, роднини. Всеки, който е познавал човека от гимназията насам.

— Някой заподозрян?

— Имате доклада.

— Там няма вероятни предположения. Някой от разпитваните да ви се е сторил странен?

— Половината му семейство е такова. Но не и да убият. Всички харесваха човека. Не можахме да намерим причина, поради която някой да иска да го убие.

— Предполагам, че сега ще сте по-внимателен.

— След като разбрахме, че е умрял заради рецепта? Разбира се. Сега мога да започна с дилърите, наркоманите — сума ти народ.

— Търсим някого, който кара или притежава камион. Бих могла да ви изпратя малко хора от моите, ако имате нужда.

— Не. Това убийство наистина разстрои хората тук. Пелътайн е малко китно градче. Тук има повече от достатъчно хора, които искат да разрешат случая.

— Ще се чуваме, Ивънс.

— Разбира се.

Поставих телефона на мястото му и кихнах. Използвах още една от кърпичките на Хърб.

— Е, да проверим „7/11“ на „Линкълн“ и да видим дали те не са видели нещо. Срещна ли федералните в лабораторията?

— Да. Благодаря ти, че ги изпрати. Трябваше да симулирам диария, за да се отърва от тях и безкрайните им монолози.

— Хванаха ли се?

— Не. Последваха ме в тоалетната.

— Някакви отпечатъци по бонбона?

— Не открихме. Но ще направят няколко теста.

— Как ти е устата?

— Боли, но вече възвърнах вкуса си. Искаш ли да хапнем?

— Имам да прегледам още няколко доклада и след това приключвам за днес.

— След като ще излизам, ще проверя „7/11“ на „Линкълн“. Ако не ме лъже паметта, той е точно до един страхотен мексикански ресторант.

Стомахът на Хърб изкъркори в знак на съгласие.

— До утре, Хърб.

— Чао, Джак.

Бенедикт излезе. Аз се заех с книжата пред мен, включително написах резултатите от посещението ни в болницата и при Мелиса Бустър. Бяхме вече в ерата на компютрите, но аз все още използвах стандартната електрическа машина с пълното съзнание, че колегите ми ме мислеха за изкопаемо в това отношение. Но дори и да премина към новите технологии, не виждам каква ще ми е ползата от компютър. Десет думи в минута са си десет думи в минута, независимо на какво ги пишех.

Когато приключих, останах седнала и се взрях в листа.

Нямаше какво повече да правя на работа, но нямаше и някаква притегателна сила, която да ме води вкъщи. Нямах семейство, не ме чакаше и приятел. Това беше просто място, където държах жалките си принадлежности, ядях и напразно се мъчех да си почина.

— Всичко, което имам, си ти — държах доклада в ръка.

Докладът не ми отговори.

Въздъхнах, след това станах и излязох, обричайки се на още една безсънна нощ.