Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (27)

26. Байга

Почувствах движение и когато се свестих, открих, че се взирам в тъмнозелен балдахин. Кишан ме носеше през джунглата. Отново беше в собствения си образ, което трябва да призная, бе облекчение. Щеше да ми е неудобно да го гледам преобразен.

— Кишан? Къде отиваме?

— Шшт. Отпусни се. Следваме байга по-навътре в джунглата. Трябва да се отдалечим колкото е възможно повече от лагера.

— От колко време съм в безсъзнание?

— Около три часа. Как се чувстваш?

Докоснах леко челюстта си:

— Сякаш ме е цапнала някоя мечка. Той… добре ли е?

— В несвяст е. Байга го носят на импровизирана носилка.

— Обаче е в безопасност?

— Достатъчна безопасност.

Той заговори тихо на друг език и господин Кадам бързо се приближи и огледа лицето ми. Повдигна манерка към устните ми и аз отпих бавно, преглъщайки мъчително, като движех челюстта си възможно най-малко.

— Може ли да ме свалиш, Кишан? Мисля, че мога да ходя.

— Добре, облегни се на мен, ако се наложи.

Той внимателно спусна краката ми на земята и ме закрепи, когато се олюлях, опитвайки се да си върна равновесието. Известно време куцуках на изкълчения си глезен, но Кишан изръмжа и скоро отново ме вдигна. Облегнах се отново на гърдите му; цялото тяло ме наболяваше. Ръцете ми бяха в синини и едва можех да движа челюстта си.

Бяхме част от дълга процесия, която навлизаше дълбоко в джунглата. Байга се движеха тихо между дърветата. Дори не чувах стъпките им. Десетки хора минаваха и кимаха в знак на почит, докато пристъпваха около нас. Дори жените и децата не вдигаха шум, не издаваха дори най-тих звук, докато се движеха безмълвно като призраци през тъмната джунгла.

Четирима едри мъже минаха покрай нас, понесли носилка с присвита фигура върху нея. Когато мина покрай мен, изпружих врат да го зърна. Кишан изостана зад тях, за да мога да видя отпуснатото тяло на Рен. С лекота ме улови и ме притисна малко по-плътно към гърдите си, с неразгадаемо изражение.

Вървяхме още час. Рен спа през цялото време. Когато стигнахме до едно сечище, възрастен мъж-байга се приближи към господин Кадам и смирено се просна пред него. Господин Кадам се обърна към нас и каза, че байга искат да се установят на лагер за нощта. Бяхме поканени на празничното им пиршество.

Запитах се дали може би няма да е по-добре да продължим да се движим и да се отправим към мястото на срещата си, но реших да последвам примера на господин Кадам. Той бе военният стратег и ако смяташе, че е безопасно, вероятно наистина беше. Всъщност беше ободряващо поне веднъж да оставя някой друг да поеме ръководството. Освен това си помислих, че Рен може би има нужда да поспи още малко, преди да продължим по-нататък.

Стояхме и гледахме как байга устройват лагера. Бяха изключително експедитивни, но им липсваха повечето припаси. Господин Кадам ги съжали и си послужи с Божествения шал, за да направи места за спане за всяко семейство. Вниманието ми се отклони към Рен. Мъжете го внесоха в една палатка точно когато господин Кадам ме повика да се приближа.

Виждайки, че съм раздвоена, Кишан ми каза, че ще наглежда Рен, сложи ме внимателно долу до господин Кадам и се отправи към палатката. Спомена, че за мен и бездруго ще е по-добре да остана при господин Кадам, но не обясни защо.

След като Кишан излезе, господин Кадам попита дали искам да използвам Златния плод, за да направя пиршество за байга. Трябваше да бъдат нахранени. Освен това няколко от тях бяха на ръба на гладната смърт. Локеш ги бе принудил да стоят в лагера и да използват магията си, за да пазят Рен. Дълго време не бяха имали възможност да ловуват. Той ми даде инструкции, а после използва Божествения шал, за да направи голям, дебел килим, върху който можеше да седне цялото племе.

Извадих Златния плод от торбата си и започнах да създавам ястията, за които беше помолил. Ориз с ароматни вдигащи пара гъби, ситно нарязано манго, смесено с други местни плодове, чиито имена се надявах да съм произнесла правилно, печена риба, диви зеленчуци за салата, зеленчуци на скара и, просто за разкош, добавих огромен ягодов сладкиш от бисквитено тесто с прясна бита сметана и пълнеж от баварски крем, какъвто ядохме в Шангри-ла. Господин Кадам повдигна вежда, но не каза нищо.

Той покани байга да седнат и да се включат в пиршеството. Кишан скоро се върна и седна до мен. Прошепна ми, че байга се грижат добре за Рен. Когато всички заеха местата си, аз се опитах да се извиня и да открия в коя палатка си почиваше Рен. Докато се мъчех да стана, Кишан твърдо обгърна кръста ми с ръка, прошепна, че трябва да стоя близо до господин Кадам, и отново наблегна, че с Рен всичко ще е наред. Изглеждаше искрен, затова останах. Господин Кадам заговори на езика на племето. Търпеливо го чаках да приключи речта си и често хвърлях погледи към палатката, надявайки се да зърна Рен.

Когато господин Кадам свърши, две жени байга тръгнаха из центъра на кръга, като измиваха ръцете на всеки с ароматна вода с дъх на портокалови цветчета. След като измиха ръцете на всички, наоколо бяха разнесени огромните купи с храна. Нямаше чинии или прибори. Златния плод можеше да ги създаде, но господин Кадам искаше да пируваме по обичая на байга. Вземахме по няколко шепи, ядяхме, а после предавахме блюдото на следващия. Не бях много гладна, но Кишан отказваше да вземе купата, докато не опитам поне една хапка от храната.

Когато храната направи пълен кръг и всички си бяха взели по една порция, купите отново бяха разнесени наоколо. Този процес продължи, докато всичката храна свърши. Почистих ръце с манерката си и се опитах да бъда търпелива, докато байга минаха към следващия ритуал. Когато прошепнах на Кишан, че времето е от съществена важност, той каза, че имаме много и че Рен ще има нужда от известно време, за да се възстанови.

Байга започнаха истинското празненство. Извадиха музикални инструменти. Започнаха да напяват и да танцуват. Две жени се приближиха към мен с купи с черна течност и заговориха. Господин Кадам преведе:

— Питат дали бихте искали татуировка, за да ознаменувате победата на вашия съпруг над злодея.

— За кого мислят, че съм омъжена?

Господин Кадам се изчерви:

— Смятат, че сте моя съпруга.

— Не мислят ли, че съм малко млада за вас?

— Обичайна практика е много млади жени да се омъжват за по-стари, по-мъдри мъже в племето. Видяха ви да използвате Златния плод и вярват, че сте богиня, моя съпруга.

— Ясно. Е, благодарете им от мое име, но и сама ще запомня чудесно тази победа. Само от любопитство — какво или кой смятат, че е Кишан?

— Смятат, че е наш син и че сме дошли да спасим другия си син.

— Мислят, че имам двама пораснали сина?

— Богините могат да остават млади и красиви завинаги.

— Иска ми се това да беше вярно.

— Покажете им ръката си, госпожице Келси.

— Ръката ми?

— Онази с рисунката с къна. Накарайте я да засияе, за да могат да видят знаците.

Вдигнах ръка и призовах силата на мълнията си. Ръката ми засия, осветена отвътре. Кожата стана полупрозрачна и рисунката с къна се показа — червена на бял фон.

Господин Кадам бързо заговори на двете жени и, за щастие, те се поклониха и ме оставиха на спокойствие.

— Какво им казахте?

— Казах им, че вече съм ви дал огнена татуировка, с която да помните събитието. Те вярват, че татуирането на техните жени ги прави по-красиви. Нямаше да разберат, ако бях казал, че не искам кожата ви да бъде татуирана. Всички мъже байга искат жена със сложни и изящни татуировки.

Байга танцуваха и празнуваха. Един от мъжете беше огнегълтач. Гледах представлението му, впечатлена от неговото умение, но ме болеше и бях изтощена. Облегнах се на Кишан, който ме обгърна с ръка, за да ме подкрепи. Сигурно съм заспала за малко, защото когато се събудих, огнегълтачът беше приключил. Всички наблюдаваха някакво движение в палатката. Веднага застанах нащрек. Рен се появи, придружен от двама мъже байга — по един от всяка страна. Бяха промили раните му и го бяха облекли в една от своите загръщащи се около тялото ленени ризи. Беше с голи гърди и вървеше между двамата мъже.

Рен куцаше, но изглеждаше много по-добре. Косата му беше измита и пригладена назад. Раните му още бяха тежки, но бяха по-добре от преди. Очите му обходиха обкръжението и се спряха върху трима ни. Погледът му бързо се стрелна покрай господин Кадам и мен и се прикова върху Кишан. Крива усмивка освети лицето му и той тръгна към Кишан, който стана да го поздрави и да го подкрепи. Сърцето ми заблъска бясно. Рен прегърна брат си и го потупа немощно по гърба.

— Благодаря ти, че ме спаси и изпрати храната. Все още не можех да ям достатъчно, но се чувствам… е, по-добре във всеки случай.

Той седна до Кишан и заговори на родния си език. Опитах се да установя зрителен контакт, но той, изглежда, не проявяваше интерес да говори с мен.

Най-накрая се прокашлях и попитах:

— Би ли искал да хапнеш още?

Очите му ме погледнаха за миг:

— Не точно сега, благодаря — каза любезно и се обърна отново към Кишан.

Господин Кадам ме потупа по ръката, докато гуниа на байга се приближи, коленичи пред него и заговори бързо. После стана и плесна с ръце. Един мъж застана пред Рен и се поклони. Беше същият, когото видях във видението си с Шала, човекът, който нарани Рен. Рен присви очи към мъжа, който бързо сведе поглед, изрече няколко думи и извади нож от ризата си.

Господин Кадам преведе:

— Моля те, прости ми, благородни. Съпротивлявах се на демона толкова дълго, колкото можах, но той нарани семейството ми. Сега съпругата и децата ми са мъртви. Нищо не ми остана. Освен ако не можеш да възстановиш честта ми, ще напусна племето и ще умра сам в пустошта.

Вдигайки ръка, мъжът внимателно разви своята джура. Дълга черна коса се спусна от темето му и падна на скута му. С още две думи той бързо прокара ножа нагоре-надолу през връзките, отрязвайки дългата си, красива конска опашка. Вдигна почтително отрязаната коса, наведе глава до земята и с разтворени ръце я предложи на Рен.

Рен се вгледа продължително в мъжа, кимна и протегна ръце с дланите нагоре, за да приеме отрязаната коса. Изрече няколко думи, които господин Кадам отново ми преведе.

— Приемам дара ти. Всички пострадахме от ръцете на демона. Ще го накажем за престъпленията му, включително непростимото деяние, че те е лишил от семейството ти. Действията ти срещу мен са простени. Възвръщам честта ти. Върви с племето си и намери покой.

Мъжът сложи косата в ръцете на Рен и отстъпи заднешком. След това гуниа накара да изведат пред нас две красиви девойки. Те коленичиха пред Рен и Кишан, поставяйки изящните си ръце в скута, докато гледаха смирено към земята.

Жените имаха дълги, красиви, лъскави черни коси и фини, деликатни черти. Стегнатите им, изящни талии бяха подчертани от тънки пояси, изработени от полиран камък. Имаха извивки, каквито аз никога нямаше да притежавам. По ръцете и краката и на двете се спускаха изящни татуировки, които изчезваха под крайчеца на тънките им поли. Запитах се колко ли голяма част от телата им беше татуирана. Можех да видя защо се смяташе за привлекателно. Това не бяха от онези татуировки, каквито бихте видели в Америка. Нямаше огромни орли или „Аз обичам мама“, изписано в сърце.

Тези татуировки бяха миниатюрни. Извивки, кръгчета, завъртулки, спирали, цветя, листа и пеперуди се спускаха по крайниците им като финия ръб на рамка на картина или свитък от средновековна книга. Татуировките подчертаваха чертите на красивата жена, нарисувана в полето на книгата, и я правеха да изпъква, превръщайки я в изящно създание от друг свят. Гуниа заговори, като посочи първо към едното момиче, а после към второто.

Рен се изправи непохватно и се усмихна широко. Взирах се жадно в него. Знаех, че маскировката ми беше това, което бе попречило на Рен да ме разпознае най-напред. Сега всичко, което исках, беше да обвия ръце около него и да го измъкна оттук. За жалост, всички си имахме роли. Той заобиколи, куцащ, но с достойнство, двете момичета. После взе ръката на едното момиче, целуна я и се усмихна. Повдигнах объркано вежда. Тя вдигна поглед към него и се усмихна свенливо. Кишан придоби шокирано изражение, а господин Кадам изглеждаше мрачен.

Прошепнах:

— Какво има? Какво става?

— Почакайте само за миг, госпожице Келси.

Кишан стана и заговори тихо на Рен. Рен скръсти ръце на гърдите си и отново посочи двете жени. Кишан започна да спори тихо с брат си. Хвърли поглед към мен, а после към господин Кадам, сякаш молеше за помощ. Рен изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. Каза нещо, което прозвуча като въпрос. В отговор Кишан започна да прави решителни жестове и посочи към гуниа. Рен се засмя, докосна косата на момичето, потри я между пръстите си и каза нещо, което я накара да се разсмее.

— И онези момичета ли смятат да си отрежат косите? — попитах.

Господин Кадам се намръщи:

— Не, не мисля.

Кишан се поклони на гуниа и на двете жени, каза няколко думи, а после обърна гръб на Рен и отново седна до мен. Рен се усмихна на момичето, сви рамене и отново седна близо до Кишан.

— Господин Кадам. Какво стана току-що?

Той прочисти гърло:

— А, да… май изглежда, че байга искат да предложат на нашите двама сина постоянно членство в племето.

— Значи ги молят да се присъединят към байга? Добре, значи ще се присъединят. С какво може да навреди това?

— Начинът, по който се присъединяват, е като се оженят за две жени байга. Тези две сестри се предложиха на благородните ни синове.

— О! — Объркано сбърчих чело. — Тогава за какво спореха Кишан и Рен?

— Спореха… дали да приемат, или не.

— А-ха. Тогава защо Рен докосваше косата на онази жена?

— Аз… наистина не бих могъл да кажа. — Господин Кадам се обърна настрани, очевидно нежелаещ да продължи разговора.

Помислих си за това, което бях видяла, а после смушках Кишан с лакът:

— Кишан, ако искаш съпруга от племето байга, няма проблем. Искам да кажа, ако това ще те направи щастлив, давай тогава — прошепнах. — И двете са много красиви.

Той ми изръмжа тихо:

— Не искам съпруга от племето байга, Келс. Ще обясня по-късно.

Сега бях по-объркана и обзета от лека ревност, но се отърсих от нея, спомняйки си, че различните култури интерпретират жестовете по различни начини. Реших да зарежа темата и да гледам празненствата. Докато празнуването приключи, главата ми вече клюмаше сънено върху рамото на господин Кадам.

Кишан ме разтърси да ме събуди:

— Келс? Хайде. Време е да вървим.

Издърпа ме на крака и нахлузи раницата ми на раменете си, преди да даде указания на Рен. Рен, изглежда, беше щастлив да прави каквото му каже Кишан. Господин Кадам се сбогува с байга, които се приготвиха да си лягат, докато ние тръгнахме към мястото на срещата си.

Господин Кадам включи новата си невероятна военна джаджа. Беше часовник с видеоекран, голям приблизително колкото тесте карти, който зареждаше сателитни изображения, докато вървяхме. Показваше географската дължина и ширина, на които се намирахме в момента, и отбелязваше колко мили или километри имахме да изминем, за да стигнем до дестинацията си.

Рен се преобрази в тигър. Кишан каза, че това щяло да му помогне да оздравее по-бързо. Рен започна да подтичва в тръс зад нас. Опитах се отново да ходя, но глезенът ми беше отекъл до големината на грейпфрут. Господин Кадам го уви с ластичен бинт, преди да ядем, даде ми ибупрофен за спадане на отока и ме накара да го вдигна нависоко, но ми трябваше лед. Още пулсираше. Кишан ме остави да походя малко, понеже упорствах, но настоя да се подпирам на ръката му. Рен мина близо до мен и аз протегнах ръка да докосна главата му. Той ми изръмжа тихо. Кишан бързо застана между нас.

— Кишан? Какво му е?

— Той… не е на себе си, Келс.

— Сякаш не ме познава.

Кишан се опита да ме утеши и каза:

— Вероятно реагира спрямо теб точно както всяко ранено животно. Това е защитна реакция. Напълно естествена.

— Но когато двамата бяхте ранени в джунглата преди, аз се грижех за вас. Никой от вас не се опита да ме нарани или нападне. Винаги знаехте коя съм.

— Не знаем какво му е причинил Локеш. Сигурен съм, че ще се съвземе, когато раните му зараснат. Засега искам винаги да стоиш близо до мен или господин Кадам. Един ранен тигър е много опасно създание.

— Добре — съгласих се неохотно. — Не искам да му причинявам повече болка, отколкото вече изпитва.

След като ми позволи още няколко мъчително бавни минути ходене, Кишан ме вдигна отново. Възразих, че ще го изтощя. Той се засмя пренебрежително и каза, че може да ме носи цели дни, без да се умори. Заспах в ръцете му, докато вървяхме през джунглата. Когато спряхме, той внимателно ме остави долу. Олюлях се; ръката на Кишан около раменете ми беше единственото, което ме държеше изправена.

— Господин Кадам? Какво е това място?

— Създаден от хора резервоар, наречен язовир Майтхан. Транспортът ни би трябвало да пристигне скоро.

След по-малко от миг чухме бръмченето на перки, когато малък самолет мина над нас на път към езерото. Забързахме към чакълестия бряг и проследихме как самолетът каца върху гладката, осветена от луната вода. Господин Кадам размаха неонова светлина и нагази в тъмното езеро. Кишан ме поведе, но аз се поколебах, гледайки белия тигър.

— Не се тревожи, Келс. Той може да плува.

Изчака ме да тръгна първа. Водата беше хладка и всъщност усещането от нея върху глезена ми бе хубаво. Когато самолетът плавно се приближи до брега, аз се потопих до шията и заплувах. Господин Кадам вече стоеше на входа на самолета, държейки се за вратата. Наведе се и хвана ръката ми, помагайки ми да вляза. Нилима ми се усмихна от пилотското място и потупа мястото до себе си.

Извинявайки се кратко, че съм я намокрила, аз се настаних, докато Кишан се качи на борда, и после загледах белия тигър, който плуваше през водата. Когато се приближи до самолета, Рен се преобрази отново в човек и се повдигна, мятайки се на седалката до Кишан отзад. Господин Кадам затвори здраво вратата и се пристегна с предпазния колан до мен.

Нилима каза:

— Всички се дръжте.

Мощно движение ни тласна напред, когато витлата шумно заработиха. Набрахме скорост, друснахме се върху водата няколко пъти, после се издигнахме нагоре в нощното небе. Рен отново се преобрази в тигър. Затвори очи и отпусна глава в скута на Кишан. За миг се усмихнах на Кишан. Той отвърна мълчаливо на погледа ми и се загледа през прозореца.

Господин Кадам покри двама ни с одеяло. Облегнах глава на мокрото му рамо и се унесох под монотонното бръмчене на хидроплана ни.