Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (8)

7. Отново на училище

На другата сутрин Рен се обади да разбере дали можем да закусваме заедно. Казах „да“ и затворих телефона. Тялото ме наболяваше доста от падането, затова глътнах няколко аспирина и си взех горещ душ.

Мирисът на препържени палачинки се понесе нагоре по стълбите. Отидох при Рен в кухнята. Беше сложил бекон, който цвъртеше на печката, и бъркаше яйца в голяма купа. Престилката ми с къдрички беше вързана около кръста му. Гледката беше забележителна.

— Щях да сляза да ти помогна, Рен — казах и махнах прегорялата му палачинка от тигана.

— Исках да те изненадам.

— Това наистина си е изненада — засмях се и го смених на „поста“ му при печката. — За какво е фъстъченото масло?

— Палачинки с фъстъчено масло и банани, разбира се.

Засмях се:

— Наистина ли? И как ти хрумна това творение?

— Проба и грешка.

— Добре — съгласих се примирено. — Но трябва да опиташ и няколко палачинки по моя начин, с добавени парченца шоколад.

— Дадено.

След като приготвих купчина палачинки, достатъчно висока да удовлетвори Рен, седнахме да ядем. Той отхапа голяма хапка от своята.

— Е? Какво мислиш?

— Отлично. Но ще са още по-хубави с фъстъчено масло и банан.

Пресегнах се да взема сиропа, разкривайки дългата, пурпурна синина на ръката си. Рен докосна предпазливо ръката ми.

— Какво е това? Какво ти се е случило?

— Какво? О… това ли. Снощи ме удари една кола.

— Какво?

— Опитвах се да предпазя една стара дама да не бъде ударена от задаваща се кола, която вместо това бутна мен. Паднах.

Рен моментално скочи от високото си столче и започна да ме мушка и побутва, като внимателно опипваше костите ми и въртеше ставите ми.

— Къде те боли?

— Рен! Наистина, добре съм. Само няколко порязвания и ожулвания. Оу! Не бутай това! — Плеснах ръката му, за да я отдръпне. — Стига, Рен! Не си ми лекар. Това са само няколко обикновени подутини и синини. Освен това, Джейсън беше там с мен.

— И него ли го удари колата?

— Не.

— Тогава не е бил там с теб. Следващия път, когато го видя, ще получи няколко подутини и синини като тези, за да може наистина да ти влезе в положението.

— Рен, спри да заплашваш. А и бездруго няма значение, защото му казах, че не искам да го виждам повече.

Рен се подсмихна самодоволно:

— Хубаво. Въпреки всичко, това момче все пак трябва да научи някои неща.

— Е, ти не си човекът, който трябва да го научи, и точно заради това на мен се пада да избера филма. Смятам да избера най-момичешкия филм, който мога да намеря.

Той изсумтя, промърмори нещо за съперници, синини и момичета и се зае отново с палачинките си.

След закуска Рен ми помогна да разчистя, но наказанието на досадния всезнайко, който все настояваше да ми казва какво да правя, още не беше изтекло. Пъхнах филма в плейъра, седнах до него с широка усмивка на лицето и зачаках да почне да се гърчи от неприязън. Започна претенциозната встъпителна мелодия към „Звукът на музиката“ и аз се изкикотих, знаейки, че той ще страда през следващите няколко часа. Проблемът беше… че на Рен много му хареса. Той обгърна с ръка раменете ми и се заигра с панделката в края на плитката ми. Започна да тананика в тон с „Еделвайс“ и „Моите любими неща“. Остави филма на „Пауза“, извади мандолината си и засвири австрийската песен. Мандолината имаше по-екзотичен звук от китарата във филма.

— Прекрасно е! — възкликнах. — Откога свириш?

— Заех се отново, след като ти си тръгна. Винаги съм имал добър музикален слух и майка ми често ме молеше да свиря.

— Но много бързо усвои тази песен. Чувал ли си я преди?

— Не. Просто винаги съм умеел да чувам нотите и знам как да ги изсвиря.

Той засвири „Моите любими неща“, а после песента се промени и се превърна в тъжна, но прекрасна мелодия. Затворих очи, облегнах глава на дивана и почувствах как музиката ме повежда на пътешествие. Песента започна мрачно, сурово и самотно, после премина в нещо, изпълнено е надежда и сладост. Имах чувството, че сърцето ми бие в съзвучие с песента. Емоциите връхлитаха и преминаваха през мен, докато песента разказваше своята история. Краят беше меланхоличен и тъжен. Късаше ми сърцето. И точно тогава той спря.

Примигнах и отворих очи:

— Какво беше това? Никога преди не съм чувала нещо подобно.

Рен въздъхна и внимателно остави мандолината на масата.

— Написах го, след като си тръгна.

— Ти си написал това?

— Да. Нарича се „Келси“. То е за теб… за нас. Това е съвместната ни история.

— Но свърши тъжно.

Той прокара ръка през косата си:

— Така се чувствах, когато си отиде.

— О! Е, нашата история още не е напълно приключила, нали? — Плъзнах се до Рен и обвих ръце около врата му.

Той ме стисна, притисна лице към врата ми, прошепна името ми и каза:

— Не. Определено не е приключила още.

Отметнах косата от челото му и казах тихо:

— Прекрасно е, Рен.

Той ме прегърна много здраво. Сърцето ми заби по-бързо. Вгледах се в живите му сини очи, после в съвършено изваяните му устни и със силата на волята си го призовах да ме целуне. Той наведе глава по-близо, но спря точно преди да докосне устните ми със своите. Вгледа се изучаващо в изражението ми, повдигна вежда и се извърна.

— Какво има? — попитах.

Той въздъхна и прибра един кичур коса зад ухото ми.

— Няма да те целувам, докато излизаме на срещи. Искам да си с бистър ум, когато избереш мен. Коленете ти омекват, когато те докосна, камо ли пък когато те целувам. Отказвам да се възползвам от това. Обещание, дадено в момент на страст, не е трайно и не искам да имаш никакви съмнения или съжаления относно това да живееш с мен.

— Чакай малко — ахнах невярващо. — Нека изясня това. Няма да ме целуваш, защото мислиш, че целувките ти ме опияняват твърде много, за да мисля разумно? Че ще бъда неспособна да взема „информирано решение“, ако припадам от страст по теб?

Той кимна предпазливо.

— Всичко това от остарялото ти изучаване на ритуалите за ухажване ли идва? Защото много от тези предложения за излизане на срещи са излезли от мода.

— Знам това, Келси. — Той прокара ръка през косата си. — Просто по никакъв начин не искам да те притискам да избереш мен.

Гневно скочих от дивана и започнах да обикалям в кръг.

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувала! — Отидох до кухнята да си взема една сода и осъзнах, че съм бясна и че част от гнева ми произтичаше от факта, че той не беше твърде далече от истината. Наистина ми омекваха коленете всеки път, когато ме докоснеше.

Внезапно се почувствах като пионка в някоя от игрите за маса на Ли. Е, в тази игра могат да участват двама. Реших да отвърна. Ако щеше да се води война за любовта ми, тогава защо не можех и аз да бъда боец? Момичетата имат уникален арсенал от оръжия, размишлявах, докато планирах бойната си стратегия. Реших, че от този момент нататък ще подложа на изпитание устойчивостта на Рен. Щях да накарам Рен да ме целуне.

Незабавно приведох плана си в действие. Върнахме се към филма и аз сгуших глава на рамото на Рен, с устни само на сантиметри от неговите, и започнах да описвам малки кръгове по опакото на ръката му. Агресивността ми го изнервяше. Той непрекъснато се присвиваше конвулсивно и променяше позата си, но не ме пускаше, нито правеше някакъв по-нататъшен ход.

След филма Рен внезапно обяви, че срещата ни е приключила. Това ми хареса. Балансът на силите се беше променил.

Прокарах пръсти по мускулестия му бицепс, после започнах да очертавам сърчица по ръката му над лакътя и се нацупих:

— Часовете ти в човешки образ са толкова кратки. Не искаш ли да бъдеш с мен?

Той докосна лицето ми:

— Повече, отколкото искам да дишам.

Не можах да се сдържа; олюлях се и се озовах в обятията му.

Той ме улови и ме разтърси леко:

— Няма да те целуна, Келси. Не искам да си объркана по отношение на желанията си. Разбира се, ако ти избереш да ме целунеш, няма да се съпротивлявам много.

Оттласквайки се от него, промърморих:

— Ха! Е, дълго време ще има да чакаш за това, мистър. — Опрях юмруци на хълбоците си и се засмях: — Тази новина сигурно е шокираща за мъж, който винаги получава каквото иска.

Той промъкна ръце около талията ми и ме притегли към гърдите си, после сведе устни така, че бяха на сантиметри от моите:

— Не… каквото искам… най-много.

Поколеба се за минута, чакайки ме да предприема нещо, но аз не го направих. Бях твърдо решена да го накарам да ме целуне пръв. Вместо това му се ухилих и зачаках. Бяхме вкопчени в безмълвна борба на воли.

Най-накрая той се отскубна:

— Прекалено изкушаваща си като цяло, Келси. Срещата приключи.

Изведнъж нищо на света не беше толкова важно за мен, колкото да спечеля тази война на воля с Рен.

Накланяйки се по-плътно, запърхах невинно с мигли и с най-прелъстителния глас, който успях да докарам, попитах свенливо:

— Абсолютно сигурен ли си, че трябва да си тръгнеш?

Почувствах как хватката му се затяга, а пулсът му се забързва. Той обгърна бузата ми с длан. Надявайки се да го тласна през ръба, поставих длан върху неговата и положих топла целувка върху дланта му. Закачливо докосвайки дланта му с устни, чух как той накъсано си поема дъх. Нямах представа, че реагира на мен по този начин. Това ще бъде по-лесно, отколкото си мислех.

Стиснах леко ръката му и тръгнах към стълбите, чувствайки погледа му върху себе си. Изпълнявайки най-доброто си превъплъщение на Скарлет О’Хара, се обърнах за последен път и казах:

— Е… Тигре, ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. — Прокарах пръсти по перилото на парапета и продължих нагоре по стълбите.

За нещастие, Рен не ме последва. Бях си представяла как ще изиграе ролята на Рет Бътлър и, неспособен да се сдържи, ще ме грабне в обятията си и ще ме понесе нагоре по стълбите в драматична зрелищна проява на страст. Рен обаче ме стрелна с развеселено изражение и си тръгна, затваряйки тихо вратата след себе си.

Да му се не види! Притежава повече самоконтрол, отколкото си мислех.

Нямаше значение. Това беше просто дребно препятствие. Прекарах остатъка от деня в обмисляне на идеи. Как хващаш неподготвен един много стар, много бдителен тигър? Използвай слабостите му: храна, женски хитрости, поезия и прекалена склонност към закриляне. Горкият тип няма да има никакъв шанс.

На другата сутрин отворих „забранената“ някога страна на дрешника, избрах тъмносиня дълга жилетка от усукани плетени нишки, пола с щампи, тънък колан, и високи кафяви ботуши. Изправих си косата и обърнах специално внимание на грима си, най-вече на прасковения гланц за устни.

След това приготвих на Рен гигантски сандвич „Дагууд“ — и пъхнах бележката вътре. Играта на поезия може да се играе от двама, помислих си самодоволно.

Душа, която може да говори чрез очите, може да целува само с един поглед.

Густаво Адолфо Бекер

Когато се отби да ме вземе за урока, той ме огледа от глава до пети и каза:

— Изглеждаш прекрасно, Келс, но няма да стане. Разкрита си.

Помогна ми да си облека палтото, а аз отвърнах невинно:

— Не знам за какво говориш. Кое няма да стане?

— Опитваш се да ме накараш да те целуна.

Вдигнах усмихнато лице към него и казах смирено:

— Хайде сега, едно момиче не бива да разкрива всичките си тайни, нали?

Той се приведе към мен, притисна устни към ухото ми и прошепна с кадифен глас:

— Добре, Келс. Запази си тайните. Но те наблюдавам. Каквото и да е това, което си мислиш, че се опитваш да направиш, няма да свърши работа. Аз също все още крия един-два номера в ръкава си.

Рен ме остави сама цял следобед. Пъхнах нова бележка в чантата му с вещи за гимнастическия салон, докато излизаше от колата преди урока по ушу.

Когато в топъл, нежен мрак душа с душа се срещне пак.

Пърси Биш Шели

Седях на пода, правейки упражнения за разтягане, когато го видях да измъква бележката от чантата си. Изчете я няколко пъти, а после вдигна поглед и привлече вниманието ми. Срещнах пламналия му поглед с невинно ухилване и щастливо помахах на Дженифър, когато тя прекоси стаята.

У дома в гаража ни, Рен ми отвори вратата. Но вместо да ми помогне да изляза, се наведе и изръмжа тихо. Устните му лекичко докоснаха чувствителната кожа под ухото ми. Гласът му беше прелъстителен, опасен.

— Предупреждавам те, Келси. Аз съм изключително търпелив човек. Дълго съм се упражнявал да дебна врага. Животът ми като тигър ме е научил, че постоянството и старанието винаги се отплащат. Смятай се за предупредена, priyatama. На лов съм. Подуших следата ти и няма да бъда възпрян по пътя си.

Той се отдръпна и протегна ръка да ми помогне да изляза. Пренебрегнах я и тръгнах към къщата си с вдървен гръб и треперещи крака. Чух тихия му смях да се носи по лекия вятър, докато той изчезваше в собствената си част от къщата.

Подлудяваше ме. Изкушавах се да разбия вратата и да му се метна, но отказвах да се предам. Аз щях да го подмамя този път. Той щеше да е онзи, който да умолява за милост, не аз.

 

 

Скоро открих, че войната на нерви между Рен и мен беше изтикала Ли в най-далечното ъгълче на ума ми. Всеки път, когато бях с Ли, умът ми се отнасяше надалече, планирайки начини да прелъстя Рен. Беше толкова очевидно, че даже Ли забеляза.

— Земята вика Келси. Сега ще забележиш ли съществуването ми? — попита напрегнато Ли една вечер по време на един от любимите си филми с бойни изкуства.

— Какво искаш да кажеш?

— Келси, през последната седмица просто действаш като автомат. Изобщо не си тук.

— Ами… Вече се върнах на училище и домашните ме разсейват.

— Не са домашните ти, Келси. А той.

Мигновено изпитах угризения. Ли не беше направил нищо лошо и най-малкото, което можех да направя, беше да му обръщам внимание.

— Съжалявам, Ли. Не си давах сметка, че те пренебрегвам. Напълно си прав. Сега съм тук с теб, сто процента. Кажи ми пак защо този филм е класика.

Ли се вгледа изучаващо в лицето ми за минута, а после започна да обяснява за „Змия в сянката на орела“, дебютният филм на Джеки Чан. Наистина ми беше интересно и той сякаш се успокои от това.

Остатъкът от вечерта премина гладко, но се чувствах виновна заради Ли. Не му отделях вниманието, което заслужаваше. По-лошото беше, че ми се искаше Рен да беше гледал филма с нас.

Когато тази вечер се прибрах късно от срещата си, залепих бележка върху свързващата врата откъм страната на Рен:

С една целувка дълга моята душа изпи през устните ми той, докато утрото се къпеше в роса.

Алфред Лорд Тенисън

Рен не ме беше целувал от три седмици и си помислих, че губя сили повече, отколкото той. Бях опитала всичко, за което можах да се сетя, а все още не бях получила дори лекичко докосване по разранената устна. Нямах какво да покажа за многото си седмици на усилия. Вече притежавах цяла колекция от червила и гланцове за устни и бях пробвала безрезултатно абсолютно всичките.

В часа по ушу той извади от чантата си друга бележка, изчете я и повдигна вежда в моята посока. Тази беше най-многозначителната, която му бях дала, и нарочно я бях запазила за последно. Тя беше последният ми отчаян опит.

Една целувка дай ми и към нея още двайсет прибави,

а сетне пък към тези двайсет — още сто.

Хиляда — към стотиците и тъй, целувай ме безспир,

та тез хиляда милион да станат.

А него утрои и сториш ли това,

отново ти целувка положи там, откъдето почнали сме най-напред.

Робърт Херик

Рен не каза нищо, а ме погледна с изпепеляващ, напрегнат поглед. Дръзко отвърнах на погледа му и почувствах как между нас започва да искри напрегната, изпълнена със статично електричество връзка. Тя ни обвързваше и прогаряше дупка през корема ми, макар да бяхме в противоположни краища на стаята. Не можех да откъсна очи от него, а той, изглежда, страдаше от същото.

Внезапно Ли обяви, че отново ще правим упражнения за поваляне на противника, които беше избягвал по време на първия си урок с Рен. Този път Ли и Рен щяха да демонстрират движенията пред нас. Ли инструктира всички ни да седнем облегнати на стената. Рен неохотно откъсна очи от моите и се премести да застане с лице към противника си.

Двамата мъже започнаха да обикалят в кръг един около друг. Ли направи първото движение — удар с крак със завъртане назад, за да покаже какво може и да се приближи, но Рен грациозно го блокира. Ли пристъпи от крак на крак и светкавично се озова зад коляното на Рен, после замахна да го удари с юмрук в гърдите. Рен се измести надясно, така че Ли не улучи, и блокира удара с длан. След това Ли си послужи със сложна лъкатушеща маневра, постави едната си ръка на пода и атакува с движение с крак, имитиращо отваряне и затваряне на ножица. Рен сграбчи стъпалото на Ли и го изви, събаряйки силно Ли по корем. Ли се изтърколи гневно от хватката му и отвърна с поредица юмручни удари. Рен го блокираше високо, ниско и дори назад, успешно неутрализирайки атаките му.

Ли осъзна, че не стига доникъде. Престори се, че замахва с юмрук, за да сграбчи ръката на Рен, и дръпна силно, за да може да нанесе удар със задната част на крака в лицето, но Рен го дръпна така, че Ли изгуби равновесие и падна отново на рогозката. Той нанесе удар със стъпало, изправи се да застане с лице към Рен и те отново започнаха да обикалят в кръг.

— Наистина ли искаш да продължим това? — попита Рен. — Доказа, че си добър боец.

— Нищо не се опитвам да докажа. — Ли се ухили. — Просто исках да ти попреча да мяташ влюбени погледи към моето момиче. — Той понечи да нанесе бърз двоен юмручен удар в гърдите на Рен. Рен просто улови китките на Ли и ги изви навън. Ли нададе вой и отстъпи. Налетя отново с удар с крак напред в лицето на Рен.

Рен сграбчи петата му:

— Тя още не е решила чие момиче е. — Вдигна ръце и хвърли Ли, преобръщайки го надолу с главата. — Но ако бях човек, който си пада по басовете, нямаше де сметна, че имаш твърде добри шансове.

Ахнах, обзета от възмущение и объркване. Рен се обърна да ме погледне. Виждайки, че се е разсеял, Ли сграбчи ръцете на Рен изотзад и го бутна — движение, което обездвижваше повечето хора. Без миг колебание Рен затича към една стена, с Ли, все още държащ ръцете му, и се преметна над него във въздуха.

Когато се приземи, направи бързо движение с китки, успешно разменяйки позите на двамата. Сега лактите на Ли бяха насочени във въздуха, докато Рен леко го бутна надолу. Когато Ли ахна от болка, Рен бързо го пусна. Ли се извъртя и се измъкна, и се опита отново да подкоси краката на Рен, но Рен скочи, изви се и с лекота прикова Ли към пода.

Дженифър ме погледна нервно и сграбчи ръката ми. Ли беше разярен. Избърса уста и процеди: „Остави ме аз да се тревожа за шансовете си“. Извъртя се и ритна, улучвайки Рен в гърдите. Силата на удара накара и двамата да отстъпят няколко крачки назад. Ли подметна заядливо:

— Поне не съм я изоставил и не съм си тръгнал.

Сега движенията бяха твърде бързи, за да ги различа. Виждах юмручни удари, блокиране на удари с цяла ръка, извъртания с отстъпване назад, удари с пета и блокиране на удари с крак.

В един момент Рен затича към Ли и направи сложно въздушно салто с присвити крака, изви се два пъти и преметна Ли изцяло във въздуха. Докато се спускаше, сложи длан върху гърба на Ли и използва инерцията, за да го бутне по лице на рогозката. Класът започна да ръкопляска и да подвиква насърчително.

Рен притисна ръка към гърба на Ли, задържайки го неподвижен, и изръмжа тихо:

— Не. Но ще го направиш. Тя е моя.

Рен го пусна да се изправи, а след това Ли се превърна в побеснял бик и се нахвърли на Рен с всичка сила. По лицето му се лееше пот и той дишаше тежко. Нападаше още по-ожесточено от преди, а Рен също доста се оживи. Ли най-после получи няколко юмручни удара. Чувствах се унижена, че се биеха заради мен. Публично. В същото време обаче не можех да откъсна очи от тях.

Ли беше сила, с която човек трябваше да се съобразява. Очевидно беше много опитен. И въпреки това, между него и Рен имаше огромна разлика. Беше почти сякаш се движеха с две различни скорости.

Гледах как Рен се бие. Всъщност щеше да ми е невъзможно да извърна поглед. Всяко движение беше прекрасна гледка. Открих, че съм омагьосана от пресметнатия контрол и сила, които демонстрираше. Беше просто великолепен. Боец, достоен за тигъра, чийто образ приемаше.

Бях бясна, че имаше дързостта да предяви правата си върху мен пред всички. И въпреки това, в същото време тайно се вълнувах, задето ме желаеше толкова ожесточено. Той наистина бе ангел-воин. Моят ангел-воин, помислих си собственически.

Сега мъжете се обзалагаха. Изражението на лицето на Дженифър бе възторжено и ръката й потрепваше нервно върху гърлото и устата. След петнайсетина минути упорита и безуспешна борба Ли спря, задъхвайки се от усилие, и разпусна класа.

Опитах се да поговоря с него, но той ме отпрати с махване на ръка и грабна една хавлиена кърпа, за да си покрие главата.

 

 

Следващата седмица Ли не ми се обади, нито ме покани на някакви срещи. След часа по ушу в петък ме помоли да поговорим и каза на Рен, че ще ме закара у дома. Рен кимна и си тръгна мълчаливо. От схватката насам бяха странно вежливи един към друг.

Ли седна и потупа рогозката до себе си:

— Келси, трябва да те попитам нещо и искам да отговориш честно.

— Добре.

— Защо напусна Рен?

Размърдах се смутено:

— Напуснах го, защото… не сме подходящи един за друг.

— Какво имаш предвид?

Останах мълчалива за момент, а после отвърнах:

— Има няколко причини. Но главната е, че… трудно е за обяснение. Първо, той е прекрасен, а аз… не съм. Освен това е много богат. Всъщност произхожда от кралска фамилия. Принадлежи към различна култура и минало и не е излизал много на срещи, и…

— Но, Келси, ние двамата също сме от различни култури и произход, а това не те притесняваше. Да не би семейството му да не те харесва?

— Не. Родителите му са починали. Брат му ме харесва. — Заизвивах ръце в скута си. — Предполагам, всичко се свежда до това как си мисля, че той ще се опомни и ще проумее, че не съм принцеса. Мисля, че ще бъде разочарован, ако избере мен. Само въпрос на време е да осъзнае това и да ме зареже заради друга, по-достойна жена.

Ли се обърна към мен, със слисано изражение:

— Значи ми казваш, че си го напуснала, защото си смятала, че е твърде добър за теб?

— В общи линии, да. Щеше да се вкара в капан с мен и нямаше да бъде щастлив.

— Дава ли вид, че е нещастен в близост до теб?

— Не.

Ли каза замислено:

— Келси, колкото и убийствено болезнено да ми е да кажа това, Рен ми прави впечатление на много внимателен, грижовен човек. Докато се биехме, използвах всеки мръсен номер и умение, с които разполагах, а той едва отвръщаше на ударите ми. Очевидно имаше предимство. Уменията му надминават всичко, което съм виждал преди. Сякаш е учил при най-добрите майстори.

Вероятно е точно така.

— По време на схватката той всъщност поемаше удари, за да не пострадам аз. Това показва не само невероятно умение, но и удивителна предвидливост.

Свих рамене:

— Вече знаех, че е добър боец.

— Не, не разбираш какво имам предвид. За да усъвършенстваш такова умение, да се биеш така, е нужна дисциплина. Той можеше да ме размаже на пода, но не го направи. — Той се засмя иронично. — През половината време дори не ме наблюдаваше! Гледаше теб, загрижен за реакцията ти. Дори не обръщаше внимание на типа, който сериозно се опитваше да го убие.

— Какво се опитваш да кажеш, Ли?

— Опитвам се да кажа, че човекът е отчаяно влюбен в теб. Това е очевидно за мен и за всички останали. И ако ти го обичаш, трябва да му кажеш. Страховете ти, че ще те напусне, не си пасват с характера му. Както казах, той е типът мъж, който взима решения и се придържа към тях. У него няма нищо, което да ме кара да мисля, че не е абсолютно искрен.

— Но…

Ли взе ръцете ми в своите и ме погледна в очите.

— Келси. Той вижда само теб.

Сведох поглед към ръцете си.

— А колкото до това, че не си достатъчно добра за него, всъщност е обратното. Той не е достатъчно добър за теб.

— Просто така си говориш.

— Не. Не, не го казвам просто така. Ти си невероятна и сладка, и красива, и той ще бъде късметлия да те има.

— Ли, защо правиш това?

— Защото… искрено харесвам този човек. Уважавам го. И защото мога да видя, че чувствата ти към него са много по-силни, отколкото чувствата ти към мен. По-щастлива си с него.

— Щастлива съм и с теб.

— Да, но не е същото. Върви вкъщи при него, Келси. Очевидно го обичаш. Кажи му това. Дай му шанс. — Той се изкиска тихо: — Но не забравяй да му кажеш, че аз съм по-големият мъж, който си е тръгнал. — Той се пресегна и обви ръце около мен в мечешка прегръдка. — Ще ми липсваш, Келси.

Нещо в мен щракна и перспективата ми внезапно се промени. Беше време да оставя Ли да си върви. Не беше честно да продължавам да го подлагам на това. Сърцето ми никога нямаше да му принадлежи; дълбоко в себе си бях знаела това от известно време. Използвах го като емоционална патерица. Цялата ми връзка с него се беше превърнала в оправдание, за да мога да отлагам да се изправя пред Рен. Независимо дали в крайна сметка щях да остана с Рен, или не, знаех, че това трябваше да бъде краят за Ли и мен.

Обзета от емоция, отвърнах на прегръдката му.

— И ти ще ми липсваш. Ти беше добър към мен и добър за мен. Няма да те забравя. Благодари на момчетата от мое име, че ме научиха да играя.

— Разбира се. Хайде. — Той се изправи и ми помогна да стана, целувайки ме лекичко по бузата. — Да те приберем вкъщи. И, Келси?

— Да?

— Ако той някога все пак те напусне, кажи му, че ще дойда да го търся.

Засмях се унило:

— Съжалявам, че те подложих на това, Ли.

Той сви рамене:

— Заради теб си струва. Имам тайно подозрение, че ако те бях принудил да си разкриеш картите, когато той се появи, и бездруго щеше да избереш него. Така поне успях да се задържа наоколо малко по-дълго.

— Не беше честно към теб.

— Някой не беше ли казал, че в любовта и войната всичко е честно? Това беше малко любов, смесена с малко война. Не бих я пропуснал за нищо на света.

Взех ръката му в своите и я стиснах.

— Някой ден ще направиш някоя жена много щастлива, Ли. И се надявам този „някой ден“ да дойде скоро.

— Е, ако случайно имаш някъде сестра близначка, изпрати я насам.

Засмях се, но ми идваше да заплача.

Ли ме откара вкъщи. И двамата мълчахме и аз си мислех за това, което беше казал. Имаше право. Рен наистина беше внимателен, грижовен човек. Бе разполагал с цели столетия да помисли какво иска. И по някаква причина искаше мен. Знаех дълбоко в себе си, че ме обичаше и никога не би ме оставил. Знаех също и че ако бях избрала някой друг, той щеше винаги да е наоколо, за да се грижи за мен, ако имах нужда от него.

Чувствата ми към него никога не бяха подлежали на съмнение. Ли беше прав. Трябваше да му кажа. Да му кажа, че съм направила избора си.

Умишлено се опитвах да прелъстя този мъж от няколко седмици, а сега, когато най-сетне щях да получа каквото исках… бях нервна. Решителността ми се разколеба. Внезапно се почувствах уязвима, крехка. Мислите ми бяха непоследователни и разбъркани. Какво трябва да кажа?

Когато спря колата, Ли ме пусна да изляза и сериозно ме окуражи още веднъж:

— Кажи му, Келси. — Прегърна ме за миг, а после потегли. Стоях пред вратата твърде много минути, мислейки си какво щях да кажа.

Вратата се отвори и Рен излезе да застане до мен. Краката му бяха боси и още беше с тениска без ръкави и белите панталони от урока по ушу. Погледна ме сериозно в лицето и въздъхна нещастно:

— Какво да ми кажеш, Келс?

Надменно попитах:

— Чу го, нали?

— Да. — Лицето му беше изопнато, предпазливо. Внезапно осъзнах, че си мислеше, че ще избера Ли.

Той прокара ръка през косата си:

— Какво би искала да ми кажеш?

— Бих искала да ти кажа, че направих избора си.

— Това го схванах.

Посегнах нагоре и обвих ръце около врата му, но той остана вдървен и неподатлив. Надигнах се на пръсти, за да се доближа. Той въздъхна, посегна надолу да обвие ръце около мен и ме вдигна. Притисна уютно тялото ми към твърдите си като скала гърди, докато краката ми кръжаха на няколко сантиметра във въздуха. Прошепнах меко в ухото му:

— Избирам теб.

Той застина… после отдръпна глава назад да ме погледне в лицето:

— Значи в такъв случай Ли…

— Е извън картинката.

Той ми хвърли блестяща усмивка, която освети тъмната нощ:

— Значи тогава ние…

— Можем да бъдем заедно.

Придърпах главата му по-близо и го целунах нежно. Той се отскубна, за да се вгледа изненадано в лицето ми, а после ме стисна здраво в прегръдките си и отвърна на целувката ми. Но това не беше нежна, сладка целувка. Беше гореща, разтапяща, изпепеляваща.

Има много различни видове целувки. Има страстна целувка за „сбогом“ — като онази, с която Рет целуна Скарлет, когато потегли на война. Целувката от типа „Не мога наистина да бъда с теб, но ми се иска да бъда“ — като със Супермен и Лоис Лейн. Има я първата целувка — целувка, която е нежна и колеблива, топла и уязвима. А после, има я целувката на притежанието — което беше начинът, по който Рен ме целуна сега.

Тя отиваше отвъд страстта, отвъд желанието. Неговата целувка беше изпълнена с копнеж, нужда и любов, като всички онези други целувки. Но тя беше също и изпълнена с обещания и клетви, някои от които ми се струваха сладки и нежни, докато други сякаш бяха опасни и вълнуващи. Рен ме превземаше. Предявяваше правата си върху мен.

Сграбчи ме така дръзко, както тигър улавяше плячката си. Нямаше измъкване. А и аз не исках да се измъкна. С радост щях да умра в хватката му. Бях негова. И той се постара да го разбера. В сърцето ми избуяха хиляда прелестни цветя, всичките — тигрови лилии. И разбрах със сигурност, по-силно от всичко, което бях изпитвала някога преди, че сме един за друг. Той най-сетне повдигна глава и промърмори в устните ми:

— Вече адски отдавна е време, жено.