Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (5)

4. Коледен подарък

Сега, когато Хелоуин беше отминал, вниманието ми се насочи към подготовката за изпитите в края на семестъра и избягването на Арти. По някакъв начин той издири номера на клетъчния ми телефон и се обаждаше точно в пет часа всяка вечер. Понякога ме чакаше след часовете. Този човек не разбираше от намеци.

Прекарвах също и доста време, опитвайки да си изясня чувствата си към Джейсън. Излязохме на още няколко срещи, но винаги ми се струваше, че общуваме на различни честоти. Той смяташе, че Шекспир, поезията и книгите са досадни, а пък аз не можех да оценя тънката разлика между колежанските и професионалните отбори. Не мисля, че той се безпокоеше особено, задето не си пасваме. Дълбоко в себе си знаех, че връзката ми с Джейсън е безперспективна, но той беше безобиден и все още ми харесваше да е мой партньор в часовете.

Точно когато си мислех, че съм схванала основите на излизането на срещи, Ли реши да усложни положението още повече. Бъбрехме си в студиото, когато той внезапно се умълча. Взе нервно да търкаля бутилката си с вода напред-назад между дланите.

Най-накрая проговори:

— Келси… исках да те попитам дали би искала да ме видиш. Насаме. Като истинска среща.

Умът ми закипя от объркани мисли.

— О! Ъмм, да, разбира се — казах бавно. — Обичам да се мотая с теб. Много си забавен и е лесно да се говори с теб.

Той направи гримаса:

— Добре, но харесваш ли ме наистина, или просто ме харесваш?

Замислих се за минута какви да са следващите ми думи:

— Е, за да съм честна с теб, мисля, че си страхотен, и те харесвам много. Всъщност оглавяваш списъка с хора, които харесвам. Но не знам дали мога да имам сериозна връзка с когото и да било точно сега. Така да се каже, съвсем наскоро скъсах с някого и още ме боли.

— О! Тези неща се преодоляват трудно. Разбирам. Въпреки това, бих искал да се видим. Искам да кажа, ако мислиш, че би искала да излезеш с мен, и ако си готова.

Замислих се за момент.

— Добре, това ще ми хареса.

— Е, тогава, какво ще кажеш да започнем с някой филм за бойни изкуства? Има едно място, където показват стари филми в петък в полунощ. Искаш ли да отидем?

— Добре, но само ако обещаеш да ме научиш на някои от страхотните хватки от филма — добавих, щастлива, че бяхме изяснили въпроса. Поне донякъде, във всеки случай, помислих си, докато се разделяхме.

 

 

С Ли започнахме да се виждаме извън срещите за игра и часовете. Той беше джентълмен и срещите ни винаги бяха забавни и интересни. Въпреки че получавах цялото това внимание, се чувствах самотна. Тя беше онзи вид самота, която можех да излекувам, като се срещам с други хора. Душата ми се чувстваше самотна. Нощем беше най-тежко, защото усещах него, макар да ни делеше цял океан. Около сърцето ми бе обвито невидимо въже, което ни свързваше. Безмилостната му тяга непрекъснато ме дърпаше назад. Може би някой ден връзките щяха да се протрият и най-сетне да се скъсат.

Занятията по ушу бяха съвършеният отдушник за освобождаване на част от безсилния гняв, който изпитвах спрямо живота си. Движенията бяха прецизни и не изискваха каквито и да било емоции, което беше приветствана от мен промяна. А и започвах да ставам доста добра. Забелязах, че ръцете и краката ми ставаха по-добре оформени, а се чувствах и много по-силна. Ако някой ме нападнеше, може би наистина щях да успея да го отблъсна и тази мисъл ми даваше сила. На кого му трябваше закрилата на някакъв си тигър? Просто щях да изритам врага в лицето.

Дори Ли отбеляза, че ударите ми с крак стават по-силни. Като ученици, от нас не се очакваше да имаме подобни мисли, но предполагах, че на повечето хора не им се налагаше да се изправят срещу безсмъртни маймуни Капа, които искаха да ги изядат, както ми се налагаше на мен. Затова си позволявах да си представям множеството си възможни противници и ритах ожесточено.

Ли спази уговорката и ме научи на някои нападателни движения от филма. Остави ме да се упражнявам върху него, но аз все правех грешки и паднахме, преплетени върху рогозката, смеейки се.

— Келси, добре ли си? Нараних ли те?

Не можех да спра да се смея. Отне ми доста време да потуша кикотенията, но накрая успях и избърсах една сълза от окото си.

— Не, добре съм. Страхотна хватка, а?

Ли се беше надвесил над мен, с лице близо до моето.

— Никак не е зле. Приклещих те точно където ми трябваш.

Съвсем внезапно, щастливата, непринудена атмосфера отлетя и бе заменена от плътно, заредено с очакване напрежение.

Той наведе лице малко по-близо до моето, но се поколеба, наблюдавайки реакцията ми. Застинах и почувствах как ме залива вълна от тъга. Затворих очи и се извърнах леко, но можех да почувствам как ме наблюдава. Чувствах се ужасно, но не можех да го целуна. Усещането беше приятно, но не онова, от което те побиват сладостни тръпки. Просто не ми се струваше правилно.

— Аз… съжалявам, Ли.

Той ме погъделичка леко под брадичката.

— Не се тревожи за това. Да идем да си вземем млечен шейк, какво ще кажеш? — Очите му бяха малко тъжни, но изглеждаше твърдо решен да поддържа отношенията ни леки и безгрижни, и бързо отклони вниманието ми към други неща.

 

 

Господин Кадам прекъсна безумната ми поредица от срещи с приятна новина. Беше разгадал важна част от пророчеството на Дурга и ме молеше да помогна с малко проучване, което аз с огромна готовност се съгласих да направя. Извадих бележник и попитах:

— Какво имате за мен?

— Изпитанията на четирите дома. Споменават се конкретно „дом на кратуните“, „къща на изкусителите“ и къща с някакви крилати създания.

— Какви крилати създания? — преглътнах мъчително.

— На този етап не съм сигурен.

— А четвъртият дом?

— Изглежда, че има две къщи с крилати животни. Смятам, че едното сигурно ще е някаква птица, но по-късно в пророчеството се споменават също и птици от метал или желязо. До другото крилато животно е нарисуван символът за „голям, едър“, а същият символ може да се намери отново по-късно в пророчеството. Бих искал да проучите всички митове, които успеете да намерите за преминаване през изпитанията на домовете, и да ми съобщите какво сте открили.

— Ще ви кажа.

— Добре.

Останалата част от разговора се насочи към банални неща и макар да се радвах, че той ме включваше в проучването, стомахът ми се разбунтува при мисълта за връщане в Индия. Бях напълно подготвена за опасността, магиите и странно свръхестествените неща, но да се върна, означаваше също и че ще трябва да се изправя отново лице в лице с него. Справях се с действията на обикновения живот, но под повърхността, където можех да скрия най-съкровените си чувства, нещо кипеше. Бях дезориентирана, чувствах се не на място. Индия ме зовеше, понякога тихо, понякога с гръмък рев, но зовът бе постоянен и от време на време се чудех дали някога ще успея отново да започна нормален живот.

 

 

Денят на благодарността означаваше пуйка от тофу у Сара и Майк. Макар че празничната им украса с рогове на изобилието от бели и жълти тикви изглеждаше достатъчно безобидна, аз гледах да не се доближавам много до нея, питайки се каква ли роля щяха да изиграят опасните кратуни в следващата мисия. Денят беше студен и дъждовен, но приемните ми родители бяха запалили буен огън в камината. За моя изненада, някои от зеленчуковите ястия всъщност ми харесаха. Не можах обаче да се справя с безглутеновия пай без захар. Просто ми се струваше погрешно.

— Е, какво ново? Някои готини момчета в училище, за които искаш да ни разкажеш? — подметна закачливо Сара.

— Ъм, ами, така да се каже, излизам на срещи — признах свенливо. — Има едно момче на име Ли, а също и един Джейсън. Не е нищо сериозно. Излизали сме само няколко пъти.

Сара бе развълнувана и както тя, така и Майк ме обсипаха с множество въпроси, на които не изгарях от желание да отговарям.

За късмет, Дженифър също беше поканила Ли и мен да се отбием за вечеря за Деня на благодарността и успях да се извиня и да си тръгна от дома на приемните си родители доста рано, за да тръгна към дома на Дженифър. Тя живееше в хубава къща в Западен Сейлъм. Занесох лимонов пай с глазура от леко запечена захар и белтъци, първият, който бях успяла да приготвя и се гордеех с резултата. Бях оставила глазурата да се препече съвсем малко повече от необходимото, но с изключение на това паят изглеждаше добре.

Когато ме видя на вратата, Ли грейна и каза на Дженифър:

— Виждаш ли? Счупваш късметлийската пуешка костица и желанието ти наистина се сбъдва!

Той ми призна със заговорнически тон, че вече добре си бил похапнал на вечерята за Деня на благодарността със семейството си, но че си бил запазил „стомаха за десерти“ за моя пай — и удържа на думата си. Ли омете половината от пая ми на един път.

Дженифър също беше направила тиквен пай, пай с боровинки и чийзкейк. Взех си по малко от всичките и бях обзета от райско блаженство. Ли изпъшка, оплаквайки се, че стомахът му бил толкова претъпкан, че щяло да се наложи да остане да преспи. Децата на Дженифър си сложиха шапки на пилигрими и заподскачаха нагоре-надолу при тази идея, но спряха веднага, когато тя сложи в плейъра дивиди с „Денят на благодарността на Чарли Браун“.

Помагах на Дженифър да разчисти в кухнята, когато тя попита:

— И така? Как върви с — прошепна многозначително — Ли?

— Ъмм, чудесно върви.

— Е, вие двамата, вече… нали се сещаш… заедно ли сте?

— Трудно е да се каже. Мисля, че връзката ни е в твърде ранен етап, за да се каже, че сме двойка.

Тя леко посърна и се намръщи към водата за миене на съдове.

— Все още ли става дума за другия, онзи, дето никога не говориш за него, дето те възпира?

Застинах, вдигнала влажната кърпа, с която точно се канех да избърша красивия поднос за пуйка.

— Съжалявам, ако съм била груба. Честно, просто е трудно да говоря за него. Какво искаш да знаеш?

— Хмм. — Тя вдигна друга чиния, избърса я и я пусна във водата за изплакване. — Е, кой е той? Къде е? Защо не сте заедно?

— Ами… той е в Индия. И не сме заедно, защото… — прошепнах. — Защото… аз го напуснах.

— Зъл ли беше към теб?

— Не, не. Нищо подобно. Беше… съвършен.

— Значи не е искал да си тръгнеш?

— Не.

— Искаше ли да дойде с теб?

Ъгълчето на устата ми се изви нагоре в лека усмивка:

— Трябваше да го умолявам да си остане там.

— Тогава не разбирам. Защо го напусна?

— Той беше твърде… аз бях твърде… — въздъхнах. — Сложно е.

— Обичаше ли го?

Оставих блюдото, което подсушавах от поне пет минути, и усуках кърпата в ръцете си. Тихо отговорих:

— Да.

— А сега?

— А сега… когато съм сама… понякога имам чувството, че не мога да дишам.

Тя кимна и изми още няколко чинии. Приборите за хранене подрънкваха тихо в пълната с мехурчета вода. Тя леко наклони глава:

— Как му е името?

Втренчих се тъпо в кухненския прозорец. Навън беше тъмно и можех да видя отражението си с прегърбени рамене и мъртви очи.

— Рен. Името му е Рен.

Изричането на името му нарани вече разбитото ми сърце.

Почувствах как една сълза се плъзва надолу по бузата ми и отново вдигнах поглед към прозореца, точно навреме, за да видя Ли в отражението, застанал зад мен. Той се обърна и излезе от стаята, но не преди да видя изражението му. Бях наранила чувствата му. Дженифър се пресегна и стисна ръката ми над лакътя.

— Върви да говориш с него. По-добре е да обсъдите нещата бързо. Иначе се получава от мухата слон.

Тази ситуация вече ми се струваше непреодолима, но тя имаше право. Трябваше да говоря с Ли.

Той вече беше напуснал къщата. Докато си събирах нещата и благодарях, Дженифър излезе бавно от кухнята и ми махна да вървя.

Излязох и го открих, облегнат на колата си, с ръце, скръстени на гърдите.

— Ли?

— Да?

— Съжалявам, че трябваше да чуеш това.

Той въздъхна дълбоко:

— Няма нищо. Преди да започнем това, ти ме предупреди, че ще е трудно. Май имам само един въпрос.

— Добре.

Той се обърна с лице към мен и се вгледа дълбоко в очите ми:

— Още ли си влюбена в него?

— Аз… така мисля.

Той видимо посърна.

— Но, Ли, няма значение. Той си отиде. На друг континент е. Ако толкова е искал да бъде с мен, можеше да бъде, а той не е. Не е тук. Всъщност дори не ми се е обаждал. Просто ми трябва… време. Още малко време, за да… оставя настрана тези чувства. Искам да мога да го направя. — Посегнах и хванах ръката му. — Не е честно към теб, знам. Заслужаваш да излизаш с жена, която не е обременена с такъв багаж.

— Келси, всеки има някакъв багаж. — Той подритна гумата на колата си. — Харесвам те и искам ти да ме харесваш. Може би ще се получи, ако просто го даваме бавно. Ако се научим първо да бъдем приятели за известно време.

— Това достатъчно ли е за теб?

— Ще трябва да бъде. Нямам никакви други варианти, освен да не те виждам, а това не е добър вариант за мен.

— Добре тогава, ще го даваме бавно.

Ли ми се усмихна и се наведе да ме целуне по бузата.

— Ти си струваш чакането, Келси. И само за сведение — онзи тип е бил луд да те остави да си тръгнеш.

 

 

Макар че бях заела купища книги от библиотеката и бях прекарала безброй часове онлайн, все още не бях открила никаква полезна информация за изпитанието на четирите дома.

Надявах се, че крилатите създания в тази част от търсенето щяха да бъдат безобидни пеперуди, но някак се съмнявах, че ще е толкова лесно. Поне сега имаме понятие как ще се вмести въздушният мотив, помислих си.

Докато през повечето време бях заровила глава в книгите, Денят на благодарността бързо премина в сезона на коледните празници. Ярки коледни украси можеха да се видят във всички квартали и по витрините на всички магазини. Продължих да излизам както с Ли, така и с Джейсън, а в средата на декември Ли ме заведе на сватбата на братовчед си.

През последните две седмици многократно си бях повтаряла, че наистина искам нещата с Ли да се получат, че нямаше да има нищо лошо, ако отворех сърцето си за него. Той изглеждаше много красив, когато дойде да ме вземе. Носеше тъмен костюм, а сърцето ми започна да пърха, когато го видях. Може би не от любов, но поне от щастие да съм с него.

— Уау, Келси. Изглеждаш страхотно!

Отново се бях разровила в забранения си дрешник и бях открила плътно прилепнала в талията рокля в прасковен цвят, ушита от сатен и органза. Горната част приличаше на впит корсет, който се раздипляше в дълга до прасците пола от няколко пласта с форма на цветни венчелистчета.

Сватбата се провеждаше в един кънтри-клуб. Когато церемонията приключи, се появиха танцьори и музиканти, изпълняващи традиционен китайски танц, чиито стъпки имитираха движенията на лъв, и ние ги последвахме като в парадно шествие към мястото, отделено за приема. Един от музикантите свиреше на мандолина. Изглеждаше подобна на китарата, която висеше на стената в музикалната стая на господин Кадам.

Трапезарията беше украсена с червени слънчобрани, златисти китайски ветрила и фантастични оригами, за които Ли обясни, че били традиционни за китайските сватби. Дори булката носеше червена рокля, а вместо подаръци в кутии, гостите връчваха на двойката червени пликове с пари.

Ли посочи към група момчета, всичките с черни костюми и слънчеви очила. Очите ми се разшириха и трябваше да потисна едно кикотене, когато осъзнах, че това беше групата ни за игри. Те ми се ухилиха и ми помахаха. Към китката на един беше приковано с белезници голямо куфарче.

— Защо са облечени така? — попитах. — И какво има в куфарчето?

Той се засмя:

— Хиляда долара в чисто нови, еднодоларови банкноти. Ще приковат куфарчето с белезници към младоженеца. Това е шега. Братовчед ми беше част от групата ни за игра, докато стана прекалено зает в службата си. Той е първият, който се жени, затова получава куфарчето.

Проправихме си път през опашката от гости на приема и Ли ме представи на братовчед си и неговата булка. Тя беше дребничка и много красива, и изглеждаше малко стеснителна. След това намерихме местата си на масата за хранене, където към нас скоро се присъединиха всички приятели на Ли. Те взеха да го закачат, че и той не си е сложил тъмните очила.

Булката и младоженецът изпълниха сложна церемония по палене на свещи, за да отдадат почит на предците си, а после бе поднесена вечерята: риба, символизираща изобилието; цял омар, олицетворяващ завършеността; патица по пекински за радост и щастие; супа от перка на акула за сдобиване с богатство; китайски спагети за дълъг живот и салата от морска краставица за брачна хармония. Ли се опита да ме накара да пробвам кифлите със семе от лотос, които символизираха плодовитостта.

— Ъмм… благодаря — казах неуверено. — Но засега ще се въздържа.

След благопожеланията от двете страни на семейството двойката изтанцува първия си танц.

Ли стисна ръката ми и се изправи:

— Келси, може ли?

— Разбира се.

Той ме завъртя по дансинга веднъж, преди приятелите му да започнат да се включват в танца и да ме отнемат от него. Така и не успях да изкарам един цял танц с Ли. Няколко танца по-късно изнесоха триетажна торта. Вътрешността беше оранжева, а външната част беше украсена с перлена глазура с бадемов вкус и прекрасни захарни орхидеи.

Когато Ли ме остави вкъщи тази вечер, се чувствах щастлива. Наистина ми беше доставило удоволствие да съм част от неговия свят. Прегърнах го и лекичко го целунах за лека нощ по бузата, а той ми се усмихна, сякаш току-що беше спечелил титла от световно първенство по бойни изкуства.

 

 

Прекарах сутринта на Коледа с приемното си семейство. Отпивайки горещ шоколад, гледах как децата си отварят подаръците. Сара и Майк ми бяха подарили екип за джогинг. Вечно се опитваха да ме убедят да заобичам ползите от бягането. Децата ми подариха ръкавици и шал, от които им казах, че отчаяно се нуждая. Планирах да поостана с тях тази сутрин, а после да прекарам остатъка от деня с Ли.

Той щеше да ме вземе за следобедна среща в два. Подаръкът му, колекция от филми за бойни изкуства, стоеше на масичката ми за кафе в дневната. Вече бях решила, че ако до края на срещата не се опиташе да ме целуне, аз щях да го целуна. Дори бях закачила имел пред вратата си. Една неразумна част от ума ми казваше, че може би да го целуна беше ключът към прекъсването на връзката, която все още чувствах с мъжа, когото напуснах. Знаех, че вероятно нямаше да е толкова лесно, но това беше първата стъпка.

Мислите ми се отнесоха към срещата. Децата играеха с новите си играчки, а възрастните седяха до елхата, слушаха коледни песни и разговаряха тихо, когато на вратата се позвъни.

— Очакваш ли някого, Сара? — попитах, докато ставах, за да отворя.

— Вероятно е пакетът от господин Кадам. Каза, че трябвало да е изненада.

Завъртях резето и отворих вратата.

На площадката отпред стоеше най-прекрасният мъж на планетата. Сърцето ми спря, а после започна да галопира с гръмотевичен тътен в гърдите ми. Нетърпеливи кобалтовосини очи изучаваха всяка черта от лицето ми. Бръчките на напрежение и тревога изчезнаха от изражението му и той задиша дълбоко като човек, който е стоял твърде дълго под вода.

Вече удовлетворен, ангелът-воин се усмихна тихо, сладко, и посегна предпазливо да докосне бузата ми. Почувствах как връзката между нас здраво обвива пръсти около сърцето ми и се затяга, приближавайки ни един към друг. Обвивайки ръце около мен отначало колебливо, той допря чело до моето, а после притисна силно тялото ми към своето. Залюля ме леко напред-назад и взе да гали косата ми. Въздишайки, прошепна само една дума:

— Келси.