Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (28)

27. Военни истории

Събудих се, когато самолетът подскочи върху водата на малко езеро, което очевидно беше собственост на Рен и Кишан и се намираше точно до имота им. Нилима угаси двигателите и Кишан скочи на кея и развърза въжетата, за да завърже хидроплана. Джипът беше паркиран наблизо.

Досега дрехите ми бяха почти изсъхнали и ги усещах много неудобни. Господин Кадам ми предложи възможността да се преоблека, като каза, че може да направи нови дрехи с Божествения шал, но отклоних предложението, когато той спомена, че сме само на десет минути от къщи.

Господин Кадам шофираше, докато момчетата седнаха отзад, а Нилима се смести с мен на предната седалка. Рен още беше тигър и изглеждаше доволен и спокоен само когато Кишан бе наблизо. Когато най-накрая пристигнахме, господин Кадам предложи да взема горещ душ и да си легна да спя, но се зазоряваше и макар да бях изтощена, исках да бъда с Рен.

Единственото, което ме убеди да го оставя, беше натискът, който ми оказаха както господин Кадам, така и Кишан. Изтъкнаха, че Рен все още има нужда от време да оздравее и засега е по-добре, ако е тигър. Съгласих се да взема душ, но им казах, че веднага ще се върна долу да видя как е той. Кишан ме отнесе до стаята ми, помогна ми да си събуя обувките и махна ластичния бинт. После ме остави в банята, като затвори тихо вратата след себе си.

Ръцете ми трепереха. Изкуцуках до душа и пуснах горещата струя. Той беше тук! Беше на сигурно място! Бяхме спечелили. Победихме Локеш и не изгубихме никого. Чувствах се нервна. Когато пристъпих под горещата вода, се запитах какво е добре да кажа на Рен най-напред. Имах да му разказвам толкова много неща. Тялото ме болеше. Усещах парене в рамото. Беше охлузено от една тежка кутия и сега придобиваше пурпурен цвят. Всъщност голяма част от тялото ми придобиваше пурпурен цвят.

Опитах се да побързам с душа, но всяко движение беше ужасно мъчително. Не съм създадена за такива неща. Търкалянето и падането в прахта не е за мен. Хрумна ми, че би трябвало да съм изпитвала болка в Кишкинда и Шангри-ла. Трябваше да съм била доста зле натъртена след битката с птиците. Не бях забелязала, но там оздравявах. Бързо. С изключение на ухапването от Капа, на онези магически места бях оздравявала.

Рен, изглежда, оздравяваше, но знаех, че раните му не бяха само физически. Беше преживял толкова много. Не знаех как е оцелял, но бях изключително благодарна, че това беше станало. Трябваше да благодаря на Дурга, задето му помогна. Тя определено изпълни обещанието си. Опази моя тигър.

Спирайки водата, излязох изпод душа и бавно облякох стара си фланелена пижама. Исках да побързам, но дори сресването на косата ми болеше. Набързо я сплетох и се затътрих бавно като охлюв през стаята си към вратата. Намерих Кишан от другата страна да ме чака търпеливо с гръб, подпрян на стената и затворени очи.

Той също беше взел душ и се бе преоблякъл. Без нито дума ме вдигна и ме отнесе долу в стаята с пауните. Настани ме в кожения стол до господин Кадам и седна срещу мен близо до Нилима. Рен още беше в образа на тигър, излегнат в краката на Нилима, докато те разговаряха тихо.

Господин Кадам ме потупа по ръката и каза:

— Още не се е преобразил отново, госпожице Келси. Може би е бил човек твърде дълго.

— Добре. Няма нищо. Важното е, че сега е тук.

Гледах белия си тигър. Вдигна поглед за миг, когато влязох в стаята, а после отново отпусна глава върху лапите си и затвори очи. Не можех да не се почувствам разочарована, че не седеше до мен. Дори само да докосна козината му, щеше да е успокояващо, но после се упрекнах. Би трябвало да се тревожа повече за него, отколкото за себе си. Не съм аз тази, която е била изтезавана с месеци. Най-малкото, което мога да направя, е да не го притискам.

Нилима искаше да узнае какво е станало с байга и господин Кадам сметна, че ще е добра идея всички да споделим историите си, за да можем да чуем различните части от приключението. Нилима се съгласи да приготви храна и ме помоли да помогна, докато господин Кадам вземе душ. Кишан искаше да остане с Рен, който, изглежда, спеше. Каза, че засега било най-добре да не закачаме спящите тигри.

Отнесе ме до кухнята и ме остави на едно столче, а после се върна в другата стая. Нилима извади съставки за приготвяне на омлети и френски препечени филийки и ми възложи да настържа сирене и да нарежа на ситно лук и зелени чушки. Известно време работихме мълчаливо, но забелязах, че ме наблюдава.

— Добре съм, Нилима, наистина. Не е нужно да се тревожиш за мен. Не съм толкова крехка, колкото ме изкарва Кишан.

— О, не е това. Изобщо не мисля, че сте крехка. Всъщност мисля, че сте много смела.

— Тогава защо ме наблюдаваш толкова внимателно?

— Вие сте… специална, госпожице Келси.

Засмях се:

— Какво искаш да кажеш?

— Вие наистина сте центърът. Вие крепите това семейство. Дядо беше толкова… отчаян, преди да дойдете. Вие го спасихте.

— Мисля, че господин Кадам до много по-голяма степен има навика да ме спасява.

— Не. Ние станахме семейство, когато вие станахте част от живота ни. Макар че има опасност, той никога не е толкова удовлетворен или щастлив, както когато сте наоколо. Той ви обича. Всички ви обичат.

Смутена, казах:

— Ами ти, Нилима? Този безумен живот ли е това, което искаш за себе си? Някога пожелаваш ли си живот, в който няма шпионаж и интриги?

Тя се усмихна, докато мажеше с масло тигана и слагаше четири парчета френска препечена филийка да се приготвят:

— Дядо има нужда от мен. Как мога да го изоставя? Не бих могла да го оставя сам и лишен от компания. Имам и семейство, разбира се. Родителите ми се питат защо още не съм се омъжила и защо съм толкова съсредоточена върху кариерата си. Казвам им, че съм щастлива да служа. Не го разбират истински, но го приемат. Могат да живеят удобно заради помощта на дядо.

— Знаят ли, че са роднини с него?

— Не. Скрих това от тях. На него му отне дълго време да ми повери тайната си. Не бих я споделила без негово знание.

Тя разбърка яйцата, добави сметана и започна да приготвя първия омлет. Имаше нещо успокояващо и уютно в това да съм в кухнята с друга жена и да готвя.

Нилима каза:

— Сега, когато сте тук, виждам, че той може най-сетне да намери покой. Най-после може би ще успее да остави настрани тревогата си, огромната си отговорност за принцовете. Много се гордея, че имам такъв жертвоготовен прародител, и се чувствам смирена и признателна, че имам шанса да го познавам.

— Той е много благороден човек. Никога не съм познавала никого от дядовците си. Аз също бих се гордяла да ми е дядо.

Умълчахме се, докато свършвахме с приготвянето на яденето. Призовах меден цветен нектар за пиене и нарязах пъпеш. Нилима свърши с приготвянето на чиниите, сложи ги върху голям поднос и го отнесе в стаята с пауните. Кишан се върна да ме вземе, а господин Кадам се присъедини към нас миг по-късно. Белият тигър повдигна глава и подуши.

Сложих голяма чиния с яйца на пода пред него. Той веднага започна да ближе чинията, побутвайки яйцата напред-назад, докато някак успяха да стигнат до устата му. Възползвах се от шанса и го потупах по главата, почесвайки го зад ушите. Този път той не изръмжа и бутна глава в дланта ми. После сигурно съм докоснала болно място, защото в гърдите му се разнесе леко тътнещо ръмжене.

Опитах се да го успокоя:

— Всичко е наред, Рен. Само исках да кажа „здрасти“ и да ти дам закуската. Извинявай, ако съм те наранила.

Кишан се наведе напред и каза:

— Келс, моля те. Дръпни се назад.

— Ще се оправя. Няма да ми навреди.

Белият ми тигър стана и се приближи до Кишан. Заболя ме. Не можех да не се почувствам предадена, сякаш той беше семеен домашен любимец, който ми се беше нахвърлил и бе посегнал да захапе ръката ми. Знаех, че не разсъждавам рационално, но действията му ме жегнаха. Той постави лапи от двете страни на чинията и ме загледа втренчено, докато сведох очи. После се зае пак със закуската си.

Господин Кадам ме потупа по ръката и каза:

— Може би е добре да се насладим на яденето и да споделим с Нилима какво ни се случи. Сигурен съм, че Рен също би искал да узнае.

Кимнах и започнах да побутвам храната си напред-назад из чинията. Внезапно вече не бях особено гладна. Кишан започна.

Обърна се към Нилима:

— Спуснахме се парашут в едно сечище на няколко километра от лагера на байга и влязохме вътре пеша. Един стар пилот, който едно време работеше за господин Кадам в „Летящият тигър“, се съгласи да ни докара. Взе ни с един от онези стари военни самолети от Втората световна война, който поддържа в добро състояние.

Нилима кимна.

Кишан разтри челюстта си:

— Човекът сигурно беше поне на деветдесет години. Отначало се съмнявах, че старецът още може да пилотира, но той определено доказа умението си. Спускането беше гладко и без усилие, въпреки факта, че Келси насмалко да не скочи.

— Не беше същото като на тренировка — вметнах, защитавайки се.

— Ти скочи три пъти по време на тренировките, а също и с мен в Шангри-ла, и винаги се справяше добре.

— Онова беше различно. Тогава беше ден и не се налагаше да… да карам.

Той обясни:

— По време на тренировка скачахме в тандем. — Обърна се към мен: — Знаеше, че трябва само да помолиш. Щях да скоча с теб, но ти твърдоглаво настояваше, че трябва да го направиш сама.

— Е, ако ти не… даваше такава воля на ръцете си в тандема…

— И ако ти не изпитваше такава параноя, че може да те докосна…

— Всичко щеше да е чудесно! — Извикахме и двамата едновременно.

Гласът ми пресекна пискливо в смесица от паника и тревога, когато погледнах гневно Кишан:

— Може ли да продължим, ако обичаш?

Кишан ми отправи поглед с присвити очи, който казваше, че ще продължи тази дискусия по-късно.

— Както казах, Келси замалко да не скочи навреме. Кадам беше пръв, а после трябваше да принудя Келси да излезе, преди да пропуснем пролуката си за скачане.

Промърморих:

— Меко казано е, че ме принуди. Влачеше ме зад себе си.

Той се взря остро в мен:

— Не ми остави друг вариант.

А той определено ми беше предложил друг вариант. Вариантът да зарежа всичко, да забравя за Рен и вместо това да избягам с него. Или това, или да скоча сама от самолета.

Отворих уста да му дръпна една лекция да се държи на подобаващо разстояние, когато той изръмжа сърдито, улови ръката ми и скочи от люка.

Той продължи:

— След като се добрахме до сечището, се преобразихме и се разделихме. Аз приех облика на Келси, като носех дубликат на амулета й.

— Аз приех образа на слугата от племето байга. Между другото, беше много неудобно да те гледам до мен, Кишан.

— Също толкова неудобно беше да съм теб. Моята работа беше да открия Локеш и да го държа зает, затова се скрих зад една сграда, докато чух сигнала: тигърски рев.

Господин Кадам се намеси:

— Това трябва да съм бил аз. Самият аз се преобразих в тигър и хукнах в джунглата, за да заложа няколко капана и да отклоня вниманието на някои от войниците.

— Точно — каза Кишан. — Келси започна да взривява разни неща, което отклони от следите ни всякакви изостанали войници, така че не срещнах почти никаква съпротива в лагера. Да намеря Локеш, беше друга работа. Трябваше да отстраня обръча му от стражи, които никога не го оставят. Бяха изключително добре обучени, но успях да обезвредя няколко от тях с чакрама и угасих светлините още преди да ме забележат. След това използвах външността си в своя полза.

Скептично попитах:

— Как точно използва моята външност в своя полза?

Кишан се усмихна широко:

— Държах се по женски. Влязох с препъване в стаята, престорих се, че изпитвам шок и страх и помолих всичките големи, силни мъже да ме защитят, като казах, че един луд тип се опитва да ме убие със златен диск. Нали се сещате, пърхах с мигли и флиртувах. Женски работи.

Скръстих ръце и се взрях упорито в Кишан.

— А-ха. Продължавай, ако обичаш.

Кишан въздъхна и прокара ръка през косата си:

— Преди да почнеш да ми се мръщиш, което е стандартната ти реакция спрямо мен, просто спри, защото знам какво си мислиш.

Скръстих ръце на гърдите си:

— О, наистина ли? И какво си мисля?

— Мислиш си, че се опитвам да включа в един стереотип всички жени и специално теб. — Той вдигна раздразнено ръце. — Ти не си такава, Келс. Просто разигравах картите, които имах, и се опитвах да използвам всичките си активи!

— В това няма нищо лошо, когато използваш собствените си активи, но не и когато използваш моите!

— Чудесно! Следващия път ще се преобразя като Нилима!

Нилима се обади:

— Хей! Никой няма да използва и моите активи!

Господин Кадам ни прекъсна:

— Може би е добре да пропуснем частта с обезвреждането на пазачите.

Кишан го изгледа гневно и се съгласи. Но после започна да мърмори за участието на жени във военна операция и че следващия път ще отиде сам.

— Това го чух. Без мен Локеш щеше да те нареже целия. — Подсмихнах се самодоволно.

— Наистина. Всеки беше жизненоважен за успеха ни — каза господин Кадам. — Ще продължа с моята част, а ти можеш да довършиш по-късно, Кишан.

Кишан се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си:

— Напълно ме устройва.

Като за начало, господин Кадам разказа на Нилима колко освобождаващо било да е тигър.

— Мощта на тигъра надминава всичко, което си бях представял. Не бяхме сигурни дали Божественият шал действа само с преобразяване в хора, затова бяхме изпробвали преобразяване в животно. Изглежда, че можем да се преобразяваме в тигърския облик на Кишан или на Рен, но не и в други животни. Когато пристигнахме, приех образа на черния тигър. После госпожица Келси уви Шала около врата ми точно преди да се разделим.

Затичах през джунглата и намерих няколко заредени със стръв капани. Прескочих два от тях, което задейства аларми, и скоро чух стъпките на преследващи ме войници. Дадоха няколко изстрела, но бях по-бърз от тях. В един момент една група от тях си помисли, че са ме хванали натясно, но всъщност бях ги вкарал в собствения им капан.

Готвеха се да стрелят, когато се преобразих в човек, гледката, на което ги шокира и ми даде един миг да задействам капана. Дръпнах едно въже, прикрепено към къс месо, и войниците бяха повдигнати във въздуха в голяма мрежа. Оставих ги да висят от короните на дърветата и затичах обратно към лагера за втората фаза от плана си.

Докато стигнах до лагера, госпожица Келси вече беше унищожила една от двете наблюдателни кули. Селяните тичаха във всички посоки, уплашени за семействата си. Застанах зад едно дърво и отново промених външността си.

Нилима се надвеси напред:

— В какво се превърна този път?

— Приех образа на местен бог на байга на име Дулха Дао, за когото вярват, че помага за предотвратяването на болести и злополуки. Свиках хората при себе си и им казах, че съм тук, за да им помогна да надвият непознатия. Те бяха повече от щастливи да ми помогнат да съборя къщата на злодея. Госпожица Келси остави гадата на дискретно място, за да я използвам. Тя обикновено е тежка за мен, но когато я размахах в образа на Дулха Дао, я чувствах удобно в ръката си. С помощта на селяните съборих стената и хората ми помогнаха да извадя от строя войниците на Локеш.

Нилима попита:

— Как изглеждахте?

Той се изчерви, затова се намесих:

— Господин Кадам в образа на Дулха Дао определено беше привлекателен. Приличаше по външност на хората от племето, само дето беше по-висок, с много по-едро тяло и по-красив. Косата му беше дълга и тежка, а част от нея беше увита в джура на темето, докато другата част се спускаше плавно по гърба му. Беше мускулест, а доста привлекателните му торс и лице бяха покрити с татуировки. Беше с голи гърди и носеше тежки мънистени огърлици и загръщаща се около тялото пола. Краката му бяха боси. Изглеждаше много стряскащ, но в добър смисъл, особено, предполагам, когато размахваше гадата.

Когато приключих описанието си, всички ме зяпаха, а Нилима се смееше.

— Какво? — попитах, смутена. — Добре. Е, очевидно, намирам снажните индийски мъже за привлекателни. Какво лошо има в това?

Кишан се мръщеше, господин Кадам ми се стори… доволен, а Нилима се кикотеше.

— Абсолютно нищо, госпожице Келси. Сигурна съм, че щях да си помисля същото — каза тя.

Господин Кадам прочисти гърло:

— Да… ами… оценявам ласкателното описание, въпреки всичко. Отдавна никоя жена не ме е намирала за… снажен.

Започнах да се кикотя и Нилима скоро се присъедини към мен. След като най-сетне се овладяхме, господин Кадам попита:

— Готови ли сте да продължим?

— Да — казахме в един глас.

— Както казвах, хората се събраха при мен и вързахме всички стражи. После нападнахме командния център. Вратите бяха солидно укрепени и заключени. Беше ми по-лесно да избия дупка в стената, отколкото да проникна с взлом през онези врати. Претърсихме мъжете за ключ, но не можахме да намерим такъв. Най-накрая проникнах в комплекса и намерих Келси и Кишан проснати на пода, а Локеш не се виждаше никъде. Стаята беше пълна с някакви бонбони.

— Твърди карамелени бонбони — добавих.

— Как стана това?

— Трябваше да направя нещо, а Златният плод беше единственото оръжие, до което можех да се добера, затова си пожелах градушка от твърди бонбони.

— Беше много хитро. Никога не сме го упражнявали. Изглежда, свърши добра работа.

— Нямаше да действа задълго. Локеш се съвзема бързо. Единственото, което го отблъсна, бяхте вие. Вие и байга спасихте положението.

— Значи Локеш имаше силата да ви смрази?

— Да.

— Забелязахте ли някоя от другите му сили?

— Да.

— Хубаво. Ще ги обсъдим по-късно.

— Добре. Ще запиша всичко случило се, докато още е свежо в ума ми.

— Много добре. И да продължим — след като Кишан и Келси откриха Рен, байга искаха да се махнат от лагера възможно най-бързо. Разтуриха домовете си само за няколко мига, натовариха всичко, което можеха да носят, и се изнизаха в джунглата. Придружихме ги, отчасти защото се чувствах отговорен да ги махна колкото може по-далече от Локеш и отчасти защото така или иначе беше в посоката, в която трябваше да отидем. Точно преди да тръгнем, Рен взе нож и прониза кожата на ръката си.

Надвесих се напред:

— Какво правеше?

— Изваждаше проследяващо устройство, което Локеш му бе имплантирал.

Съчувствено сведох поглед към белия си тигър. Очите му бяха затворени, но ушите му потрепваха напред-назад. Слушаше ни.

— Потеглихме с байга, ядохме с тях — всъщност беше пиршество — и си тръгнахме точно след като ти дадох сигнал, Нилима.

— Много добре играехте ролята на божество — подметнах закачливо.

— Да. Ами, те явно вярваха, че и четиримата сме божества. Ако бях видял нещата, които видяха те, и аз щях да повярвам.

Попитах:

— Наистина ли разполагаха с нужните магии да задържат Рен там?

— Когато говорих с тях след това, гуниа заяви, че наистина имал власт над тигрите и използвал магията си, за да държи Рен там. Той може да създава нещо като бариера около лагера, за да брани селото си от нападения на тигри. Каза обаче, че преди около седмица магията била променена така, че вместо това да привлича тигрите към селото. Изглежда, че войниците са били тормозени от нападения на тигри цяла седмица.

— А, значи затова Кишан е могъл да влезе?

— Очевидно.

— Това означава ли, че Рен е можел да излезе?

— Възможно е, но изглежда, че Локеш все пак има и собствена сила. Предполагам, че използването на байга, за да задържат Рен, е било само резервен план, в случай че Локеш се разсее твърде много и не може сам да обезвреди Рен.

Проговорих тихо:

— Той е ужасен. Това никога нямаше да се случи. Рен беше най-голямата му плячка, неговият трофей. Този, когото е чакал и преследвал от векове.

Кишан вметна:

— Той изгуби интерес към Рен. Сега преследва някой друг.

Господин Кадам поклати дискретно глава.

— Кого? — попитах.

Той не каза нищо.

— Мен, нали? — заявих направо.

Кишан се наведе напред:

— Да. По-добре е да знаеш, за да си подготвена.

— Защо? Искам да кажа, защо преследва мен?

— Защото знае колко си важна за нас. И защото го победи. — Кишан се ухили.

— Не бях аз. Ти беше.

— Да. Но той не знае това.

Изпъшках тихо и слушах само с половин ухо, когато Кишан започна да описва битката ни с Локеш. Коментирах само когато Кишан забравеше нещо.

Сега Рен ни наблюдаваше и слушаше какво говорим. Оставих неизядената си чиния с храна на пода, надявайки се, че може да прояви интерес. Той ме наблюдаваше любопитно, а после се изправи и се приближи няколко стъпки, като не откъсваше очи от мен.

Изяде яйцата, но побутваше френската препечена филийка напред-назад. Предпазливо набодох едно дебело парче на вилицата си. Той ме погледна отново и деликатно издърпа парчето от вилицата и го погълна наведнъж. Направих същото с другото парче. След като облиза чинията, така че тя светна, той се обърна, отново легна близо до Кишан и започна да ближе лепкав сироп от лапите си.

Кишан се беше умълчал и когато вдигнах поглед, го открих да ме наблюдава. В ъгълчетата на очите му имаше съвсем леки бръчици от тъга. Извърнах поглед. Той се намръщи и заговори отново. Когато стигна до онази част, в която Локеш заплаши да накара сърцето ми да спре да бие, аз го прекъснах и поясних:

— Локеш не говореше за мен.

— Да, за теб говореше, Келс. Сигурно е разбрал коя си. Каза, че ще го убие, ще накара сърцето му да спре.

— Да, но защо ти, преобразен като Келси, ще си загрижен за мен в лъжливия ми образ на слуга от племето байга? Той каза, че ще убие него, а не че ще убие нея. Просто мислеше, че го предавам.

— Но това, че Локеш заплаши да те убие, беше причината да спра.

— Това може да е причината, поради която си го оставил, но той не заплашваше мен.

— Тогава кого заплашваше?

Погледнах надолу към белия тигър и почувствах как лицето ми пламва и почервенява.

— О — каза той вцепенено. — Заплашвал е него. Иска ми се да го бях знаел тогава.

— Да, той заплашваше Рен. Знаеше, че не бих направила нищо, с което да му навредя.

— Правилно. Разбира се, че не би.

— Какво значи това? И какво искаш да кажеш с това, че ти стиска да си знаел това тогава? Да не искаш да кажеш, че нямаше да спреш?

— Не. Да. Може би. Не знам какво щях да направя. Не мога да предвидя как щях да реагирам.

Темата на дискусията ни накара тигъра да наостри уши и да ме погледне.

— Е, тогава се радвам, че си разбрал погрешно. Иначе точно в този момент Рен можеше да не е тук.

Кишан въздъхна:

— Келси.

— Не! Хубаво е да знам, че щеше да си готов да го пожертваш!

Господин Кадам се размърда в стола си:

— Това нямаше да е лесно решение за него, госпожице Келси. Обучих и двете момчета, че макар всеки отделен човек да е от голяма важност, понякога трябва да се правят жертви за доброто на всички. Ако е имал възможността да отърве света от Локеш, първата му реакция би била да сложи край на живота на тиранина. Фактът, че изобщо е възпрял ръката си, говори за дълбочината на емоцията, която е изпитвал в този момент. Не мислете лошо за него.

Погледнах Кишан. Той се наведе напред, притисна върховете на пръстите си и се втренчи в пода.

— Знам колко много означава той за теб. Сигурен съм, че щях да взема същото решение, ако знаех, че Локеш говори за Рен, а не за теб.

— Сигурен ли си в това?

Той вдигна очи към моите и ние се взряхме един в друг, общувайки безмълвно. Той знаеше какво питам. Във въпроса ми имаше нещо повече, отколкото господин Кадам и Нилима си даваха сметка. Питах Кишан дали съзнателно би оставил брат си да умре, за да си подсигури той живота, който искаше да има. За него щеше да е лесно да излезе на сцената и да заеме мястото на Рен, ако Рен вече го нямаше. Питах го дали беше такъв човек.

Кишан ме изучаваше замислено в продължение на няколко секунди, а после напълно искрено каза:

— Келси, обещавам ти, че ще го браня с цената на живота си, до края на дните си.

Златистите му очи блестяха и пронизваха моите. Наистина го мислеше и изведнъж осъзнах, че той се бе променил. Не беше същият човек, когото срещнах в гората преди година. Изгубил бе циничното, навъсено, тъжно държание. Беше човек, който се бореше за семейството си, за определена цел. Никога нямаше да допусне отново същата грешка, която бе допуснал с Йесубай. Вглеждайки се в очите му, знаех, че каквото и да се случи в бъдещето ни, можех да разчитам на него за всичко.

За пръв път, откакто го срещнах, видях мантията на принц да се спуска около раменете му. Това беше човек, готов да се пожертва за другите. Това беше човек, готов да изпълни дълга си. Това беше човек, който признаваше слабостите си и работеше по превъзмогването им. Това беше човек, който ми казваше, че мога да избера друг и че той щеше да бди над нас и да ни закриля, дори ако от това му се късаше сърцето.

Изпелтечих:

— Аз… извинявам се, че се усъмних в теб. Моля те, прости ми.

Той се усмихна печално:

— Няма нищо за прощаване, bilauta.

— Да подхвана ли разказа оттук? — попитах тихо.

— Защо не? — отвърна той.

Първото, което разказах на Нилима, беше за това как използвах Златния плод, за да задръстя резервоарите за гориво с кексчета и оръжията — като ги напълних всичките с пчелен восък. Проблемът беше, че действаше само на оръжията и колите, които можех да виждам. Именно затова Локеш беше успял да избяга със скритата си кола, а мъжете, които не можах да видя, все още имаха работещи оръжия.

Описах дъжда от твърди бонбони, как Локеш се измъкна и как Фаниндра ни отведе до Рен. После разказах как срещнах себе си. Разказах й, че съм се дегизирала като слугата от племето байга, който помагаше на Локеш, което според мен беше причината Рен да ме удари с юмрук в челюстта. Разказах как слугата е бил принуден да работи с Локеш и как си беше отрязал косата в знак на разкаяние и я беше поднесъл на Рен, докато го молеше за прошка.

Разказах много подробно за празненството на байга и казах на Нилима за двете жени, предложени за съпруги на синовете ми. Тя завъртя очи и ми изказа съчувствието си, докато отпиваше от нектара си. Разказах как Кишан очевидно искаше за съпруга една от сестрите, но че Рен беше спорил с него.

Кишан се намръщи:

— Казах ти, че не стана това.

— Тогава какво стана?

С крайчеца на окото си зърнах господин Кадам отново да поклаща дискретно глава и бързо се обърнах към него.

— Сега пък какво? Какво не ми казвате вие двамата?

Господин Кадам бързо се опита да ме успокои:

— Нищо, госпожице Келси. Просто въпросът е — той замълча смутено, — че беше сметнато за много грубо от наша страна да отхвърлим жените, а момчетата се опитваха да демонстрират неохотата си да угодят на племенните водачи.

— О!

Господин Кадам и Кишан се погледнаха в очите. Кишан се извърна с неприязнено изражение. Хвърлих поглед към Нилима, която изглеждаше смутена. Наблюдаваше господин Кадам много внимателно. Сега Кишан се държеше изключително раздразнено и нетърпеливо.

Казах:

— Тук става нещо, в което не съм посветена, а наистина съм твърде уморена, за да открия какво е, и това ме устройва. Всъщност и без друго не ми пука наистина за двете жени. Това е приключен въпрос. Върнахме си Рен и това е всичко, което наистина има значение.

Нилима се прокашля и стана, събра съдовете и понесе подноса към кухнята да ги измие, когато Рен реши отново да се превърне в човек. Всички в стаята замръзнаха. Той погледна всички ни поред, а после се усмихна на Нилима:

— Мога ли да ти помогна с това? — попита.

Тя спря и се усмихна, кимайки леко с глава. Всички се втренчихме в Рен с очакване, чакайки го да ни заговори, но вместо това той мълчаливо помогна на Нилима да занесе всичко в кухнята. Чухме го да я пита дали би искала помощ със съдовете. Тя каза, че ще се погрижи, и изтъкна, че другите, тоест ние, вероятно биха искали малко време, за да поговорят с него. Той влезе колебливо в стаята и преценяващо огледа израженията и на трима ни.

Седна до Кишан и каза тихо:

— Защо имам чувството, че стоя пред Испанската инквизиция?

— Просто искаме да се уверим, че си добре — каза господин Кадам.

— Достатъчно добре съм.

Думите му увиснаха във въздуха и си представих, че останалата част от изречението му е „за човек, който е бил изтезаван в продължение на месеци“.

Осмелих се да кажа:

— Рен? Толкова… съжалявам. Не биваше да те оставяме там. Ако знаех за огнената сила, която притежавам, можех да те спася. Вината беше моя.

Рен присви очи и ме погледна изучаващо.

Кишан възрази:

— Ти нямаше нищо общо с това, Келс. Той те бутна към мен. Решението беше изцяло негово. Искаше да си в безопасност. — Кимна на Рен: — Кажи й.

Рен погледна брат си, сякаш не разбираше. Каза:

— Не си го спомням точно така, но щом казваш…

Остави думите си да заглъхнат и ме погледна любопитно, но не добронамерено. Сякаш бях непознато ново създание, което беше намерил в джунглата, и не бе сигурен да ме изяде ли, или да ме размята наоколо с нокти. Открито ме огледа и сбърчи нос, сякаш подушваше нещо неприятно, а после заговори на господин Кадам:

— Благодаря, че ме спасихте. Трябваше да знам, че ще измислите план да ме освободите.

— Всъщност на госпожица Келси хрумна идеята да се превъплътя в образа на божество. Без Божествения шал, който тя и Кишан намериха, изобщо нямаше да можем да те спасим. Нямах представа къде да те намеря. Единствено чрез видението и това, че видяхме мъжа от племето байга, успяхме да открием къде те държи Локеш. И единствено чрез оръжията, дадени ни от Дурга, успяхме да надвием пазачите.

Рен кимна и ми се усмихна:

— Изглежда, че ти дължа признателност. Благодаря ти за усилията.

Нещо не беше наред. Той не приличаше на онзи Рен, когото познавах. Държанието му към мен беше студено, дистанцирано. Кишан го гледаше, сякаш Рен си беше изгубил ума.

Всички седяхме мълчаливо, наблюдавайки се взаимно. Между нас се излъчваше гъсто напрежение. Внезапно се хванах, че завиждам на Нилима, която беше в кухнята. В стаята определено се усещаше нечие неловко присъствие и не ми помагаше това, че и тримата мъже се взираха в мен с напиращи в очите им въпроси. Първо трябваше да поговоря с Рен. После, щом се изясняхме, щях да продължа с Кишан.

Многозначително повдигнах вежди към господин Кадам и той най-после схвана безмълвното ми послание. Прочисти гърло и обяви:

— Кишан, имаш ли нещо против да ми помогнеш да преместим нещо в стаята ми? Прекалено тежко е, за да го преместя сам.

Рен се изправи и каза:

— Нямам нищо против да ви помогна. Кишан може да остане.

Господин Кадам се усмихна:

— Моля те, седни и си почини още малко. Ние с Кишан можем да се справим, а вярвам, че госпожица Келси би искала малко време, за да поговори с теб насаме.

Кишан се обади:

— Наистина не мисля, че вече е безопасно да…

Приковах очи върху Рен:

— Всичко е наред, Кишан. Той няма да ме нарани.

Кишан погледна Рен, който кимна и каза:

— Няма да навредя.

— Ъъ, Кишан? Може ли?

Той въздъхна и, знаейки за какво моля, внимателно ме вдигна и ме сложи на канапето близо до Рен. Преди да излезе, каза:

— Ще бъда наблизо. Ако ти потрябвам, просто извикай. — Обърна се към Рен и предупреди: — Не я наранявай. Ще слушам.

— Няма да слушаш — казах.

— Ще слушам.

Намръщих се. След това двамата излязоха от стаята. Кишан ми хвърли поглед през рамо, но не му обърнах внимание.

Най-накрая бях сама с Рен. Имах да му кажа толкова много неща; не знаех как да се държа. Кобалтовосините му очи ме гледаха преценяващо, сякаш бях непозната и странна птица, която внезапно бе кацнала на ръката му. Огледах красивото му лице и най-накрая проговорих:

— Ако не си прекалено уморен, бих искала да поговоря с теб за минута.

Той сви рамене:

— Щом искаш.

Предпазливо свих крака върху възглавничката, за да мога да го гледам в лицето:

— Аз… толкова много ми липсваше. — Той повдигна вежда. — Имам да ти разказвам толкова много неща, че дори не знам откъде да започна. Знам, че си уморен и вероятно още те боли, затова ще бъда кратка. Исках да кажа, че знам, че ти трябва време да оздравееш, и разбирам, ако искаш малко време насаме. Но съм тук винаги, когато имаш нужда от мен. Мога да бъда добра болногледачка, дори ако искаш да си раздразнителен. Ще ти нося пилешка супа и сладки с шоколад и фъстъчено масло. Ще ти чета Шекспир или стихотворения, или каквото искаш. Можем да започнем книгата за Монте Кристо и да продължим оттам. — Взех ръката му в двете свои. — Моля те, просто ми кажи от какво имаш нужда. Ще се погрижа да го получиш.

Той внимателно измъкна ръка от моите и потри бузата си с пръст.

— Много любезно от твоя страна.

— Любезността няма нищо общо. — Приближих се и сложих двете си длани от двете страни на лицето му. Той си пое дъх през зъби, когато казах: — Ти си домът ми. Обичам те.

Нямах намерение да го пришпорвам толкова бързо, но имах нужда от него. Бяхме разделени толкова дълго и най-сетне той беше тук и можех да го докосна. Наведох се напред и го целунах. Той се вцепени от изненада. Устните ми се впиха в неговите и почувствах влага от сълзи по бузите си. Обвих ръце около врата му и се плъзнах по-близо, докато вече почти седях в скута му.

Едната му ръка беше изпъната на дивана зад нас, а другата му длан беше върху бедрото му. Изглеждаше дистанциран. Не ме прегръщаше или целуваше в отговор. Целунах го по бузата и зарових лице във врата му, вдишвайки топлия му аромат на сандалово дърво.

След миг се отдръпнах и неловко отпуснах ръце в скута си. Обърканото му изражение си остана. Той докосна устната си и се ухили:

— Ето това е посрещане, каквото би се харесало на всеки мъж.

Засмях се, опияняващо щастлива, че се е върнал. Отърсих се от съмненията и тревогите си, осъзнавайки, че той вероятно просто се нуждаеше от малко време, за да се почувства като нормален човек, преди да може отново да бъде част от връзка. Той изпъшка от болка и аз бързо се дръпнах назад, за да му дам повече пространство. Той сякаш се почувства много по-удобно, след като се дръпнах малко назад.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — каза той.

Взех ръката му в своята и целунах дланта му. Той наблюдаваше заинтригувано действията ми, а после издърпа ръката си от моята.

— Разбира се, че можеш — отвърнах.

Той протегна ръка, подръпна леко плитката ми и усука панделката между пръстите си.

— Коя си ти?