Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (9)

8. Ревност

Рен ме целуна отново и плъзна ръка под коленете ми. Успя да ме внесе в къщата и да затвори вратата с ритник, без дори да откъсва устни от моите. Най-после си бях получила моя миг а ла Рет Бътлър. Той се отпусна на креслото, гушна ме на скута си, взе юргана ми и го подпъхна около мен.

Започна да ме целува навсякъде — по косата, по шията, по челото, по бузите… но винаги се връщаше към устните ми, сякаш бяха центърът на неговата вселена. Въздъхнах тихо и се насладих на обстрела от целувките на Рен — удавящи целувки, нежни целувки, жарки, страстни целувки, целувки, които продължаваха само секунда, и целувки, които траеха цяла вечност. Беше лесно да повярвам, че моят ангел-воин ме беше пленил и ме бе отнесъл на небето.

Дълбоко ръмжене отекна в гърдите му.

Дръпнах се назад със смях:

— Ти да не би да ми ръмжиш?

Той се засмя меко, усука панделката ми за коса около пръстите си и дръпна леко, разхлабвайки плитката ми. Захапа ме лекичко по ухото и прошепна заплаха:

— Ти ме подлудяваш от три седмици. Имаш късмет, че само ръмжа.

Бавно прокара диря от целувки по врата ми.

— А това означава ли, че ще бъдеш тук по-често?

Той проговори, движейки устните си, опрени в гърлото ми:

— През всяка минута от деня.

— О! Значи… в такъв случай не просто си ме избягвал?

Той сложи пръст под брадичката ми и обърна лицето ми към своето:

— Никога не бих те отбягвал умишлено, Келс. — Започна да гали с пръсти шията и ключицата ми, разсейвайки ме.

— Но го направи.

— Това, за съжаление, беше необходимо. Не исках да те притискам, затова странях от теб, но винаги бях наблизо. Можех да те чуя. — Притисна лице в косата ми, спускаща се като водопад, и въздъхна: — И да усетя омайващото ти ухание на праскови и сметана, което абсолютно ме подлудяваше. Но не бих си позволил да те виждам, освен ако не се съгласиш на среща. Когато започна умишлено да ме изкушаваш, си мислех, че ще обезумея.

— А-ха! Значи си бил изкушен.

— Твоето pralobhana, изкушение, беше от най-лошия вид. Щях да съм те имал за миг, но после, накрая, щях да те загубя. Едва се сдържах да не те грабна и да те отнеса.

Беше странно. Сега, когото бях признала гласно, че искам да бъда с него, изобщо не се чувствах стеснителна или колеблива. Чувствах се… освободена. Изпълнена с радост. Обсипах с десетки целувки бузите, челото, коса му, а накрая — изваяните му устни. Той седеше неподвижен, докато проследявах лицето му с върховете на пръстите си. Гледахме се в продължение на един дълъг миг, красивите му кобалтовосини очи — приковани в моите кафяви. Рен се усмихна и сърцето ми подскочи, знаейки, че той, в цялото си съвършенство, ми принадлежеше.

Плъзнах ръце от раменете нагоре в косата му, отметнах я от челото му и казах меко:

— Обичам те, Рен. Винаги съм те обичала.

Усмивката му стана по-широка. Гушна ме по-силно в обятията си и прошепна името ми.

— Обичам те, моя kamana. Ако бях знаел, че ти ще бъдеш наградата, която ще получа, след като съм бил пленник в продължение на столетия, щях да го понеса с радост.

— Какво значи kamana?

— Означава прекрасното желание, за което копнея повече, отколкото за всички други.

— Хмм. — Притиснах устни към врата му и вдъхнах топлото му ухание на сандалово дърво. — Рен?

— Да? — Той усука пръсти в косата ми.

— Съжалявам, че бях такава идиотка. Аз съм виновна за всичко. Пропилях толкова много време. Можеш ли да ми простиш?

Пръстите му спряха в косата ми:

— Няма нищо за прощаване. Пришпорвах те твърде бързо. Не те ухажвах. Не казах правилните неща.

— Не. Повярвай ми. Каза всички правилни неща. Просто мисля, че не бях подготвена да ги чуя или да ги повярвам.

— Трябваше да се сетя да не те принуждавам да бързаш. Не бях достатъчно търпелив, а нетърпеливият тигър остава без вечеря.

Засмях се.

— Знаеше ли, че започнах да изпитвам чувства към теб още преди да разбереш, че съм мъж? Помниш ли, когато почнах да тичам бясно наоколо по време на едно представление в цирка?

— Да.

— Помислих, че си заминала. Мат говореше с баща си и беше казал, че едно от новите момичета е напуснало. Помислих си, че имат предвид теб. Трябваше да разбера дали си още там. Във въпросния ден ти не се отби до клетката ми и аз се разстроих, станах унил. Не можах да се успокоя, докато не те видях в публиката.

— Е, сега съм тук и няма да те оставя, Тигре.

Той изръмжа, стисна ме и подметна закачливо:

— Не, няма. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Сега, за всички тези стихотворения, които ми даде… мисля, че някои от тях заслужават да бъдат изучени много задълбочено.

— Определено съм съгласна.

Той ме целуна отново. Целувката беше бавна, ленива и сладка. Дланите му обгърнаха лицето ми и мисля, че сърцето ми наистина се преобърна в гърдите. Той се дръпна назад, целуна ме отстрани по устните и въздъхна дълбоко. Останахме сгушени заедно, докато времето му изтече.

 

 

На следващата вечер сготвих специална вечеря за Рен. Когато прочутите пълнени миди на мама бяха готови, Рен загреба великанска порция върху чинията си, набоде една мида и задъвка щастливо.

— Това е едно от най-хубавите неща, които съм ял някога. Всъщност е на второ място само след фъстъченото масло, chittaharini.

— Радвам се, че харесваш рецептата на мама. Хей, никога не си ми казвал какво значи chittaharini.

Той целуна пръстите ми.

— Означава „тази, която пленява ума ми“.

— A iadala?

— Скъп, любим човек.

— Тогава и ти си моят iadala. Как е „обичам те“?

— Mujbe tunse pyarbai.

— Как е „влюбен съм“?

Той се засмя:

— Можеш да кажеш или anurakta, което означава, че започваш да изпитваш привързаност или привличане към някого. Или можеш да кажеш, че си kaamaart, което означава, че си млада жена, опиянена от любов или зашеметена от любов. Предпочитам второто.

Ухилих се:

— Да, сигурна съм, че би искал да демонстрираш как съм пияна от любов към теб. Как е „гаджето ми е красавец“?

— Mena sakha sundara.

Попих устните си със салфетка и го попитах дали би искал да ми помогне да приготвя десерт. Рен издърпа стола ми назад и ме последва в кухнята. Остро осъзнавах близостта му, особено понеже непрекъснато си намираше причини да ме докосва. Когато мина покрай мен, за да прибере захарта, той ме погали по ръката. Когато се пресегна покрай мен, за да сложи ванилията на кухненския плот, зарови нос във врата ми. Стигна се до момента, в който започнах да изпускам разни неща.

— Рен, подлудяваш ме. Дай ми малко пространство, за да мога да приключа с приготвянето на тестото.

Той го направи, но остана достатъчно близо, че да се налага да се бутам леко в него, когато прибирах съставките. Оформих сладките, пуснах ги върху съда за печене и обявих:

— Сега имаме петнайсет минути, докато станат готови.

Той сграбчи ръката ми и ме притегли към себе си. Следващото, за което си дадох сметка, беше как таймерът на фурната избръмча и подскочих. По някакъв начин се бях озовала на кухненския плот, вкопчена в страстна прегръдка. Едната ми ръка беше в косата му; копринените му кичури бяха усукани около пръстите ми, вероятно за да наклоня главата му под по-подходящ ъгъл, докато другата ми ръка очевидно беше сграбчила в юмрук дизайнерската му риза и бавно я усукваше. Току-що изгладената му риза сега беше ужасно измачкана. Съкрушена, отпуснах невъздържаната си хватка и заекнах:

— Съжалявам за ризата ти.

Той сграбчи отново ръката ми, целуна дланта ми и се усмихна лукаво:

— Аз пък не съжалявам.

Избутах го и скочих долу. Побутвайки го с пръст в гърдите, казах:

— Ти си опасен, приятел.

Той се ухили:

— Не съм аз виновен, че си опиянена от мен.

Изгледах го, но това изобщо не го смути; беше прекалено доволен от себе си. Извадих горещите сладки от фурната и се обърнах да взема млякото. Рен вече беше погълнал една много гореща сладка и сега беше на втората.

Преглътна:

— Вкусни са! Какви са?

— Двойни сладки с парченца шоколад и фъстъчено масло.

— Те са второто най-хубаво нещо, което съм вкусвал.

Засмях се:

— Каза същото на вечеря.

— Наскоро преразгледах оценката.

— Е, какво е на първо място сега? Все още ли са палачинките с фъстъчено масло?

— Не — ти. Но е близо. — След малка пауза той добави: — Време е да се преобразя, Келс.

Почувствах как по ръката му преминава лека тръпка. Той ме пусна да си стъпя на краката, целуна ме сладко още веднъж, а после прие образа си на тигър. Отиде до стълбите, скочи горе с две дълги крачки и се отправи към спалнята ми. Настани се удобно на килимчето близо до леглото ми. Преоблякох се по пижама в банята и си измих зъбите, после коленичих до него на пода.

Обвивайки ръце около врата му, прошепнах: „Mujbe tunse pyarbai, Рен“. Той започна да мърка, докато придърпвах одеялото върху себе си. Не бях виждала тигровата му половина, откакто се появи в деня на Коледа, и ми липсваше. Обвих ръце около него и загалих меката му козина. Сгуших се до него на пода, използвайки меките му лапи като възглавница, и се унесох, чувствайки се спокойна и умиротворена за първи път, откакто бях напуснала Индия.

 

 

В събота се събудих в леглото си, сгушена с плюшения си бял тигър. Рен беше възседнал един стол с лице към облегалката и беше отпуснал глава върху ръцете си, наблюдавайки ме. Изпъшках и се завих презглава с одеялото.

Той вдигна тигъра-играчка и се засмя:

— Добро утро, сънливке. Нали знаеш, ако си искала да спиш с тигър, трябваше само да помолиш. Кога купи това?

— В първата седмица, когато пристигнах.

Той се ухили:

— Значи ти липсвах?

Въздъхнах и се усмихнах:

— Както на рибата липсва водата.

Той коленичи до леглото и отметна косата от лицето ми:

— Казвал ли съм ти някога, че си най-красива сутрин?

Засмях се:

— Няма начин. Косата ми е в пълен безпорядък и съм по пижама.

— Обичам да гледам как се събуждаш. Въздишаш и започваш да се извиваш. Претъркулваш се напред-назад няколко пъти и обикновено мърмориш нещо за мен. — Той се ухили.

Надигнах се и се подпрях на лакът:

— Значи говоря насън, а? Е, това е смущаващо.

— Харесва ми. После отваряш очи и ми се усмихваш, дори когато съм тигър.

— Кое момиче не би се усмихнало, когато си първото нещо, което вижда? Това е все едно сутринта на Коледа да се събудиш и да откриеш най-хубавия подарък на света.

Той се засмя и ме целуна по бузата.

— Днес искам да отидем да видим Силвър Фолс, така че си измъквай мързеливите кокали от леглото. Ще те чакам долу.

На път за водопадите спряхме в „Уайтс“ в Сейлъм — малка закусвалня, която съществуваше от десетилетия. Рен си поръча „Голяма бъркотия“, която беше специалитетът им: нарязани на кубчета картофи, изпържени до кафяво, яйца, наденица, бекон и сос, разбъркани заедно на голяма купчина. Никога не бях виждала някой да го довършва, но Рен го омете до троха, така че лъсна чинията, а после ми отмъкна и препечената филийка.

— Апетитът ти си го бива — коментирах. — Не се ли храниш?

Той сви рамене:

— Господин Кадам уреди да ми доставят продукти, но умея да приготвям само пуканки и сандвичи.

— Трябваше да ми кажеш. Щях да ти готвя по-често.

Той взе ръката ми и я целуна:

— Исках да те държа заета с други неща.

Пътуването беше прекрасно. Безкрайни километри от ферми за коледни елхи от двете страни на лъкатушещия път водеха нагоре в хълмиста, покрита с гора околност.

Прекарахме деня, като си направихме излет пеша до Саут Фолс, Уинтър Фолс и Мидъл Норт Фолс и се отправихме към други три. Беше студено, а аз си бях забравила ръкавиците. Рен моментално измъкна чифт ръкавици от джоба на якето си и ги нахлузи върху ръцете ми. Бяха прекалено големи, но бяха подплатени и топли. Жестът ме върна към ужасната ми среща с Арти. Рен и Арти бяха различни като нощта и деня.

Обсъждахме разликата между горите на Индия и тези на Орегон, когато аз го прекъснах:

— Е, през цялото това време, докато излизах на срещи с Ли, ти не ревнуваше ли поне мъничко?

— Ревнувах изключително много. Обезумявам от ревност всеки път, когато някой друг се доближи до теб.

— Всъщност не го показваше с държанието си.

— Почти изпадах в ярост. Не можех да мисля трезво. Когато към теб се приближи друг мъж, просто ми идва да го разкъсам с нокти. Дори ако го харесвам — като Ли. И особено ако не го харесвам — като Джейсън.

— Няма причина да ревнуваш.

— Не ревнувам, вече. Джейсън се оттегли, а на Ли дължа признателност за това, че най-накрая те накара да признаеш чувствата си.

— Да, наистина си му длъжник за това. Между другото, той каза, че ако някога ме зарежеш, ще дойде да те търси.

Той се усмихна:

— Никога няма да се случи.

Когато минавахме край едно сечище, забелязах как вирна нос във въздуха:

— Какво подушваш?

— Хмм, подушвам мечка, планински лъв, елени, няколко кучета, много катерици, коне, риба, вода, растения, дървета, цветя и теб.

— Не те ли смущава да усещаш мириса на всичко толкова силно?

— Не. Научаваш се да го изолираш и да се съсредоточаваш върху това, което искаш да подушиш. Със слуха е същото. Ако се концентрирам, мога да чуя как малките създания копаят под земята, но просто го изключвам от съзнанието си.

Пристигнахме в Дабъл Фолс и той ме отведе до обрасла с мъх скала, която служеше като наблюдателна точка. Треперех, а зъбите ми тракаха, дори с якето и ръкавиците. Рен бързо смъкна якето си и го загърна здраво около тялото ми. После ме придърпа отново към гърдите си и обви ръце около мен. Почувствах как копринено гладката му коса лекичко се допря до лицето ми, когато сведе глава до бузата ми.

— Почти толкова прекрасно е като теб, priya. Това е толкова по-хубаво, отколкото да се налага да се тревожа да не би боровите иглички да пробият кожата ми или заради онези Капа, които ни преследваха.

Обърнах глава и го целунах по бузата.

— Има едно нещо, свързано с Кишкинда, което ми липсва.

— Наистина ли? Какво? Нека да позная. Липсват ти караниците.

— Да се карам с теб е забавно, но сдобряването е по-хубаво. Обаче не това ми липсва. Липсва ми това през цялото време да те имам близо до себе си в човешки образ. Не ме разбирай погрешно. Обичам тигровата част от теб, но би било хубаво да имаме нормална връзка.

Той въздъхна и стисна талията ми:

— Не знам дали някога ще имаме нормална връзка. — Замълча за минута, а после призна: — Колкото и да ми харесва да съм човек, има една част от мен, която иска да тича свободно в гората.

Засмях се, сгушена в дълбоките пластове на якето му:

— Просто мога да си представя изражението на служителя от поддръжката на парка, когато туристите кажат, че през дърветата е тичал бял тигър.

 

 

През следващите няколко седмици си създадохме рутина. По взаимно решение се разбрахме да оставим засега уроците по ушу и се наложи да прекарам половин час на телефона, като утешавах Дженифър и я насърчавах да продължи без мен.

Рен искаше да е близо до мен през цялото време, дори когато беше тигър. Обичаше да се изпружва до краката ми, когато седях на пода и учех.

Вечер той свиреше на мандолината си или се упражняваше на новата китара, която беше купил. Понякога ми пееше. Гласът му бе тих и дълбок, с топъл, напевен резонанс. Акцентът му се долавяше по-отчетливо, когато пееше, което намирах за много хипнотично. Дори само гласът му беше достатъчно въздействаш, но когато пееше, ме потапяше в транс. Шегуваше се как звярът успокоява дивото момиче с музика.

Понякога не правех нищо, освен да седя с главата на Рен в скута си и да го гледам как спи. Галех бялата му козина и усещах как гърдите му се повдигат и спускат. Да бъде тигър, беше част от същността му и аз се чувствах удобно с тази част. Но сега, когато най-сетне бях приела, че ме обича, бях завладяна от желание да бъда с него.

Беше смазващо. Исках да споделям с него всеки миг. Исках да слушам гласа му, да усещам ръката му в моята и да облягам буза на гърдите му, докато той ми четеше. Бяхме заедно, но не бяхме истински заедно. Рен прекарваше повечето си часове в човешки образ в училище, което ни оставяше малко време да развиваме връзката си. Изпитвах глад за него. Можех да му говоря, но той не можеше да отговори. Бързо станах експерт в разчитането на тигровите изражения.

Сгушвах се на пода с него всяка вечер и всяка нощ той ме вземаше и ме слагаше отново в собственото ми легло, след като заспях. Подготвяхме си домашните заедно, гледахме филми, дочетохме „Отело“ и минахме на „Хамлет“.

Освен това постоянно поддържахме връзка с господин Кадам. Когато вдигнех телефона, той говореше с мен за училище и за Нилима и ми казваше да не се тревожа, задето проучването ми за изпитанията на четирите дома се е оказало безплодно. Беше вежлив и винаги питаше за приемното ми семейство, но после винаги питаше за Рен.

Не се опитвах да подслушвам, но беше очевидно, че нещо ставаше, когато говореха с приглушен тон и понякога преминаваха на хинди. От време на време чувах да се споменават странни термини: Игдразил, Морският камък и Планината на Ной. След като Рен затвореше телефона, го питах за какво са говорили, но той просто се усмихваше и ми казваше да не се тревожа или че са говорили по работа, или че са водили конферентен разговор с други хора, които говорели само хинди. Спомних си имейла от господин Кадам за документите и изпитах подозрения, че Рен крие нещо, но след това той беше толкова непредпазлив и искрено щастлив, задето е с мен, че накрая забравях тревогите си, поне до следващия телефонен разговор.

Рен започна да пише малки стихотворения и бележки и да ги слага в чантата ми, за да ги намеря по някое време през учебния ден. Някои от тях бяха прочути стихотворения, а други бяха негови творения. Прибирах ги между страниците на дневника си и държах у себе си преписи на двете ми любими през цялото време.

Знаеш, че си влюбен, когато виждаш света в очите й, а очите й — навсякъде в света.

Дейвид Левеск

Ако един владетел притежава скъпоценна перла,

скъп камък, който цени повече от всичко на света,

дали би го скрил,

дали заровил би го далече от очите,

защото се бои, че други ще го похитят.

Или показвал би го гордо,

поставил би го в пръстен или пък в корона,

та цял светът да види неговата прелест

и да съзре какво богатство носи в живота му…

безценна моя перла — това си ти за мен.

Рен

Четенето на най-съкровените му мисли и чувства почти компенсираше факта, че времето ни заедно, в което той не беше тигър, бе ограничено. Не съвсем. Но почти.

След часа по история на изкуството един ден Рен ме изненада, като ме настигна, появявайки се зад мен.

— Как разбра къде ми е часът?

— Днес излязох рано и те проследих. Лесно е като да изядеш парче от прасковения пай с бита сметана, който обеща да ми направиш по-късно.

— Помня. — Засмях се и се отправихме към езиковата лаборатория да върнем една отдавна забравена видеокасета.

Зад бюрото на езиковата лаборатория седеше Арти.

— Здрасти, Арти. Просто връщам един видеоматериал.

Той побутна очилата си нагоре по основата на носа си.

— А, да. Чудех се къде ли се е дянало това видео. Много е късно, Келси.

— Да. Съжалявам.

Той го пъхна в едно празно „гнездо“, в което си представих, че вероятно се е взирал седмица след седмица, докато гледката бавно го е подлудявала.

— Радвам се, че поне имаше нужния интегритет, за да го върнеш.

— Правилно, аз съм просто изтъкана от интегритет. Доскоро, Арти.

— Чакай, Келси. Не отговори на телефонните ми обаждания, затова предполагам, че телефонният ти секретар не работи. Трудно ще е да те вместя, но мисля, че следващата сряда съм свободен.

Той взе молива и органайзера си и вече драскаше припряно името ми. Как беше възможно да не обръща внимание на присъствието на едрия мъж зад мен?

— Виж, Арти, сега се срещам с друг.

— Не мисля, че си схванала ясно това, Келси. Срещата, която имахме, беше много специална и почувствах истинска връзка. Сигурен съм, че ако премислиш нещата, ще видиш, че би трябвало да излезеш с мен. — Той хвърли кратък поглед към Рен. — Очевидно е, че съм най-добрият вариант.

Подразнена, възкликнах:

— Арти!

Той отново бутна очилата си нагоре и се втренчи упорито в мен, призовавайки ме с очи да се предам.

В този момент Рен пристъпи между нас. Арти неохотно откъсна очи от мен и погледна Рен с неприязън. Двамата мъже бяха толкова различни, че не се сдържах да ги сравня. Докато Арти беше мек, бузест и шкембест, Рен беше строен и с едри и яки гърди и ръце. И след като бях виждала невероятното му тяло без риза, можех да свидетелствам и за фантастично изваяни коремни мускули. Като нищо можеше да размаже Арти в земята.

Арти бе с нездрав бял цвят на лицето и космати ръце, с червен нос и воднисти очи. Рен можеше да спре уличния трафик. И го беше правил. Буквално. Той беше истински жив Адонис със златисто-бронзова кожа. Често бях виждала момичета да се препъват по тротоара и да се блъскат в дърветата, когато той минеше наблизо. Никое от тези качества не смущаваше Арти. Той беше изключително самоуверен. Дръзко отстояваше позициите си, без изобщо да се стресне от невероятната външност на Рен.

Арти запита с носов, провлечен тон:

— А ти пък кой си?

— Аз съм мъжът, с когото излиза Келси.

Изражението на Арти беше слисано. Той погледна с присвити очи надолу към мен зад рамото на Рен и изрече надуто:

— Би предпочела да излизаш с този… варварин, вместо с мен? Може би съм преценил погрешно характера ти. Очевидно правиш съмнителни избори, основани чисто и просто на лъстиви подтици. Мислех, че си на по-високо морално ниво, Келси.

— Наистина, Арти… — подхванах.

Рен тикна лице много близо до това на Арти и заплаши тихо:

— Не я обиждай отново. Младата дама ясно даде да се разбере какво мисли. Ако някога отново чуя, че преследваш нея или друга млада жена, ще се върна и ще направя живота ти много неудобен.

Той заби пръст в органайзера на Арти:

— Може би е по-добре да си запишеш това, за да не забравиш. Добре е също и да си отбележиш, че Келси няма отново да е на разположение. Никога.

Никога преди не бях виждала Рен от тази перспектива. Беше смъртно опасен. Щях да се разтреперя, ако бях на мястото на Арти. Както обикновено обаче, Арти не забелязваше никой и нищо друго, освен себе си. Не виждаше опасния хищник, който се спотайваше зад очите на Рен. Ноздрите на Рен бяха разширени. Очите му бяха приковани върху мишената. Мускулите му бяха изопнати и напрегнати. Беше готов да скочи. Да осакатява. Да убива.

Сложих длан върху ръката му и промяната бе мигновена. Той изпусна напрегнат дъх, отпусна стойката си и плъзна длан върху моята.

Стиснах ръката му:

— Хайде. Да вървим.

Стигнахме до колата и той ми отвори вратата. След като се увери, че съм закопчала предпазния колан, се наведе към мен и каза:

— Какво ще кажеш за една целувка?

— Не. Не беше нужно да се държиш толкова ревниво. След такова държание не заслужаваш целувка.

— А, но ти заслужаваш. — Той се ухили и ме зацелува, докато си промених мнението.

Докато пътувахме към къщи, мълчеше.

— Какво си мислиш? — попитах.

— Мисля си, че може би трябва да си купя папийонка и пуловер без ръкави, понеже, изглежда, толкова много ти харесват.

Засмях се и го тупнах с юмрук по ръката.

 

 

По-късно същата седмица видях Рен, потънал в сериозен разговор с красиво индийско момиче. Рен ми се стори малко смутен. Питах се кое ли беше момичето, когато почувствах нечия длан на рамото си. Беше Джейсън.

— Здрасти, Келси. — Той дойде при мен на стъпалата и проследи погледа ми. — Неприятности в рая, а?

Засмях се:

— Не. Е, какво става с теб?

— Нищо особено — отвърна той, като затършува в раницата си и ми подаде театрално списание. — Ето копие от онази статия. Онази със снимката ти в нея.

На корицата на списанието имаше снимка на двама ни с Джейсън, застанали до колата. Дланта ми беше върху ръката на старата жена, докато тя ми благодареше. Изглеждах ужасно. Като ударена от кола.

Джейсън внезапно се изправи:

— Ъъ, можеш да я задържиш, Келси. Ще се видим по-късно — провикна се през рамо, докато Рен се приближаваше.

Рен се загледа след Джейсън:

— За какво беше това?

— Странно, канех се да те попитам същото. Кое е момичето?

Той се размърда смутено:

— Хайде. Да поговорим за това в колата.

След като излезе от паркинга, аз скръстих ръце на гърдите си и казах:

— Е, коя е тя?

При тона ми той трепна:

— Казва се Амара.

Зачаках, но той не добави нищо повече.

— И… какво искаше?

— Искаше телефонния номер на родителите ми… за да могат родителите да се обадят на моите.

— За какво?

— За да уговорят брак.

Устата ми увисна отворена:

— Ти сериозно ли говориш?

Рен се ухили:

— Келси. Нима ревнуваш!

— Дяволски вярно, ревнувам. Ти принадлежиш на мен!

Той целуна пръстите ми:

— Харесва ми да ревнуваш. Казах, че вече съм зает, така че не се тревожи, моя prema.

— Това просто е странно, Рен. Как може да иска да ти предложи брак, когато дори не се познавате?

— Не ми предложи точно брак; предложи идеята за брак. Обикновено родителите се занимават с това, но в Америка нещата леко са се променили. Сега по-скоро родителите, един вид, проучват потенциални брачни партньори, а децата могат да изберат от тези, които те са „отсели“.

— Е, ти вече си минал веднъж през това, искам да кажа, когато си бил сгоден за Йесубай. Ти искаше ли да се ожениш за нея? Родителите ти я избраха специално за теб, нали?

Той се поколеба и проговори внимателно:

— Аз… приех годежа и с нетърпение очаквах да имам съпруга. Надявах се да имам щастлив брак, какъвто имаха родителите ми.

— Но щеше ли ти да избереш нея за съпруга?

— Не зависеше от мен. — Той се усмихна, опитвайки се да ме успокои. — Но, ако това те кара да се чувстваш по-добре, наистина избрах теб, макар че всъщност не си търсех жена.

Все още не ми се искаше да оставя тази тема:

— Значи щеше да стигнеш докрай с женитбата, макар че не я познаваше от… ден първи?

Той въздъхна:

— Бракът в индийската култура беше и все още е различен. Когато се жениш, се опитваш да направиш семейството си щастливо с някой, който има същата културна основа като теб и който приема и спазва традициите и обичаите, важни за семейството ти. Има много неща, които трябва да се вземат предвид, като например образование, богатство, каста, религия и това откъде идваш.

— Значи е като да пресяваш молби за приемане в колежа? Аз щях ли да „мина през ситото“?

Той се засмя:

— Трудно е да се каже. Някои родители смятат, че излизането на срещи с външен човек те опетнява завинаги.

— Значи искаш да кажеш, че дори само излизането с американско момиче те опетнява? Какво щяха да кажат родителите ти за нас?

— Родителите ми живееха в много различно време.

— И все пак… нямаше да одобрят.

— Господин Кадам ми е като родител в известен смисъл, а той те одобрява.

Изпъшках:

— Не е същото.

— Келси, баща ми обичаше майка ми, а тя не беше индийка. Бяха от различни култури, с различен произход, трябваше да слеят различни традиции, а бяха щастливи. Ако някой от онова време би ни разбрал… това щяха да са те. Твоите родители щяха ли харесат мен?

— Майка ми щеше да те обожава; щеше да ти пече сладки с шоколад и фъстъчено масло всяка седмица и да се кикоти всеки път, щом те види, като Сара. Баща ми никога не мислеше, че който и да е мъж би бил достатъчно добър за мен. Щеше да му е трудно да ме пусне да си отида, но и той щеше да те хареса.

Спряхме в гаража и внезапно си представих как четиримата седим в библиотеката на родителите ми, разговаряйки за любимите си книги. Да, от все сърце щяха да одобрят Рен.

Усмихнах се за миг, после се намръщих.

— Не ми харесва идеята, че те преследват други момичета.

— Сега знаеш как се чувствах аз. И като говорим за това, какво имаше да каже Джейсън?

— О! Даде ми това.

Подадох му статията, докато влизахме в къщата. Рен седна и я зачете мълчаливо, докато аз приготвях за двама ни нещо за хапване. Той влезе в кухнята с разтревожено изражение на лицето.

— Келси, кога е правена тази снимка?

— Преди около месец. Защо? Какво има?

— Може би нищо. Трябва да се обадя на Кадам.

Той се обади по телефона и заговори бързо на хинди. Седях на канапето и държах ръката му. И двамата говореха бързо, а Рен изглеждаше много разтревожен. Последното нещо, което спомена, преди да затвори, беше нещо за Кишан.

— Рен, кажи ми. Какво става?

— Името и снимката ти са поместени в статията. Дописката е доста неясна, така че може и да извадим късмет.

— Какво искаш да кажеш?

— Страхуваме се, че Локеш може да те проследи дотук.

Отвърнах, объркана:

— О! Ами студентската ми лична карта и шофьорската ми книжка?

— Погрижихме се да ги променим. Господин Кадам има връзки. Той го уреди, така че в документите името ти не съвпада със снимката. Наистина ли мислеше, че той е успял да ти уреди паспорт за една седмица, за да заминеш за Индия миналото лято?

— Предполагам, че не съм се замисляла за това. — Умът ми беше замаян от новата информация, а видението за жадния за власт магьосник, което ми се беше явило в Индия, изведнъж възкръсна в паметта ми. Внезапно разтревожена, казах: — Но, Рен, в колежа съм регистрирана под собственото си име, а има документи относно мен в системата за приемна грижа, които могат да го отведат до Сара и Майк. Ами ако той ги намери?

— Господин Кадам промени и тях. Щатските досиета официално гласят, че си била освободена от техните грижи на петнайсет години, а за тази къща и всички разходи по нея се плаща по скрита сметка. Дори моята шофьорска книжка е фалшива и съм регистриран под различно име. Келси Хейс официално посещава Университета на Западен Орегон, но снимката ти беше изключена от регистъра, така че той да не може да те намери. Не сме оставили никакви документи на твое име, свързани със снимката ти.

— А годишникът ми от гимназията?

— Погрижихме се. Заличихме те от официалните регистри. Ако някой се свърже с твой стар съученик от гимназията със стар годишник, може и да те разпознаят, но шансът това да се случи не е твърде голям. Ще трябва да проверят всяка гимназия в страната, ако предположим, че знаят в коя страна да търсят.

— Значи според теб тази статия означава…

— Че съществува документ, чрез който може да те издири.

— Защо двамата не ми казахте всичко това преди?

— Не искахме да те тревожим ненужно. Искахме да водиш колкото може по-нормален живот.

— Е, какво ще правим сега?

— Надявам се, ще довършим семестъра, но просто за всеки случай повиках Кишан.

— Кишан идва тук?

— Той е добър ловец и може да ми помогне да държа нещата под око. Освен това ще се разсейва по-малко от мен.

— О!

Рен ме притегли към себе си и заразтрива гърба ми:

— Няма да позволя да ти се случи нищо, обещавам.

— Но какво, ако нещо се случи на теб? Какво мога аз да направя по въпроса?

— Кишан ще ми пази гърба, за да мога аз да пазя твоя.