Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (26)

25. Спасяването на Рен

Устата ми пресъхна, докато преглъщах рибата. Закашлях се и Кишан плъзна чаша вода в моята посока. Отпих от студената течност, прочистих гърло и казах нервно:

— Какви новини?

— Открихме племето байга и нещо не е наред. Племето се намира в един район в джунглата далече от други села. По-далеч, отколкото са били през последните сто години. По-далеч всъщност, отколкото законът им позволява да пътуват. Това, което е още по-странно обаче, е, че сателитните изображения показват наличие на технология наблизо.

Кишан попита:

— Какви технологии?

— Имат няколко големи превозни средства, паркирани близо до поселището, а байга не използват коли. Близо до селото е забелязана и доста голяма постройка. Много по-голяма е от всичко, което байга са строили по традиция. Смятам, че е военен комплекс.

Бутна настрана чинията си:

— Има също и пазачи с оръжия, които наблюдават гората. Изглежда сякаш защитават байга от нападение.

— Но кой би нападнал байга от джунглата? — попитах.

Господин Кадам отвърна:

— Кой, наистина? Не възникват схватки между байга и никоя друга група. Байга нямат воини и не притежават нищо, което да е ценно за външния свят. Нямат причина да се боят от атака. Освен ако не очакват тя да дойде в образа на… — той погледна Кишан: — Тигър.

Кишан изсумтя:

— Звучи сякаш определено сте открили нещо.

— Но защо байга? — попитах. — Защо не държат Рен в града или в истински военен комплекс?

Господин Кадам измъкна някакви книжа:

— Мисля, че може и да знам. Обадих се на мой приятел, който е професор по древна история в Университета на Бангалор. Имахме множество големи дискусии относно кралствата на древна Индия. Той винаги е запленен от моите… прозрения. Изучавал е байга много подробно и сподели с мен някои интересни факти. Първо, те изключително много се страхуват от зли духове и магьосници. Вярват, че всички лоши събития — болест, изгубена реколта, смърт — са до едно причинени от зли духове.

Вярват в магии и почитат своя „гуниа“, или шаман, повече от всички останали. Ако Локеш е демонстрирал някаква магия, хората вероятно биха направили всичко, каквото поиска. Те се смятат за пазители или съхранители на горите. Възможно е Локеш да ги е убедил да се преместят, като им е внушил, че гората е в опасност и че е разположил там стражи, които да я закрилят. Другото, което спомена той, фактът, който намерих за изключително интересен, е, че според слуховете гуниите на байга умеят да контролират тигрите.

Ахнах:

— Какво? Как е възможно?

— Не съм съвсем сигурен, но по някакъв начин умеят да предпазват селата си от нападения на тигри. Може би Локеш е открил истина в мита.

— Мислите, че използват някакъв вид магия, за да държат Рен там?

— Не знам, но изглежда, че ще си струва да отделим време, за да проучим, или може би „да проникнем“ би било по-подходяща дума.

— Тогава какво чакаме? Да вървим!

— Трябва ми малко време да измисля план, госпожице Келси. Целта ни е да измъкнем всички живи оттам. Като стана дума, смятам, че е редно да споделя с вас двамата, че моите информатори изчезнаха. Мъжете, които изпратих да проучат офиса в мезонета на най-високата сграда в Мумбай, ги няма. Не се свързаха с мен и се опасявам от най-лошото.

— Нима искате да кажете, че са мъртви?

Той отвърна сухо:

— Не са от типа мъже, които биха се оставили да бъдат заловени живи. Няма да позволя повече хора да загинат в тази кауза. Отсега нататък, разчитаме само на себе си. — Той погледна Кишан: — Отново сме във война с Локеш, през нов век.

Кишан сви юмрук:

— Този път няма да побегнем с подвити опашки.

— Наистина.

Прочиствайки гърло, казах:

— Това е страхотно за вас двамата, но аз не съм воин. Как е възможно да победим? Особено когато сме само тримата срещу всичките му хора?

Кишан сложи ръка върху моята:

— Ти си по-добър воин от всеки, заедно с когото съм се сражавал, Келс. Дори по-смела от мнозина, които съм познавал. За господин Кадам е известно, че е измислял стратегии за битка, когато сме били превъзхождани по численост преди, и сме печелили с лекота.

— Ако има едно нещо, което съм научил в многото си години, госпожице Келси, това е, че внимателното планиране почти винаги може да доведе до благоприятен изход.

Кишан вметна:

— И не забравяй, имаме на разположение много оръжия.

— Локеш също.

Господин Кадам ме потупа по ръката:

— Ние имаме повече.

Той извади сателитна снимка и червена химикалка и започна да огражда с кръгчета предметите, които представляваха интерес. После ми подаде лист хартия и писалка.

— Ще започваме ли?

Първо записахме в колонка основните си активи и започнахме да измисляме идеи как могат да бъдат използвани. Някои от идеите бяха глупави, а други си заслужаваше да се обмислят. Записах всичко, което ни хрумна, без да знам какво можеше да се окаже от полза.

Господин Кадам огради с кръгчета всички неща, които представляваха интерес, и нарисува звезда върху мястото на картата, където смяташе, че може да бъде открит Рен. Смяташе, че най-простите планове са най-лесни за следване, а нашият план беше доста ясен и прост. Промъкваме се вътре. Намираме Рен Измъкваме се. Това, което го усложняваше, беше, че господин Кадам обичаше да анализира плана от няколко различни гледни точки.

Той се подготвяше за всяка случайност. Зададе десетки въпроси от типа „ами ако“. Ами ако Кишан не успее да влезе в комплекса, защото е тигър? Ами ако в джунглата има капани за тигри? Ами ако има повече войници, отколкото сме си мислили? Ами ако не можем да влезем откъм джунглата? Ами ако Рен не е там?

Той изготви отделен план как да преодолеем всеки проблем и все пак да имаме успешен изход. После комбинира проблемите и обучи Кишан и мен в ролите ни. Трябваше да помним как ще се менят ролите ни в зависимост от това какви проблеми възникват. Имах чувството, че наизустявам всеки възможен завършек в някоя книга-игра.

 

 

Господин Кадам организира и учения. Трябваше да изпробваме докъде се простират възможностите на Златния плод и на Божествения шал, както и няколко сложни движения, като си служехме с оръжията си. Накара ни да се упражняваме и близък бой през по-голямата част от деня и едновременно с това упражнявахме няколко техники. Когато ни позволи да спрем първия ден, бях изтощена. Всеки мускул ме болеше, мозъкът ми бе уморен и бях цялата покрита с кленов сироп и памучна вата — комбинирано изпробване на Плода и Шала, което се провали.

Когато пожелах лека нощ, уморено се качих по стълбите и пуснах душа. Свалих Фаниндра от ръката си и я сложих на възглавницата. Господин Кадам имаше план за нея, но тя не помръдна, когато той го обясни.

Не знаехме дали тя щеше да направи нещо, или не, но въпреки това щях да я взема с мен. Беше ми спасявала живота достатъчно пъти и заслужаваше да бъде на мястото на битката, ако не друго. Гледах как златистите извивки се местят и лъкатушат, докато се сви на кълбо с глава, отпусната върху най-горната извивка. Смарагдовите очи проблеснаха за миг, а после потъмняха.

Нещо изпърха отвън пред прозореца. Дрехите ми от феите! Бях забравила, че ги оставих отвън, за да бъдат почистени. Очевидно тук нямаше феи. Дрехите още изглеждаха достатъчно солидни, но сега имаха нужда да се извъртят в пералнята. Хвърлих ги в коша си и влязох под горещия душ. Това отпусна възпалените ми мускули. Оставих мислите си да се насочат към тривиални неща, като например да се чудя в студена или гореща вода да изпера дрехите от феите, и насмалко не заспах, както си стоях.

Господин Кадам ни обучава една седмица, преди да сметне, че сме готови да потърсим селото на байга.

 

 

Тримата стояхме в основата на голямо дърво в тъмната джунгла. Предавахме си от ръка на ръка Божествения шал и приемахме външността, която на всеки от нас бе възложено да имитира.

Точно преди да се преобрази, господин Кадам прошепна:

— Знаете какво да правите. Късмет.

Увих Божествения шал около врата му, вързах го и прошепнах:

— Не попадайте в капан.

Той бързо се измъкна към джунглата.

Кишан ме прегърна за миг и също потегли. Стъпките му бяха тихи. Скоро останах сама в тъмната джунгла. Опънах лъка си и плъзнах Фаниндра върху ръката си, докато чаках сигнала.

Из джунглата отекна силен рев, последван от виковете на неколцина мъже. Това беше сигналът, който чаках. Проправих си път през дърветата към лагера на около четвърт миля оттам. Когато наближих, извадих Златния плод и прошепнах няколко напътствия. Задачата ми беше да обезвредя двете наблюдателни кули около лагера и прожекторите.

Първо светлините. Огледах района и разпознах различните сгради. Бяхме изучавали сателитните снимки, докато всички запаметихме разположението. Колибите на байга бяха подредени в полукръг по-близо до периферията на джунглата. Намираха се зад военните бункери и няколко военни джипа M-ATV. Господин Кадам каза, че „М“ означава „защитени срещу мини“, което означаваше, че са ужасно трудни за унищожаване.

Колибите на байга бяха построени от усукани треви и бяха големи само колкото да поберат едно или може би две семейства. Не исках да поразявам тях. Лесно щяха да изгорят в едно огнено кълбо.

Командният център имаше четири отделения, всяко с дължината приблизително на едно полуремарке, но два пъти по-високо. Бяха прикрепени по двойки и изработени от някаква сплав.

Изглеждаха солидни и здрави. Имаше две наблюдателни кули, по една от двете страни на лагера. Трима пазачи наблюдаваха района от върха на всяка кула, докато двама стояха на пост отдолу. До южната кула видях висок стълб с голяма сателита чиния на върха. Преброих четири прожектора, без да включвам в сметката двата, закрепени на наблюдателните кули.

По идея трябваше да намеря генератора, но не го виждах. Може би беше скрит в някоя от колибите на байга? Реших, че просто ще да се наложи да елиминирам светлините една по една. Вдигнах ръка и се прицелих. По ръката ми се разля топлина, а дланта ми засия в червено в тъмното. Енергията се изстреля в дълъг бял изблик. Първо един, а после и другите три прожектора изпукаха и експлодираха, когато ги порази мълнията ми.

Някой се качи в едно от превозните средства и включи светлините. Двигателят на ATV-то взе да се дави. Вероятно целия бензин беше попит от кексчето, с което бях напълнила резервоарите. Електричеството обаче още работеше и мощни фарове и прожектори обхождаха дърветата и ме търсеха. Насочих мълнията си с пълна сила към превозното средство, защото знаех, че джиповете ще са трудни за унищожаване, и изпратих мощна пулсираща енергия през дланта си.

Тя удари колата с гръмотевичен тътен и ATV-то се изстреля трийсет фута нагоре във въздуха, експлодира в огнено кълбо и се стовари върху друг джип, приземявайки се с остро скърцане на разкривен метал. Изстрелях нова със силен трясък; този път джипът се претърколи. Преобърна се три пъти и се приземи странично до огромно дърво.

След това трябваше да елиминирам двете кули. Бяха просто изработени в сравнение с другите конструкции. Четири дървени подпори, с едно ниво по-високи от командния пост, бяха увенчани с подобна на кутия конструкция и върху тях имаше по трима мъже и един прожектор. Единственият път нагоре беше проста дървена стълба, вероятно изработена от байга.

Досега войниците бяха установили къде се намирам. Фенерчета се движеха в моята посока, опитвайки се да ме открият. Пуснах няколко златни стрели и чух пъшкане и глухо тупване, когато едно тяло се удари в земята. Трябваше да се размърдам. Чух свистене, докато из храстите, в които се криех, летяха стрелички. Очевидно имаха указания да ни заловят живи.

Затичах в тъмнината. Очите на Фаниндра сияеха меко, предоставяйки ми светлина точно колкото да стигна до следващата си цел. Прикляквайки зад един храст, призовах отново силата на мълнията си и поразих най-близката кула. Тя експлодира като огромна огнена бомба, която освети района. Изплашени хора побягнаха във всички посоки.

Проправих си път до другата кула, тичайки открито сред тълпата. Скрих се между две сгради, докато група войници притича покрай мен, и поразих двама в гръб. Господин Кадам крещеше на хората, събираше ги и ги молеше да помогнат в битката. Драматичното му държание ме накара да се усмихна за миг. Забих гадата там, където щеше да я намери, и продължих.

Отново на работа. Промъкнах се покрай обвитата в сенки част на една сграда и огледах другата кула. Трябваше да унищожа и сателита. Заредих една стрела, подпалих я с мълния и я пуснах да полети. Тя се удари с тъп звук в сателита, засъска и запращя от електричество, преди да експлодира. Дотогава войниците във втората кула проумяха, че аз бях тази, в която трябваше да се целят. Скочих зад няколко кутии, когато те насочиха оръжията си към мен. Чух глухото свистене на няколко стрели, забиващи се точно на мястото, където бях току-що.

Сърцето ми заблъска силно от страх. Ако ме уцелеха с някоя стреличка, с мен щеше да е свършено. Нямаше да мога да помогна на Кишан или да намеря Рен. Чувайки виковете на мъжете, които ме търсеха, събрах смелост и заредих друга стрела. Златната стрела проблесна на лунната светлина и пламна, когато я подпалих с мълния. Този път бях твърде близо и когато експлозията разлюля комплекса, ударната вълна ме повдигна във въздуха и при приземяването си ударих главата в сградата. Посипаха се тежки парчета дърво и няколко овъглени отломки ме уцелиха, докато се изправях и предпазливо докосвах тила си. Кървях.

Един войник изскочи и ме нападна. Затъркаляхме се из праха. Ударих го с юмрук в стомаха и скочих. Той също понечи да се надигне и аз скочих на гърба му, както ме беше учил Рен, и се опитах да му изкарам въздуха. Той продължи да се бори съвсем за кратко, после се изви и ме тръшна върху една скала. С остър пукот главата ми се разцепи и почувствах как влажна струйка кръв капе от слепоочието ми надолу по бузата.

Облегнах се на скалата, задъхана, изтощена, замаяна и окървавена. Войникът стана, ухили се и протегна ръце да ме удуши. Вдигнах ръка, присвих очи към почерненото му от саждите лице и го прострелях с мълния в гърдите. Той полита няколко фута назад, удари се в командния център и се свлече на земята в седнало положение, с глава, тежко клюмнала на гърдите.

Сега трябваше да намеря Рен. Затичах нестабилно между няколко колиби и когато друг войник ме последва, се сниших отстрани, паднах и се претърколих. Когато той изстреля упойваща стреличка, се надигнах на едно коляно и го поразих с бърз удар на мълния. Вратата към главната сграда се охраняваше от двама войници, застанали в готовност за битка. Когато се приближих, те казаха няколко думи на друг език. Кимнах кратко и единият отвори с ключа си, за да ме пусне да вляза. Този път се отървах леко. Изглеждах точно като тях, а не ме бяха видели в действие.

Пристъпих между тях и тихо се шмугнах вътре. За нещастие, вратата се затвори зад гърба ми и се заключи автоматично. Пренебрегнах проблема, преценявайки, че просто ще си проправя път със стрели по-късно. Слепоочието ми пулсираше, но ако не се броеше това, имах късмет. Имах няколко лоши порязвания и охлузвания по крайниците, голяма цицина на главата и щях да имам синини по цялото тяло, но нищо животозастрашаващо. Надявах се, че Кишан и господин Кадам също се справят добре.

Вътрешността на командния център беше тъмна. Намирах се в склад, пълен с кутии и провизии. Пропълзях през друг участък и открих казармите за войниците. Имаше един неловък миг, когато завих зад един ъгъл и се натъкнах на човека, на когото се преструвах. Удивеното изражение бързо се промени, когато нанесох удар. Кратък взрив от светлина освети стаята и човекът се свлече на пода.

Въпреки че сградата беше оскъдно мебелирана, аз се препъвах в кутии в тъмното, докато проверявах стая след стая. Зелените очи на Фаниндра засияха, така че можех да видя обкръжението си по-ясно. Мястото се освети от специалното нощно зрение и можах да различа почти всичко. Чух Локеш и Кишан в друга стая. Напрежението там се покачваше. Времето изтичаше. Според това, което бяхме упражнявали, досега вече трябваше да съм намерила Рен.

Ако бях елиминирала генератора, можех да спестя време; вместо това обаче трябваше да угася светлините една по една и да отблъсна повече войници, отколкото очаквах. Планът трябваше да бъде преработен. Трябваше да стигна първо до Кишан. За късмет, господин Кадам ни беше подготвил за тази вероятност. Неохотно зарязах търсенето на Рен и вместо това отидох да намеря Кишан.

Промъкнах се в задната част на командния център и се покатерих по няколко кутии, докато кацнах високо горе. Стаята беше просторна, голяма почти колкото склад за стоки. По редици от метални лавици имаше всевъзможни оръжия и припаси. Купчина тела на войници показваше, че Кишан е успял да извади от строя стражите на Локеш. Сега обаче Локеш го бе хванал натясно в личния си кабинет.

По военните стандарти той беше луксозен. Дебел килим покриваше пода. В ъгъла бе поставено внушително писалище, а на една стена няколко телевизионни монитора бързо показваха сцени от хаоса, разиграл се пред комплекса. Едната стена беше цялата в електронно оборудване и джаджи. Приличаше на вътрешността на подводница. Стената беше покрита с превключватели и монитори. Няколко червени лампички примигваха тихо — представих си, че са някакви аларми.

Три висящи лампи жужаха над главите ни и от време на време светваха и изгасваха с примигване, сякаш комплексът губеше мощност. Стъклена витрина близо до бюрото съдържаше няколко блестящи оръжия от всички епохи на битките. Кишан играеше ролята си добре. Заредих стрела и го зачаках да се дръпне назад, за да мога да се прицеля по-добре. Надменен и твърде самоуверен, Локеш продължаваше, опитвайки се да сплаши Кишан, за да направи каквото иска.

Локеш не носеше бойна униформа като войниците си. Носеше черен костюм със синя копринена риза отдолу. Изглеждаше по-млад от господин Кадам, но косата му започваше да посивява на слепоочията и бе пригладена и сресана назад от лицето в стила на съвременните мафиотски босове. Забелязах отново, че на всеки пръст носеше пръстени, които въртеше небрежно, докато говореше. Една оскърбителна забележка привлече вниманието ми.

— Мога да те разкъсам само с една дума, но ми доставя наслада да гледам как хората страдат. А това, че си тук, е специално удоволствие, което отдавна чакам. Не мога да си представя какво си мислиш, че се опитваш да постигнеш. Няма начин да спечелиш. Трябва да кажа обаче, че съм впечатлен как се справи със специалната ми охрана. Бяха изключително добре обучени.

Кишан се ухили коварно, докато обикаляха един около друг.

— Изглежда, недостатъчно.

— Да. — Локеш се изкиска топло. — Може би бих могъл да те заинтригувам да работиш за мен. Очевидно си находчив, а аз съм човек, който възнаграждава добре тези, които му служат и разбира се, редно е да те предупредя, че освен това наказвам със смърт онези, които ми се опълчват.

— Точно сега не си търся работа, а нещо ми подсказва, че броят на доволните ти служители е много малък.

Кишан връхлетя върху Локеш, преметна се във въздуха и го ритна през лицето.

Локеш изплю кръв. Усмихна се, когато от устата му се стече алена струйка. Избърсвайки я деликатно с пръст, той я разтри по долната си устна, облиза я и се засмя. Всъщност сякаш се наслаждаваше на болката. Потръпнах от отвращение.

Той продължи:

— Това беше доста приятно разсейване, но стига толкова бъбрене. Ти имаш единия амулет; аз владея силата на другите три. Дай ми го и можеш да вземеш тигъра и да си вървиш. Не че ще те оставя да стигнеш далече, имай предвид, но все пак ще ти дам шанс с известни изгледи да успееш. Това ще направи лова много по-приятен.

— Мисля, че ще си тръгна с тигъра и амулета. И така и така съм се захванал, мисля, че ще те убия и ще взема и твоя.

Локеш се изкиска безумно:

— Ще ми дадеш каквото искам. Всъщност скоро ще съжаляваш, че пренебрежително си отхвърлил щедрото ми предложение. Само след броени мигове ще ми предлагаш всичко, каквото поискам, само за да спре болката.

— Ако искаш амулета така отчаяно, тогава защо не дойдеш тук и не се опиташ да го вземеш? Да видим дали можеш да се биеш така добре, както заплашваш. Или сега вече просто оставяш всички битки на други хора… старче?

Усмивката изчезна от устата на Локеш и той вдигна ръце. Между пръстите му заискри електричество.

Кишан скочи отново към него, но бе спрян от невидима бариера. Локеш започна да шепти заклинания, разтвори длани и повдигна ръце. Всичко в стаята, което не беше закрепено, се вдигна във въздуха и започна да се върти вихрено, движейки се все по-бързо и по-бързо. Локеш бавно събра длани и вихърът се приближи към Кишан. Предметите се завъртяха около него и започнаха да го удрят. Чифт ножици отвориха дълбока рана в челото му, но той веднага започна да оздравява.

Локеш го видя да оздравява и се взря алчно в амулета:

— Дай ми го! Предопределено ми е да обединя всички парчета!

Кишан започна да улавя по-големите предмети и да ги троши между дланите си.

— Защо не се опиташ да го вземеш от мъртвото ми тяло? — изкрещя.

Локеш се засмя — ужасен звук на неподправена наслада:

— Както желаеш.

Плесна с ръце и ги потри. Земята се затресе. Кутиите, върху които седях, се люшнаха опасно. Кишан беше паднал на земята и бе под обстрела на градушка от предмети, включително смъртоносни от рода на телбодове, ножици и писалки, както и големи неща като летящи чекмеджета за папки, книги и компютърни монитори.

Затреперих от страх. Този мъж ме плашеше повече от всичко друго, срещу което се бях изправяла. Бих предпочела да бягам от цяла орда Капа, вместо да гледам в очите му. Злото капеше от него на вълни. Почерняше всичко около него. Тъмнината му ме задавяше. Макар още да не бе наясно, че съм тук, имах чувството, че черни, мъгливи пръсти си проправят път към мен, търсейки ме, за да ме удушат.

Вдигнах треперещата си ръка и изстрелях мълния. Тя го пропусна с трийсетина сантиметра, а той така упорито нападаше Кишан, че дори не видя лъча светлина да минава зад тялото му. Не забеляза как мълнията се удари във витрината му с оръжия и вероятно предположи, че това е дело на неговото земетресение. Стъклото експлодира навън и парчетата се присъединиха към вихъра и започнаха да кълцат Кишан. Към тях скоро се присъедини смъртоносен обстрел от оръжия. Локеш се смееше възторжено, докато гледаше как Кишан бива разкъсван от остри стъкла, а после оздравява. Едно голямо парче влетя в ръката на Кишан. Той го изтръгна. Кръв шурна по ръката му и се смеси с виещите се миазми на вихъра.

Бях смъртно уплашена. Ръцете ми се тресяха. Мога да направя това! Трябва да се овладея! Кишан има нужда от мен! Вдигнах стрелата и се прицелих в сърцето на Локеш.

Междувременно чух отвън да крещят хора. Предположих, че бяха селяните и нещата вървяха по план. Ако не, тогава на нас с Кишан ни предстояха неприятности, и то скоро. Прозвуча силен трясък и аз се усмихнах с облекчение. Знаех, че това беше господин Кадам. Нищо не можеше да блъска като гадата. Сградата се разтресе върху основите си. Времето бе от съществена важност. Ако атакуваха сградата, това означаваше, че всички войници са били събрани и някой се е справил с тях. Господин Кадам наистина действаше бързо. Или това, или Локеш беше тормозил тези бедни хора достатъчно, че вече да са на ръба на бунта.

Изстрелях стрелата си право в сърцето на Локеш, но той се обърна в последния момент, когато най-накрая чу блъскането на гадата, и вместо това стрелата се заби дълбоко в рамото му. Вихърът около Кишан внезапно спря и всички предмети се посипаха на пода като коварен дъжд. Тежък метален сейф се приземи върху ходилото на Кишан и той изпъшка и избута обемистия предмет. Бях сигурна, че стъпалото му е счупено.

Локеш се завъртя с буреносна ярост и ме откри. От върховете на пръстите му се изстреля електричество, а дъхът му замръзна във въздуха, изпращайки леден порив нагоре към мен. Застинах и почувствах как кръвта се съсирва в тялото ми. Задъхах се, по-ужасена от когато и да било в живота си.

— Ти!

По кожата ми избиха тръпки. Като съскаше резки заповеди на език, за който предполагаше, че е моят, той изтръгна окървавената стрела и започна да реди напевни заклинания. Стрелата внезапно литна обратно към мен. В несъзнателен опит за самосъхранение вътрешният ми огън ме стопли достатъчно, за да мога да помръдна. Ръцете ми се стрелнаха нагоре, за да покрият лицето, но стрелата спря във въздуха на сантиметри от носа ми. Протегнах ръка и стрелата падна бавно в дланта ми. Раздразнен, Локеш плесна с ръце и ги потри злобно. Кутията, върху която стоях, се наклони и се търкулнах на пода, като по време на падането болезнено се ударих в няколко остри ъгъла. Изпъшках и изблъсках кутиите от тялото си. Глезенът ми бе извит под остър ъгъл под една кутия, а рамото ме болеше силно.

Кишан извади чакрама, който бе скрил в ризата си, и го метна към лампите над нас. Стаята потъна в мрак, когато чух металическото бръмчене на оръжието. Той хвърли чакрама още няколко пъти, но не можа да удари Локеш с него, защото внезапни ветрове засвистяха из стаята, принуждавайки диска да смени посоката си. С мъка пропълзях до ново скривалище. Кишан улови чакрама и скочи върху Локеш. Двамата мъже паднаха на пода, вкопчени в мощна схватка.

Локеш изкрещя на войниците си; гласът му беше висок и допълнително усилен, сякаш носен от вятъра към лагера отвън. Чух как се усилва, сякаш той говореше в микрофон, но сега всичките му войници бяха възпрени. Никой не му дойде на помощ. Двамата мъже се търкулнаха към мен. Локеш промърмори няколко думи и между тях се появи мехур като въздушна възглавница. Изблъска Кишан назад, докато Локеш можа да се изправи отново.

Изправих се и вдигнах длан. Цялата ми ръка трепереше, докато се опитвах да събера нужната смелост. Огънят не идваше. Усещах студ в стомаха си, сякаш огънят вътре беше стъпкан. Локеш мигновено помръдна глава, когато видя жеста ми. Засмя се на жалкия ми вид и зашепна наново. Вдървих се. Не можех да помръдна. Една сълза се търкулна по бузата ми и замръзна.

Кишан се възползва от разсейването на Локеш и сграбчи едната му ръка, извивайки я зад гърба му. В миг беше притиснал чакрама към гърлото на Локеш. Лъщящото острие се плъзна в нежната плът на врата му и струйки кръв се стекоха по острието и покапаха по синята му копринена риза.

Локеш изсумтя и зашепна тихо.

— Да умре ли искаш? Мога да го убия в един миг. Мога да смразя кръвта му, така че сърцето му да спре да бие.

Кишан ме погледна и спря. Можеше да обезглави Локеш с едно светкавично движение на китката си, но се поколеба и видях как по лицето му преминават емоции. Сдържаше се заради мен. Локеш се изкиска дрезгаво, дишайки тежко заради усилието. Чу се дълбок тътен и стените се разтресоха, докато господин Кадам и селяните продължаваха да удрят по сградата, опитвайки се да я съборят.

Локеш заплаши отново:

— Ако не ме пуснеш, наистина ще го убия. Избирай сега! — Пламъкът на гнева проблясваше в очите му: тлеещ огън, който не можеше да бъде потушен.

Кишан го пусна. Изстенах вътрешно, тъй като не можех да помръдна. Почти бяхме спечелили. Сега бяхме оставени на милостта на едно чудовище.

Локеш бързо зашепна отново и Кишан скоро беше хванат в същата неподвижна хватка като мен. Локеш се изправи и с предвзет жест изтупа праха от реверите на сакото си. Притисна чиста бяла носна кърпа към кървящата си шия. После се засмя, приближи се до Кишан и го потупа нежно по бузата.

— Ето така. Винаги е по-добре да сътрудничиш, нали? Виждаш ли колко жалко и безполезно е да се счепкваш с мен? Навярно леко съм те подценил. Със сигурност се биеш толкова добре, колкото аз не съм се бил от векове. С нетърпение очаквам предизвикателството да пречупя духа ти.

Извади много стар, зловещо изглеждаш нож от сакото си и го размаха почти с обич в лицето на Кишан. Приближи се и прокара тъпия край по бузата на Кишан:

— Това е същият нож, с който преди толкова много години посякох вашия принц. Виждаш ли как съм го опазил в такова добро състояние през всичките тези години? Предполагам, че би могъл да ме наречеш сантиментален стар глупак. Тайно се надявах, че ще успея да го използвам отново и да довърша онова, което започнах преди много години. Не е ли подобаващо да го използвам и върху теб? Може би е бил запазен точно за тази цел. Сега, откъде да започна? Един хубав белег би направил лицето ти малко по-непривлекателно, нали? Разбира се, първо ще трябва да сваля амулета. Видях как те изцелява. От толкова отдавна чакам това парче. Нямаш представа как копнеех да почувствам силата, която притежава. Тъжно е, че няма да си наоколо, за да оцениш това, което той прави за мен.

Той присви нацупено устни за миг:

— Много жалко, че нямам време за малко експериментална хирургия. Толкова би ми харесало да ти предам няколко урока по дисциплина. Единственото, което би ми доставило по-голямо удоволствие от това да прокарам ножа си по кожата ти, би било да те обезобразя пред твоя принц. И все пак, той ще оцени работата ми въпреки всичко.

Страхувах се. Ако вече не бях вцепенена, и бездруго щях да се вцепеня от страх. Нямаше значение колко подготвен е човек. Да се биеш с някой, който бе истински зъл, не беше лесна задача. Всички — птиците, маймуните и Капа — просто си вършеха работата. Бранеха магическите дарове и това не ме смущаваше. Но да стоя лице в лице с Локеш, гледайки го как размахва онзи нож срещу гърлото на Кишан, бе ужасяващо.

Изключих Локеш от съзнанието си, когато заговори как ще разчлени Кишан къс по къс. Беше отвратително. Ако можех да повърна, щях да го направя. Просто не можех да възприема факта, че някой може да е толкова жесток. Искаше ми се да можех да си запуша ушите. Този чудовищен психопат измъчваше бедния ми Рен с месеци. Сърцето ми се късаше при тази мисъл.

Локеш притежаваше коварния характер на император Палпатин^[1], смесен със садистичната жестокост на Ханибал Лектър. Ламтеше за власт на всяка цена като лорд Волдемор и проявяваше безжалостната бруталност на Мин Безмилостния, който бе убил собствената си дъщеря. Локеш бе сторил същото. Тялото ми се тресеше от ужас. Не можех да го гледам как наранява Кишан. Не можех да го понеса.

Той улови брадичката на Кишан и точно щеше да среже лицето му, когато осъзнах, че дори и да не можех да помръдна, Златният плод пак щеше да проработи. Пожелах си първото, което ми мина през ума. Пожелах си твърди бонбони и това и получих. Буря от твърди бонбони. Те строшиха мониторите и един от стъклените прозорци. Бумтящият им рев блъскаше по тъпанчетата ми, докато бонбоните падаха в командния център. Звучеше сякаш хиляди топчета за игра падаха в езеро от стъкло и всичко около нас се разбиваше и чупеше. Двамата с Кишан паднахме, когато се озовахме под обстрела на твърдите, кръгли бонбони. Раницата ми бе това, което ме спаси да не си счупя врата. Бях сигурна, че Кишан е пострадал. За късмет, щеше да оздравее бързо. Щях да съм благодарна, ако се измъкнехме от това живи.

Скоро всеки сантиметър от пода беше покрит с близо трийсетсантиметров пласт от шарените бонбони. Няколко се изсипаха в двата свързващи участъка. Един удари Локеш точно над окото и той изгуби равновесие и падна. Процеди няколко ругатни на родния си език, докато се опитваше да си върне опората и да разбере откъде идва бурята. После осъзна, че ножът липсва, и затършува из бонбоните, за да го намери. Дотогава двамата с Кишан бяхме почти затрупани.

Точно тогава сградата се разтресе отново и един къс от стената рухна в преградата до нас. Локеш се изправи с усилие на крака, след като намери ножа си, грабна амулета на шията на Кишан и дръпна, докато верижката се скъса, оставяйки червена следа.

Той се наведе за миг над Кишан и докосна лицето му с ножа.

— Пак ще се срещнем — усмихна се ужасяващо, — скоро. Прокара бавно ножа от бузата на Кишан надолу към гърлото му, правейки тънка кървава пътечка, която щеше да остави ужасен белег, но нямаше да го убие. После се отскубна с болезнен звук. Локеш прегази през бонбоните и натисна едно скрито копче в стената. Една плоскост се отвори и той се шмугна вътре и изчезна.

Няколко селяни придружиха господин Кадам в офиса и побързаха да ни помогнат да се изправим отново. Кишан вече оздравяваше, но ризата му беше опръскана с кръв. Разреза беше дълбок. Чух рев на двигател и звук като от разкъсване, когато някакво превозно средство се измъкна с усилие изпод сградата и отпраши по черния път, отвеждащ далече от селото. Можех да спра двигателя му с помощта на Златния плод, но избрах да не го правя.

Срамувах се, но не исках да се изправям пак срещу него. Исках да се измъкне. Не исках да го виждам никога повече. Стоях сковано, упреквайки се, че се държа като страхливка. Бях слаба. Ако можех да помръдна, щях да хленча, скрита в ъгъла на стаята. Локеш беше прекалено могъщ. Не можехме да спечелим.

Най-доброто, на което можехме да се надяваме, би било да го избегнем. Знаех, че Кишан и господин Кадам щяха да са разочаровани от мен. Страхотен воин се оказах, няма-що. Гигантски железни птици? Няма проблем. Капа? Имах Фаниндра и Рен. Маймуни? Няколко ухапвания и синини нямаше да ме убият. Но Локеш? Подвих опашка и побягнах пред лицето на врага. Искаше ми се да можех да разбера защо реагирах по този начин. Той беше чудовище. Това беше всичко. Само още едно нещо, с което да се преборя. Но това чудовище имаше човешко лице. По някакъв начин ми се струваше по-ужасно.

След няколко мига заклинанието, което Локеш беше приложил на мен и Кишан, изгуби силата си. Разтрихме схванатите си крайници, за да ги съживим. След като се възстанови достатъчно, Кишан прегази през бонбоните, за да ми помогне. Господин Кадам даде инструкции на селяните, докато Кишан ме крепеше на навехнатия ми глезен и ми помагаше да потърся Рен. Фаниндра реши да се събуди и да помогне в търсенето. Раздвижи се и се уголеми.

Свалих ръка, за да може да се плъзне на пода, и тя си проправи път с криволичене между кутии с оръжия и торби с припаси. Спря и вкуси въздуха близо до един участък, който приличаше на коридор без изход. Гладко се плъзна под няколко кутии и Кишан огледа по-внимателно как бяха подредени. Откри, че са изложени за заблуда, и ги изблъска настрани. Отзад имаше заключена врата. Стигнахме точно навреме да зърнем как златната опашка на Фаниндра изчезва отдолу. Кишан се помъчи да я отвори със сила. Накрая взривих ключалката с мълнията си. Отне ми няколко секунди да събера колкото сила ми трябваше, за да я използвам отново. Мисълта как страда Рен беше това, което накрая ми помогна да се освободя от вътрешния мраз.

Вратата се люшна и се отвори, и ноздрите на Кишан се разшириха. Вътре всичко беше пропито с влажния, сладникав мирис на кръв. Разбрах къде се намирам. Бях идвала тук преди. Беше стаята за мъчения, където Локеш изтезаваше Рен. Ужасни инструменти висяха по стените и бяха подредени по блестящи операционни маси. Застинах ужасено, докато гледах всички инструменти и си представях страданието и болката, които Локеш бе причинил на мъжа, когото обичах.

Съвременни хирургически инструменти бяха подредени по метални табли, докато по-старите неща бяха струпани на купчинки в ъглите и окачени на куки. Не можах да се сдържа. Посегнах и докоснах разръфаните краища на един камшик. След това потрих дръжката на голям дървен чук и се разтреперих, когато си представих как чупи костите на Рен. Всевъзможни ножове с различни дължини и размери висяха в редица.

Видях дърво, свредели, гвоздеи, клещи, шишове за лед, кожени ремъци, железен мундщук, съвременна дрелка, нашийници с гвоздеи, менгеме, което можеше да бъде използвано, за да раздроби всеки поставен в него крайник, и дори горелка. Докосвах предметите за миг, докато минавах, и заплаках горчиво. Но някакъв начин, докосването им беше единственото нещо, което можех да направя, така че да изпитам истинско съчувствие и да разбера какво трябва да е представлявало за него това преживяване.

Кишан внимателно ме хвана за ръката:

— Не ги гледай, Келси. Просто гледай към мен или си дръж очите наведени и гледай пода. Не е нужно да правиш това. Но добре ще е да чакаш отвън.

— Не. Трябва да бъда тук заради него. Трябва да направя това.

— Добре.

Клетката беше зад ъгъла и едва можах да различа пребито тяло вътре и блестяща змия, свита на кълбо наблизо. След като прибрах Фаниндра и благодарих, се отдръпнах назад и взривих ключалката. После се приближих и отворих вратата.

Повиках тихо:

— Рен?

Той не реагира.

— Рен? Буден… ли си?

Тялото се раздвижи леко и бледо, изпито лице се обърна да ме погледне. Сините му очи се присвиха. Погледна Кишан. Очите му се разшириха и той се премести по-близо до отвора. Кишан го повика с жест и протегна ръка да му помогне.

Рен внимателно протегна трепереща ръка да улови решетката в края на клетката. Пръстите му бяха наскоро счупени и окървавени. Очите ми се напълниха със сълзи и зрението ми се замъгли, когато отстъпих една крачка назад, за да му дам пространство. Кишан пристъпи напред да му помогне. Когато най-накрая се изправи, ахнах. Наскоро го бяха били. Бях очаквала това. Всъщност вече се възстановяваше от раните си.

Това, което ме шокира, беше, че бе толкова мършав. Локеш го бе оставял да гладува. Вероятно беше и обезводнен. Мускулестото му тяло сега беше слабо, по-слабо, отколкото си представях, че ще бъде. Около ясните му сини очи имаше тъмни хлътнали кръгове. Скулите му бяха остри и изпъкнали, а копринено меката му тъмна коса висеше безжизнена и влажна. Пристъпи по-близо до мен.

— Рен? — казах и протегнах длан.

Той присви очи към мен, стисна юмрук и замахна с прилив на енергия, каквато не очаквах, че има. Почувствах остра болка в челюстта, а после — нищо, когато тялото ми се свлече на земята.