Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (15)

14. Магистралата на Дружбата

Срещнахме се с господин Кадам пред храма. Когато попитахме дали е забелязал статуята да се движи, той каза, че не е. Не беше усетил и вятъра. Казах му, че би трябвало да дойде с нас следващия път. Той винаги оставаше на пост като съгледвач и смяташе, че Дурга ще се появи само за мен и тигрите. Смяташе, че присъствието му може да ни отклони от целта ни.

Подметнах закачливо:

— Разбира се, ако наистина дойдете, вероятно ще попаднете под магията на Дурга както Кишан и тогава ще трябва да измъквам и двама ви от любовното вцепенение.

Кишан ми се намръщи, докато лицето на господин Кадам светна от възхищение:

— Значи богинята е красива?

Отвърнах:

— Става.

Кишан се впусна в словоизлияния:

— Красотата превъзхожда тази на всички други жени. Рубинените й устни, меки крайници и дълга тъмна коса ще са достатъчни да накарат всеки мъж да изгуби самообладание.

Подметнах насмешливо:

— О, моля те! Не преувеличаваш ли твърде много? Рен изобщо не реагира така.

Кишан ме изгледа сърдито:

— Навярно Рен е имал причина да гледа другаде.

Господин Кадам се засмя:

— Много бих искал да се срещна с нея, ако се получи.

— Едва ли ще навреди да опитаме. Най-лошото, което би могло да се случи, е да не стане нищо и тогава винаги можете да си тръгнете и да опитаме отново.

Когато се върнахме в хотела, показахме на господин Кадам новите си оръжия. Кишан не спираше да бъбри за „богинята — това“ и „богинята — онова“ и въртеше диска си на светлината, така че лъщящото злато хвърляше отблясъци по стените на хотелската стая. Заслушах се за известно време и чух господин Кадам да говори как дискът олицетворявал слънцето, което било изворът на целия живот, и че кръгът бил символ на цикъла на живота, смъртта и прераждането. Но не можех да се съсредоточа върху разговора. Кишан не спираше да възхвалява Дурга и прелестните й женствени черти.

Застанах в рамката на вратата между свързаните им стаи и подметнах подигравателно:

— Ще крещиш ли като Зина^[1], когато хвърляш диска? Не! Още по-добре. Ще ти купим кожена поличка.

Златистите очи на Кишан се обърнаха към мен:

— Надявам се, че стрелите ти са остри като езика ти, Келси.

Той стана и тръгна към мен. Не отстъпих, препречвайки пътя му, но той просто ме вдигна и ме отмести встрани. Оставяйки дланите си отпуснати върху ръцете ми за миг, той се наведе и прошепна:

— Може би ревнуваш, bilauta. — После затвори свързващата врата зад гърба си, оставяйки ме сама с господин Кадам.

Смутена, аз се тръснах в един стол и промърморих:

— Не ревнувам.

Господин Кадам ме погледна замислено:

— Не, не ревнувате. Поне не и по начина, по който може би се надява.

Седнах по-изправена:

— Какво искате да кажете?

— Предпазвате го.

Изсумтях:

— Предпазвам го от какво? От собствените му заблуждения?

Той се засмя:

— Не. Грижа ви е за него. Искате да намери щастието. И понеже Рен не е тук, всичките ви майчински инстинкти са съсредоточени върху Кишан.

— Не мисля, че това, което изпитвам към Рен, е майчинско чувство.

— Разбира се, че е. Е, част от него, във всеки случай. Помните ли какво ви каза тъкачката за различните нишки?

— Да. Каза, че аз съм основата.

— Точно. Нишките на Рен и Кишан се увиват около вас. Без вашата сила тъканта не може да бъде цялостна.

— Хмм.

— Госпожице Келси, знаете ли много за лъвовете?

— Не. Всъщност не.

— Един мъжки лъв не може да ловува сам. Без женската би умрял.

— Не съм сигурна, че схващам мисълта ви.

— Мисълта ми е, че един лъв без лъвица умира. Кишан има нужда от вас. Може би дори повече, отколкото Рен.

— Но аз не мога да бъда всичко за двамата братя.

— Не ви моля да бъдете. Само казвам, че Кишан се нуждае от… надежда. Нещо, на което да се уповава.

— Мога да му бъда приятелка. Дори ще ловувам за него. Но обичам Рен. Няма да го предам.

Господин Кадам ме потупа по ръката:

— Приятел, човек, който държи на него и го обича, и няма да му позволи да изостави себе си, от това има нужда Кишан.

— Но не е ли именно това, което вие сте правили за него през всички тези години?

Той се позасмя:

— О, да. Разбира се. Но един млад мъж се нуждае от млада жена, която вярва в него. Не от един свадлив старец.

Станах и го прегърнах:

— „Свадлив“ и „стар“ са две думи, които никога не бих използвала, за да ви опиша. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожице Келси. Тръгваме рано сутринта, така че си починете.

Когато тази нощ сънувах, в сънищата ми се появиха и двамата братя. Стояха пред мен, а Локеш ми нареждаше да избера кой да остане жив и кой да умре. Рен се усмихна печално и кимна към Кишан. Лицето на Кишан се изопна и той извърна поглед от мен, знаейки, че няма да избера него. Още размишлявах върху избора си, когато ме събуди предварително поръчаното от хотела телефонно обаждане.

 

 

Опаковах чантите си и се срещнах с господин Кадам и Кишан във фоайето. Изминахме в мълчание с джипа десетина мили до Катманду, най-големият град и столица на Непал. Кишан и аз седяхме в джипа, докато господин Кадам влезе в една сграда да оформи окончателно документите за пътуването ни през Хималаите.

— Ъъ, Кишан? Само исках да кажа, че съжалявам, задето се държах като откачалка вчера. Ако искаш да се влюбваш в богиня, тогава непременно се пробвай.

Той изсумтя:

— Няма да се влюбя в богиня, Келс. Не се притеснявай за мен.

— Е, въпреки това не се държах много тактично.

Той сви рамене:

— Жените не обичат да чуват мъжете да говорят за други жени. Беше грубо от моя страна да говоря така настоятелно за това. Честно, възхвалявах така оживено прелестите й, за да те предизвикам.

Обърнах се на седалката си:

— Какво? Защо би направил това?

— Исках да ревнуваш и когато не го направи, това… ме смути.

— О! Кишан, знаеш, че още чувствам…

— Знам. Знам. Не е нужно да ми напомняш. Още обичаш Рен.

— Да. Но това не значи, че не държа на теб. Аз съм и твоята основа. Помниш ли?

Лицето му се разведри:

— Вярно е.

— Хубаво, не забравяй това. За всички ни ще има щастлив край, ясно?

Протегнах ръка отново към него и той я взе в двете свои и се ухили:

— Обещаваш ли?

Отвърнах на усмивката му:

— Обещавам.

— Добре. Ще ти напомня за това. Може би е добре да го получа в писмен вид. Аз, Келси, обещавам на Кишан, че ще получи щастливия завършек, към който се стреми. Да ти определя ли параметрите сега?

— Ъъ, не. Бих искала да го запазя неопределено за момента.

— Добре. Междувременно ще направя мислен списък със съставките на един щастлив завършек и ще ти съобщя.

— Направи го. — Той целуна дръзко пръстите ми, като ги държеше здраво, докато аз се мъчех да издърпам ръката си от хватката му.

— Кишан!

Той се засмя и най-накрая ме пусна. Преобрази се в тигър, преди да мога хубавичко да го нахокам.

— Страхливец — промърморих, докато се обръщах отново на мястото си. Чух го да ръмжи тихичко, но не му обърнах внимание.

През следващите няколко минути сериозно си блъсках ума, опитвайки се да открия щастлив завършек за Кишан. На този етап дори щастливият завършек за мен самата не беше гарантиран. Най-доброто, което можа да ми хрумне, беше да завършим четирите изпитания, за да не се налага вече да бъдат тигри. Надявах се, че докато ги приключим, щастливите завършеци някак ще се уредят от само себе си.

Господин Кадам се върна и каза:

— Получихме разрешение да хванем маршрута по Магистралата на дружбата за Тибет. Това си е цяло чудо.

— Уау. Как успяхте?

— Един висш правителствен служител в Китай ми дължи услуга.

— Колко висш?

— Най-висшият. И въпреки това трябва да спазваме туристическите спирки по пътя и да се регистрираме на всяко място по пътя, за да могат да следят местонахождението ни. Тръгваме незабавно. Първата ни спирка е Нейалам, което е на около сто петдесет и три километра от тук. Би трябвало да ни отнеме пет часа само да стигнем до китайско-непалската граница.

— Пет часа? Чакайте малко, сто и петдесет километра? Това са приблизително деветдесет мили. Значи само по осемнайсет мили на час. Защо отнема толкова време?

Господин Кадам се подсмихна:

— Ще видите.

Връчи ми туристическия пътеводител, картата и брошурите, за да мога да следя пътя и да му давам указания. Мислех си, че Скалистите планини са огромни, но да сравняваш Хималаите със Скалистите планини беше все едно да сравняваш Скалистите планини с Апалачите, буквално да сравняваш планини и къртичини. Върховете бяха плътно покрити със сняг, макар че бе началото на май.

Сурови скалисти ледници се издигнаха пред нас и господин Кадам ми каза, че пейзажът преминава в тундра, а после — вечен лед и сняг, колкото по-нагоре се изкачва човек. Дърветата бяха ниски и разпръснати. Земята беше покрита основно с треви, храсти джуджета и мъх. Той каза, че в други части на Хималаите имало някои иглолистни дървета, но че ще минаваме главно през тревистите участъци.

Когато каза: „Ще видите“, не се шегуваше. Изкачвахме се с десетина мили на час в планините. Трудно можеше да се каже, че пътят отговаря на стандартите, и се друсахме и заобикаляхме с криволичене дупки на пътя, а понякога — сборища от якове и овце.

За да минава времето, попитах господин Кадам за първата компания, в която беше купил дял.

— Това май беше Източноиндийската търговска компания. Беше създадена, преди да се родя в началото на седемнайсети век, но се превърна в много голям бизнес към средата на осемнайсети век.

— С какви неща търгувахте?

— О, много неща. Платове, най-вече коприна. Чай, индиго, подправки, селитра и опиум.

Подкачих го:

— Господин Кадам! Бил сте дилър на наркотици?

Той трепна:

— Не и по настоящото определение на думата, не. Не забравяйте, по онова време опиумът се предлагаше като лекарство, но в началото наистина превозвах дрогата. Притежавах няколко кораба и осигурявах средствата за пътуването на големи кервани. Когато Китай забрани търговията с опиум, предизвиквайки избухването на Опиумните войни, спрях да го превозвам и се съсредоточих повече върху бизнеса си в търговията с подправки.

— Хм. Затова ли толкова обичате сам да си стривате подправките?

Той се усмихна:

— Да, все още обичам да търся най-качествените продукти и ми доставя наслада да ги използвам в готвенето си.

— В такъв случай винаги сте бил в бизнеса с превозване на товари.

— Предполагам, че да. Всъщност никога не съм мислил за това по този начин.

— Добре, имам два въпроса за вас. Все още ли имате кораб? Знам, че сте запазили един самолет от компанията, но имате ли все още кораб? Защото това би било толкова страхотно. Вторият въпрос е: какво е селитра?

— Селитрата е позната също и като калиев нитрат. Използвала се е за правене на барут, а по ирония е също и консервант за храна. А в отговор на другия ви въпрос, момчетата наистина притежават кораб, но не и някой от първоначалните ми товарни кораби.

— О! Какъв кораб?

— Малка яхта.

— А! Трябваше да се досетя.

Спряхме близо до китайско-непалската граница в град, наречен Зангму, където трябваше да попълваме документи. После, след като цял ден шофирахме и пропътувахме общо само деветдесет и шест мили, влязохме в Нейалам и се регистрирахме в малка къща за гости с преспиване.

На другия ден се изкачихме още по-високо. В брошурата пишеше, че ще сме на височина над тринайсет хиляди фута. По тази отсечка от пътуването видяхме шест от основните големи върхове в Хималаите, включително Монт Еверест, и спряхме да обхванем с поглед величествената гледка на връх Шишапангма.

На третия ден започна малко да ми призлява и господин Кадам каза, че според него имам височинна болест. Обясни, че било обичайно, когато човек се изкачва на над дванайсет хиляди фута.

— Би трябвало да отмине. Повечето хора се приспособяват от само себе си само след няколко часа, но на други може да са им нужни няколко дни тялото им да се аклиматизира към изкачването.

Изпъшках и наклоних седалката си назад, за да облегна замаяната си глава. Остатъкът от деня премина като в мъгла. Бях разочарована, че не можах да се насладя подобаващо на пейзажа. Подкарахме към Шигатсе и Кадам и Кишан разгледаха манастира Ташилумпо, докато аз останах в малкия хотел.

Когато се върнаха с вечеря за мен, аз се претърколих на другата страна и ги отпратих с махване на ръка. Господин Кадам си тръгна, но Кишан остана.

— Не ми харесва да те виждам болна, Келси. Какво мога да направя?

— Ъъ, не мисля, че има нещо, което можеш да направиш.

Той ме остави сама за момент. Чух го да се връща и той притисна влажна кърпа към челото ми.

— Ето, донесох ти малко вода с лимон. Господин Кадам каза, че помага за хидратирането.

Кишан ме насили да изпия цялата чаша, а после напълни нова чаша с бутилираната вода, която бяха купили. След третата най-накрая ми позволи да спра.

— Как се чувстваш сега?

— По-добре, благодаря. Само дето главата ми бучи. Имаме ли аспирин?

Той изчезна през свързващата врата и се върна с малко шишенце. Глътнах два аспирина, а после седнах наведена напред, опрях лакти на коленете си и започнах да масажирам слепоочията си с пръсти.

Той ме наблюдаваше мълчаливо в продължение на един миг, а после каза:

— Ето, нека ти помогна.

Кишан седна зад мен и ме придърпа малко напред. Положи топлите си ръце от двете страни на главата ми и започна да масажира слепоочията ми. След няколко минути премести пръсти в косата ми и надолу по тила ми, като прогонваше сковаността, породена от това, че бях седяла неподвижна в кола цели три дни.

Когато стигна до раменете ми, попитах:

— С Рен къде сте се научили да правите масажи? И двамата много ви бива в това.

Той спря за момент, а после бавно започна отново, докато говореше:

— Не знаех, че Рен ти е правил масаж. Майка ни научи. Беше нещо, в което я бяха обучили.

— О! Е, чувството е фантастично. Ръцете ти са толкова топли, че приличат на възглавнички за затопляне. Главоболието ми вече почти изчезна.

— Хубаво. Легни и се отпусни. Ще ти разтрия ръцете и стъпалата.

— Наистина не е необходимо. Вече се чувствам по-добре.

— Просто се отпусни. Затвори очи и остави ума си да се отнесе нанякъде. Майка ни научи, че масажът може да премахне болките на тялото и духа. — Той започна да обработва лявата ми ръка и отдели дълго време на дланта ми.

— Кишан? Какво беше усещането да си тигър през всичките онези години?

В продължение на една дълга минута той не отговори. Открехнах едно око и го погледнах. Беше приковал поглед върху пространството между палеца и показалеца ми. Златистите му очи се стрелнаха бързо по лицето ми.

— Стига си надничала, Келс. Мисля.

Послушно затворих отново очи и зачаках търпеливо отговора му.

— Сякаш тигърът и човекът вечно се борят помежду си. След като родителите ми починаха, Рен беше отвлечен и господин Кадам замина да го търси. Изобщо нямаше причина да бъда човек. Оставих тигъра да вземе връх. Беше почти сякаш наблюдавах тигъра от разстояние. Чувствах се напълно откъснат от обкръжението си. Звярът владееше положението, а мен не ме беше грижа.

Той се прехвърли на стъпалата ми, от което отначало ме беше гъдел, но после изпуснах дълбока въздишка, докато се занимаваше с пръстите ми.

— Сигурно е било ужасно самотно.

— Бягах, ловувах… правех всичко по инстинкт. Изненадан съм, че не изгубих напълно човешкото в себе си.

— Рен ми каза веднъж, че да бъде далече от мен, да бъде сам, го карало да се чувства повече като звяр, отколкото като човек.

— Вярно е. Тигърът е силен и е изключително трудно да се поддържа баланс, особено когато си тигър през по-голямата част от деня.

— Различно ли е чувството сега?

— Да.

— Как?

— Възвръщам си човешкия облик късче по късче. Да бъда тигър е лесно; да бъда човек е трудно. Трябва да общувам с хората, да опознавам света и да намеря начин да се справя с миналото си.

— В известен смисъл Рен е имал по-голям късмет, въпреки че ти си бил свободен.

Той наклони глава и се прехвърли на другото ми стъпало:

— Защо мислиш така?

— Защото той винаги е бил с хора. Никога не се е чувствал самотен, както ти. Искам да кажа, бил е хванат в капан, бил е наранен и е трябвало да изнася представления в онзи цирк, но все пак е бил част от човешкия живот. Все още е имал възможността да се учи, поне по ограничен начин.

Той се засмя иронично:

— Забравяш, Келси. Можех да сложа край на самотата си по всяко време, а избрах да не го правя. Той беше пленник, но аз седях в капан, който сам си бях направил.

— Не разбирам как си могъл да си причиниш това. Имаш да предложиш толкова много на света.

Той въздъхна:

— Заслужавах да бъда наказан.

— Не си заслужавал да бъдеш наказан. Трябва да спреш да мислиш по този начин. Искам да си казваш, че си добър човек и заслужаваш малко щастие.

Той ми се ухили:

— Добре. Аз съм добър човек и заслужавам малко щастие. Ето, доволна ли си?

— Засега.

— Ако това те прави щастлива, ще се опитам да променя нагласата си по въпроса.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай.

Той се прехвърли на другата ми ръка и започна да масажира дланта.

— Е, какво се промени за теб? Това, че си върна шест часа в човешки облик, промени ли нещата достатъчно, за да поискаш отново да живееш?

— Не. Изобщо не беше това.

— Не беше?

— Не. Това, което промени перспективата ми, беше, че срещнах край един водопад красиво момиче, което каза, че знае кой съм и какво съм.

— О!

— Тя е тази, която ме спаси от тигърската ми кожа и ме издърпа обратно на повърхността. И независимо какво друго ще се случи… искам да знае, че ще бъда вечно признателен за това. — Той вдигна ръката ми и положи топла целувка върху дланта. Усмихна се чаровно и положи ръката ми отново на леглото.

Вгледах се в искрените му златисти очи и отворих уста да му обясня отново, че обичам Рен. Изражението му се промени. Той стана сериозен и каза:

— Шшт. Не го казвай. Никакви думи или възражения тази вечер. Обещавам ти, Келси, че ще направя всичко, което мога, за да събера отново двама ви и да се опитам да бъда щастлив за вас, но това не означава, че мога лесно да пренебрегна чувствата си, окей?

— Окей.

— Лека нощ, Келс.

Той ме целуна по челото, изключи осветлението и тихо затвори вратата.

 

 

На следващия ден се чувствах по-добре и бях изключително благодарна, че съм се възстановила от височинната болест. Спряхме в Хиантсе, което беше само на два часа път, но беше в маршрута и от туристите се очакваше да прекарат деня там, така че трябваше и ние да го направим. Господин Кадам каза, че е бил тук преди, че някога това било голям град по пътя за търговия с подправки. Спряхме да видим Кимбум Чьортен, което беше школа по тибетски будизъм, и обядвахме сечуански ястия в един местен ресторант. Градът беше прекрасен и беше хубаво да излезем от колата и да се поразходим.

Тази вечер пак отседнахме в хотел, но Кишан прекара по-голямата част от времето си в образа на тигър, докато господин Кадам се опитваше да ме научи да играя шах. Не можех да схвана играта. След като той бързо ме победи за трети път, казах:

— Съжалявам, предполагам, че съм по-скоро импулсивен играч, отколкото момиче, което обмисля предварително ходовете си. Тези дни ще ви науча да играете „Заселниците на Катан“.

С усмивка се сетих за Ли и приятелите му, и баба Чжи. Зачудих се дали Ли изобщо се е опитал да се свърже с мен. Господин Кадам беше изключил всичките ни телефони и ни беше взел нови мобилни телефони и номера веднага след като пристигнахме в Индия. Каза, че било по-безопасно да не контактуваме с никого у дома.

Приблизително на всеки две седмици пишех на приемните си родители и им казвах, че телефоните ни са извън обхват. Господин Кадам уреждаше да изпрати писмото от отдалечени места, така че нямаше начин да се проследи откъде са дошли писмата. Никога не им давах обратен адрес, защото им казвах, че сме вечно в движение.

Те ми отговаряха чрез пощенска кутия, а Нилима събираше пощата ни и ми четеше писмата по телефона. Господин Кадам диктуваше какви неща ще е уместно да включвам в писмата си. Освен това беше възложил на разни хора дискретно да държат под око приемното ми семейство. Бяха се върнали от хавайската си ваканция с хубави спомени и още по-хубав тен и не бяха открили нищо нередно вкъщи. За щастие, изглеждаше, че Локеш не ги бе намерил.

На петия ден от тура по Магистралата на дружбата напуснахме Хиантсе и се отбихме да видим езерото Ямдрок. Прозвището му бе Тюркоазеното езеро и беше очевидно защо. Искреше като ярък скъпоценен камък, разположен на фона на увенчаните със сняг планини, които го захранваха.

Господин Кадам каза, че тибетците смятали езерото за свещено и че често предприемали поклоннически пътувания дотам. Вярвали, че то е домът на божества закрилници. Езерото се наблюдаваше, за да е сигурно, че няма да пресъхне. Вярваха, че ако това стане, ще означава края на тибетския народ.

Кишан и аз чакахме търпеливо, докато господин Кадам се впусна в оживен разговор с няколко местни рибари, които, изглежда, се опитваха да му продадат дневния улов.

Когато се върнахме в колата, попитах:

— Господин Кадам, точно колко езика знаете, между другото?

— Хмм. Не съм съвсем сигурен. Знам главните, необходими за търговията с Европа — испански, френски, португалски, английски и немски. Мога да разговарям добре на повечето азиатски езици. Малко съм слаб в езиците на Русия и Скандинавия, не знам нищо от островните езици на Африка и знам само половината от езиците на Индия.

Озадачена, попитах:

— Половината ли? Точно колко езика има в Индия?

— В Индия има буквално стотици езици, и съвременни, и класически. Макар че само около трийсет са официално признати от индийското правителство.

Втренчих се удивено в него.

— Разбира се, за повечето от тях имам съвсем слабо понятие. Много от тях са местни диалекти, които съм прихванал през годините. Най-широко използваният език е хинди.

С лъкатушене си проправихме път през още два планински прохода и най-накрая започнахме спускането си към тибетското плато. Господин Кадам говореше, за да държи ума ми зает по пътя надолу през планините, понеже ми беше малко лошо от пътуването с колата.

— Тибетското плато понякога е наричано Покривът на света заради голямата си височина. Издига се на средна надморска височина около четири хиляди и петстотин метра или приблизително — той пресметна наум — четиринайсет хиляди седемстотин и петдесет фута. Това е третото най-слабо населено място в света, като първото е Антарктика, а второто — Северна Гренландия, и е дом на няколко големи възсолени езера.

Изпъшках и затворих очи, но това не помогна.

Изломотих:

— Какво е „възсолено езеро“?

— А, има четири степени на соленост на водоемите — сладководни, възсолени или леко солени, солени или соленоводни, и изключително солени. Едно възсолено езеро, например Каспийско море, е някъде между солената и сладката вода. Повечето възсолена вода се намира в Естуари, където соленоводният океан се среща със сладководна река или поток.

Кишан изръмжа тихичко и господин Кадам прекъсна лекцията си:

— Вижте, госпожице Келси. Почти най-долу сме.

Беше прав и след няколко минути по нормален хоризонтален, само мъничко неравен път се почувствах много по-добре. Шофирахме още два часа и влязохме в Лхаса.