Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (7)

6. Избори

Пристъпих през входа и затворих вратата зад гърба си, оставяйки очите си да се приспособят към тъмнината. Чудех се дали Рен беше в съседното жилище и спорех със себе си, опитвайки се да реша дали да изясня нещата с него тази вечер, или не.

Влязох в дневната и ахнах тихо, когато забелязах познатото тяло на моя синеок бял тигър, проснато на коженото канапе. Рен вдигна глава и се вгледа право в душата ми.

В очите ми избиха сълзи. Не си бях давала сметка, че тази част от него, моят приятел, ми беше липсвала толкова много. Коленичих пред канапето, преметнах ръце около шията му и заплаках с крокодилски сълзи, оставяйки ги да се разлеят надолу по бузите ми и да попият в меката му бяла козина. Галех го по главата и го милвах по гърба. Рен беше тук. Най-сетне беше с мен. Вече не бях сама. Внезапно разбрах, че той сигурно също се беше чувствал така, да бъде без мен през всичките тези месеци.

Сподавих едно ридание.

— Рен, аз… толкова много ми липсваше. Исках да говоря с теб. Ти си най-добрият ми приятел. Просто не исках да ти отнемам възможностите за избор. Можеш ли да разбереш това?

Ръцете ми още бяха здраво обвити около шията му, когато почувствах как се променя. Тялото му се преобрази и скоро ръцете му ме обгръщаха и седях в скута му. Бялата му риза беше влажна от сълзите ми.

Прегръщайки ме плътно, той каза:

— И ти ми липсваше, iadala. Повече, отколкото предполагаш. И разбирам причините ти да си тръгнеш.

Промърморих, притиснала лице към ризата му:

— Наистина ли?

— Да. Но искам ти също да разбереш нещо, Келс. Не ми отнемаш възможностите за избор. Ти си моят избор.

Подсмръкнах:

— Но, Рен…

Той придърпа главата ми обратно на рамото си:

— Този мъж, Ли. Целуна ли го?

Кимнах нямо, опряла глава в гърдите му. Нямаше смисъл да го отричам. Знаех, че сигурно беше чул през вратата.

— Обичаш ли го?

— Изпитвам към него приятелски чувства и уважение и го харесвам много, но не бих казала, че съм хлътнала до уши по него. Поне не още.

— Тогава защо го целуна?

— Целунах го, за да… сравня, предполагам. За да се опитам да разбера какво всъщност чувствам към него.

Рен ме вдигна и ме сложи на канапето до себе си. Започваше да приема тази тема по-топло и не можех да проумея защо. Очаквах да е ядосан, но той изобщо не беше.

— Значи излизането на срещи е начинът, по който разбирате дали се харесвате?

— Да — отговорих колебливо.

— Имала ли си други срещи, или тази е първата?

— Имаш предвид с Ли?

Той повдигна вежда:

— Имаше ли други?

— Да. — Намръщих се.

— Колко?

— Общо три — с Ли, Джейсън и Арти. Ако Арти може да се брои. Рен, защо са всички тези въпроси? Какво целиш?

— Просто съм любопитен за съвременните ритуали на ухажването. Какво правеше на тези срещи?

— Два пъти ходих на кино, излязох на вечеря, ходих на сватба с Ли и видях парада за празника на светлините с Джейсън.

— Целуна ли всички тези мъже?

— Не! Целувала съм само Ли и това беше първият път.

— Значи Ли е онзи, когото предпочиташ. — Рен започна да си мърмори под нос. Обръщайки се с лице към мен, взе ръцете ми в своите. — Келси, мисля, че би трябвало да продължиш да ходиш по срещи.

Устата ми увисна отворена:

— Какво?

— Говоря сериозно. Доста мислих за това, след като ти си отиде. Говореше за това да ми дадеш възможности за избор. Аз направих своя избор, но ти все още не си направила твоя.

— Рен, това е лудост! За какво говориш?

— Излизай на срещи с Ли или Джейсън, или с когото искаш и обещавам, че няма да се меся. Но искам също и да ми дадеш справедлив шанс. Искам да излизаш на срещи и с мен.

— Не мисля, че разбираш принципа на излизането на срещи, Рен. Не мога просто вечно да излизам на срещи с трима или четирима мъже. Целта на срещите е накрая да станеш изключително близък с някого, когото в крайна сметка избираш.

Той поклати глава:

— Излизаш на срещи, за да откриеш човека, когото обичаш, Келси.

Изпелтечих:

— Дори при това положение, какво се предполага да кажа на Ли? „О, здрасти. Между другото, Рен се върна и мислеше, че би било страхотно, ако мога да излизам и с двама ви?“

Той сви рамене:

— Ако Ли не може да се справи с малко честна конкуренция, тогава за теб е по-добре да разбереш това сега.

— Това ще направи посещаването на часовете по ушу много неловко.

— Защо?

— Той ми е учител.

Рен се ухили:

— Хубаво. Ще дойда с теб. Искам да се срещна с него, а и бездруго една хубава тренировка няма да ми е излишна.

— Ъъ, Рен, това е курс за начинаещи. Не ти е там мястото и не искам да се биеш с Ли. Наистина бих предпочела да не ходиш.

— Ще бъда съвършен джентълмен. — Той наклони глава, гледайки ме преценяващо. — Да не би да се страхуваш, че ще бъда очевидният избор?

— Не — отвърнах сприхаво. — Повече ме е страх, че ще го размажеш като буболечка!

— Не бих направил това, Келси. Ако предположим, че исках, това нямаше да е начинът да спечеля любовта ти. Дори аз знам това. Е, ще излизаш ли с мен?

— Да излизам на срещи с теб би било… трудно.

— Защо? И не ми излизай пак с обяснението за репичката. Нелепо е. Защо е по-лесно да излизаш на срещи с други мъже, отколкото с мен?

— Защото… — продължих тихо. — Защото ако не се получи, бих могла да оцелея без онези други мъже.

Целувайки пръстите ми, Рен се вгледа напрегнато в очите ми и каза:

— Iadala, никога няма да ме загубиш. Винаги ще бъда близо до теб. Дай ми шанс, Келс. Моля те.

Въздъхнах и погледнах красивото му лице:

— Добре. Ще опитаме.

— Благодаря ти. — Той се облегна назад на канапето, много доволен от себе си. — Искам да направя това по правилния начин. Просто се отнасяй към мен като към всички други мъже.

Да, ясно. Няма проблем. Просто се дръж с най-съвършения и прекрасен мъж на земята, който по една случайност е древен индийски принц, прокълнат да се превърне в тигър, сякаш е просто обикновен, средностатистически мъж. Никое момиче, което е с ума си, не би могло да го погледне — дори без да знае всичко, което знам аз — и да го помисли за „средностатистически мъж“.

Няколко минути по-късно той се наведе да ме целуне лекичко по бузата:

— Лека нощ, rajkumari. Ще ти позвъня утре.

 

 

На другата сутрин телефонът иззвъня в ранни зори. Беше Рен, който ме канеше на вечеря — първата ни официална среща.

Прозинах се сънено.

— Къде искаш да ядем?

— Нямам представа. Какво предлагаш?

— Обикновено мъжът има предвид някое място, преди да се обади, но този път ще проявя снизходителност, тъй като си нов в излизането на срещи и така нататък. Знам къде е най-добре да отидем. Облечи се неофициално и ела да ме вземеш в пет и трийсет. Но може да наминеш на гости по-рано, ако искаш.

— Ще се видим в пет и трийсет, Келс.

 

 

През по-голямата част от деня се мотах из къщата, наблюдавайки свързващата врата между къщите ни, но Рен упорито си остана в своя край на жилището. Дори приготвих сладки с парченца шоколад, надявайки се, че ароматът ще го подмами да излезе по-рано, но не се получи.

Точно в пет и трийсет той почука на входната ми врата. Когато я отворих, той ми връчи розова роза и ми предложи ръката си. Както обикновено, беше облечен нелепо елегантно, особено като ставаше дума за обикновена среща: носеше тъмносива раирана риза с дълъг ръкав и дизайнерска къса пухена жилетка.

Навън Рен отвори вратата на хамъра. От отоплителните отдушници на колата повя топъл въздух, докато той плъзна ръце около талията ми, повдигна ме и ме сложи на седалката. Увери се, че съм закопчана както трябва с предпазния колан, и попита:

— Накъде?

— Ще те запозная с гордостта на Северозапада. Ще те заведа в „Бъргървил“.

По пътя Рен ми разказа за всички неща, които бе учил в последните няколко месеца, включително шофирането. Сподели една забавна история за това как Кишан бухнал джипа в шадравана — след което господин Кадам не давал на Кишан дори да припари до ролса.

— Господин Кадам ме обучава по всички възможни теми — продължи Рен. — Изучавам съвременна политика, световна история, финанси и бизнес. Очевидно вековният живот, плюс мъдрите инвестиции на господин Кадам, са се отплатили. Доста сме богати.

— Колко богати?

— Достатъчно богати да управляваме собствената си страна.

Зяпнах.

Рен продължи небрежно:

— Господин Кадам си е създал контакти по цял свят. Те са доста ценни източници и ще се изненадаш колко много важни хора му дължат услуги.

— Важни хора? Кои например?

— Генерали, главни изпълнителни директори, политици от всички големи и значими страни в света, кралски особи и дори религиозни водачи. Има много добри връзки. Дори да бях човек през целия ден и да прекарвах с него всеки буден час, не бих могъл да натрупам дори приблизително толкова познания, колкото е придобил той през годините. Беше блестящ съветник на баща ми, но сега е направо гений. На земята не съществува награда, която би могла да го компенсира за лоялността, която е показал спрямо нас. Само ми се иска да имаше как да изразим подобаващо благодарността си.

Щом слязохме на паркинга пред ресторанта, Рен ми предложи ръката си. Поех я и казах:

— Да бъдеш безсмъртен си има цена. Господин Кадам ми се струва много самотен. Това е нещо общо и за трима ви. Събрани сте като семейство. Никой не може да разбере по-добре от Кишан и господин Кадам през какво си минал. Мисля, че най-доброто, което можеш да направиш, за да му се отплатиш, е да му отвърнеш със същата преданост. Той гледа на теб и Кишан като на свои синове, а най-добрият начин, по който един син може да покаже почит към баща си, е да бъде човек, който би го накарал да се гордее.

Рен спря, усмихна се и се наведе да ме целуне по бузата.

— Ти си много мъдра жена, раджкумари. Това е отличен съвет.

Когато стигнахме началото на опашката в „Бъргървил“, Рен поиска седем грамадни сандвича, три порции пържени картофки, голяма сода и голям млечен шейк с къпини. Когато жената попита дали поръчката е за вкъщи, той поклати глава, объркан и каза, че ще вечеряме в заведението. Засмях се и казах на жената, че той е много гладен.

При автомата за газирана вода Рен опита няколко вкуса и накрая се спря на газирана билкова безалкохолна напитка. Неимоверно забавно беше да го гледам как открива нови вкусове и нови храни.

На вечеря говорихме за училище и за незавършения ми изследователски проект за господин Кадам по темата за въздуха, крилатите създания и изпитанието на четирите дома. Разказах му също и за Джейсън и за ужасната си среща с Арти. Рен се мръщеше и не разбираше защо някоя жена доброволно би излязла с Арти.

— Той, един вид, подмамва момичетата да излизат на срещи, както подмами мен — обясних. — Просто е прибързан в преценките си и самовлюбен.

— Хмм. — Рен разви последния си сандвич и се втренчи в него, сякаш обмисляше нещо.

Засмях се:

— Засити ли се, тигре? Жалко ще е да пропуснеш къпиновия млечен шейк. Наистина са най-добрите в страната.

Той измъкна още една сламка и я пъхна в горната част на шейка:

— Хайде, подели го с мен.

Отпих глътка, а Рен се наведе и изсмука около една трета от напитката с едно голямо сръбване. После ми се ухили:

— А казваше, че повече никога няма да си поделиш млечен шейк с мен.

Подкачих го с престорено слисване:

— О, не! Прав си! Е, това не се брои. Говорех на по-добрата ти, тигрова половина. Така че обещанието ми още е в сила.

— Не, ти определено измени на обещанието си. А тигровата ми половина определено не ми е по-добрата. Това просто ми дава по-голям стимул да докажа, че грешиш.

След вечеря отидохме с колата до един парк наблизо и решихме да се поразходим. Рен извади одеяло от багажника.

— Позволено ли ми е да ти държа ръката на първа среща? — попита Рен.

— Ти винаги ми държиш ръката.

— Но не и на среща.

Завъртях очи, но протегнах ръка. Известно време се разхождахме бавно из парка и той ми задаваше много въпроси за Америка и нейната история и култура. С него беше лесно да се говори. За него всичко беше ново и опияняващо.

Спряхме при едно езерце. Рен седна, придърпа ме към гърдите си и обви ръце около мен.

— Просто се опитвам да те топля — каза той отбранително, когато го стрелнах с многозначителен поглед.

Изкикотих се:

— Това е най-старият номер на света, мистър.

Рен се засмя и лекичко допря устни до ухото ми.

— Така ли? Какви други трикове би трябвало да изпробвам с теб?

— Мисля, че някак ще ги откриеш сам.

Въпреки закачките, които подмятах, близостта с него наистина ми държеше топло и ние си говорихме и гледахме осветената от луната вода с часове.

Рен искаше да знае за всичко, което бях правила, откакто напуснах Индия. Искаше да види Силвър Фолс, да отиде на Шекспировия фестивал, да излиза на кино и да пробва всички ресторанти в града. След като свърши да ме разпитва настоятелно какво може да се върши и къде може да се отиде в Орегон, разговорът се промени.

Стисна ме по-силно и каза:

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Нищо не беше същото, след като си тръгна. Искрата на живота си беше отишла от къщата. Всички го чувстваха. Не бях единственият, на когото му беше мъчно за теб. Дори Кадам беше потиснат. Кишан все повтаряше, че няма нищо, което съвременният свят може да му предложи, и често заплашваше да си тръгне. Неведнъж обаче го спипвах и да подслушва телефонните ти обаждания.

— Не съм имала намерение да ви затруднявам живота. Надявах се да улесня нещата. Да направя приспособяването ти обратно към света не толкова усложнено.

— Ти не ми усложняваш живота. Опростяваш го. Когато си наблизо, знам точно къде би трябвало да бъда — до теб. Когато си отиде, просто объркано тичах наоколо в кръг. Животът ми беше лишен от баланс. Лишен от фокус.

— Значи аз съм твоят риталин, а?

— Какво е това?

— Лекарство, което помага на хората да се концентрират по-добре.

— Звучи съвсем правилно. — Той се изправи, взе ме на ръце и каза: — Не забравяй, имам нужда от чести дози.

Засмях се и го целунах лекичко по бузата. Рен ме пусна да си стъпя на краката и тръгнахме обратно към хамъра, с ръката му, обвита около раменете ми.

Чувствах се добре. За първи път от месеци се чувствах цялостна и щастлива.

Когато ме отведе до вратата ми, той каза:

— Shubharatri, Келс.

— Какво означава това?

Той ми хвърли ослепителна усмивка — от онези, дето карат коленете ти да омекнат — и притисна устни към дланта ми в дълга, бавна целувка:

— Означава „лека нощ“.

Смутена и леко вбесена, аз си легнах.

 

 

Чувството на смущение и лек бяс беше стандартният мотив, докато излизах на срещи с Рен. Исках да е наблизо много по-често, отколкото беше, но той изглеждаше твърдо решен да мине през това, което наричаше обичайни практики на излизането по срещи. Това означаваше да ме остави да се оправям сама и да върша каквото намеря за добре, освен ако нямахме планирана среща. Не ми позволяваше да го виждам дори в образа му на тигър.

Всеки ден ми се обаждаше да види дали съм свободна. После ме канеше да излезем на кино, на вечеря, да идем да си вземем горещ шоколад или да разгледаме някоя книжарница. Когато решаваше срещата да приключи, си тръгваше. Изчезваше без следа и през остатъка от деня дори не зървах раираната му фигура. Освен това отказваше да ме целува с думите, че имал много да наваксва. Въпреки че беше от другата страна на стената, моят тигър ми липсваше.

Започнахме да четем „Отело“ заедно. Рен много харесваше образа на Отело, докато той не бе измамен от Яго.

— Отело е разрушил любовта си и тази на Дездемона, точно както Ромео — отбеляза Рен замислено. — Не е имал доверие на съпругата си. Само да я беше попитал какво е станало с кърпичката му или какво изпитва тя към Касио, щеше да научи истината.

— Отело и Дездемона не са се познавали от много отдавна — възразих. — Може би, първо на първо, не са били наистина влюбени. Може би единствената истинска връзка между тях е била чрез историите, които е разказвал, и вълнуващите му приключения. Не много различен от теб, бих могла да добавя.

Рен лежеше с глава на скута ми. За минута се заигра замислено с пръстите ми и попита колебливо:

— Затова ли си с мен, Келси? Заради приключението? Отегчаваш ли се да седиш тук с мен и да четем, когато можем да обикаляме из Индия, за да търсим магически предмети и да се сражаваме с демони?

Обмислих това за момент.

— Не. Просто ми харесва да съм с теб, дори ако всичко, което правим, е да ядем пуканки и да четем.

Той изръмжа и целуна пръстите ми:

— Хубаво.

Започнах да чета отново, но той скочи и ме завлече в кухнята, изпитал внезапен порив да се научи как да прави пуканки в микровълновата фурна.

 

 

Един следобед толкова отчаяно копнеех да видя моя тигър, че реших да го потърся, без да имаме официално планирана среща. Почуках на свързващата ни врата и когато не последва отговор, влязох в дневната на Рен. На плота бяха струпани няколко неотворени пакета, но с изключение на това, имах чувството, че къщата е празна. Тръгнах към горния етаж.

— Рен? — провикнах се, но все още нямаше отговор.

Къде можеше да е той, помислих си и надникнах в кабинета му. Лаптопът му беше отворен, а на екрана се виждаха три отворени прозореца.

Настанявайки се в удобния му кожен офис-стол, осъзнах, че първият беше много скъп магазин за дизайнерски облекла, а вторият беше линк към ритуалите за ухажване през вековете. Третият прозорец проследяваше поредица имейли, разменени между Рен и господин Кадам. Почувствах се леко гузна, задето чета съобщения, но те бяха толкова кратки, че преди да се усетя, вече бях прочела всичко.

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Документи

Рен,

Въпросът с документите е разрешен.

Кадам

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Преместване

Рен,

Относно молбата ти: прикрепих файл за действие при спешни обстоятелства.

Кадам

Документи? Какво са намислили? Придвижих курсора на мишката до прикрепения файл. С пръст върху бутона, се поколебах, опитвайки се да реша колко далече бях готова да позволя да ме отведе любопитството, когато един глас ме накара да подскоча.

— Уместно е да поискаш позволение, преди да си пъхаш носа в лични документи, не мислиш ли? — попита небрежно Рен.

Минимизирах прозореца и се изправих рязко. Той запълваше рамката на вратата на кабинета, облягайки се на нея с едното си рамо, докато ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Аз… търсех те и се отклоних — измънках.

— Разбирам. — Той леко затвори лаптопа си и подпря хълбок на бюрото, като ме гледаше преценяващо. — Бих казал, че си открила повече, отколкото си търсела.

Виновно забих поглед във връзките на обувките си за няколко секунди, но бързо открих искрица раздразнение, за да потуша вината, и повдигнах глава:

— Да не би да криеш от мен разни неща?

— Не.

— Е, става ли тук нещо важно, което не ми казваш?

— Не — повтори той.

— Закълни ми се — казах тихо, — закълни ми се с кралска клетва.

Той взе ръцете ми в своите, погледна ме в очите и каза:

— Кълна ти се, като принц на Империята Муджулааин, че тук няма никаква причина за тревога. Ако се безпокоиш, питай Кадам. — Той наведе глава малко по-близо. — Това, което наистина искам обаче, е доверието ти. Няма да злоупотребя с него, Келси.

— По-добре да не го правиш — наблегнах на думите си, като го смушках в гърдите.

Той поднесе пръстите ми към устните си, разсейвайки ме достатъчно, че темата изведнъж да стане изключително маловажна.

— Няма — зарече се той тихо и ме поведе обратно към вкъщи.

Романтичната среща се разтури и аз открих, че съм ядосана, и започнах да мърморя за това, че пази тайни от мен, и за лекотата, с която ме подчиняваше на волята си само с едно небрежно докосване.

 

 

В понеделника след Коледа тренировките по ушу започнаха отново и нямах абсолютно никаква идея какво щях да кажа на Ли. Рен се съгласи да не идва този път, за да мога първо да говоря с Ли. По време на целия урок не можах да се концентрирам и правех неубедителни усилия да усвоя движенията с ръка.

Не можех да науча имената. Единствените, които запомних, бяха „орловият нокът“ и „маймуната“.

След часа беше време да си поема последствията. Какво ще кажа? Той ще ме намрази.

— Ли, надявах се, че ще можем да поговорим.

— Разбира се. — Той се ухили.

Той беше щастлив и безгрижен, а аз бях точно обратното. Чувствах се толкова нервна, че трябваше да си седна върху ръцете, за да им попреча да треперят.

Ли изпружи дългите си крака върху рогозката и се подпря на стената до мен.

Бавно отпивайки глътка вода, той избърса уста и попита:

— Е, какво става, Келси?

— Ъмм… не съм съвсем сигурна как да го кажа, затова предполагам, че просто ще изплюя камъчето. Рен се върна.

— О! Чудех се кога ли ще се появи. Предполагах, че няма вечно да стои далече от теб. Е, значи в такъв случай късаш с мен — каза той небрежно.

— Ами, не, не точно. Виждаш ли, Рен би искал да продължа да излизам на срещи с теб, но иска и той да излиза с мен.

— Какво? Що за тип би… Чакай… значи не късаш с мен?

Припряно обясних:

— Не. Но бих те разбрала, ако вече не искаш да си част от картината. Той смята, че би трябвало да излизам с двама ви и после да избера.

— Ами, колко… благородно и спортсменско от негова страна. А ти как се чувстваш по отношение на това?

Сложих длан върху ръката му:

— Съгласих се да опитам, но му казах, че излизането с двама мъже едновременно не е начинът, по който обикновено протичат нещата, и че ти никога не би се съгласил на това.

— Той какво каза по този въпрос?

Въздъхнах:

— Каза, че ако не можеш да се справиш с малко честна конкуренция, тогава за мен е по-добре да го разбера сега.

Ръцете на Ли се свиха в юмруци:

— Ако си мисли, че просто ще се предам и ще се оттегля, греши! Нека тогава наистина да има честна конкуренция.

— Шегуваш ли се? Будалкаш ме, нали?

— Дядо ми ме научи първо да си поставям цели, а после да се боря за това, което искам, и няма начин да те оставя да си отидеш без борба. Един млад мъж, който не притежава нужната предвидливост, за да открие момичето, с което иска да бъде, и наистина да я ухажва, не я заслужава.

Примигнах. Ли и Рен бяха замесени от едно и също тесто, макар да ги деляха векове.

Той продължи:

— Е, той тук в града ли е?

— Не точно — въздъхнах, — той е новият ми съсед.

— Ясно. Значи вече има предимството на близостта.

Промърморих иронично:

— Звучи сякаш планирате да щурмувате крепостта.

Той или пренебрегна коментара ми, или не го чу. Разсеяно ме дръпна да се изправя и ме изведе до колата ми.

Когато Ли се наведе към отворения ми прозорец, добавих:

— О, и освен това иска да дойде на тренировка по ушу.

Ли плесна с ръце и се засмя:

— Отлично! Тогава ще видим точно от какво е направен този човек. Доведи го утре! Кажи му, че като специална услуга дори няма да му взема заплащане за урока.

— Но, Ли, той не е на моето ниво.

— Още по-добре! Начинаещият трябва да научи едно-две неща.

— Не. Погрешно ме разбра. Той е…

Ли ме целуна настойчиво по устните, което успешно ме накара да млъкна. Ухили ми се и затвори вратата, преди да успея да довърша отговора си. Махвайки с ръка, изчезна в мрака на студиото.

 

 

На другата сутрин открих написана на ръка бележка, залепена до портокаловия сок в хладилника:

От всички форми на благоразумието, благоразумието в любовта е може би най-фатално за истинското щастие.

Бъртранд Ръсел

Въздъхнах, отлепих го от бутилката с портокалов сок и го притиснах между страниците на дневника си. Обадих се на Рен, тъй като той, изглежда, не искаше да ме вижда, с изключение на планираните срещи. Казах му, че е поканен на тренировката по ушу, а после му заявих направо какво мисля за тази идея. Той пренебрегна реакцията ми със свиване на рамене и заяви, че Ли щял да бъде отличен съперник и че с нетърпение очаквал да се срещне с него.

Подразнена, аз се отказах от опитите да го разубедя и рязко му затворих телефона. Той се обади отново няколко пъти през деня, но аз пренебрегнах телефона и си взех продължителна вана с мехурчета.

Тази вечер Рен изкара хамъра от гаража и мина да ме вземе. Наистина, наистина, наистина не исках да съм в една и съща стая с Ли и Рен. Бях благодарна, че още не бяхме достатъчно напреднали в уроците по ушу, за да използваме оръжия.

Той се ухили:

— Готова ли си? Нямам търпение за първия си урок.

Нацупеното ми мълчание, изглежда, не го смути ни най-малко и по време на цялото пътуване с колата той говореше как щял да започне часове в Университета на Западен Орегон.

Пристигнахме с няколко минути закъснение. Часът вече беше започнал и Дженифър тичаше за загряване в нашия ъгъл. Рен вървеше уверено зад мен. Като държах очите си сведени, влязох припряно, тръшнах чантата си на пода и изхлузих палтото си.

Хвърлих поглед към Дженифър, която беше на пода и правеше разтягащи упражнения за краката. Беше спряла насред движението, за да се втренчи в Рен. Очите й почти бяха изскочили от орбитите. Погледът на Ли се заби като свредел над главата ми в Рен, който отвърна дръзко на погледа му и го заоглежда изучаващо, сякаш го преценяваше за слабости.

Рен си свали якето, което предизвика леко изпискване от страна на Дженифър, която сега беше изцяло съсредоточена върху златисто-бронзовите му бицепси. Тениската без ръкави, която му стоеше съвършено, излагаше на показ изключително добре развитите му ръце и гърди.

Изсъсках му тихо:

— За Бога, Рен! Ще докараш сърцебиене на жените!

Веждите му се вдигнаха объркано:

— Келс, за какво говориш?

— За теб! Прекалено си… — Отказах се отвратено. — Няма значение.

Прочистих гърло:

— Съжалявам, че прекъснах часа, Ли. Хей, всички, това е моят гост, Рен. Дошъл е на гости от Индия.

Устата на Дженифър увисна отворена с едно голямо безмълвно „О“.

Ли ми отправи въпросителен поглед за миг, преди да се залови отново за работа. Показа ни различни удари с крак и други движения и изглеждаше истински подразнен, когато видя, че Рен знаеше всичките. Ли ни нареди да се разделим по двойки и реши, че Рен ще си партнира с Дженифър, докато той работи с мен.

Рен се обърна добродушно към Дженифър и тя се изчерви от петите до корените на косата. Упражнявахме движения, с които да накараш противника да изгуби равновесие и да го повалиш на земята. Ли демонстрира едно върху мен, а после накара всички ни да опитаме. Рен вече водеше приятен разговор с Дженифър, като я насочваше внимателно как да изпълни движението и подсказваше и сочеше. По някакъв начин бързо беше успял да я накара да се почувства съвсем спокойна. Беше много обаятелен и мил. Когато тя се опита да го повали, той се строполи драматично и взе да разтрива врата си, което я накара да избухне в кикот.

Усмихнах се и си помислих: Да, и на мен ми действа така. Бях щастлива, че се държи мило към приятелката ми. Внезапно се озовах просната по гръб, взирайки се във флуоресцентни светлини. Докато бях заета да наблюдавам Рен и Дженифър, Ли ме беше преметнал силно. Не бях наистина наранена, само малко изненадана. Решителното изражение на Ли незабавно се смени с разкаяние.

— Толкова съжалявам, Келси. Нараних ли те? Не исках да…

Преди да успее да свърши с извинението, Ли беше запратен върху рогозката на няколко фута от мен. Рен коленичи над мен.

— Нарани ли те, Келс? Добре ли си?

Ядосана и смутена, изсъсках:

— Рен! Добре съм! Ли не ме нарани. Просто не внимавах достатъчно. Случва се.

Рен изръмжа:

— Той трябваше да бъде по-внимателен.

Прошепнах тихо:

— Добре съм. И наистина! Нужно ли беше да го запращаш през половината стая?

Той изсумтя и ми помогна да се изправя.

Ли припряно се приближи отново, нарочно пренебрегвайки Рен.

— Добре ли си, Келси?

Сложих длан върху ръката му:

— Добре съм. Не се притеснявай за това. Аз съм виновна, че бях разсеяна.

— Да. Разсеяна. — Очите му се преместиха за кратко към Рен. — Добро хвърляне, но бих искал да те видя пак да се опиташ да направиш това.

Рен му се ухили широко:

— По всяко време.

Ли се усмихна лукаво в отговор и присви очи:

— По-късно, тогава.

Застанах до Дженифър, която тръпнеше от вълнение. Тя отвори уста да зададе първия от — сигурна бях — стотици въпроси и аз вирнах пръст във въздуха.

— Задръж си мисълта. Само искам да изкарам часа. Обещавам, че после ще ти кажа какво става.

Тя изрече само с устни:

— Обещаваш ли?

Кимнах.

Дженифър прекара остатъка от часа, наблюдавайки много бдително мен, Рен и Ли. Виждах колелцата, въртящи се из мозъка й, докато слушаше внимателно всяка реплика и вероятно класифицираше всеки поглед и случайно докосване. През остатъка от часа Ли ни показваше прости движения с ръка, а после рязко разпусна класа. Двамата с Рен сякаш се състезаваха кой ще издържи по-дълго втренчения поглед на другия. И двамата бяха скръстили ръце на гърдите си, студено преценявайки се един друг. Изпратих Джен до вратата.

Тя стисна ръката ми:

— Твоят Рен е прекрасен, абсолютно съблазнителен. Мога да видя защо ти е било трудно да го оставиш да си отиде. Ако бях няколко години по-млада и не бях щастливо омъжена, щях да го заключа с мен и да глътна ключа. Какво ще правиш?

— Рен иска да излизам и с двамата.

Устата на Дженифър зяпна и аз побързах да добавя:

— Но все още няма да вземам никакви решения.

— Това е толкова вълнуващо! По-хубаво е от любимата ми сапунена опера. Късмет, Келси. Ще се видим в четвъртък.

Когато с Рен вече пътувахме към къщи, попитах:

— Какво си казахте с Ли?

— Ще посещавам часовете по ушу, но ще плащам таксата, която той нарочно вдигна до астрономическа сума, мислейки си, че не бих могъл да си я позволя.

— Това не ми харесва. Чувствам се като детето в разгорещена битка за съвместно попечителство.

Той отвърна меко:

— Можеш да излизаш и с двама ни или да скъсаш с Ли сега. Но за да си справедлива, е добре да дадеш на Ли поне една седмица.

— Ха! Какво те кара да мислиш, че бих избрала теб? Ли също е добър човек!

Рен разтри челюстта си и каза тихо:

— Да, мисля, че е.

Този коментар ме изненада и мълчаливо си мислех за него през остатъка от пътя до вкъщи. Рен ме остави, помогна ми да изляза от колата и изчезна, както обикновено.

 

 

Да излизам едновременно с Ли, Рен и Джейсън беше абсолютно нелепо. Почти ми се струваше, че съм заобиколена от рицари, дуелиращи се за благоволението на някоя девойка. Докато се разтъпкваха наоколо, облечени в бойни доспехи, остреха копията си и се готвеха да възседнат конете, аз обмислях вариантите за избор. В крайна сметка все още имах избор. Можех да избера победителя, губещия или никого от тях. Добрата новина беше, че това щеше да ми откупи известно време.

Можех да разбера представата за романтично съперничество от гледната точка на Рен, поне малко. През неговата епоха вероятно наистина са се биели за жени и със сигурност тигърският му инстинкт подсказваше да прогони другите мъжкари. Онова, което не бях очаквала, беше реакцията на Ли. Кой е знаел, че му пука толкова много, помислих си. Ако Ли просто беше скъсал с мен, това щеше да направи ролята ми в тази малка драма много по-лесна. Може би двамата ще се убият взаимно в течение на историята и накрая всички ще умрат, като в „Хамлет“.

 

 

Когато влязохме в часа по ушу в четвъртък, Ли и Рен, изглежда, бяха сключили негласно споразумение да не се гледат.

Курсистите ги наблюдаваха предпазливо, но накрая всички се успокоиха, когато не се случи нищо. И повече нито Ли, нито Рен си партнираха с мен.

Ли полагаше неимоверни усилия да ме извежда на хубави вечери и да планира изтънчени пикници. Рен се задоволяваше да се отбива и да чете с мен или да гледаме филми вкъщи. Сладко-солените пуканки се превърнаха в любимото му лакомство и Рен беше експерт в приготвянето им. Гледахме стари филми, особено „Междузвездни войни“. Той харесваше Люк и смяташе, че Хан Соло е прекалено „лошо момче“.

— Не е достоен за принцеса Леа — казваше той. Рен определено беше герой от типа „рицар в блестящи доспехи“.

 

 

В петък вечерта с Рен се канехме да гледаме поредния филм, когато си спомних, че си бях уговорила среща с Джейсън. Казах на Рен, че може да гледа филма без мен. Рен изръмжа, после си взе торбичката с пуканки и се отправи към микровълновата.

Когато слязох долу в тъмносиня рокля, с обувки с каишки до глезените и изправена коса, Рен се изправи рязко и изпусна купата с пуканки на пода.

— Защо си облечена така? Къде отиваш?

— Джейсън ще ме води на една пиеса в Портланд. Освен това, мислех, че и бездруго имаш някаква рицарска политика за ненамеса по отношение на моето излизане на срещи.

— Когато се обличаш така, ми се полага да се меся, колкото си искам.

На вратата се позвъни и когато я отворих, Рен внезапно застана зад мен да ми помогне да си облека палтото. Джейсън взе да пристъпва напред-назад много смутено. Очите му се стрелнаха към Рен.

— Ъъ, Джейсън, това е приятелят ми Рен. Гостува ми от Индия.

Рен рязко протегна ръка и се усмихна унищожително:

— Грижи се добре за моето момиче, Джейсън.

В края на изречението се долавяше съвсем ясен намек от типа „или иначе“… Джейсън преглътна с усилие.

— Ъ-хъ. Разбира се.

Избутах Рен обратно в къщата и му затворих вратата в лицето. Всъщност беше облекчение да бъда с Джейсън. Не чувствах силния натиск, който изпитвах сега с Ли и Рен. Не че те ме притискаха. Особено Рен сякаш притежаваше безкрайно търпение. Предполагам, че то идваше от тигровата му половина.

Джейсън ме заведе да гледаме „Цар Лъв“. Костюмите и декорите бяха невероятни и за частица от секундата ми се прииска с мен там да беше Рен, вместо Джейсън. На Рен щеше страшно да му хареса да види как бяха изобразени всички животни.

След представлението тълпата се изсипа на тротоара. Хората се разхождаха бавно по всички посоки през улицата, принуждавайки колите да се промъкват напред в опасни бързи движения, докато се опитваха да избутат посетителите. Възрастна дама изпусна брошурата си с програмата на театрите и точно се навеждаше да я вдигне, когато една кола зави зад ъгъла.

Без да мисля, изтичах пред жената и направих знак на колата да спре. Шофьорът удари спирачки, но не достатъчно бързо. Обувките ми с множество каишки се заклещиха в една пукнатина на паважа, докато се опитвах да се отместя. Колата ме бутна леко и аз паднах.

Джейсън дотича да ми помогне, а шофьорът излезе. Не бях пострадала лошо. Роклята и гордостта ми бяха накърнени, но ако не се броеше това, имах само няколко ожулвания и натъртвания. Един театрален фотограф притича да щракне няколко снимки. Джейсън позира с мен, в скъсаната ми рокля и с изцапаното ми лице, и съобщи името ми, като заяви, че съм героиня, задето съм спасила старата дама.

Отвратено прибирах счупената си обувка с каишки и тръгнах към колата. Джейсън говореше развълнувано за инцидента и мислеше, че снимката ми има добър шанс да се появи в списанието на театъра.

По целия път към вкъщи той бъбреше за следващия семестър и за последното парти, на което беше ходил. Когато спря пред къщата ми, не ми отвори вратата. Въздъхнах, мислейки си: Общо взето, в това поколение рицарството е мъртво. Джейсън непрекъснато местеше поглед от скъсаната ми рокля към прозорците. Вероятно изпитваше ужас, че Рен ще му се нахвърли, задето не се е грижил за мен. Обърнах се на седалката си да го погледна в лицето.

— Джейсън, трябва да поговорим.

— Разбира се, какво става?

Въздъхнах тихо и казах:

— Мисля, че трябва да спрем да излизаме заедно. Нямаме много общи неща. Но бих искала да си останем приятели.

— Има ли друг? — Очите му се стрелнаха отново към вратата.

— Така да се каже.

— Ъ-хъ. Е, ако размислиш, ще бъда наоколо.

— Благодаря, Джейсън. Ти си страхотен тип. — Малко безчувствен, но все пак не лош.

Целунах го по бузата за „довиждане“ и той потегли в доста добро настроение.

Не беше толкова лошо. Знам, че следващия път няма да се измъкна толкова лесно.

Влязох в къщата и намерих нова бележка да лежи на кухненския плот до купичка, пълна с приготвени в микровълновата фурна пуканки.

Никога не губиш, когато обичаш. Винаги губиш, когато потискаш чувствата си.

Барбара Де Анжелис

Долавям конкретен лайтмотив тук. Сграбчих една диетична сода и купата с пуканки и бавно тръгнах да се качвам по стълбите, носейки счупените си обувки.

Един повален. И остава един.