Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (4)

3. Срещи

Среща 1

Не можех да повярвам, че времето за срещата ми с Арти беше настъпило толкова бързо. Отидох до кампуса с колата, паркирах и останах в колата, бавейки се нарочно, за да отложа момента. В действителност не исках да излизам с Арти. Настойчивостта му беше дала резултат и подозирам, че не за първи път използваше една и съща тактика.

Примирена, че трябва да изтърпя тази среща и да приключа с нея, се запътих към езиковата лаборатория. Арти стоеше там, вперил поглед в часовника си, с пъхнат под мишница кафяв пакет. Приближих се бавно до него и пъхнах ръце в джобовете на джинсите си.

— Привет, Келси. Хайде. Закъсняваме — каза той и тръгна с отривисти крачки надолу по коридора. — Трябва първо да оставя в пощата един пакет за една стара приятелка.

Беше не само пълен, беше и висок и вървеше с много по-дълги крачки от моите. Трябваше почти да подтичвам, за да не изоставам от него. Арти закрачи право през паркинга, свърна по един тротоар и се отправи към града.

— Ъъ, не трябва ли да вземем колата ти? — попитах. — Пощата е на миля и половина оттук.

— О, не. Нямам кола. Прекалено са скъпи.

Добре че съм с обувките си за тенис, помислих си. Досега тази среща е точно толкова ужасна, колкото очаквах.

Арти вървеше напред мълчаливо и вдървено. Реших, че вероятно на мен се падаше задачата да поддържам разговора.

— И така… за кого е пакетът?

— За старото ми гадже от гимназията. Тя ходи в друго училище, а ми се иска да поддържаме връзка. Тя излиза на срещи с много хора, с кратки прекъсвания, също като мен — рече наперено Арти. — Аз излизам на срещи с много момичета. Трябва да ми видиш бележника с ангажиментите. Имам уговорени срещи с момичета за години напред.

Това беше най-дългото ходене в живота ми. Опитах се да се престоря, че вървя из индийската джунгла, но беше твърде студено. Небето беше тъмно и задръстено с облаци и духаше режещ вятър. Не беше време, в което да се разхождаш навън. Потръпвах в якето си и прекарвах времето, наполовина слушайки Арти и наполовина възхищавайки се на къщите, украсени за Хелоуин.

Най-после стигнахме до пощата, където Арти влезе да изпрати пакета си. Огледах различните малки ресторантчета по Мейн Стрийт и се зачудих в кое ли ще вечеряме. Умирах от глад. Бях забравила да обядвам, защото бях твърде погълната от ученето. От мириса на китайска храна, носещ се от съседната врата, устата ми се напълни със слюнка.

Докато Арти най-сетне излезе навън, вече ми беше много студено. Плясках с ръце и ги разтривах една в друга, за да се стопля. Ако знаех, че ще сме навън толкова дълго, щях да си донеса ръкавици. Оказа се, че Арти има в джоба си чифт кожени ръкавици, но той ги сложи на собствените си ръце.

Мозъкът ми, копнеещ да преживее и най-тежките моменти, настояваше, че той щеше да ми даде ръкавиците си. По дяволите, той щеше да ми даде и ризата от гърба си, ако мислеше, че може да ми потрябва.

— Е, сега накъде? — Очите ми се стрелнаха с надежда към китайския ресторант.

— Обратно в кампуса. Приготвил съм ти истинска наслада.

Опитах се да залепя ентусиазирана усмивка на лицето си.

— Това е… страхотно.

Докато вървяхме обратно към кампуса, Арти продължи да разказва за себе си. Говореше за детството и семейството си. Описа всички награди, които беше спечелил, и как бил председател на пет клуба, включително на онзи по шахмат. Не ми зададе дори един-единствен въпрос за самата мен. Щях да съм шокирана, ако изобщо ми знаеше фамилното име.

Умът ми се зарея към един разговор със съвсем различен мъж.

Чух неговия топъл, хипнотичен глас съвсем ясно. Внезапно се озовах застанала под дървото, където се бях сбогувала с него, дървото, където за последно се бях взирала в кобалтовосините му очи. Студеният, бръснещ вятър на Орегон изчезна някъде надалече и почувствах нежен като балсам индийски летен бриз да повява леко из косата ми. Сивата навъсена вечер се стопи, и гледах нагоре към проблясващите звезди в нощното небе. Той докосна лицето ми и заговори:

— Келси, истината е… че съм влюбен в теб. И то от известно време. Не искам да си тръгваш. Моля те… моля те… моля те… кажи ми, че ще останеш с мен.

Той беше толкова прекрасен, като ангел-воин, изпратен от небесата. Как можех да му откажа каквото и да било, особено когато искаше единствено мен?

— Искам да ти дам нещо. Гривна за глезен. Много са популярни тук и взех тази, та никога вече да не ни се налага да търсим звънче.

По глезена ми избиха тръпки, когато си спомних как пръстите му се допряха до него.

— Келс, моля те. Имам нужда от теб.

Как можах да го оставя?

Умът ми рязко се върна към настоящето и се помъчих да обуздая силните емоции, които изплуваха на повърхността, когато си позволявах да мисля за него. Докато Арти каканижеше как бил спечелил шампионата по дебати без ничия помощ, аз се упрекнах, че съм позволила мислите ми да ме отведат на опасно място. Работата беше там, че дори и да бях променила мнението си за избора да си тръгна, той не се беше обадил. Това доказваше, че съм взела правилното решение, нали? Ако наистина ме обичаше толкова много, колкото беше казал, щеше да се обади. Щеше да тръгне след мен. Щеше да дойде за мен. Имаше нужда от пространство. Права бях да го оставя. Може би сега можех да започна да се изцелявам и да го оставя да си отиде.

Заставих се да насоча вниманието си обратно към Арти и положих истинско усилие да го слушам какво говори. Категорично нямаше начин Арти да е подходящият човек за мен — или за което и да е друго момиче, като стана въпрос, но това не означаваше, че вариантите ми са се изчерпали. Тепърва ми предстоеше среща с Джейсън утре и с Ли — другата седмица.

Когато с Арти пристигнахме обратно в кампуса, стомахът ми вече ръмжеше достатъчно силно, че да може да се чуе в радиус от три пресечки. Сериозно се надявах, че скоро ще хапнем в кафенето на кампуса.

Той ме заведе в медийния център на библиотеката „Хамърсли“, поиска два комплекта слушалки и даде на служителката някакъв лист. После избута два дървени стола пред шестинчов черно-бял телевизор в ъгъла на медийния отдел.

— Не е ли страхотна идея? Можем да гледаме филм, а не ми се налага да похарча дори десет цента! — Той ми се ухили, докато аз зяпнах удивено. — Много умно от моя страна, не мислиш ли?

Присвих устни:

— О, да, умно е и още как.

След това бързо затворих уста и преглътнах унищожителния си саркастичен отговор. Той наистина ли си мислеше, че момичетата обичат да се отнасят така към тях? Не че една среща трябваше да е скъпа или че изобщо трябваше да се харчат пари. Това, което ме подразни, беше, че Арти се държеше самодоволно по отношение на всичко и не мислеше, че момичетата, с които излиза, са достатъчно важни, за да ги слуша. Чувствах се отвратена и гладна. Когато филмът започна, той нахлузи на ушите си гигантски стари сиви слушалки и посочи моите.

Избърсах ги от праха с тениската си, пъхнах кабела в телевизора и с рязко движение нахлузих слушалките на ушите си, много раздразнена, че ще седя тук още два часа. Началните надписи на филма „Бригадун“ се мярнаха бързо по екрана и аз мислено изпратих послания на Джийн Кели да танцува по-бързо.

Когато филмът вървеше вече от час, Арти предприе ход. Все още се взираше право напред в мъничкия киноекран, когато вдигна тежката си ръка и я постави върху облегалката на дървения ми стол.

Надникнах към него с крайчеца на окото си. На лицето му имаше лека самодоволна усмивка. Представих си, че мислено отмята приключена задача в бележника си с ангажименти.

Прелъсти момичето, с което имаш среща, като говориш за други момичета.

Впечатли момичето, с което си на среща, с броя на наградите, които си получил.

Не харчи пари за нея.

Накарай момичето, с което си излязъл, да гледа старомоден филм в медийния център.

Вмъквай забележки за пестеливостта си.

Обгърни с ръка талията на момичето, с което си излязъл, точно на средата на филма.

 

 

Надвесих се напред и седях неудобно на ръба на стола си през цялата втора половина на филма. Извинявайки се, че трябва да отида до тоалетната се изправих. Той също стана и отиде при жената на гишето. Докато минавах край тях, го чух как я помоли да спре филма и да го превърти съвсем мъничко назад, за да си спомним откъде сме спрели да гледаме.

Просто върхът! Това добавя още пет минути към фантастичното преживяване! Тръгнах колкото можех по-бързо, защото се тревожех, че той може да се опита да започне всичко съвсем отначало. Обмислих идеята да се втурна лудешки навън от сградата, но оттам, където седяхме, той можеше да вижда вратата на тоалетната, а и просто ми се струваше много грубо. Бях твърдо решена просто да изтърпя последната част от филма, а после да хукна към вкъщи.

Най-накрая, най-накрая, филмът свърши, и аз скочих, сякаш някой току-що беше включил противопожарната аларма.

— Добре, Арти. Е, беше страхотно. Колата ми е паркирана точно отпред, така че ще се видим в понеделник, окей? Благодаря за срещата.

За нещастие, той не схвана намека и настоя да ме придружи до колата ми. Отворих вратата и бързо вмъкнах тялото си зад нея.

Той сложи длан върху вратата на колата и наведе едрото си тяло към мен. Папийонката му беше на няколко сантиметра от носа ми. Насили се да докара неловка неестествена усмивка на лицето си.

— Е, прекарах страхотно с теб и искам пак да изляза с теб другата седмица — каза Арти, без да се смути. — Какво ще кажеш за другия петък?

По-добре да прекратя това още в зародиш.

— Не мога. Вече имам планирана друга среща.

Той невъзмутимо продължи настъплението:

— О — дори не мигна, — а какво ще кажеш за събота?

Трескаво затърсих из ума си начин да се измъкна:

— Ъъ… не съм си взела тефтера с ангажиментите, затова не си знам програмата за толкова време напред.

Той кимна, сякаш това звучеше напълно логично.

— Виж, Арти, имам ужасно главоболие. Ще се видим на упражненията другата седмица, окей?

— Добре, разбира се. Ще ти се обадя по-късно.

Бързо се шмугнах в колата си и затворих вратата. Ухилена, защото знаех, че така и не му бях дала телефонния си номер, подкарах през тихите улици на Монмът и нагоре по планинския връх към спокойния си дом.

 

 

Среща 2

За следващата си среща бях по-подготвена за лошо време. Носех червения си суичър с емблемата на Университета на Западен Орегон, а си взех също и по-дебела връхна дреха и червен кашмирен шал и ръкавици.

Срещнах се с Джейсън на паркинга пред стадиона и незабавно започнах да съставям „каталог“ на добрите му качества. Беше сладък, малко кльощав и по-нисък от средния ръст, но се обличаше прилично и беше умен. Облегнат на старата си „Корола“, той повдигна шокирано вежди, когато ме видя да излизам от поршето.

— Леле, Келси! Готина кола!

— Благодаря.

— Готова ли си?

— Да. Води.

Вмъкнахме се в тълпата от хора, отправящи се към футболното игрище. Повечето бяха облечени в червено или в тениските на „Уестърн Улф“, но се виждаха също и тъмносините и бели цветове на съперника — Университета на Западен Вашингтон, — разпръснати тук-там. Нагоре и надолу в тълпата се поклащаха дори няколко шапки на „Викинг“. Джейсън ме поведе към микробус, заобиколен от двойки, които си бяха устроили парти около отворения му заден капак. Един миниатюрен грил бе пълен с димящи наденички и хамбургери.

— Ей, народе! Искам да ви запозная с Келси. Срещнахме се в часа по антропология.

Няколко лица надникнаха над съседите си и покрай тях, за да ме видят добре. Помахах им свенливо в отговор:

— Здрасти.

Чух едно-две: „Привет“ и „Радвам се да се запознаем“, а после те се върнаха към разговорите си, забравяйки за присъствието ни. Джейсън ми напълни една чиния, а после отвори малка хладилна чанта:

— Хей, Келси, искаш ли една бира?

Поклатих глава:

— Сода, моля. Диетична, ако има.

Той ми подаде леденостудена диетична сода, взе бира за себе си и посочи два празни сгъваеми брезентови стола.

След като седна, той незабавно натика в уста половината от хотдога си и задъвка шумно, докато ми се хилеше. Беше почти толкова неприятно, колкото да гледам хранещ се тигър, само че не чак толкова кърваво.

Ъх. Какво ми има? Да не би нарочно да търся неща, които ме дразнят? Наистина трябва да се отпусна, иначе Дженифър е права — ще си изпусна живота. Извърнах поглед от него и зачоплих храната си.

— Значи не си падаш по пиенето, а, Келси?

— Ъмм, предполагам, че не. Първо, непълнолетна съм. Второ, алкохолът изгуби за мен всякаква привлекателност, когато родителите ми бяха убити от пиян шофьор преди няколко години.

— О! Съжалявам. — Той направи гримаса и побърза да прибере бирата си под стола.

Изпъшках мислено. Какво правя? Незабавно се извиних:

— Всичко е наред, Джейсън. Извинявай, че съм толкова кисела. Обещавам, че ще съм много по-оживена и весела по време на мача.

— Няма проблем. Не го мисли повече.

Той отново се зае да поглъща лакомо храната си и да се смее с приятелите си. Проблемът беше, че аз наистина продължих да мисля. Знаех, че смъртта на родителите ми не беше нещо, което при обичайни обстоятелства бих споменала на първа среща, но… знаех, че той щеше да реагира много различно от начина, по който реагира Джейсън. Може би причината беше, че бе по-възрастен с повече от триста години. Или може би защото не беше американец. Може би беше, защото той също бе загубил родителите си. Или може би беше, защото той бе просто… съвършен.

Опитах се да прогоня мисълта, но не можех да се сдържа. Внезапно си спомних един път, когато се събудих от кошмар за родителите ми и смъртта и той беше там да ме утеши. Все още можех да почувствам как ръката му бърше сълзите от бузите ми, докато ме притегляше на скута си.

— Шшт, Келси. Тук съм. Няма да те остава, priya. Тихо сега. Mein aapka raksha karunga. Ще бдя на теб, priyamata. — Беше ме галил по косата и беше шепнал успокоителни думи, докато почувствах как сънят избледнява.

Оттогава бях имала време да проверя в речника думите, които не разбрах в Индия. С теб съм. Ще се грижа за теб. Обична моя. Любима моя. Ако той беше тук с мен сега, щеше да ме притегли в прегръдка или на скута си и щяхме да тъгуваме заедно. Той щеше да ме гали по гърба и да разбере как се чувствам.

Отърсих се. Не. Не, нямаше. Някога може би щеше, но сега бе продължил нататък. Няма го вече и вече няма значение какво щеше да направи или как щеше да реагира. Свършено е.

Джейсън пълнеше нова чиния и аз се опитах да изглеждам заинтересувана и да се включа в разговора. Половин час по-късно всички станахме и се отправихме към футболното игрище.

Беше хубаво да съм навън на прохладния свеж есенен въздух, но пейките бяха студени и носът ми беше замръзнал. Студът, изглежда, не безпокоеше Джейсън и приятелите му. Те многократно се изправяха на крака и ликуваха. Опитах се да се включа, но никога не знаех за какво ликувам. Топката беше прекалено далече и твърде малка, за да видя кой знае какво. Никога не се бях интересувала особено много от футбол. Много повече предпочитах филми и книги.

Погледнах нагоре към таблото с резултатите. Първото полувреме изтичаше. Две минути. Една минута. Двайсет секунди. БЗЗЗЗ! Прозвуча гонгът и двата отбора напуснаха тичешком игрището. Парадът по случай завръщането на студентите започна с няколко старомодни коли, обикалящи около външната страна на игрището. Красиви момичета, облечени в шифон и коприна, бяха кацнали върху задните седалки и махаха на тълпата.

Джейсън започна да подсвирква заедно с всички останали момчета и закрещя одобрително заедно с полудялата тълпа. Уханието на сандалово дърво се понесе над пейките, и копринено мек глас прошепна в ухото ми: „Ти си по-красива от всяка жена там!“

Извъртях рязко глава, но той не беше зад мен. Джейсън още стоеше прав и крещеше с приятелите си. Отпуснах се тежко обратно на мястото си. Направо върхът. Вече имам и халюцинации. Притиснах кокалчетата на пръстите си към главата и натиснах, надявайки се, че натискът ще изтика него обратно в скритите кътчета на ума ми.

Когато започна втората половина от мача, спрях с опитите да имитирам въодушевление. Това беше втората среща с мъж, която ме беше превърнала в ледена близалка. Тялото ми бавно замръзна, приковано към пейката, а зъбите ми затракаха. След мача Джейсън ме придружи обратно до колата ми и неловко обви ръка около рамото ми, разтривайки го, за да ме стопли, но разтриваше твърде силно и натърти лявото ми рамо. Дори не си направих труда да попитам кой беше спечелил.

— Хей, Келси, страхотно беше да те опозная тази вечер.

Опознал ли ме беше изобщо?

— Да, и за мен.

— Е, може ли да ти се обадя по-късно?

Обмислих това за минута. Джейсън не беше лош мъж; беше просто мъж. Първите срещи и без друго обикновено бяха неловки, така че реших да му дам още един шанс.

— Да, разбира се. Знаеш къде можеш да ме намериш. — Усмихнах му се неискрено.

— Правилно. Ще се видим в понеделник по антропология. Доскоро.

— Да, доскоро.

Той се запъти обратно към буйната си група приятели, а пък аз се зачудих дали въобще имахме нещо общо.

 

 

Среща 3

Преди да се усетя, дойде Хелоуин — и срещата ми с Ли.

В Ли имаше нещо, което ме караше да се чувствам много удобно. Беше по-забавна компания от Джейсън и с нежелание признах, че беше твърде възможно да се чувствам по-спокойна и отпусната в присъствието на Ли, защото ми напомняше малко за мъжа, когото се опитвах да забравя.

Неохотно дръпнах назад вратата на дрешника, която се зарекох никога да не отворя, и намерих горнище с дълъг ръкав в прегоряло оранжев цвят, ушито така, че да изглежда като къс тренчкот. Беше подчертано с тънък колан с връзки и дървени копчета. С него вървяха чифт тъмносини ластични джинси от деним. Ставаха ми идеално, сякаш бяха ушити по поръчка специално за мен. На дъното на чантата имаше чифт тъмни ботуши и когато ги нахлузих, се завъртях пред огледалото. Тоалетът ме правеше да изглеждам висока и шик, и, ами… стилна, което не беше обичайно за мен.

За разнообразие оставих косата си да се спуска на къдрави вълни по гърба ми. Сложих си малко гланц за устни с аромат на кайсия и потеглих с колата да се срещна с Ли в студиото, като внимавах да се движа по-бавно от обикновено, за да избегна случайни „ловци на лакомства“.

Ли седеше в колата си, слушаше музика и клатеше глава в ритъм. Щом ме забеляза, веднага изключи радиото и излезе от колата.

Усмихна ми се широко:

— Леле, Келси! Изглеждаш страхотно!

Засмях се непринудено заедно с него:

— Благодаря, Ли. Много е мило от твоя страна да кажеш това. Ако си готов да тръгваме, мога да те последвам с колата до дома на баба ти.

Тръгнах обратно към колата си, но Ли изтича покрай мен и отвори вратата.

— Уф, насмалко да не успея! — Ухили ми се отново. — Дядо винаги ме учеше да отварям вратите на дамите.

— О! Е, ти си съвършеният джентълмен.

Той сведе леко глава и се засмя, после тръгна обратно към колата си. Освен това, караше бавно и често поглеждаше в огледалото за обратно виждане да се увери, че съм успяла да мина през пресечките. Спряхме в красив по-стар квартал.

— Това е къщата на баба и дядо — обясни Ли, когато влязохме във фоайето. — Винаги се събираме тук за игралните вечери, защото тяхната маса е най-голяма. Плюс това баба ми е страхотна готвачка.

Ли ме хвана за ръката и ме дръпна в симпатична кухня, която ухаеше по-добре от всеки китайски ресторант, в който бях ходила. Миниатюрна белокоса жена надничаше в уред за варене на ориз. Когато вдигна поглед, очилата се бяха замъглили от парата.

— Келси, това е баба Чжи. Бабо Чжи, huo Келси.

Тя се усмихна, кимна и улови пръстите ми в своите.

— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

Усмихнах се в отговор:

— И на мен.

Ли потопи пръст в едно къкрещо гърне, а тя вдигна дървена лъжица и го перна леко през кокалчетата. После му заговори на мандарин.

Той се засмя, докато тя му цъкаше сърдито с език.

— Ще се видим по-късно, бабо.

Забелязах я да му се усмихва с гордост, докато завивахме зад ъгъла.

Последвах го до една задна стая. Всички мебели бяха отместени встрани, за да направят място за голямата маса за хранене, която беше четирикратно разгъната. Група азиатски младежи, които разгорещено обсъждаха как се поставят плочките на игралната дъска, се бяха скупчили около масата. Ли ме поведе към групата.

— Хей, хора. Това е Келси. Ще играе с нас тази вечер.

Едно от момчетата повдигна закачливо вежди:

— Дадено, Ли!

— Нищо чудно, че се забави толкова.

— Късметлия си, че Уен купи допълнителните плоскости.

Имаше още няколко измърморени реплики и малко разместване на столове. Стори ми се, че дочух един тих коментар за това, че е довел момиче на партито, но не можах да разбера кой говореше. След няколко минути всички се приготвиха да започнат играта.

Ли седеше до мен и ми обясняваше правилата на играта. Отначало не знаех дали е разумно решение да заменям пшеница за тухли или руда за овце, но винаги можех да потърся помощ от Ли. След няколко хода започнах да се чувствам достатъчно уверена, за да се справям без помощта му. Размених две от поселищата си за градове и всички момчета изстенаха.

Към края на играта беше очевидно, че последната печеливша точка ще се реши в състезание между едно момче на име Шен и мен. Той ме дразнеше добродушно как бил толкова близо, че никога нямало да успея. Заложих една овца, една рудна жила и една пшеничена нива и откупих една карта за разработване на рудни залежи. Беше бонус точка, последната от играта.

— Печеля!

Няколко от момчетата взеха да роптаят за късмета на новака и разиграха голям театър, докато преброят всичките ми точки още веднъж, просто за да се уверят, че сметките ми са точни. Изненадах се, че бяха минали часове. Стомахът ми изръмжа, за да ми напомни.

Ли се изправи и се протегна:

— Време за ядене.

Баба му беше подредила вкусна шведска маса. Момчетата отрупаха чиниите си с пържен ориз, тестени топчета с пълнеж от месо и зеленчуци, кнедли на пара със свинско, изпържени по специален начин зеленчуци и миниатюрни рулца със скариди и яйца. Ли взе по една сода за всеки от двама ни и седнахме в дневната.

Той умело хвана с пръчиците за хранене кнедлата със свинско и каза:

— И така, разкажи ми за себе си, Келси. Нещо друго, освен ушу. Какво прави това лято?

— О, това ли. Ъмм… работих в Индия като стажантка.

— Уау! Това е невероятно! Какво правеше?

— Главно съставях каталози и водех записки за руини, произведения на изкуството и свързани с историята неща. Ами ти? Ти какво прави това лято? — Насочих въпроса към него, нетърпелива да отклоня вниманието от Индия.

— Главно работих за дядо в студиото. Опитвам се да спестя за медицинския университет. Взех бакалавърска диплома по биология от Щатския университет на Портланд.

Набързо направих изчисления, които май не излизаха.

— На колко години си, Ли?

Той се ухили:

— Двайсет и две. Взимах много часове, а ходех и на летни курсове. Всъщност всички участници в играта ходят в колеж. Шен учи компютърно инженерство, Мени е записал химия като основен предмет, Уен се дипломира и работи по магистърската си степен по статистически анализ, а пък аз ще уча медицина.

— Определено… сте си поставили сериозни цели.

— Ами ти? Какъв е твоят основен предмет, Келси?

— Международни отношения с втора специалност история на изкуството. Точно сега изучавам Индия. Едно нещо, което знам със сигурност, е, че ще трябва да се трудя здравата на занятията по ушу, за да се отърва от всичките тези калории — подметнах закачливо.

Ли се засмя и взе чинията ми. Тръгнахме обратно към стаята за игри и аз спрях, за да погледна една снимка на Ли и дядо му Чък: всеки от двамата държеше по три трофея.

— Уау, значи студиото е спечелило всички тези?

Ли надзърна към снимката и лицето му се обля в руменина:

— Не, всичките са мои. Спечелих ги на един турнир по бойни изкуства.

Повдигнах изненадано вежди:

— Не знаех, че си толкова добър. Това е голямо постижение.

— Сигурен съм, че баба и дядо ще ти разкажат всичко по въпроса — каза Ли, насочвайки ме обратно към кухнята. — Нищо не им харесва повече от това да се хвалят с потомците си. Не е ли така, бабо Чжи? — Ли я целуна лекичко по бузата, а тя запърха с ръце, за да го пропъди по-далеч от водата за миене на съдовете.

Момчетата бяха подхванали нова игра, която беше много по-лесна за научаване. Загубих, но беше много забавно. Когато играта приключи, вече минаваше полунощ. Ли ме изведе до колата ми в студената звездна вечер.

— Благодаря, че дойде, Келси. Прекарах страхотно. Мислиш ли, че би искала да го направиш отново? Събираме се на всеки две седмици.

— Разбира се, звучи забавно. Но това, че спечелих първата игра, означава ли, че ще изискваш по-малко от мен на занятията по ушу? — подметнах.

— Нее, нищо подобно. Когато печелиш, ставам по-взискателен.

Засмях се:

— Напомни ми следващия път да изгубя. Какво става, когато ти печелиш?

Той се ухили:

— Ще помисля сериозно по този въпрос.

Ли се дръпна назад и застана под лампата на верандата, гледайки ме как потеглям.

Покатерих се уморено в леглото, мислейки си, че ако имах достатъчно време, можех всъщност да се науча да харесвам Ли. Той беше забавен и сладък. Всъщност не изпитвах към него нищо, освен приятелски чувства, но може би това можеше да се промени в бъдеще. Нормалният живот започваше да ми се струва… отново нормален. Претърколих се на една страна, сгуших се под бабиния юрган и без да искам бутнах белия си плюшен тигър от леглото.

За известно време обмислях да го оставя на пода или да го прибера в дрешника. Лежах неподвижно, тихо, втренчена в тавана, докато се опитвах да събера достатъчно воля, за да го сторя. Решимостта ми продължи само пет минути и се сгълчах за проявената слабост. Надвесвайки се през леглото, гушнах плюшения тигър до гърдите си, извинявайки се многословно, задето изобщо съм си го помислила.