Лариса Йон
Безгранично удоволствие (6)

Пет

Двамата пресякоха без повече приключения подземния паркинг. Но едва седнали в сребристото, скромно на вид спортно БМВ, Ейдолон сложи в ръката на Тейла някакъв камък. И в същия миг тя ослепя напълно. Въпреки че напрегна цялата си воля и желание, не можете да разтвори пръстите си.

Кожата й стана лепкава от пот.

— Какво направи с мен?

— Действието на камъка е само временно. Ще взема артефакта веднага след като се отдалечим от болницата.

Автомобилът потегли и притисна Тейла към седалката — машината явно се движеше по наклонената рампа към излаза на паркинга. След като БМВ-то излезе на равна повърхност, Той се замисли дали заклинанието на „Убежището“ все още беше в сила, но после реши, че не е много удачна идея да се сбие с Ейдолон докато той шофираше, а тя беше сляпа.

В миришещото на скъпа кожа купе настъпи тишина. Тей започна да потропва в такт с крак. Потропа с пръсти по подлакътника. Прехапа устни.

Всичко, за което се сещаше, само и само да съхрани дишането си равно и спокойно, макар че й се искаше с всички сили да се бори с тъмнината, тишината и неизвестността.

— Трябваше да ти бия успокоително.

— Уверена съм, че скоро ще съжалиш, че не си го направил. — Например, когато му прережеше гърлото при първа възможност.

— Вече съжалявам.

В този миг на Тейла ужасно й се прииска да го изпепели с поглед.

— Не съжаляваш ли за още нещо? Че ме спаси? Не мога да разбера, защо не ми разреши да умра?

— Аз съм лекар.

— Глупости.

— Не съм лекар?

— Ти си демон, умнико, така че само не ми казвай, че Хипопотамовата клетва означава нещо за теб.

— Хипократовата. И да, не означава.

— И първо, това беше сарказъм, а второ — ти не отговори на въпроса ми.

Тей усети как автомобилът рязко се поднесе на завоя и Ейдолон се напрегна по-силно, отколкото трябваше при тази маневра.

— Аз не съм задължен да отговарям на въпросите ти.

— Боже! — промърмори тя. — Ненавиждам демоните.

Ейдолон се изсмя и Тей потръпна от този звук.

— Не ти позволих да умреш, защото това би противоречило на правилата на болницата, които аз сам написах. И които не мога да наруша, ако не искам да загубя уважението на персонала си.

Звучеше като истина, но от друга страна, демоните можеха да лъжат толкова лесно, както убиваха.

— Знаеш ли какво си мисля?

— О, но моля те… — насмешливо произнесе лекарят. — Осветли ме.

Ама че задник!

— Мисля, че ми съхрани живота, за да получиш някаква информация за Егида. От твоя страна би било глупост да изпуснеш такъв шанс.

— Да, това беше първоначалният план. Но след като не си провесена на бодлива тел в подземие с лесно миещ се гумен под, можеш и сама да се досетиш, че планът се е променил.

По тона на доктора Тей си направи извода, че част от думите му, където се споменаваше подземие с гумен под, съответстваха на действителността. Действителност, принадлежаща на единствената книга, която стоеше в дома й на рафта — поокъсан екземпляр на роман от Стивън Кинг.

— Тези изменения свързани ли са някак си с онези глупости, за които спомена брат ти? Играй по правилата, Носителю на Справедливостта? — Когато Ейдолон не отговори, Тей реши да го притисне, защото тишината буквално я побъркваше. — Кои са Носителите на Справедливост?

— Моята бивша работа. Израснал съм сред Юдициусите.

— А-а-а. Демоните на Отмъщението.

— Демони на Правосъдието — поправи я докторът. — Демоните на Отмъщението могат да призоват, без значение демон или човек, за да отмъстят. Демоните на Правосъдието служат само на други демони — Съвета на видовете. И за разлика от Демоните на Отмъщението, преди да предприемат каквото и да било, те са задължени да разгледат делото от всички страни.

Интересно. Демоните си имаха полиция.

— И какво става след това?

— Наказанието зависи от тежестта на престъплението. Но ако ние изясним, че подалият искане за наказание е лъгал, този, когото той обвинява, сам решава какво трябва да бъде наказанието на обидилия го.

— Ние? Значи ти все още се занимаваш с това?

— Не, тъй като аз не съм Юдициус и моят дар на Носител на Справедливост не ми е бил вроден. Дариха ми го, докато си стъпя на крака.

— На теб харесвало ли ти е да бъдеш демоническо ченге?

— А ти винаги ли си толкова разговорлива?

Гей сви рамене и болничната й рубашка прошумоля.

— Има ли още нещо, с което можеш да се занимаваш? Е, освен управлението на автомобил?

Последва кратка пауза.

— Ненавиждах работата си на Носител на Справедливост. Но тъй като съм израснал в дом на Юдициуси, от мен се очакваше да се занимавам точно с това. Моят вид притежава вродена дарба към медицината, затова, след като получих диплома за лекар, веднага подадох оставка от длъжността.

— Твоят брат каза, че сте израснали поотделно. Колко братя имаш?

— Всички ли? И живите, и мъртвите?

Хм-да, странен въпрос.

— Ами… И едните, и другите.

— Общо бяха четиридесет и четири. — От поредния рязък завои Тейла залитна върху кожената седалка. — Останаха двама. Аз съм големият.

— Първородният?

— Не, преди мен от баща ми са били родени двайсет Семинуса, но само един е успял да преживее с’генезиса. Роуг беше убит преди две години. Слушай, ще млъкнеш ли, ако взема артефакта?

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Ейдолон взе камъка от ръцете й. Следобедната слънчева светлина веднага я заслепи, както тъмнината преди това.

— Очевидно слънчевата светлина за теб не е проблем.

— Да, демоните от моя вид нямат фобия от слънцето.

Ама, разбира се, това би било признак на слабост, а със сигурност уязвимост у Хелбой нямаше. Тези мускули, квадратната челюст, очите… Всичко в него излъчваше сила. Ум. Секс. Много секс. Напомняне за това беше горещата вълна, преминала през тялото на Тей.

— Ти какво, включил си парното ли? Тук е горещо като в пещ — измърмори тя.

Ейдолон се усмихна сякаш съвсем точно знаеше каква беше причината за повишаването на температурата й.

Тейла въздъхна тежко и започна да гледа през прозореца, където хората се наслаждаваха на топлия есенен ден, седяха по уличните кафета и си говореха един с друг, като дори не подозираха за ужаса, ставащ точно под носовете им. Тя не познаваше тази част на града, през която пътуваха, по се опитваше да запомни имената на улиците. Тази дяволска болница не можеше да остане скрита от очите на хората, както и от бдителното око на Егида.

— Къде живееш? — поинтересува се Ейдолон.

— Да не мислиш, че ще ти кажа.

— Инатливка. Ами, имаш време да премислиш, докато пътуваме.

— Пътуваме закъде?

— Една от медсестрите днес не е дошла на работа. Трябва да я проверя.

— Тя е човек?

— Вампир.

Тей реши да не озвучава мислите си, че вампирката отдавна би могла да е кремирана от Пазители.

Погледна към Хелбой и се замисли дали можеше да го убие толкова лесно, колкото лесно можеше да забие кол в гърдите на вампир. Разбира се, мъжът не приличаше на слабак, но всеки демон си имаше слабо място. Може би това беше татуировката на доктора? Начинът, по които рисунъкът обвиваше силната му, мускулеста ръка по цялата й дължина… до гърлото… Тей си спомни как фигурите се преплитаха, докато Ейдолон се движеше в нея, така че с увереност можеше да каже, че тя беше част от демона. И не само като мастилото, а като продължение на загорялата му кожа. Най-уязвимото място обикновено беше някаква особеност, а Тей възнамеряваше да изясни дали това е така и в случая с доктора.

— Какво означават тези символи? — Тя не можа да се сдържи и прокара пръсти по ясните линии на връхната част на рисунъка — причудливо извити люспи по гърлото му.

От устните на Ейдолон се откъсна нисък, гърлен звук.

— Ако не искаш веднага да спра и да те изчукам точно тук, по-добре си махни пръстите.

Тей отдръпна ръката си толкова бързо, че лакътят й се удари в стъклото. Ейдолон здраво стисна волана, а кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение. Той спря на сигнала на червения светофар и заговори с глас сякаш гърлото му беше продрано от шкурка:

Нарича се дерлюар, или родов отпечатък. Това е историята на моя род. Знакът на гърлото ми е моят собствен. Под него — този на баща ми. А под знака на баща ми — този на дядо ми… И така до края на пръстите. Когато срещнем демони от нашия вид, само един поглед е достатъчен, за да разберем какви се явяваме един на друг.

От факта, че Ейдолон можеше да проследи историята си десетина поколения назад, докато Тейла не знаеше дори името на баща си, душата й се сви. Най-вероятно той беше израснал щастливо в своето мило демоническо семейство; майка му е пекла шибани курабийки, а татенцето го е учило да кара колело. Детството на Тейла не беше толкова щастливо. В най-удачните си дни можеше да се разчита на някакво укритие за през нощта. На Рождество понякога й попадаха изхвърлените от някого играчки — други нямаше. Дните й преминаваха в борба с глада и криене от пияниците. О, да, имаше повод да се самосъжалява. Боже, тя от много отдавна не си беше позволявала да си спомня и нямаше да позволи на някакъв демон да промени това. Нямаше да го позволи на никого. Животът й зависеше от здравината на ключалките, зад които бяха заключени миналото й и хората от него. Никой нямаше право да ги отключва, особено доктор Зло, който в този момент седеше на седалката на шофьора. Ейдолон зави наляво, поради което мускулите на ръката му се напрегнаха и се създаде впечатление, че татуировката му започна да се извива. Ако докторът беше човек, Тей би прокарала език по всяка извивка от нея…

Стегни се, Тей! Концентрирай се! Тя и така се беше концентрирала, само че върху татуировката му. Определено трябваше да се вземе в ръце.

— И… хм… ти си се родил с тези знаци?

— Да, с изключение на моя собствен. Той се появи, когато достигнах до първия стадий на половото си съзряване.

— Първият стадий?

Ейдолон я изгледа със студен, оценяващ поглед; сякаш решаваше колко много информация можеше да й разкрие.

— Стадиите са общо два — най-накрая произнесе той. — Първият настъпва, когато демонът навърши двайсет години. Вторият — с’генезисът — когато навърши сто.

— Това е от с’генезиса, нали? Той ти обърква главата и влияе на разума ти, нали?

Значи, ето за какво говореше Шейд. Какво пък значи Хелбой беше три и половина пъти по-голям от нея.

— Каква е истинската ти форма?

— Тази.

Тей направо зяпна.

— Ти принадлежиш към демоните, които изглеждат като модели на списание „Плейгърл“? Това не е честно.

— Какво по-точно не е честно?

— Всичко. Ти си демон. Злото трябва да изглежда… зло. Грозно. Не би навредило, ако от теб вонеше… — По дяволите! Напълно достатъчно щеше да е, ако той просто не миришеше толкова добре. Въздухът беше пропит с аромата на горчив шоколад и мъж, поради което устата й се напълни със слюнка, а либидото й превключи на по-висока предавка.

— Е, аз не съм съвсем зъл.

Тей изсумтя:

— Всички демони са чисто стопроцентово зло.

— А относно полудемоните? Те също ли са зло?

— Те са отвратителни и заслужават смърт, както всеки демон.

Ейдолон се обърна и я погледна. Устните му се бяха извили в най-злобната насмешка, която Тей беше виждала някога.

— Това обещава да бъде забавно.

 

 

Доктор Джемела Ендри беше до уши в презервативи.

И точно в този момент да чуе гласа на мъжа на мечтите си беше особено унизително.

— Джем!

Тя погледна иззад огромния съд с антисептик в задната част на линейката и се усмихна. Цялата разтреперана.

През улицата към нея вървеше Кайман Морган. Пулсът на Джем туптеше в синхрон с неговата непринудена, широка крачка. Висок и строен, със силни, тренирани ръце и широка гръд, сякаш създадена, за да притиска към нея жените, той възбуждаше в Джем порочни фантазии, чисто действие не се развиваше само сред завивките. Джемела искаше да се озове с него на пода. На кухненския плот. В басейн с кипяща сяра.

Кайнан се спря на тротоара до автомобила на Бърза помощ и свали слънчевите си очила. Беше облечен както обикновено: избелели дъвки, черно кожено яке във военен стил и високи, груби боти. До Кай стоеше още един мъж, с около десет години по-млад от него.

— Здравей. — Джем показа с жест към малките жълти пакетчета, в които имаше презервативи и брошури за безопасен секс като силно се надяваше, че нейната нервозност не се е отразила в гласа й. — Да, днес явно е най-удачният ден аз и Джуди да започнем кампанията „Бъди готов“.

Джуди, отговаряща за обществената работа, махна с ръка, без дори за минута да се откъсне от заниманието си — подготовката на пакетчетата.

— Джем винаги с готовност се отказва от почивката си, ако може да я прекара като убеждава хората от необходимостта да се занимават с безопасен секс.

— Колко благородно — каза Кай и подари на Джем една от своите умопомрачителни усмивки.

Боже, той беше съвършен! Около метър и деветдесет, с къса коса и очи с цвят на нови дънки. Създаваше се впечатление, че дрехите му са шити по поръчка, за да подчертаят атлетичното му телосложение, което тя така искаше да види голо. В болницата, където Джем работеше като стажант — „Мърси Дженерал“ — Кай беше чест посетител. Неговият най-добър приятел — Денис, който беше спасил живота му, когато двамата служеха в армията — беше главен лекар на Бърза помощ. Обикновено Кай се отбиваше в болницата на път за вкъщи, но понякога имаше нужда от някаква медицинска помощ.

Той беше добър човек… Например Кай прибираше безпризорните, изкъпваше ги и им даваше шанс за по-добър живот. От Кайнан дори миришеше на добро… Не само на онзи естествен и мъжки аромат, присъщ само на него, но и на чист, свеж аромат на въздух след дъжд; миришеше така, сякаш той действително беше… достоен човек. Джем не беше срещала подобен на него в света на демоните, а и сред хората това беше изключение. Тази чистота трябваше да отблъсква, но на нея й действаше по съвсем друг начин; тя я привличаше, очароваше… И понякога заставяше демоническата същност на Джем да мечтае за това, как би развратила и опорочила Кай.

Да, демоническата половина на Джем беше истинска кучка.

— Забеляза ли, че Джем си е сменила прическата? — и Джуди хвърли раздразнен поглед към Джем, като при това пъхна в ръцете на случайния минувач пакетчето с презерватив. — Отново.

Кайнан кимна.

— Черните със синьо коси изглеждат по-добре от червените.

— Ами, постоянно ми казват, че приличам на готическия вариант на Парцалената Ани^[1].

Той се разсмя с гъст, нисък смях, който докосна всяка ерогенна зона на Джем. Джуди застина.

— Не я поощрявай. Тя изглежда като насинена готка. Това не подобава на един лекар.

— Мисля, че тя изглежда просто великолепно — отговори Кай и подмигна на Джем. — Не разрешавай на тази старица да те накара да се откажеш от това, което си — и той хвърли на „старицата“ палав поглед. — Ти трябва да се поучиш от Джем. Сигурен съм, че ще изглеждаш убийствено с кожа и вериги.

Джуди се изчерви.

— Кайнан Морган, ти си такъв ласкател. Лори знае ли за това?

— Тя затова и ме обикна. — Кай направо засвети, което ставаше винаги когато заговореше за Лори, и Джем въздъхна. Верността на Кайнан към жена му беше неговото най-привлекателно качество. Джем не можеше да си представи какво е, когато някой те обича толкова силно. Родена от смесена връзка в свят, където и демоните, и хората еднакво силно ценяха чистотата на произхода, Джем живееше самотно зад затворените врати на тези светове.

Дори собствените й родители предпочитаха да си дават вид, че Джем е чистокръвен демон. Когато нещо им напомняше за смесеното й произхождение, техните коментари й причиняваха толкова страдания, че тя мечтаеше да намери някой, кой го поне да можеше да я разбере.

Някакво сборичкване на автобусната спирка я отвлече от самосъжалението. Мъжът крещеше на хората, които чакаха там. Те се отдръпваха, мъжът отново настъпваше към тях и… изведнъж се обърна и погледна право към Джем.

— Какво гледаш, кучко? — С дръзка походка той се приближи към линейката, като цялото му излъчване показваше, че се смята за нещо повече от другите.

— Върви си по пътя, приятел — каза Кайнан; гласът му звучеше успокояващо, но в него се долавяше и предупреждение.

Мъжът извади пистолет от колана на спортните си панталони и го насочи към Кай.

— Разкарай се, готин.

Джем задържа дъха си. Тя би могла да се справи със ситуацията със собствените си сили, но за това щеше да се наложи да открие тайната, която беше най-добре да остане скрита. Приятното дай-да-се-разберем изражение върху лицето на Кай се смени с убийствено и студено. Джем изпитваше едновременно и безпокойство, и признателност за намесата му. Освен това осъзна, че за пръв път от две години, откакто се познаваха, виждаше пред себе си военния, който той е бил някога.

— Дай ми пистолета — заповяда му Кай — и ще можеш да си тръгнеш оттук сам.

— Аз не съм тъп, ти шибан…

Кайнан го удари. Рязко, така като змията се хвърля за смъртоносно ухапване. Ругатните на мъжа се смениха с хриптене, когато Кай го свали на тротоара. След секунда той стоеше над негодника, поставил крак върху врата му, а в ръцете си държеше пистолета му.

— Повикай полиция — изрече Кай със спокоен глас, докато леко разтягаше думите. Сякаш да разоръжи откачалка за него беше нещо обичайно.

Джем се втурна да изпълни командата, като закален в боя войник, следващ заповедите на командира си. Боже, тя наистина беше загубила ума си по Кайнан. Ченгетата явно не бяха далеч, защото едва беше успяла да завърши разговора си с диспечера, когато иззад ъгъла се показа патрулната кола. Полицаите попълваха документите и разпитаха свидетели около пет минути, след което качиха негодника в патрулката и потеглиха.

— Слушай, удобно е да си под ръка — каза Джем, когато ченгетата се скриха от поглед. Джуди, която с треперещи ръце продължаваше като авторобот да слага презервативите в пакетчетата, потвърди съгласието си с кимване с глава.

Кайнан сви рамене.

— Мъжът толкова не беше на себе си, че сигурно нямаше да успее да натисне спусъка дори и да искаше.

Кай явно скромничеше, защото с постъпката си беше предотвратил истинска трагедия.

Телефонът на Джем зазвъня.

— Секунда. — Тя го отвори, надявайки се, че Ейдолон най-накрая е успял да си вдигне задника, за да й върне позвъняването. Тя му беше оставила няколко съобщения… е наистина, някои от тях прие Рейт, на когото можеше да се разчита точно така, както на чудотворното изцеление от само себе си от заклинанието на някаква зла вещица. — Доктор Ендри.

— Привет, Джем.

От този глас кръвта направо застина в тялото й. Опитвайки се да съхрани спокойствие, тя се отвърна от другите и заговори, понижила глас:

— Аз казах, че няма да ви помагам.

— Твоите родители биха искали да премислиш. В действителност те дори те умоляват за това.

Гърдите на Джем болезнено се свиха от резкия недостиг на въздух. Тя не успя да проговори. Единственото, на което бе способна, беше да остане права.

От шока пръстите й се бяха вдървили и едва не изтърва телефона.

— Копеле! — прошепна тя. — Какво си направил с тях? Къде са те?

Онзи, който звънеше, прекъсна разговора.

Джем се облегна на автомобила на Бърза помощ. Кожата й лепнеше от пот. „Какво да правя? Боже, какво да правя сега?“

— Джем, добре ли си? — Кайнан внимателно я гледаше. От тревога за нея очите му бяха станали почти черни. — Мога ли да помогна с нещо?

Тя все пак успя да се усмихне.

— Всичко е наред. Благодаря. — След което се обърна към Джуди, която изглеждаше също толкова разтревожена като Кайнан. Можеш ли да ме закараш до болницата? Колата ми е там. Трябва да си тръгна по семейни причини.