Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (34)

Глава 32

Чувствах се доста добре в кожата си. Докато седях на дъното, се бях отървала от оковите на Дон и бях срещнала мъж — привлекателен, интересен, който далеч по-добре ми пасваше. Дори и хапливото отношение на Хърб, когато влязох в управлението, не успя да помрачи настроението ми.

— За нищо.

— За какво?

— Първо, доколкото си спомням, аз бях този, който те изпрати в „Среща за обяд“. Благодарностите няма нужда да са в писмен вид. Можеш просто да ми подариш подарък.

— Като нещо за ядене, може би?

— По някаква случайност, в джоба си имам менюто на „Пицата на Марио“.

Бенедикт ми подаде меню, съпътствано от инструкции какво му харесва. Не бях учудена, че той харесва всичко.

Като приключихме с формалностите, се захванахме с документите, събирахме и съпоставяхме информация, като се опитвахме да си съставим по-добра представа за нашия престъпник.

Все още чакахме докладите за третата жертва. Патологът извърши първичен преглед и направи няколко заключения. Беше бяла жена, двадесет-тридесет годишна, сини очи, между 158–162 см, като се съди по бедрената кост. Според Максуел Хюз тя беше нарязана с някакъв нож с голямо острие или с меч. Всички нанесени травми са нанесени след смъртта. Липсваше дясната й ръка, както и голямо количество тъкан.

Причината за смъртта беше неизвестна. На главата й имаше голяма охлузна рана, следствие на удар с тежък предмет. В горната част на лявото й бедро имаше и прободна рана. Всички знаехме какво ще намерим вътре.

Освен това, съвпаденията с другите жертви бяха малко. Имаше следи от връзване по китките и глезените, но по тялото нямаше следи от мъчение. Другите не бяха разчленявани по този начин. Начинът на оставяне беше различен. Убиецът беше променил напълно своя модус операнди. Въпросът за един милион долара беше — „Защо?“

Концентрацията ми беше нарушена от почукване по вратата. Беше малък кокалест мъж с кафява фльонга на врата и съчетана с нея жилетка. Беше с руса коса, деликатно пригладена по заобления му череп. Малките му очи бяха изкривени от дебелите очила, а на горната му устна имаше тънък мустак, който приличаше на забравен там макарон.

— Детектив Даниелс?

— Лейтенант. Това е детектив Хърб Бенедикт.

Влезе, без да го поканя.

— Аз съм д-р Франсис Мълруни.

— Браво на вас — казах аз.

Той стоеше там, в очакване.

— Експертът по почерци?

Усмихна се бързо. Забавих се с ръкоплясканията и вместо това вдигнах телефона.

— Здрасти, Бил ли е? Джак е на телефона. Ще пратиш ли някого веднага да ни донесе бележките по случаите „Джейн Доу“? Благодаря.

Приканих Франсис да седне и Хърб премести нещата си на една страна, за да може да мине по-близо до бюрото.

— Досега по този случай сме…

Мълруни вдигна ръка.

— Не ми казвайте. Не искам нищо да знам, докато не видя уликите. Мога да повлияя на преценката си.

Погледнах Хърб. И той ме погледна. ФБР ни бяха достатъчни. Защо просто не се върнем в Средновековието и не наемем един френолог?

— Винаги е вълнуващо да се работи с полицията — Мълруни се озъби. Зъбите му бяха неравни. — Случаят е за фалшифициране на документи, нали така? Няма значение, не ми казвайте. Нека сам да позная. Фалшификацията ме пленява. Знаете ли, почеркът е като пръстовите отпечатъци и няма две еднакви чертички. Но също така е и прозорец към мозъка, в който се осмисля и се разбира езикът. Например, вашият подпис се променя, когато сте под стрес или сте под натиска на психични проблеми. И така, това случай за фалшификация ли е?

Един униформен влезе с бележките. Първите две бяха в целофанени пликове, всяка от тях с тъмнокафяви петна от засъхналата кръв. Третата беше сложена между страниците на стара енциклопедия.

— Съхранявахме я в книга в камерата — казах аз на Мълруни. — Студът отнема цялата влага, без да се поврежда физическата улика. Ако бяхме оставили бележката да изсъхне по естествен начин, тя щеше да започне да се разлага.

Лицето на Мълруни изгуби цвета си, а русият му мустак почти изчезна.

— Извинете ме за момент — стана и се стрелна към вратата. Полицаят сви рамене и го последва.

— Дали ще се върне? — попита Хърб.

— За жалост — да.

Дойде пицата и Бенедикт я нападна с такава ярост, каквато често може да се гледа по специалните предавания на кабелната за хищници.

— Не те ли боли езикът?

— Вече не чак толкова. Мисля, че непрекъснатото ядене помага на процеса по оздравяването му. Може това да помогне и на крака ти.

Бенедикт ми предложи едно парче, претрупано толкова много с кетчуп и майонеза, че се огъваше. Отказах и вместо това взех няколко аспирина.

Нашият експерт по почерка се появи отново, като неговата самоувереност беше заместена от сериозно изражение.

— Извинявам се — прекара ръка през устата си. — Когато ми се обадиха, не ми казаха по кой случай ще работя. Това е Джинджифиловия мъж, нали?

— Да.

Той седна и отмести поглед от Хърб, който поглъщаше пицата.

— Чел съм за него. Ужасно. Може ли?

Подадох му бележките, както и едно фотокопие на съобщението до „Трибюн“, оригиналът все още беше в лабораторията. Мълруни сложи чифт бели памучни ръкавици. От жилетката си извади кожен калъф.

— Може ли да ги извадя от целофана?

Кимнах му, като отбелязах тяхното изваждане на етикета на всяка една от уликите. Първо, той просто прочете бележките, като мръщеше вежди. След това отвори калъфа и извади от там бижутерски лупи и чифт дълги пинцети.

Гледах го как работи, четеше всеки ред поотделно, постоянно си водеше бележки, които подреждаше с най-голямо внимание и професионализъм.

След около 15 минути, за които Хърб успя да изяде цялата пица и се присъедини към изследването, д-р Мълруни издиша дълбоко и се облегна в стола си.

— Имате си работа с едно болно кутре тук — посрещна погледа ми вторачено. — Първо ще ви кажа това, което знам със сигурност. Един и същи човек е написал всички бележки. Печатаният текст не е така лесен за анализиране, както ръкописният, а и в съда е трудно за доказване, но има достатъчно материал, за да бъдем сигурни.

— Продължавайте.

— Десняк е. Пише слято, което означава, че завършващите черти на буквата са по-дебели от началните. Тази характеристика често се открива при садистичните личности. Това може да се види на долните извивки на т, л, ф, и, както и при завършеците на у и б.

Той ни демонстрира с примери. Стана ми интересно.

— Т-тата имат наклонени надолу чертици, които също са слети. Това може да е знак за ментален дисбаланс. Много буйстващи шизофреници имат подобна наклонена надолу чертица на т. Във втората бележка още веднъж споменава за „нас“, което може да се тълкува като разстройство от раздвоение на личността. Но не мисля, че става дума за множество личности. Става въпрос за психиатрична вълшебна приказка. Според мен, „нас“-формата е нарочно употребена или като шега, или като подсказка за съучастник.

Засега беше напълно прав за всичко.

— Натискът и ъгълът са много силни. Още веднъж показател за буйно поведение и агресия. Буквата д показва как се възприемаме в обществото. Неговото д е наклонено надясно и е слято. Обикновено това е показател за много силно его, съпроводено с желание да се контролира ситуацията.

— Продължавайте, докторе.

— Той говори за себе си с главни букви. Бих определил това като белег на един невероятен нарцис. Обръща се към полицейското управление с малки букви, като по този начин минимизира вашето значение. Това е всичко, което мога да ви кажа от анализа на почерка, но съм и психиатър. От това, което е написал, и от малкото, което зная по случая, мога да изразя някои предположения.

— Моля ви, споделете.

— Имате работа със сексуален садист. Той е откачен на тема контрол и властването над живота и над смъртта са най-висши ценности за него. Страда от изключително извратено чувство за величие. Бих предположил също така, че е и социопат, без да изпитва угризения от постъпките си. Напълно е в състояние да имитира емоции, но не е в състояние истински да ги изпита. Ще ми разкажете ли нещо за случая?

Разказах му накратко случаите от откриването на първата Джейн Доу до неговото появяване.

— Идеята, че наказва момичетата, е доста сполучлива — каза той, когато приключих. — Страданието, което им е причинил, показва също така, че ги е познавал лично, а не ги е хващал на случаен принцип.

— Но защо е сменил начинът си на действие при последната? — каза Хърб на глас.

— Ясна ли е причината за смъртта? — попита Мълруни.

Поклатих глава отрицателно и след това се досетих.

— Явно не го е направил нарочно — осъзнах аз. — Нещо се е объркало. Може би й е дал повече секонал и е изпаднала в кома. Или се е опитала да избяга и е трябвало да я убие. Но по тялото й нямаше следи от мъчение. Сигурна съм, че е искал да я нарани, но не е имал възможност, и в замяна си го е изкарал на трупа й.

Мълруни ме погледна.

— От теб ще стане чудесен психолог.

— Благодаря. Други внезапни просветления?

— Убивал е и преди. Вероятно доста пъти. Не е аматьор. Просто е решил да се появи пред обществото по този начин. Твърде много е планирал, подготвял се е и е обмислял, за да са първите му престъпления. Единствените доказателства, които оставя след себе си, са тези, които иска вие да откриете. Това за него е игра. Но трябва да има нещо, което да го е отприщило. Някаква причина, поради която е решил да излезе наяве. Може да се е развел или да е изгубил работата си.

— Подбудата.

— Точно така. А има и още нещо. Малко съм учуден, че все още не сте го доловили, лейтенант.

— Какво да доловя?

— Изпратил ви е писма, влиза с взлом в апартамента ви, обажда ви се по телефона, а сега настоява да ви уволнят — Мълруни ме погледна красноречиво. — Човекът си е паднал по вас.

— Паднал? Та той иска да ме убие.

— Социопатите не могат да изразяват емоциите си нормално. В писмото си до „Трибюн“ той се обръща към вас с главни букви, като по този начин подсилва вашата важност. Той е ловец. Сега се е фокусирал върху вас. По перверзен начин. Мисля, че всичко това е всъщност неговият начин да ви ухажва.

Стига бе. А другите мъже просто изпращат цветя.

— Имам охрана, която ме следи непрекъснато.

Мълруни потърка мустаци.

— Знаете ли как хиените откриват мършата? Следват ятата лешояди. Те ги отвеждат при храната.

— Господи — каза Хърб. Той си мислеше същото, което и аз.

— Престъпникът вероятно наблюдава наблюдаващия екип.