Лариса Йон
Безгранично удоволствие (4)

Три

Тъмнината се спусна и подобно на нож на гилотина отряза Тейла и нейната спътница от дневната светлина. Някъде наблизо лаеше куче, чуваха се звуците от престрелка — най-вероятно поредната разправия между банди, — но Тен и Джанет не бяха ченгета и затова не им обърнаха внимание. А и на ченгетата не им пукаше. Тази част на Ню Йорк беше подобна на страна от третия свят в състояние на война, където задълженията на ООН се изпълняваха от полицията, която отдавна беше напуснала бойното поле.

Тен стоеше до входа на шахтата към канализацията и без да си дава сметка, галеше джоба на якето си, в който лежеше стенга — извит във формата на буквата S двустранен нож, чиито остриета бяха изработени от различни метали. С помощта на златната страна можеше лесно да се разправи с демон, например с Круентуса, когото преследваха в този момент. Затова оръжието трябваше да бъде под ръка.

— Изглежда, всичко е чисто — изрече Тен и Джанет повдигна тежкия капак на шахтата. Оглеждайки се на всички страни за последен път, двете бързо се спуснаха по стълбата в лабиринта от тунели, изпълнени с острия мирис на гнило. Нямаше осветление, но тъмнината не беше проблем; не и за Пазителите на Егида.

По навик, следствие на постоянното пребиване в опасност, Джанет започна да потрива медальона си разпятие, на обратната страна на който беше гравирано защитното заклинание на Егида. По същия начин Тейла въртеше по навик и пръстена си, макар че в този момент той не помагаше — тя винаги прекрасно виждаше в тъмнината, дори без да използва магия.

Тей се наведе и докосна тъмното петно на тухлената стена.

— Кръв — прошепна тя. — Той е тук.

Звукът на извадените от кожените ножници оръжия се отрази с ехо от стените на тесния проход. Жените тръгнаха по следите на кръвта. В едната си ръка Текла държеше кинжал, а в другата — стенг. Не обръщаше внимание на шляпащите звуци от обувките им и игнорира плъховете и стичащата се вода по стените. Цялото й внимание беше приковано към знаците, звуците и мириса, способни да я доведат до целта. Зрението й беше обострено, слухът й беше изцяло концентриран напред, но улавяше единствено тихи звуци, като например шумът, издаван от пълзящите по стената насекоми.

Тук, долу, Тейла беше хищникът.

Тя живееше заради това. Живееше заради този кеф и този адреналин, бушуващ във вените й по време на преследване.

Живееше заради това, защото единствено омразата караше сърцето й да тупти.

Напред в тунела пробяга сянка и по гърба на Тейла плъзна тръпка. Пред нея Джанет се приведе към земята. Тей притисна гръб към стената и се обърна с лице към уширението, където се пресичаха няколко тунела.

Сърцето й заблъска в гърдите, когато с едно плавно движение застана в арката под разширената част.

От тъмнината в нея се взряха три горящи очи. Проблеснаха два реда остри зъби. Пронизителният вой на демона се вряза в мозъка й — и, мамка му! — това не беше Круентус.

— Демон Краучер — извика Тейла към спътницата си, която изруга и застана до нея.

— Какво, не можеш да намериш дом, чиито обитатели да тероризираш, а, шибан кучи син такъв! — С едно плавно движение Джанет извади от чантата си, закрепена около кръста, „метателен нокът“ и го хвърли към демона.

Той пронизително закрещя и хвана звездата, дълбоко забита в окото му. Останалите му две очи горяха с ненавист. Тей замахва със стенга, за да отсече главата му, но с крайчеца на окото си забеляза някакво движение и се обърна натам. Джанет някак неестествено се препъна и като купчина се срина на земята. На мястото, където тя беше току-що, стоеше Круентус. От кокалестите му гърди се разнасяше ръмжене.

— Твойта майка! — Тей замахна с кинжала назад, като едновременно с това хвърли стенга си към Круентуса. Нямаше нужда да се оглежда, за да се увери, че кинжалът се е забил дълбоко в гърлото на Краучера.

Минус един. Оставаше още един.

Златното острие на стенга намери целта си и остави тънък разрез върху корема на Круентуса. Дяволското изчадие отстъпи и прикри с ръка раната си сякаш се боеше, че вътрешностите му ще се изсипят. Тен се завъртя и удари с крак демона в корема.

Съществото се вряза в стълбата. Тейла се хвърли към него и замахна със стенга си. Неочаквано Круентусът замахна с ръка и ноктите му раздраха рамото на Джанет.

— А-а! Копеле! — Джанет измъкна изпод якето си любимото си оръжие томахавката. Демонът избегна атаката й, а острието едва докосна коляното му.

— Ей, тъпак! — Тей замахна, но внезапно извика и отстъпи. Десният й крак се вцепени, а мускулите и се превърнаха в желирана мека маса. Ръката й също се вцепени и стенгът със звън се удари в земята; секунда преди самата Тейла също да се присъедини към него.

Само не отново! Не и сега!

— Тейла! — закрещя Джанет, когато ноктестите пръсти на демона се обвиха около гърлото й.

Стиснала зъби. Тей запълзя към тях. Демонът разтърсваше спътницата й подобно на териер, заловил плъх.

— Ей! — Пръстите на Тейла се свиха около парче тухла. — Ти, гаден кучи син такъв, погледни ме!

Тя хвърли тухлата със здравата си ръка и острият й край се вряза в тила на чудовището. От раната бликна черна течност. Демонът заръмжа, пусна Джанет и се обърна. Очите му горяха в оранжево от ярост.

Курва! — проскърца той. — Мръсна човешка курва! Ще пирувам с вътрешностите ти, ще ги изсмуча от путката ти, докато крещиш. — Той провря между зъбите си тънкия си език и издаде неприличен, засмукващ звук.

— Мъже — процеди Тейла и се опита да достигне изпуснатия си стенг. — И няма значение към кой вид принадлежите, всичко, което правите, е свързано със секса.

Оголвайки зъби в усмивка, от която се набръчка цялата му тъпа муцуна без козина, демонът вдигна томахавката на Джанет и каза:

— Не със секс. Със смърт.

И замахва. Тъпият звук на острие, навлязло в плът прониза Тейла подобно на ноктите на върколак. Главата ни Джанет, която почти до края беше отрязана от собствената й томахавка, се наклони настрани и докосна рамото й държеше се само на тънка ивица мускули и кожа. В сините й очи застина почуда, която бързо беше изместена от булото на смъртта.

— Джанет! Не!

 

 

Не!

Тейла отвори очи. Тялото й се тресеше от ужас. Върху слепоочията й беше избила пот и капките се стичаха в косата й, докато разумът й бавно осъзнаваше, че в затъмнената болнична стая има медицинско оборудване. Беше в безопасност.

Не, не в безопасност. След като Круентусът беше убил Джанет, беше нападнал и нея. Тя беше попаднала в някакво заведение, което се управляваше от демони. Бяха я зашили.

И, о, Боже!

Тя прави секс с демон.

Тейла преглъща горчивината в гърлото си и се опита да сдържи позивите си за повръщане. Имаше нужда от душ. По-добре от вагинален душ. Или може би от стерилизация на кожата си чрез изгаряне?

Не че можеше да направи нещо от гореизброеното, след като беше завързана за леглото. И беше прекарала в това положение вече няколко дни.

Тей стисна ръце в юмруци и размърда пръстите на краката си. Е, в крайна сметка поне все още можеше да ги мърда. Но колко дълго щеше да продължи това? Пристъпите й ставаха все по-чести. Заради тях умря Джанет, а и тя самата едва не загина. Следващия път може би нямаше да има този късмет.

— Добър вечер. — До леглото й стоеше блондинка в медицинска униформа с отвратителен цвят на фуксия. Как се беше озовала тук, без да я чуе Тейла, си оставаше загадка. — Изглеждате много по-добре, отколкото при приемането ви; с всичките тези рани, кървави отоци и всякакви белези от Круентуса по цялото тяло. И трябва сериозно да се откажете от това, да носите дрехи от червена кожа — сливат се с косата ви.

— Червеният цвят скрива пръските кръв, и коя, по дяволите, си ти? Модна полиция ли? — Гласът на Тейла звучеше необичайно дрезгаво.

Жената поклати отрицателно глава в отговор на лекомисления упрек — бе приела буквално думите на Тейла.

— Сестра Нанси Алеи. Донесох ви вечерята, но няма как да се нахраните, докато доктор Ейдолон не ви махне ремъците. — Тя се усмихна и зъбите й блеснаха. — Изглежда оковите са нужни, отчитайки факта каква безжалостна убийца сте вие и всичко останало.

Тейла внимателно я изгледа.

Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.

Благодаря ги, Нанси. Оттук поемам аз. Върви си вкъщи. Ще се видим утре. — Мъжкият глас предизвика у Тейла тръпка на забранено удоволствие. Той беше за нея като водка за алкохолика. Като чийзкейк за диабетика. Като оргазъм за монахинята. — Здравей, Тейла.

— Здравей, доктор Зло. — Тя не си направи труда да го погледне. Ами, ако просто й се беше присънило колко е привлекателен? Ами, ако имаше рога, копита и бодли като на таралеж?

Нанси тръгна към вратата, опитвайки се да сдържи смеха си. Що за вампирка беше, след като хихикаше и плямпаше като безмозъчна кукла от групата на фенките? Нямаше значение всъщност. И тя щеше да умре сред дъжд от пепел и тлеещи въглени, както всички останали кръвопийци. Единственото, за което мечтаеше Тейла, беше останките на вампирите да не бяха толкова мазни. Убийствено трудно беше да ги изпереш от дрехите си.

Но това беше животът на всеки един от воините на Егида, невъзпетите в химни защитници на целия свят. Тайните Пазители на човечеството. Унищожителите на демони и всякакви други нощни твари.

И всякакви други глупости, които трябваше да вдъхновяват Тейла, но те само й напомняха, че не бе намерила нищо по-хубаво от това, да прекарва живота си сред запълнените с чудовища улички, миришещи на застояла урина.

В края на краищата беше много трудно да се намери прилична работа, когато заповедта за арест виси над главата ти.

Дори да имаше безупречна автобиография и шибана докторска степен до името, това нямаше да промени нищо. Тя пак щеше да прекарва нощите си, патрулирайки в подземните тунели на Ню Йорк, които знаеше много по-добре от всеки друг. И щеше да продължава да унищожава демонската измет.

Такава измет като доктора, чиито стъпки ставаха все по-гръмки, докато се приближаваше. Тей затвори очи. Все още не искаше да го поглежда. Едва когато усети, че горната част на леглото се повдига, се осмели да ги отвори.

По кожата й пробяга тръпка. Облечен в зелена медицинска униформа, той беше точно такъв, какъвто го беше запомнила: мускулите, острите черти на лицето, кафявите очи, в които светеха ум и непоколебимост. Сексуалната татуировка на дясната му ръка блещукаше, а частите на затворените й линии се размиваха, ако се вгледаше по-втренчено в нея.

Тей се бореше с демоните вече осем години от своя двайсет и четири годишен живот, но никога досега не се беше сблъсквала с такъв, чисто мощно присъствие я изпълваше с благоговеен трепет. Създаваше се впечатление, че той е въплъщение на сексуална енергия, затворена в гладка, загоряла кожа.

Проклятие! Демон не трябваше да изглежда като модел от корицата на известно списание.

Още повече че щеше да се наложи да разкраси физиономията му с един десен прав.

— Смятам да откопчая ремъка на китката ти, за да можеш да се нахраниш. Не се опитвай да се бориш с мен. Болницата се намира под защитно заклинание срещу насилие.

Ама, разбира се! Тей изчака, докато освободи ръката й, след което се усмихна и замахва към челюстта му.

Болката беше такава, че едва не отнесе половината й череп. Отпусна се назад, стиснала главата си в ръце.

— Предупредих те.

— Мамка му! — простена Тейла. — Ти просто се надяваше да извърша нещо подобно.

— Само малко.

Когато болката малко поутихна, тя хвърли към доктора намръщен поглед.

— И затова съм все още жива, а? Заклинанието. Сигурно искаш да ме довършиш, но не можеш, нали?

Той присви рамене и написа нещо в картона.

— Аз все още искам да се окажа в теб, така че на твое място не бих обсъждал инстинктите ми.

Тей едва не се задави със собствената си слюнка.

— Не можеш ли да не ми напомняш?

Интересно, ама той сериозно ли? За това, да се озове вътре в нея? Не че това би било възможно пак, но едно беше ясно: щеше да се наложи да го убие при първа възможност.

— О! — произнесе мъжът и от тътнещия му глас тръпки преминаха по онези нейни части на тялото, които изобщо не трябваше да реагират така. — Ти самата помниш всичко прекрасно. — Той сложи картона й настрани и притисна с пръсти китката й, за да измери пулса. — Ти не свърши, но го искаше. Аз исках ти да свършиш. Исках да усетя как ме стискаш в себе си.

Очите му потъмняха, когато погледът му обходи лицето, гърлото и гърдите й под болничната дреха.

— Аз все още усещам аромата на онова, което направихме, аромата на желанието ти. Притисна по-силно с пръсти китката й, където пулсът й се ускоряваше с всяка произнесена от него дума. — Аз усещам желанието ти.

Тей също го усещаше. Усещаше лека болка между краката си, потръпване в напрегнатите си зърна и това как се овлажняваше нежната й плът.

— Интересно — гласът му беше подобен на мъркане — какъв ще е вкусът на желанието ти?

Боже Господи! Начинът, по който й влияеше, как я принуждаваше да желае онова, което никога преди не й е било нужно… не трябваше да е така. И всичко не се свеждаше до това, че той беше враг, но това желание… него не трябваше да го има. Сексът винаги е бил оръжие, инструмент, единствената валута, която никога не подвеждаше. Сексът при нея никога не е бил акт на удоволствие. Всеки път, когато се опитваше да получи оргазъм, всичко завършваше с раздразнение, опустошени надежди и празнота. Тя свършваше фалшиво така, както другите фалшиво се смееха над тъпи шеги.

— Престани да ме докосваш — въздъхна Тейла, — или единственото, което ще почувстваш на вкус, ще бъде юмрукът ми. — Безпредметна заплаха, отчитайки глупавото заклинание, но тя все пак се почувства по-добре.

За нейно облекчение, той пусна ръката й и отстъпи. Възбуденият му член си личеше под униформата отпред. Избягвайки погледа му, Тейла се протегна към кожените колани, обвиващи глезените й, но той поклати глава.

— Остави ги. Аз ти освободих ръцете, за да можеш да се нахраниш, но засега нямаш свободата на придвижване.

— Добре, Хелбой — отвърна му Тейла. — А ако ми се доходи до тоалетна?

— Сестрата ще ти помогне. — Гласът му беше изпълнен с мрачно веселие. — Освен ако не искаш да ти помогна аз.

Благодаря, но съм пас. Тя прокара пръсти през косата си и с копнеж погледна към храната, донесена от медсестрата вамп. — Мога ли да хапна, или…

Той й подаде подноса и макар че коремът й закъркори при вида на онова, което приличаше на сандвич с яйчена салата, Тей застина нерешително.

— Какви са яйцата в салатата?

— Може да са всякакви. На русалка. Харпия. Дявол.

Тейла подозираше, че той просто я дразни, но това нямаше никакво значение. Тя не беше в състояние да сложи в устата си дори малко парченце, докато не зададеше въпроса, който се въртеше в главата й от момента, в който се събуди.

— И така, хм, къде точно се намирам? И какво смяташ да правиш с мен?

— Ти си в Централната Подземна Болница. И както се досещаш, ние не сме специализирани в лечението на хора. Местоположението ни е засекретено, така че по добре не питай.

— ЦПБ? Нещо като съкращение на политическа партия? О, супер. — Доктор Без-Чувство-За-Хумор я погледна с нищо неизразяващ поглед и Тейла въздъхна. — Как се озовах тук?

— С Бърза помощ. Имаме и такова отделение.

— Ама, разбира се! — Тя искаше да си спомни поне някакви откъслечни детайли от пътуването си до болницата, но паметта й сякаш беше пропаднала в огромна черна дупка. — А как е Круентусът? Умря ли?

— Днес го изписват.

Яростта закипя у нея и изгори вътрешностите й подобно на киселина.

— Той уби приятелката ми.

— А твоите колеги убиха много от моите приятели — парира я докторът.

Тейла стисна зъби и се опита да вземе контрола над емоциите си. Ако трябваше да бъде честна, никога не беше смятала Джанет за своя приятелка. Преди много години се беше научила да не се привързва към хора, които всеки ден рискуваха живота си. Но ако той искаше да поговорят за загубите, то тук тя би могла да говори с него на общ език. Сега трябваше да се държи по-умно. А по-умно означаваше да мисли с главата си. Тей се надяваше Пазителите вече да бяха открили тялото на Джанет. Само при мисълта, че боец на Егида се разлага някъде в канализацията, стомахът я присвиваше.

— Е, и къде се учите, за да работите тук? Защото не мисля, че много от вас ще успеят да се промъкнат незабелязани на урок по анатомия.

Пейджърът му завибрира, но лекарят не го погледна.

— Всеки в човешки облик може да учи в обикновено медицинско училище. Аз например имам диплом с научна степен от Харвард. А вече дипломираните специалисти учат другите.

Той прокара пръст по медицинската емблема, избродирана на джоба на униформата му, сякаш се опиваше да убеди себе си, че говори истината. Всъщност тя сама възприе този символ като медицински. Вместо обичайните глупости с крила, около които се бяха увили две змии, се виждаше зловещ на вид кинжал. А гадините, увити около него, изглеждаха така, сякаш всеки момент можеха да нападнат и ухапят. Покритите с пера крила бяха заменени с крила на прилепи, върху които се забелязваха фигури, подобни на татуировката на ръката на доктора. Тей се намръщи. Тя беше виждала този символ и преди…

Медальонът му.

Дизайнът на медальона абсолютно точно повтаряше бродерията върху униформата му.

— Това е малко видоизменен кадуцей — отговори той на неизречения й въпрос. Тейла отмести поглед от избродираното, защото в съзнанието й нахлуха картини на това как медальонът ласкаеше кожата й, докато демонът се движеше в нея. — Дизайнът го изработи моят по-малък брат. Не можехме да използваме човешки медицински символи.

— Аз все още не мога да разбера по какъв начин демоните се изхитрят да постъпят в медицински университет. Нима за това не трябва да имат диплома от колежа или — ей, тази идея трябва да я патентовам! — да докажат, че са хора?

— Не всички, които изглеждат като хора, са такива, Тейла. Приятелите на върха могат да помогнат за всичко. Дори да устроят в медицински университет демон, който не е израснал сред смъртни.

Самата идея, че демоните можеха да обединят усилията си, за да направят нещо нормално, а не чудовищно зло, изобщо не се побираше в главата й. И поради това тя почти забрави, че той не беше отговорил на втория й въпрос. Почти.

— И? Какво ще стане сега с мен? Смяташ да ме оставиш тук, завързана за леглото и да ме използваш в качеството на сексуална играчка?

— Трябва да ти напомня, че точно ти се молеше за секс с мен. Не обратното.

Ето, той пак се върна към ненужни спомени!

— Е и какво? Ти не можа да се съпротивляваш на ранена, слаба жена, бълнуваща за секс ли?

В погледа му проблесна нещо горещо, на което тялото й отговори с неуместна вълна от топлина.

— Смятай го за особеност на моя вид. Аз не можах да окажа съпротива на аромата на тялото ти. Ти имаше нужда. Аз откликнах.

— Но не можа да я удовлетвориш. — Жестоката нападка беше разчетена на това да му причини болка, тъй като тя не можеше да го засегне по друг начин. Но мъжът само леко се намръщи.

— Сигурно е нещо с организма ти. Мога да направя анализи… да опитам отново…

— Не! — На Тейла й беше интересно дали той щеше да може да усети с обонянието си, че тя няма дезодорант. И беше наясно защо не можеше да достигне до оргазъм, но не смяташе да му се доверява. — Просто ми отговори на въпроса. Какво смяташ да правиш с мен?

Докторът най-накрая погледна пейджъра си, след което отново премести очи върху нея.

— Някои от колегите ми искат да те вземат оттук и да те измъчват, докато не проговориш. — Начинът, по който го каза — ей така, между другото, като нещо, което се разбираше от само себе си — я уплаши много повече, отколкото самото съдържание на думите. — Аз не бих искал да го направят. Прекалено много сили изхабих, за да те спася.

Тей остави загадъчния сандвич, осъзнала, че определено няма да го яде.

— Аха, разбирам! Мъчения и убийство след всичките ти усилия би било равносилно на пълен провал.

— Тогава ми дай нещо, Унищожителке на демони.

— И какво? Ще ми разрешиш да изляза през централния вход е валсова стъпка ли?

— Ще направя всичко, за да не те измъчва никой.

— Ако смяташ, че ще ти кажа дори думичка за Егида, явно си надрусан. — Тей погледна към ръцете си. — Къде е пръстенът ми?

— Взет е като частично заплащане на лечението ти.

— Ти… си копеле — прошепна тя. — За мен той е безценен.

Пръстенът принадлежеше на майка й. Стъпвайки в редиците на Егида всеки Пазител си избираше някакво ювелирно украшение, нещо лично — пръстен, часовник или медальон — и върху този предмет се извършваше магическо заклинание.

— Болшинството от онези, които Егида ми отне, също бяха безценни.

Страхотно! Направи великолепно. Ако на враговете им се отдадеше да изяснят по какъв начин действаше магията, затворена в пръстена, и с какви допълнителни сетива даряваше носещия го, демоните можеха да намерят начин да неутрализират заклинанието на Егида.

Стиснала ръце в юмруци, Тейла бе прекалено заета да проклина заклинанието против насилие на болницата.

— Нищо няма да ти кажа.

— Разкажи ми за родителите си.

Тя премигна, изненадана от смяната на темата.

— Защо?

— Ако не искаш да ми разкажеш за Егида, разкажи ми за себе си. Няма да навреди на никого.

Сигурно това беше някакъв номер, но Тей не виждаше нищо лошо в разказа за хора, починали отдавна.

— Никога не съм познавала баща си. Мама умря, когато бях на шестнайсет.

— А ти изобщо виждала ли си баща си? Дори на снимка?

— Що за въпрос пък е това? И макар че това не е твоя работа — не! Дори мама нито веднъж не ми е казвала името му.

Тейла се съмняваше, че майка й знаеше името на мъжа. Била е на хероин, когато е родила Тейла, така че неин баща можеше да бъде всеки неудачник, с когото майка й се беше чукала за поредната доза.

Хелбой стоеше със замислено изражение на лицето сякаш разказът й му беше интересен. Сигурно целият му живот беше оскъден откъм събития и се състоеше само в лечение на демони и секс с човешки пациенти.

— Как умря майка ти?

Спомените, с които Тейла дълги години се бореше, се събудиха и започнаха да се стичат в главата й, подобно на жив организъм. Тя дори не се постара да сподави яростта си. Горчивината беше толкова приятна на вкус, а Тей се нуждаеше точно от това напомняне защо трябваше да ненавижда този мъж.

— Беше убита — изрече тя. — От демон.

 

 

Нанси Ален не смяташе да отнема живота на мъжа, стоящ в пресечната точка на сенчестия тротоар и тъмната алея, макар че той заслужаваше смърт поради собствената си глупост. Скъпото му палто, панталоните и обувките му само дето не крещяха: „Ограби ме, пребий ме, а след това ме наръгай с нож някъде в корема!“.

Не, тя нямаше да го убие. Съветът на Вампирите беше издал ясни указания относно убиването на хора, както и съвети към повечето видове демони. И макар че според тези утвърдени правила тя имаше право на едно убийство на месец, Нанси отдавна не беше убивала никого.

Може би това нежелание да отнеме живот беше свързано с факта, че до превръщането си във вампир, тя работеше като медицинска сестра. И може би защото рядко изпитваше онова удоволствие, което изпитваха вампирите в момента на смъртта на жертвата си.

Тя просто не беше склонна към някакъв вид зависимост, ако не се вземеше под внимание страстта й към шоколада.

Но дори да се случеше да убие, жертвите й бяха копелета, биещи жени, или такива, които блудстваха с деца: такива, които заслужаваха смърт. Ето от това изпитваше кеф. За нещастие, вече не се хранеше и с негодници. Те имаха склонност да се напиват или да се друсат с наркотици и по тази причина, след такава храна, тя сякаш ходеше в мъгла няколко дни. Пушачите бяха още по-лоши — кръвта им беше отвратителна на вкус, а и след това Нанси получаваше страхотен главобол.

Нейният предполагаем донор пъхна ръце в джобовете си, докато наблюдаваше за движението по пътя, на две преки от него. Вероятно в очакване кога ще дойдат да го вземат. Изглеждаше така, сякаш се беше запътил към една от модните вечеринки, устройвани в Манхатън — с отровносини коктейли, струващи повече, отколкото тя изкарваше на месец като медсестра.

Нанси се усмихна и се насочи към мъжа. Бедрата й се поклащаха под прилепналата яркочервена рокля, която почти не прикриваше нищо, но която привличаше погледите както на мъжете, така и на жените. Беше се преоблякла още в болницата, защото правилата бяха такива. Всъщност Нанси не се обличаше толкова предизвикателно.

Тя се усмихна на мислите си и внезапно се зарадва, че беше решила собственоръчно да си набави храна, а не да извършва поредния набег на болничния запас от кръв. Ейдолон не възразяваше, когато сътрудниците му от време на време изпразваха по пакет, но тази седмица Напей вече бе изпила две банки втора отрицателна, защото просто я домързяваше да излезе на лов.

— Такси ли чакате? — попита тя и нейният бъдещ аперитив трепна и се обърна. — Аз извиках преди час, но колата така и не дойде. А трябва да попадна на една вечеринка…

Мъжът я изгледа намръщено. Може би не беше толкова глупав, колкото изглеждаше. А и беше много привлекателен… Кестеняви коси, почти до раменете, пълни устни, леко набола брада. Може би щеше да го чука, докато се храни. Шейд невинаги имаше време за едно бързо чукане в склада на болницата, а Рейт я избягваше сякаш беше прокажена.

А що се касаеше до Ейдолон… Нанси беше готова дори да плати, само и само да обвие крака около него. Жалко, че той беше грешка на природата единственият в историята демон-Семинус, който не чукаше всичко живо, което се движеше. А и доколкото тя знаеше, той търсеше удоволствието си извън пределите на болницата. Никой не беше чувал Ейдолон да прави секс с някого от персонала и никой не го беше изненадвал в такава ситуация.

Непознатият обходи с поглед тялото на Нанси и тя усети как той се отпусна, макар че около него продължаваше да витае някаква мрачна, отвратителна енергия. Може би той беше Тъмна Душа — убиец на себеподобните си. Сериен убиец? А може би социопат? Тъмната му енергия не беше много силна поне досега не беше убил никого, но все един път щеше да го направи.

Може би тя трябваше да постъпи с него така, както той заслужаваше. И да направи услуга на човечеството.

— Можем да отидем заедно, ако ти платиш пиенето.

Той пристъпи по-близо и докосна лакътя й.

— С удоволствие.

Поглеждайки зад гърба му, Нанси провери улицата. Наблизо преминаваха автомобили, вървяха хора. Никой не им обръщаше внимание. Усетила как устата й се пълни със слюнка, тя избута мъжа в пресечката и притисна гърба му към стената на сградата. Той изръмжа и се опита да извади ръце от джобовете на палтото си.

Зъбите я заболяха и започнаха да пулсират в такт с пулса, туптящ във вената на врата му. Напей се повдигна на пръсти, заби зъбите си дълбоко във врата му и зачака мъжът да престане да се съпротивлява; все пак тя беше по-силната.

Убождането на врата й с остра игла беше напълно неочаквано. Както и ударът с коляно в слабините.

Мъжът с тъмна душа отдръпна главата й от гърлото си и захвърли Нанси на тротоара. Обхваналата я слабост превърна крайниците й в безполезни и я остави на милостта на наведения над нея мъж, чиито очи светеха от ярост.

— Гадна кръвопийца! — Той вдигна ръка и я притисна към следите от ухапване на гърлото си. И ако сърцето й все още туптеше, то от вида на пръстена му, обърнат така, че тя успя да види гравираното заклинание на Егида, със сигурност би спряло. — Знаеш ли колко са готови да платят хората, за да получат органи от вампир? Време е да пожънеш онова, което си засяла, кучко.

Мъжът се усмихна и за пръв път, откакто беше превърната във вампир, Нанси изпита страх.