Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (19)

18. Хубави неща

Събудих се близо до пращящ огън призори. Кишан си топлеше ръцете.

Размърдах се и изпъшках:

— Привет.

— Привет и на теб. Как се чувстваш?

— Ъмм… Всъщност се чувствам по-добре.

Той изсумтя.

— Започна да оздравяваш в мига щом влязохме в това място.

— Колко време съм спала?

— Около дванайсет часа. Оздравяваше тук почти толкова бързо, колкото ние навън.

Протегнах крака и изпитах облекчение. Болката бе силна, но инфекцията беше по-лошият вариант. Донякъде бях разчитала на амулета на Кишан да ме изцели, а той не действаше както беше казал господин Кадам. Може би парчето от амулета на Кишан правеше нещо различно. Бях извадила късмет.

— Умирам от глад. Какво има за закуска? — попитах.

— Какво би искала?

— Хмм… какво ще кажеш за палачинки с шоколадови парченца и голяма чаша мляко.

— Звучи добре. Ще взема същото.

Кишан помоли Златния плод да ни приготви храната и се сгуши до мен, за да се нахрани. Още се чувствах отпаднала, така че когато ме притегли по-близо, за да мога да се облегна на него, не възразих. Вместо това щастливо нападнах палачинките си.

— Е, Кишан, къде се намираме?

— Не съм сигурен. На около миля отвъд портата на духа.

— Внесъл си ме през нея?

— Да. — Той остави чинията си и обви ръка около мен. — Страхувах се, че ще умреш.

— Очевидно възкръсването ми от мъртвите е често срещан мотив в тези митични градове.

— Надявам се, че това е последният път, когато стигаш близо до смъртта.

— И аз. Благодаря. За всичко.

— Пак заповядай. Между другото, изглежда, че тук мога да оставам в човешки образ като Рен в Кишкинда.

— Наистина ли? Какво е усещането?

— Странно. Не съм свикнал с него. Все чакам тигърът да вземе връх. Пак мога да се превърна в тигър, ако искам, но не се налага да приемам този образ.

— Същото се случи с Рен. Е, радвай му се, докато трае. Рен се преобрази отново в минутата щом напуснахме Кишкинда.

Той промърмори нещо и започна да рови из раницата.

— Може ли да ми подадеш пророчеството и бележките на господин Кадам? — помолих. — Първата ни задача е да открием олтарния камък, жертвения камък, камъка на пророчеството. Поглеждаме в него и той ни показва къде да открием дървото. Прилича на изправена футболна топка с дупка в средата.

— А как изглежда една футболна топка?

— Хмм, предполагам би казал, че е продълговата, но по-заострена в краищата. — Изправих се на треперещите си крака.

— Не мислиш ли, че е добре да си починеш малко по-дълго?

— Чувствам се доста отпочинала, освен това колкото по-бързо успеем да намерим камъка, толкова по-скоро можем да спасим Рен.

— Добре, но ще вървим бавно. Тук е доста топло. Не искаш ли първо да смениш екипа за сняг с нещо друго?

Погледнах надолу към разкъсаните си панталони:

— Правилно.

Кишан ми беше свалил якето, но вече се потях в подплатените си панталони. Той вече се бе преоблякъл и сега носеше джинси, туристически боти и черна тениска.

— Не ти ли втръсва от черно?

Той сви рамене:

— Просто ми се струва подходящо.

— Хмм.

— Ще разузная района и ще видя дали мога да намеря пътека, по която да тръгнем, докато се преоблечеш. — Той се ухили. — И не се притеснявай, няма да надничам.

— По-добре недей.

Той се засмя и се отправи през тревата към дърветата. Докато се преобличах, удивено загледах разкъсаните си панталони. Онази мечка наистина добре ме е подредила. Погледнах крака и прасеца си. Нямаше рана. Нито дори белег. Кожата беше здрава и розова, сякаш никога не е била увреждана.

Докато Кишан се върне, аз се бях измила, използвайки съдинка с топла розова вода, любезно предоставена от Златния плод, и другата половина на тениската, която Кишан беше разкъсал. Излях останалата розова вода в косата си, разресах я и я вързах на дълга опашка, която се спускаше по гърба ми. Точно се бях преоблякла в блуза с дълъг ръкав, джинси и туристически боти като него, когато Кишан подвикна предупредително и влезе в лагера. Огледа ме от глава до пети с мъжко одобрение и се усмихна.

— На какво се хилиш?

— На теб. Изглеждаш много по-добре.

— Ха. Какво не бих дала за един душ. Но наистина се чувствам по-добре.

— Намерих един поток, който тече близо до дърветата, с пътека за дивеч. Мисля, че там може да е добро място, откъдето да започнем. Ще тръгваме ли?

Кимнах, докато той нарамваше раницата и се отправяше към дърветата. Когато стигнахме до потока, се удивих колко красиво беше. Великолепни цветя бяха поникнали близо до скалите и стволовете на дърветата. Разпознах нарциси, растящи край потока, и разказах на Кишан историята на красивия мъж от гръцката митология, който се влюбил в собственото си отражение.

Той слушаше вглъбено и двамата бяхме толкова увлечени в историята, че не забелязахме животните. Следваха ни различни горски създания. Спряхме и два заека доскачаха до нас да ни погледнат любопитно. Катерици заскачаха от дърво на дърво, за да се приближат, сякаш за да слушат историята. Скочиха на един клон, който се огъна под тежестта им и ги доведе само на няколко стъпки от нас. Гората беше пълна с разни създания. Видях лисици, елени и всевъзможни птици. Протегнах длан и един красив червен кардинал литна надолу и кацна деликатно на пръста ми.

Кишан протегна ръка и един златоок ястреб литна от върха на дървото и се закрепи на ръката му над лакътя. Приближих се до една лисица, която безстрашно наблюдаваше приближаването ми. Протягайки ръка, погалих меката космата глава.

— Чувствам се като Снежанка! Невероятно е! Какво е това място?

Той се засмя:

— Раят. Помниш ли?

Вървяхме цял ден, на моменти придружавани от всевъзможни животни. Следобед излязохме от гората и открихме коне, които пасяха в ливада, пълна с диви цветя. Докато вървяхме, си късах цветчета, за да си направя букет. Конете се обърнаха да ни погледнат и се приближиха в тръс да ни проучат.

Кишан им даде ябълки от едно дърво наблизо, докато аз вплитах цветя в гривата на красива бяла кобила. Известно време тичаха успоредно с нас, когато си тръгнахме.

В ранната вечер видяхме някаква постройка в подножието на голям хълм. Кишан искаше да си направим лагер за през нощта и да изследваме хълма на следващия ден.

Тази нощ легнах на една страна в спалния чувал с ръка, пъхната под бузата, и казах на Кишан:

— Това е като градината на Едем. Никога не съм си представяла, че съществува такова място.

— А, но ако си спомням, в градината е имало змия.

— Е, ако тук преди не е имало, сега има.

Надникнах към Фаниндра. Златните гънки още бяха твърди и неподвижни там, където си почиваше, близо до главата ми. Отново хвърлих поглед към Кишан: разбъркваше огъня с пръчка.

— Хей, не си ли уморен? Доста далеч стигнахме днес. Не искаш ли да си лягаш вече?

Той хвърли поглед към мен:

— Скоро ще спя.

— О! Окей. Ще ти запазя малко място.

— Келси, мисля, че би било благоразумно да спя от другата страна на огъня. Тук сигурно ще ти е достатъчно топло и ако си сама.

Погледнах го любопитно:

— Вярно е, но има много място и обещавам да не хъркам.

Той се засмя нервно:

— Не е това. Въпросът е… Ами, сега съм човек през цялото време и ще ми бъде трудно да спя с теб и да не те… държа. Няма проблем да спя до теб като тигър, но да спя до теб като човек е различно.

— А, веднъж казах същото на Рен. Имаш право. Трябваше да се сетя за това и да не те поставям в неудобно положение.

Той изсумтя иронично:

— Не се тревожех, че ще се чувствам неудобно. Тревожех се да не се почувствам малко прекалено удобно.

— Ясно. — Сега аз бях нервна. — Е, ъмм… в такъв случай искаш ли да вземеш спалния чувал? Аз мога да използвам юргана си.

— Не. Ще се справя, bilauta.

След няколко минути Кишан се настани от другата страна на огъня. Пъхна ръце зад главата си и каза:

— Разкажи ми някоя друга гръцка история.

— Добре. — Замислих се за момент. — Имало някога една прекрасна нимфа на име Хлорис, която се грижела за цветята и помагала за раждането на пролетта, като призовавала пъпките на дърветата да разцъфнат. Дългите й руси коси ухаели на рози и винаги били окичени с ореол от цветя. Кожата й била мека като венчелистчетата на цвете. Устните й били пълни и розови като божури, а бузите й — като нежни румени орхидеи. Била обичана от всички, които я познавали, и въпреки това тя копнеела за спътник, за мъж, който можел да оцени страстта към цветята и щял да придаде на живота по-дълбок смисъл.

Един следобед тя работела с калиите и почувствала из косата й да повява топъл ветрец. На ливадата излязъл мъж и застанал, възхищавайки се на градината й. Бил красив, с тъмна, развявана от вятъра коса, и носел пурпурно наметало. Отначало не я видял и тя го наблюдавала от обвита в листа беседка, докато вървял сред цветята. При приближаването му нарцисите вдигнали главици. Той обгърнал една розова пъпка между дланите си, за да вдъхне уханието, и розата разтворила венчелистчетата си и разцъфнала в дланите му. Лилиите потръпнали лекичко при докосването му, а лалетата се навели към него на дългите си стъбла.

Хлорис се изненадала. Нейните цветя обикновено откликвали само на нея. Острите листа на лавандулата се опитали да се увият около краката му, когато минал край тях. Тя скръстила ръце и ги погледнала намръщено. Всички гладиоли се разтворили изведнъж, вместо да се редуват, както се очаквало, а сладкият грах затанцувал напред-назад, опитвайки се да привлече вниманието му. Тя ахнала тихо, когато видяла как пълзящият флокс се опитва да се изтръгне от корен.

— Стига толкова! — наредила тя. — Всички се дръжте прилично!

Мъжът се обърнал и я зърнал да се крие сред листата.

— Излез — повикал я той. — Няма да ти сторя зло.

Тя въздъхнала, бутнала настрани гардениите и излязла боса на слънчевата светлина, притискайки пръстите на краката си в тревата.

Лек бриз повял из градината, когато мъжът тихо си поел дъх през зъби. Тя била по-прекрасна от всички цветя, на които бил дошъл да се възхити. Той на мига се влюбил и паднал на колене пред нея. Хлорис го помолила да се изправи. Той го сторил и топлият вятър развял наметалото му, повдигнал го и обгърнал и двамата в пурпурните му дипли. Тя се засмяла, хванала ръката му, разтворила я и му поднесла сребристо цветче от роза. Той се усмихнал, извил листенцата и ги откъснал, хвърляйки ги във въздуха.

Отначало тя се разстроила, но после завъртяла пръст и розовите венчелистчета се завихрили около тях в тунел от вятър. Тя плеснала възхитено с ръце и загледала как венчелистчетата танцуват.

— Кой си ти? — попитала тя.

— Името ми е Зефир — казал той. — Аз съм западният вятър. — Предложил й ръката си. Когато сложила ръка в неговата, той се усмихнал, притеглил я към себе си и я целунал. Погалил меката й буза с върховете на пръстите си. — От столетия пътувам по света и въпреки това ти си най-прекрасната девойка, която съм виждал. Моля те, кажи ми. Как ти е името?

Изчервявайки се, тя отговорила:

— Хлорис.

Той обгърнал малките ръце със своите и се заклел:

— Следващата пролет ще се върна. Желая да те направя своя невеста, ако се съгласиш да ме приемеш.

Хлорис кимнала срамежливо. Той я целунал отново, а пурпурното наметало се завъртяло като вихър около него.

— Тогава до срещата ни догодина, моя Флора. — Вятърът бързо го отвял.

Тя се готвила за пристигането му цяла година. Градината била по-прекрасна от всякога, цветята — по-щастливи. Винаги, когато се сетела за него, усещала как целувката на неговия бриз докосва бузата й. На другата пролет той се върнал и намерил красивата си годеница да го чака, и те се венчали, заобиколени от хиляди цветчета. Имали щастлив брак. Тя се грижела за градините, докато съпругът й, западният вятър, нежно разпръсквал цветния прашец всяка пролет.

Градините им били най-прекрасните, най-прочутите и от целия свят идвали хора да им се възхищават. Те се обожавали взаимно и любовта помежду им била огромна. Родило им се дете и го нарекли Карпус, което означава плод.

Направих пауза:

— Кишан? — Чух от другата страна на огъня да долита леко хъркане. Зачудих се кога ли беше заспал. Прошепнах: — Хм, аз пък си мислех, че историята ми доста си я бива. Лека нощ, Кишан.

 

 

На другата сутрин се събудих от звук на дъвчене до главата ми. Вдигнах поглед и видях високо жълто тяло с черни петна.

Изсъсках:

— Кишан. Събуди се!

— Вече съм буден и нащрек, Келс. Не се бой. Няма да те нарани.

— Това е жираф!

— Да. А в дърветата ей там се движат няколко горили.

Тихо се раздвижих и видях семейство горили да късат плодове от едно дърво.

— Ще ни нападнат ли?

— Не се държат като обикновени горили, но има един начин да открием. Стой тук.

Той изчезна в дърветата и го видях да се появява миг по-късно в образа на тигър. Приближи се до жирафа. Животното примигна към него с обрамчените си от дълги мигли очи, после спокойно се залови отново да къса листа с език от върховете на дърветата. Когато Кишан се приближи към горилите, се случи същото. Те го погледнаха и забъбриха помежду си. После отново се върнаха към закуската си, дори когато той се приближи до едно от малките.

Кишан се преобрази отново в човек и се втренчи в животните.

— Хмм. Много интересно. Изобщо не се страхуват от мен.

Станах и започнах да развалям лагера.

— Загубил си туристическите си дрехи, мистър. Пак си в черно.

— Не, не съм. Оставих ги ей там в дърветата. Ще се върна.

След закуска отидохме до голямата конструкция, която бяхме видели предния ден. Беше огромна, направена от дърво и очевидно много стара. По голям дървен наклон се стигаше горе в нея. Когато се приближихме, възкликнах:

— Това е лодка!

— Не мисля, Келс. Прекалено голямо е, за да е лодка.

— Такова е, Кишан. Мисля, че е ковчегът!

— Кое?

— Ковчегът — Ноевия ковчег. Помниш ли, когато господин Кадам разказваше за всички митове за потопа? Е, ако това наистина е планината, където Ной е спрял на суша, тогава това трябва да са останките от лодката му! Ела!

Проправихме си път нагоре до масивното дървено съоръжение и надникнахме вътре. Исках да се покатеря вътре и да огледам наоколо, но Кишан ме предупреди:

— Чакай, Келс. Дървото гние. Нека аз да отида пръв и да проверя. — Той изчезна в зейналата паст на конструкцията и се появи няколко минути по-късно. — Мисля, че ще е достатъчно безопасно, ако стоиш точно зад мен.

Последвах го вътре. Беше тъмно, но там, където дървото беше опадало от горната част, назъбени пролуки пропускаха слънчевата светлина. Бях очаквала да видя нещо като ясли, за да държат животните на място, но не открих такива. Наистина имаше няколко нива с дървени стъпала, но Кишан мислеше, че стълбите ще са прекалено опасни. Извадих фотоапарат и щракнах няколко снимки за господин Кадам.

По-късно, докато напускахме дървената реликва, казах:

— Кишан… имам теория. Мисля, че Ноевият ковчег наистина е излязъл на суша тук, а животните, които видяхме, са потомци на онези първи животни. Затова се държат различно. Не са живели никъде, освен тук.

— Само защото едно животно живее в рая, не означава, че не притежава никакви инстинкти. Инстинктите са много силни. Инстинктът да защитиш територията си, да ловуваш за храна, и да… — той ме погледна остро — да си намериш другар… могат да бъдат много мощни.

Прочистих гърло:

— Правилно. Но храната тук е в изобилие и съм сигурна, че имат много… — махнах с ръка във въздуха — другари, които се разхождат наоколо.

Той повдигна вежда:

— Може би. Но откъде знаеш, че винаги е така? Може би тук зимата идва по различно време.

— Може би, но не мисля така. Видях да растат цветя, които цъфтят през пролетта, но видях и такива, които разцъфват есенно време. Странно е. Почти сякаш… най-доброто от всичко. Всички животни са съвършени и добре нахранени.

— Да, но още не сме видели никакви хищници.

— Вярно е. Ще бъдем нащрек.

Извадих бележник и започнах да подреждам по категории нещата, които бяхме видели. Мястото наистина приличаше на рай, а доколкото изглеждаше, Кишан и аз май бяхме единствените двама души тук. Свежото ухание на цветя, ябълки, цитруси и трева витаеше наоколо. Въздухът беше с идеална температура — не прекалено горещо и не прекалено студено.

Изглеждаше като добре поддържана градина. Не можех да видя нищо, наподобяващо плевел. Помислих си, че би било невъзможно този пейзаж да се поддържа по естествен начин. Открихме съвършено птиче гнездо с петнисти сини яйца. Птиците родители седяха и чуруликаха щастливо, без изобщо да се смутят, когато се приближихме да огледаме яйцата им.

Направих също и списък на всички животни, с които влязохме в контакт. До ранния следобед бяхме видели стотици различни животни, за които знаех, че не би трябвало да живеят в подобна среда — слонове, камили и дори кенгуру.

В късния следобед за пръв път видяхме хищници — прайд лъвове. Кишан ги беше подушил на миля от територията им и решихме да навлезем да ги погледнем по-отблизо. Накара ме да се покатеря на едно дърво, докато разучаваше. Накрая се върна с удивено изражение.

— Близо до прайда има голямо стадо антилопи, но пасат точно до котките! Видях една лъвица да яде нещо червено, за което предположих, че е месо, но се оказва, че е било плод. Лъвовете ядяха ябълки.

Тръгнах да слизам. Кишан ме хвана през кръста и ме смъкна надолу.

— А-ха! Значи теорията ми беше правилна. Това наистина е като Райската градина. Животните не ловуват.

— Изглежда, че си била права. И все пак, просто за по-сигурно, ми се ще да оставя известно разстояние между нас и лъвовете, преди да се разположим на лагер.

По-късно видяхме други хищници — вълци, пантери, мечки и дори още един тигър. Те не понечиха да ни нападнат. Всъщност вълците бяха дружелюбни като кучета и се приближиха до нас, за да ги погалим.

Кишан изсумтя:

— Това е странно. Смущаващо е.

— Знам какво имаш предвид, но… ми харесва. Иска ми се Рен да можеше да види това място.

Кишан не реагира, освен че ме накара да оставим глутницата вълци и да продължим нататък.

По здрач се натъкнахме на сечище насред една гора, което беше пълно с нарциси. Точно бяхме започнали да устройваме лагера си, когато чух тихата, завладяваща музика на флейта. И двамата застинахме. Това беше първият признак за човешко присъствие.

— Какво да правим? — попитах.

— Нека отида да погледна.

— Мисля, че би трябвало да идем и двамата.

Той сви рамене, и аз тръгнах бавно зад него. Последвахме долитащите нотки от тайнствения звук и открихме „източника“ на музиката да седи на издигнат камък до един ручей, свирейки на тръстикова флейта. Създанието държеше внимателно тръбичките на инструмента между двете си ръце и тихо вдъхваше въздух в тях през присвитите си устни. Когато колебливо се приближихме, той спря да свири и ни се усмихна.

Очите му бяха яркозелени, разположени върху красиво лице. Сребристата му коса стигаше точно под раменете и падаше свободно на гърба. Два малки, кафяви, гладки като кадифе рога се подаваха от горния край на сребристите му кичури, напомняйки ми за млад елен, на когото тъкмо му покарват рога. Беше малко по-дребен от обикновен човек, а кожата му беше бяла с лек люляков оттенък. Беше бос и носеше панталони, които имаха вид сякаш бяха направени от сърнешка кожа. Ризата му беше с дълги ръкави и с цвят на нар.

Той окачи флейтата на врата си и ни погледна:

— Здравейте.

Кишан отвърна предпазливо:

— Здравей.

— Чаках ви да дойдете. Всички чакахме.

Попитах:

— Кои „ние“?

— Ами, първо аз. После силваните и феите.

Озадачен, Кишан попита:

— Очаквали сте ни?

— О, да. Отдавна, всъщност. Сигурно сте уморени. Елате с мен и ще ви дадем нещо освежаващо.

Кишан стоеше като вкопан в земята. Заобиколих го.

— Привет. Аз съм Келси.

— Радвам се да се запознаем. Аз се казвам Фавн.

— Фавн? Чувала съм това име преди.

— Така ли?

— Да! Ти си Пан!

— Пан? Не. Определено съм Фавн. Поне така ми казва семейството ми. Елате с мен.

Той се изправи, прескочи една скала и изчезна през гората по една каменна пътека. Обърнах се и хванах ръката на Кишан:

— Хайде. Имам му доверие.

— Аз не.

Стиснах ръката му и прошепнах:

— Всичко е наред. Мисля, че можеш да го надвиеш.

Кишан стисна по-здраво ръката ми и ми позволи да го поведа след водача ни.

Последвахме Фавн през дърветата и скоро чухме звънливия смях на много хора. Когато наближихме селището, осъзнах, че никога преди не бях чувала хора да издават такъв звук. Беше неземно.

— Фавн… какво са силваните?

— Те са дървесният народ, дървесните нимфи.

— Дървесни нимфи ли?

— Да. Нямате ли дървесни хора там, откъдето идваш?

— Не. И феи нямаме.

Той изглеждаше объркан:

— Какви хора се появяват от някое дърво, когато се разцепи?

— Доколкото знам, никой не се появява. Всъщност не мисля, че някога съм виждала дърво да се разцепва, освен ако не го удари мълния или някой го отсече.

Той спря стреснат.

— Твоят народ сече дървета?

— В моята страна? Да, сече.

Той поклати печално глава:

— Много се радвам, че живея тук. Бедните дървета. Чудя се какво ли ще стане с всички бъдещи поколения.

Погледнах Кишан, който едва доловимо поклати глава, а после ни поведе нататък.

Вече се стъмваше. Пристъпихме под широка арка, обкичена със стотици миниатюрни пълзящи рози във всевъзможни цветове, и влязохме в селото на силваните. Фенери висяха от усукани като въжета лози, които се спускаха от най-големите дървета, които бях виждала. Светлинките във фенерите се поклащаха нагоре-надолу в стъклените си „къщички“, всяка в различен ярък цвят — розово, сребристо, тюркоазено, оранжево, жълто и виолетово. При по-внимателен оглед видях, че светлините бяха живи същества. Бяха феи!

— Кишан! Погледни! Сияят като светулки!

Феите приличаха на големи пеперуди, но сиянието не идваше от телата им. Меката светлина се излъчваше от пъстрите им криле, които се отваряха и затваряха лениво, докато създанията стояха кацнали на дървено възвишение.

Посочих едно:

— Това да не са…?

— Светлините на феите? Да. Редуват се да светят по два часа вечер. Обичат да четат, докато си изпълняват задължението. Това ги държи будни. Ако заспят, светлините им угасват.

Промърморих:

— Ясно. Разбира се.

Фавн ни поведе по-нататък в селището. Малките къщички бяха построени от влакнести преплетени растения и подредени в кръг около тревисто пространство. Централната част бе подредена за пиршество. Зад всяка къщичка се издигаше гигантско дърво, извисяващите се корони се простираха във всички посоки, преплитайки клоните си с тези на съседните дървета, като създаваха красива зелена беседка над нас.

Фавн вдигна музикалния си инструмент и засвири весела мелодия. Дребни, гъвкави хора започнаха да се стичат навън от къщурките си и заскачаха от скривалищата си в листата.

— Елате. Елате да се срещнете с онези, които чакахме. Това е Келси, а това е Кишан. Да ги приветстваме с „добре дошли“.

Приближиха се светнали лица. Всички бяха среброкоси и зеленооки като Фавн. Красивите мъже и жени бяха облечени в блещукащи дрехи от паяжина в ярките цветове на цветята, които растяха навсякъде.

Фавн се обърна към мен:

— Да се нахраните ли искате първо, или да се изкъпете?

Изненадана, казах:

— Първо да се изкъпем. Ако не е проблем.

Той се поклони:

— Разбира се. Антрасиа, Фиала и Диопея, ще заведете ли Келси в плитчините, където се къпят жените?

Три прекрасни силвани от групата се приближиха свенливо до мен. Две ме хванаха за ръцете, докато третата ме изведе от поляната и ме въведе в гората. Кишан ме гледаше навъсено, очевидно недоволен, че ни разделят, но забелязах, че той също скоро беше отведен в друга посока.

Жените бяха малко по-дребни от Фавн, с около една глава по-ниски от мен. Придружителките ми тръгнаха по една пъстро осветена от услужливи феи пътека и стигнахме до кръгло, хлътнало езеро, подхранвано от малък ручей. Водата падаше от по-едрите камъни към по-малките, а после се стичаше в езерцето, създавайки малка скрита струя. Действаше като широка чешма, която течеше постоянно.

Те ми свалиха раницата и изчезнаха, докато аз свалях останалите си дрехи и стъпих в басейна. Изненадах се, че беше топъл. Дълъг, потопен под водата камък, твърде удобен, за да е поставен там от природата, се простираше по дължината на арката в басейна, служейки като брод, а после — и като място за сядане, щом влязох във водата.

След като си намокрих косата, трите нимфи се върнаха и донесоха купи с благоуханни течности. Оставиха ме да избера благовонието, което ми харесва, и ми подадоха мъхеста топка, която служеше като сюнгер за баня. Изстъргах мръсотията от кожата си с ароматния сапун, докато Фиала втри в косата ми три различни неща, като всеки път ме караше да се изплакна под малкия водопад.

Светлините на феите сияеха топло. Когато излязох от басейна и жените обвиха тялото и косата ми с мек плат, усещах приятен гъдел по кожата и скалпа и се чувствах отпусната и освежена. Антрасиа втри благоуханен лосион в кожата ми, докато Фиала се зае с косата ми. Диопея изчезна за кратко и се върна с красива сиво-зелена рокля от паяжина, избродирана с блещукащи цветя.

Посегнах да докосна роклята.

— Прекрасна е! Бродерията е толкова фина, че цветята изглеждат истински.

Тя се изкикоти:

— Истински са.

— Невъзможно! Как ги зашихте вътре?

— Не сме ги зашили вътре. Посадихме ги вътре. Помолихме ги да бъдат част от тази рокля и те се съгласиха.

Антрасиа попита:

— Не ти ли харесва?

— Влюбена съм в нея! Много ще съм щастлива да я нося.

Всички се усмихнаха и затананикаха доволно, докато работеха по мен. Когато свършиха, изнесоха сребърно огледало, поставено в овална рамка, украсена с извити цветя.

— Какво мислиш, Келси? Доволна ли си от външността си?

Втренчих се в момичето в огледалото:

— Това аз ли съм?

Те избухнаха в звънък кикот:

— Да, разбира се, ти си.

Стоях зашеметена. Босоногата жена, която ме гледаше от огледалото, имаше големи кафяви очи като на кошута и мека кожа с цвят на сметана, която сияеше от здраве. Искрящи зелени сенки за очи подчертаваха очите ми, а миглите ми бяха дълги и тъмни. Устните ми блестяха от ябълковочервен гланц, а бузите ми имаха подобаващ розов цвят. Зелената рокля от паяжина беше в гръцки стил и ме правеше да изглеждам по-налята и с повече извивки, отколкото бях в действителност. Беше драпирана на раменете ми, обвита около талията и се спускаше към земята на дълги дипли от кръста надолу. Косата ми се спускаше свободна и вълниста по гърба и свършваше точно над кръста. Не си бях дала сметка, че сега косата ми е толкова дълга. Беше украсена с цветя и криле от пеперуди. Не! Крилете помръдваха леко. Феите придържаха косата ми на вълнисти кичури.

— О! Не е нужно да остават в косата ми. Сигурна съм, че има други неща, които биха предпочели да правят.

Фиала поклати глава:

— Глупости. За тях е чест да красят кичурите на прекрасно момиче като теб. Казват, че косата ти е красива и мека, и е все едно си почиват в облак. Те са най-щастливи, когато служат. Моля те, позволи им да останат.

Усмихнах се:

— Добре, но само докато трае вечерята.

Трите жени силвани се суетиха и пърхаха над мен още няколко минути, а после обявиха, че имам подобаващ вид. Тръгнахме обратно към селото. Точно преди да стигнем мястото на пиршеството, Диопея ми подаде букет благоуханни цветя, който да внеса със себе си.

— Ъъ… нали няма да се омъжвам или нещо такова?

— Да се омъжваш? Не, защо?

Фиала каза:

— Искаш ли да се омъжиш?

Махнах с ръка:

— О, не, просто се сетих за това заради красивата рокля и букета цветя.

— Такива са брачните обичаи на твоята страна?

— Да.

Диопея изчурулика:

— Е, ако действително искаш да се омъжиш, мъжът ти наистина изглежда много красив.

Трите жени отново се разкикотиха и посочиха към трапезата за пиршеството, където седеше Кишан, очевидно смутен. Изтичаха до масата и изчезнаха в среброкосата група. Трябваше да призная, че Диопея има право. Кишан наистина изглеждаше много красив. Бяха го облекли в бели панталони и синя, тънка като паяжина риза, изработена от същата материя като моята рокля. И той се беше изкъпал. Засмях се, докато оглеждаше силваните, очевидно чувствайки се не на място.

Сигурно ме беше чул, защото вдигна поглед и огледа тълпата. Очите му се спряха върху мен и се стрелнаха нататък, все още търсещи. Не ме позна! Засмях се отново; този път очите му се стрелнаха обратно към мен и се задържаха. Изправяйки се бавно, той тръгна към мен. Огледа ме от глава до пети с широка усмивка на лицето и нададе силен смях.

Подразнена, попитах:

— На какво се смееш, мистър?

Той взе двете ми ръце в своите и ме погледна в очите:

— Абсолютно нищо, Келси. Ти си най-очарователното създание, което съм виждал в живота си.

— О! Благодаря. Но защо се разсмя?

— Разсмях се, защото съм късметлията, на който се пада да те види така, да бъде с теб в този рай, докато Рен трябваше да бъде преследван от маймуни и да се сражава с дървета-игли. Очевидно на мен се падна по-хубавата мисия.

— Безспорно да, поне дотук. Но ти забранявам да го дразниш заради това.

— Шегуваш ли се? Имам намерение да те снимам и да му обясня всичко много подробно. Всъщност, не мърдай оттам. — Той изчезна и се върна с фотоапарат.

Намръщих се:

— Кишан.

— Рен би искал снимка. Повярвай ми. Сега се усмихни и си дръж цветята. — Той направи няколко снимки, после пъхна малкия фотоапарат в джоба си и взе ръката ми: — Прекрасна си, Келси.

Изчервих се от комплимента, но неусетно ме обзе чувство на меланхолия. Помислих си за Рен. Той щеше да се влюби в това място. Беше като сцена от „Сън в лятна нощ“. Той щеше да е красивият Оберон, а аз — Титания.

Кишан докосна лицето ми.

— Тъгата се върна. Сърцето ми се къса, Келс. — Наведе се и ме целуна леко по бузата. — Ще ми окажеш ли честта да ме придружиш на вечеря, apsaras rajkumari?

Опитах се да се изтръгна от унеса си и му се усмихнах:

— Да, ако ми кажеш как ме нарече току-що.

Златистите му очи проблеснаха:

— Нарекох те принцеса, принцеса фея, за да съм точен.

Засмях се:

— Тогава как би нарекъл себе си?

— Аз съм красивият принц, естествено. — Той преплете ръката ми със своята и ми помогна да седна. Фавн се настани на един стол срещу нас, като се разположи до една прекрасна силвана.

— Може ли да ви запозная с нашата владетелка?

— Разбира се — казах.

— Келси и Кишан, представям ви Дриопа, която носи титлата кралица на силваните.

Тя ни кимна изискано и се усмихна, после обяви:

— Време е за пиршеството! Наслаждавайте се!

Не знаех откъде да започна. Блюда с фини, изящни като дантела сладки и медени сладкиши бяха поставени до пухкави лимонови мерингови тарталети, подноси с плодове в захарни сиропи, миниатюрни кишове и тънки палачинки с канела. Загребах порция салата от глухарчета с дресинг от сушени плодове и лайм и порция от някакво тестено изделие от ябълка, лук и гъби с печено сирене „Стилтън“. Изнесоха и други блюда с пудинг от захаросани сливи, кифлички със сини боровинки, тиквени сладки с пълнеж от крем-сирене, меки хлебчета с подобно на сметана масло и конфитюри и желета с парченца плодове.

Пихме подсладен с мед цветен нектар и пъпешови шприцове. Кишан ми подаде плодово предястие. Беше мъничък сладкиш от ядки, напълнен с малини и увенчан с прясна сметана. Всички неща за ядене бяха малки, с изключение на последния сладкиш — великанско ягодово лакомство от бисквитено тесто. Червена глазура се стичаше отстрани по белия кейк, който беше напълнен със сладки червени ягоди и пухкав крем. Беше увенчан с купища бита сметана, отгоре поръсен със захар и се сервираше с мляко.

Когато свършихме, аз се наведох към Кишан и казах:

— Нямах представа, че вегетарианците си хапват толкова добре.

Той се засмя и загреба нова порция от бисквитения сладкиш.

Попих устни със салфетката си:

— Фавн. Може ли да ти задам един въпрос?

Той кимна.

— Открихме останките от ковчега. Знаеш ли за Ной и за животните тук?

— О! Лодката ли имаш предвид? Да, видяхме лодката да спира сред хълмовете и се появиха всякакви създания. Много от тях напуснаха нашето царство и влязоха във вашия свят, включително хората, които бяха в лодката. Някои от създанията решиха да останат. Други създадоха цели поколения от потомци, а после се върнаха при нас. Съгласихме се да позволим на всички да останат, ако спазват закона на нашата земя — че нито едно създание не може да наранява друго.

— Това е… удивително.

— Да, прекрасно е, че толкова много от животните се върнаха при нас. Намират покой тук.

— Ние също. Фавн… дошли сме да търсим нещо, наречено олтарен камък или жертвен камък. Виждали ли сте го?

Всички силвани поклатиха глави, когато Фавн отговори:

— Не. Боя се, че не знаем за такъв камък.

— А огромно дърво, високо хиляди футове?

Той се замисли за миг, а после поклати глава:

— Не. Ако има такова дърво или такъв камък, те се намират извън нашето царство.

— Искаш да кажеш обратно в моя свят?

— Не непременно. Има други части от този свят, над които нямаме контрол. Стига да вървиш из земите ни под нашите дървета, си в безопасност, но напуснеш ли веднъж техния завет, вече не можем да те защитим.

— Разбирам. — Разочаровано се отпуснах обратно на мястото си.

Той се разведри:

— Можеш обаче да намериш отговора, който търсиш, ако спиш в Горичката на сънищата. За нас това е специално място. Ако имаме труден въпрос, който трябва да получи отговор, или ако имаме нужда от напътствия, спим там и можем да открием отговора или да сънуваме бъдещето и да осъзнаем, че въпросът в крайна сметка не е бил толкова важен.

— Може ли да опитаме, моля те?

— Разбира се! Ще ви заведем.

Група развълнувани силвани започнаха да бъбрят в другия край на масата.

— Колко знаменателно, че дойдохте в този момент! Едно от дърветата се разцепва! — обясни Фавн. — Елате да видите, Келси и Кишан. Елате да видите раждането на една дървесна нимфа.

Кишан държеше ръката ми, докато Фавн ни заведе зад една от къщичките до дървото отзад. Целият град чакаше в подножието на дървото и тананикаше тихо.

Фавн прошепна:

— Тези дървета предшестват вашия Ной и неговата лодка с животни. Родили са много поколения силвани. Всяка къщичка, която виждате, е разположена пред семейното дърво. Това означава, че всички, които живеят в къщичката, са родени от дървото майка зад нея. Времето наближава. Погледнете нагоре. Виждате ли как другите дървета предлагат подкрепата си?

Хвърлих поглед нагоре към листатата беседка над главите ни и наистина изглеждаше сякаш клоните стискаха обраслите с листа пръсти на дървото, което се напрягаше наблизо. Издаваше пукащи звуци, подобни на стонове, а листата трепереха над нас.

Дървесните нимфи, изглежда, се бяха съсредоточили върху голяма, възлеста издатина, която се издуваше близо до един нисък клон. Дървото потрепери, когато дългият клон потръпна. След няколко напрегнати мига, в които слушах дълбоките тътнещи звуци на дървото и гледах как стволът се разширява и свива, толкова бавно, че нямаше да забележа, ако не внимавах, най-долният клон се откърши от огромния ствол с ужасен пукот.

Нимфите спряха да пеят и над събранието се спусна тишина. Клонът висеше свободно, докосвайки земята близо до нас, придържан само от кората на дървото. Сребриста главица се гушеше в пролуката, където основата на клона се съединяваше със ствола.

Група силвани се приближиха и взеха да гукат, говорейки тихичко на малкото създание, почиващо в дървото. Внимателно го вдигнаха, измъкнаха го навън и го увиха в одеяло. Един член на групата повдигна малкото бебе силван във въздуха и обяви: „Момче е!“. Те изчезнаха в къщата, докато всички ликуваха. Друга група силвани внимателно отстрани треперещия клон от дървото и намаза кремообразен мехлем върху нарушения овал в ствола, където се беше намирал клонът.

Около дървото затанцуваха силвани, а мънички феи литнаха нагоре в короната и осветиха всички клони с пърхащите си криле. Когато празненството приключи, беше късно.

Докато Фавн ни водеше към Горичката на сънищата, го попитах:

— Значи сега знаем откъде идват силваните, но какво за феите? И те ли се раждат от дърветата?

Той се засмя:

— Не. Феите се раждат от розите. Когато цветът увехне, го оставяме за семе. Набъбва пъпка и когато му дойде времето, се ражда фея с криле в цвета на розата.

— Безсмъртни ли сте? Вечно ли живеете?

— Не. Не безсмъртни, но наистина живеем дълго. Когато някой от силваните умре, полагат тялото му да почива в корените на дървото майка и неговите спомени стават част от бъдещите поколения. Феите умират само ако тяхната роза умре, така че могат да живеят дълго, но са будни само вечер. Денем си намират цвете, върху което да си почиват, а телата им се преобразяват в утринна роса. Нощем се превръщат отново във феи. А, ето, пристигнахме в Горичката на сънищата.

Беше ни въвел в уединено кътче. Приличаше на младоженски апартамент за феи. Високи дървета поддържаха легло от листа, което висеше от увивни растения. Кошници с уханни цветя висяха от всеки ъгъл. Възглавници и завивки от паяжини бяха украсени с бродерия от виещи се лози и листа, а феите ни бяха последвали вътре и бяха заели местата си във фенерите.

— Всяко едно от четирите големи дървета, които крепят беседката, е разположено в една от четирите посоки — север, юг, изток и запад. Най-хубавите сънища се получават, когато главата сочи на запад, така че се събуждате със слънцето на изток. Късмет и сладки сънища. — Той се усмихна и изчезна, вземайки две феи със себе си.

Размърдах се смутено:

— Ъмм, това е малко неловко.

Кишан се взираше в леглото, сякаш то му беше смъртен враг. Обърна се към мен и галантно се поклони:

— Не се безпокой, Келси. Ще спя на земята.

— Правилно. Но, ъъ, ами ако сънят се яви на теб?

— Мислиш ли, че има значение дали съм в леглото, или не?

— Нямам представа, но просто за всеки случай мисля, че е по-добре да се присъединиш към мен.

Той се вцепени:

— Чудесно. Но ще спим с гръб един към друг.

— Дадено.

Покатерих се в леглото първа и се отпуснах в меките пухени постелки и възглавницата. Леглото се полюшваше напред-назад като хамак. Кишан мърмореше, докато прибираше раницата. Долових откъслечни фрази. Имаше нещо за принцеса фея и как очаква от мен да спя, и по-добре е Рен да го оцени, и т.н., и т.н. Потиснах един пристъп на смях и се претърколих на една страна. Той издърпа тънката като паяжина завивка над мен, а после почувствах как леглото се люшна, когато легна до мен.

Лек ветрец разроши нежно косата ми и чух как Кишан избъбри:

— Дръж си косата от твоя край, Келс. Гъделичка ме.

Засмях се:

— Извинявай.

Преметнах косата си през рамо. Той помърмори още малко, нещо за повече, отколкото един мъж може да понесе, и се размърда тихо. Заспах бързо и сънувах ярки, живи сънища за Рен.

В един сън той не ме позна и се извърна от мен. В друг се смееше и беше щастлив. Бяхме отново заедно и той ме прегърна силно и каза, че ме обича. Сънувах дълго въже, осветено от огън, и черна перлена огърлица. В друг сън бях под водата, плувайки редом с Рен, и бяхме заобиколени от пасажи пъстри риби.

Въпреки че сънувах много ясно, нямаше и намек за жертвения камък. Събудих се разочарована и открих, че съм спала нос до нос с Кишан. Той беше преметнал ръка над мен, а главата му беше положена върху косата ми, притискайки ме към леглото.

Сбутах го:

— Кишан. Кишан! Събуди се!

Той се събуди само отчасти и ме притегли по-близо.

— Шшт, заспивай отново. Още не е сутрин.

— Да, сутрин е. — Побутнах го в ребрата. — Време за събуждане. Хайде!

— Добре, скъпа, но първо ми дай целувка. Един мъж има нужда от известна мотивация, за да се измъкне от леглото.

— Подобна мотивация държи един мъж в леглото. Няма да те целуна. Сега ставай.

Той се разбуди стреснато. Объркан, изпъшка и разтърка очи:

— Келси?

— Да, Келси. Ти кого сънуваше? Дурга?

Той застина и примигна два пъти.

— Изобщо не ти влиза в работата. Но, за твое сведение, наистина сънувах олтарния камък.

— Наистина ли? Къде е?

— Не мога да го опиша. Ще трябва да ти покажа.

— Добре. — Изскочих от леглото и си оправих роклята.

Кишан ме загледа и коментира:

— Сега си по-красива от снощи.

Засмях се:

— Да, правилно. Чудя се защо ти сънува жертвения камък, а не аз.

— Навярно снощи си заспала с различни мечти в ума.

Устата ми увисна отворена. Беше прав. Изобщо не бях мислила за камъка, преди да заспя. Мислите ми бяха изцяло фокусирани върху Рен.

Кишан ме наблюдаваше любопитно.

— А ти какво сънува нощес, Келс?

— Това също не е твоя работа.

Той присви очи и се намръщи:

— Забрави. Мисля, че и сам мога да се досетя.

Кишан пое начело, когато тръгнахме да се връщаме в селото на силваните. Недалече оттам спря и затича обратно към Горичката на сънищата.

— Веднага се връщам. Забравих нещо — подвикна през рамо.

Когато се върна, се беше ухилил от ухо до ухо, но колкото и упорито да се опитвах, не можах да го накарам да ми каже какво го беше направило толкова щастлив.