Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (1)

Пролог
Прибиране у дома

Вкопчих се в кожената седалка и почувствах как сърцето ми се сви, когато частният самолет се издигна в небето, излитайки от Индия. Бях сигурна, че ако сваля предпазния си колан, ще потъна право през пода и ще се устремя надолу в продължение на хиляди километри, падайки свободно към джунглите. Едва тогава щях отново да се почувствам добре. Бях оставила сърцето си в Индия. Усещах липсата му. Всичко, което бе останало от мен, беше изкорубена черупка, безчувствена и празна.

Най-лошото беше… че сама си причиних това.

Как бе възможно да съм се влюбила? И то в такава… сложна личност? Последните няколко месеца бяха отлетели. По някакъв начин бях преминала от работа в цирк към пътуване до Индия в компанията на тигър — който се оказа индийски принц, а оттам — към сражаване с безсмъртни създания, за да се опитам да сглобя изгубено пророчество. Сега приключението ми беше свършило и бях сама.

Трудно бе да повярвам, че само преди няколко минути се бях сбогувала с господин Кадам. Той не каза много. Просто ме потупваше леко по гърба, докато аз го прегръщах силно, без да го пускам. Накрая Кадам откопчи ръцете ми от здравата като менгеме хватка, в която го бях стиснала, промърмори няколко успокоителни думи и ме обърна към своята пра-пра-правнучка Нилима.

За щастие, в самолета Нилима ме остави на спокойствие. Не бях в настроение за компания. Тя донесе обяд, но не можех дори да мисля за ядене. Сигурна съм, че беше вкусно, но имах чувството, че обикалям около ръба на яма с подвижни пясъци. Всеки миг можех да бъда всмукана надолу в бездна от отчаяние. Последното, което исках, беше храна. Чувствах се изчерпана и безжизнена като смачкана опаковка от подарък след Коледа.

Нилима отнесе яденето, а после се опита да ме изкуши с любимата ми напитка — леденостудена вода с лимон, — но аз просто я оставих на масата. Взирах се в чашата кой знае колко дълго, гледайки как влагата избива в мънистени капчици отвън и бавно се стича надолу, правейки локвичка около дъното.

Опитах се да поспя, да забравя всичко поне за няколко часа — но тъмното, изпълнено с покой забвение ми убягваше. Мисли за моя бял тигър и вековното проклятие, което го бе впримчило, се надбягваха из ума ми, докато се взирах в пространството. Гледах празната седалка на господин Кадам срещу мен, хвърлях погледи навън през прозореца или наблюдавах примигваща светлина на стената. От време на време впервах поглед в ръката си, към мястото, където лежеше невидима изрисуваната от Фет татуировка с къна.

Нилима се върна с MP3 плейър, пълен с хиляди песни. Няколко бяха от индийски музиканти, но повечето — от американци. Превъртях списъка, за да намеря най-тъжните песни за раздяла. Пъхнах слушалките в ушите си и натиснах „Play“.

Отворих ципа на раницата си, за да извадя юргана на баба, спомняйки си едва тогава, че бях увила Фаниндра в него. Отдръпвайки краищата му, зърнах златната змия, подарък от самата богиня Дурга, и я оставих до мен върху страничната облегалка на креслото. Омагьосаното бижу се беше навило на кълбо, почивайки си, или поне така предположих. Потрих гладката й, златна глава и прошепнах: „Само теб си имам сега“.

Разстелих юргана върху краката си, облегнах се в наклоненото назад кресло, загледах се в тавана и се заслушах в песен, наречена „Един последен плач“. Оставяйки мелодията да звучи меко и приглушено, сложих Фаниндра на скута си и погалих блестящите пръстени. Зеленото сияние от изработените от скъпоценни камъни очи на змията меко осветяваше кабината на самолета и ме успокояваше, а музиката изпълваше празнината в душата.