Лариса Йон
Безгранично удоволствие (14)

Тринайсет

— Откри ли половинката си?

Ейдолон разтри върха на носа си, докато държеше телефона на разстояние от ухото си.

— Не, мамо.

— Ти не разполагаш с много време, нали знаеш?

— Зная, мамо.

— Твоят чичо Чуки познава една доста гореща и млада Они, която засега е самотна. А ти знаеш колко ненаситни са те. Могат само да ядат, пият и правят секс. Момичето ще ти подхожда идеално. И ще те предупреди, ако над човечеството се стовари поредната епидемия или стихийно бедствие.

Болката в главата на Ейдолон се засили. Добре, че работеше в болница и имаше неограничен достъп до лекарства.

— Благодаря, но сам ще намеря половинката си.

— Да, добре. Не искам да те изгубя заради това ужасно Изменение. Аз няма да стоя и да гледам как всички самци от Ада ще започнат да те преследват. По-добре да те убия със собствените си ръце. Разбираш го, нали?

— Да, мамо.

— Ела уикенда на обяд, ако можеш. Раван ще доведе вкъщи първия си поклонник и ние сме решили да го разпънем и разпитаме още преди да подадем аперитива.

— Звучи весело. Ще видя дали ще мога да отделя време.

Ейдолон затвори и прибра телефона в джоба си.

— Мамчето отново ли ти досажда за жена?

Облегнат на касата и кръстосал ръце пред гърдите си, на вратата на приемната стоеше Рейт. Светлите му коси бяха събрани и вързани на опашка на тила с кожена лента, която подхождаше на връхната му дреха в стил Индиана Джоунс, която страшно пасваше на работата му в ЦПБ. Той търсеше реликви и магически артефакти много често на доста опасни места.

Ейдолон кимна.

— Отново ме заплаши с убийство.

— Аха, моята също обичаше да ме заплашва със смърт. Само че тя беше сериозна в намеренията си. Дори правеше опити. Веднъж например…

Ейдолон хвърли на брат си обезпокоен поглед, без да е наясно какво да отговори. Рейт често бълваше подобни глупости само и само за да види реакцията на околните, но да се каже какво точно очакваше да види, беше просто невъзможно. За щастие, Рейт смени темата, като заговори за шишенцето със зелена течност, което държеше в ръката си.

— Е? — той подхвърли стъкления съд в ръцете на Ейд, без да се притеснява, че следващата порция от подобен еликсир, получен от кърмеща с мляко отровна фея, можеше да бъде добит едва след хиляда години. Едва не останах без топки, опитвайки се да го получа. Наложи се да съблазня Апостола на Смъртта и да убия тримата й рицари, но, по дяволите, справих се за ден.

Вратата на отделението се отвори и избута Рейт настрани. Шейд влезе, облечен в черната си военна униформа, готов да пристъпи към задълженията си. Той потупа Рейт по гърба.

— Как е в Монголия?

— Студено. Лоша храна. Монголите имат вкус на якове.

— Бързо си получил Невронната Мана — отбеляза Шейд.

— За двайсет и четири часа. Ти беше прекалено зает с твоята-как-се-казваше-там човешка жена — Руна? — и дори не си забелязал отсъствието ми.

Ейдолон изви вежда. Отношенията на Шейд с жените продължаваха прекалено кратко, за да ги обсъжда с някого другиго и затова забележката на Рейт беше много интересна. Освен това го заинтересова и фактът, че той не знаеше нищо за тази интрижка. Но пък Рейт и Шейд винаги са били по-близки един с друг, отколкото с него.

— Не. Тя влезе, когато се забавлявах с Ванта и Айларка — и Шейд сви рамене. — Попитах Руна дали иска да се присъедини към нас, но тя се вбеси и изчезна. Мисля, че няма да иска повече да се среща с мен.

— Мога да си представя — отвърна Ейдолон.

Рейт забели очи.

— О, ти само чуй: моралните принципи на Ейд отново се събудиха и се появиха на всеобозрение.

— Всички ние сме проклети, така или иначе — изрече Шейд и се обърна към големия си брат. — Джем свърза ли се с теб?

— Нито дума от нея. — Ейд започваше да се безпокои. И не само защото отпуснатите от нея двайсет и четирите часа бяха към края си. Трябваше да я убеди да му даде още малко време.

Той не можеше да открие нито нея, нито Юрий, след като двамата си бяха тръгнали от операционната, където закърпиха Люк. Нямаше нито думичка и от Тейла, макар че той очакваше тя да се свърже с него. С течение на времето генетическите проблеми само се усложняваха. Резултатите от анализа на кръвта й бяха дошли от лабораторията и не само че не бяха дали отговори, а се бяха появили и нови въпроси. Не бяха успели да идентифицират ДНК-то й и това го вбесяваше. Ейдолон с години създаваше базата данни на болницата, настоявайки всяко същество — без значение към коя раса, вид или род принадлежеше — да бъде нанесено в каталога. Но в Подземния свят съществуваха хиляди видове и само малка част от тях преминаваха през ЦПБ. Очевидно, демоните, родственици на Тейла, не бяха лекувани в тази болница.

Поне едно можеше да се твърди със сигурност: гените на демона бяха агресивни и ако Тей не започнеше да решава проблема си в най-близко бъдеще, съвсем скоро щеше да стане късно.

— Рейт — уморено каза Ейдолон, — ти пропусна много. — Той с жест покани братята си да го последват и троицата се насочи към стаята за отдих.

Шейд извади от джоба си вечната дъвка, а Рейт се насочи право към кафемашината.

— Какво е новото? Някой от вас е изчукал Джем ли?

— Не. — Ейдолон прокара пръсти през косата си. — Джем смята, че родителите й са заловени от Егида, но не за да ги разрежат на части и продадат на черния пазар. Които и да са похитителите, те ги използват като начин на принуждение — искат Джем да се заеме в изваждането на органи. Очевидно разширяват полето си на действие и им трябват нови сили.

— Задници! — измърмори Рейт, докато си наливаше кафе.

Върху скулите на Шейд затрепкаха мускулчета. Когато заговори, гласът му беше леден:

— Те убиха Нанси!

Рейт не я долюбваше особено, но той винаги приемаше близко до сърцето си онова, което причиняваше болка на Шейд.

— В прах ли се превърна?

— Да.

Без да пролее дори капка от кафето, Рейт се обърна с едно бързо и хищническо движение. Тази негова способност и досега — толкова години вече — не спираше да удивява Ейдолон. Защото, ако не се вземеше под внимание поведението в стил да-вървят-всички-на-майната-си-не-ми-пука и маниера му на подрастващ, Рейт беше смъртоносно опасен кучи син, който прекрасно владееше всички видове древни и съвременни бойни методи, прекрасно известни и на демони, и на смъртни. Никой никога повече нямаше да може да му причини болка.

— Казвах ти, че трябва да убием онази кучка от Егида — изръмжа Рейт.

— Тя няма нищо общо. И не знае нищо. — Ейдолон беше сигурен. Тейла беше шокирана от онова, което бяха сторили на Нанси.

От устните на Шейд се откъсна мрачен смях.

— Изглежда някой мисли с члена си.

— Най-накрая! — В раздразненото мрънкане на Рейт проблесна и искрица веселие — Макар дяволски не навреме.

— Без майтап?

Ейдолон можеше да мисли само за Тейла, въпреки неимоверните му усилия да я изхвърли от главата си и да забрави аромата на кожата й.

Пейджърът на Шейд записука; значи линейката на Бърза помощ беше дошла. Той погледна съобщението, след което разтърси глава и го прочете още веднъж.

— Да ти го…

Рейт го погледна през рамо.

— Не, на другия ни брат — и той оголи зъби в студена усмивка, предназначена за Ейд. — Изглежда на малката Унищожителка много й е доскучало по теб. Ранена е и моли да я доведем до болницата.

 

 

Тейла се намираше в уличката зад китайския ресторант и магазина за вино. Скот беше разлял наоколо кръв от демон Дейва, която Джагър беше събрал миналата седмица от онзи, когото бяха заловили. Тя седеше, подпряна на стената, и притискаше с ръка кървящата рана на корема си. Стомахът й се гърчеше от болка и коктейла от аромат на евтина китайска храна, примесен с кръв.

Тя звънна в болницата от автомата. Странно, но никой не отговори на позвъняването. Тя дочу прищракване, бръмчене, а после само тишина. Не, тя дори не беше сигурна, че е успяла да се свърже. Ако не я болеше толкова, щеше да зареже всичко и да се отправи към вкъщи. И, по дяволите, това шибано задание! Само че сега почти не можеше да помръдне и затова, докато не събереше сили, можеше само да стои и да се надява, че няма да повърне от гадната воня на китайското и Дейва.

Търпението на Тейла беше на привършване, когато почти петнайсет минути след обаждането й се появиха Шейд и самката Амбър-демон, която той наричаше Скалк. Тей не можеше да реши дали да се радва, че на позвъняването й беше дошъл братът на Ейд, който явно не беше сред почитателите й, но пък, поне беше познат. По-добре да знаеш лицето на врага…

Всички мълчаха, докато Шейд я носеше, при това не толкова внимателно, към черния автомобил на Бърза помощ, който изглежда преминаващите не забелязваха. Тей си спомни, че Ейдолон също не се вълнуваше от съдбата на БМВ-то си. Сигурно същото заклинание защитаваше и линейката. Демоните не ги заплашваше нищо: хората не ги виждаха, освен ако самите те не поискаха да бъдат забелязани. Много рядко чудовищата можеха да срещнат някого, който да е надарен с екстрасенсни таланти или да е обучен да открива такива като тях.

Например като Тейла, която придоби способността си да вижда тези изверги в деня на смъртта на майка си.

— Аз ще се кача с нея — каза Шейд на Амбър-демоницата, докато наместваше Тей на носилката.

Скалк хвърли към нея изпепеляващ поглед и затвори вратите, като я остави насаме с Шейд. Меката сиво-червена светлина — същата като в болницата — осветяваше вътрешността на автомобила. Върху стените и тавана й бяха изрисувани заклинания и ако те не се вземеха под внимание, машината беше почти идентична с обикновената Бърза помощ. Човешка Бърза помощ с доктори-демони.

Когато Шейд повдигна края на блузата й е облечените си в ръкавици ръце, тя едва успя да пребори желанието си да го плесне. Не започна да го сравнява с Ейдолон, макар че сигурно трябваше да го направи, отчитайки подобната татуировка по цялата му ръка, здравото мускулесто тяло, суровите, сякаш изсечени от камък черти на лицето и разкошните дълги мигли…

— Нима Ейдолон не ти каза, че трябва да си внимателна? — изръмжа Шейд и Тей забели очи.

— И какво?

— Глупава, инатеста смъртна. — Той обхвана китката й и я притисна с двата си пръста, за да премери пулса й. — И така… Чукаш се с братлето ми, а?

— Не обичаш да обикаляш около темата…

— Не, не обичам.

Обгърна я странна топлина. Сърцето й, което с оглед на ситуацията трябваше да тупти неистово, се успокои. Дишането й стана равномерно. Тей толкова се отпусна, сякаш цялото й тяло се превърна в желе. Удоволствието течеше през нея и кръвта във вените й сякаш се превърна в течна сметана. Не се беше чувствала толкова добре, откак го бе престанала да пуши трева с уличните си приятели.

— Какво правиш с мен? — попита тя, като се надяваше Шейд да не забележи как се преплиташе езикът й.

— Забавям функциите на организма ти, като го провокирам да отделя ендорфини. Това намаля болката. — Сложи стетоскопа в ушите си и приближи кръгчето към гърдите й. — Това също така създава измамно чувство на блаженство, което ми позволява с лекота да те манипулирам.

— Яко! И Хелбой ли може така?

— Ейд притежава друг дар.

— Явно е така — въздъхна тя.

Ейдолон я заставяше да се чувства добре, но по друг начин. Само при мисълта за него, топлите вълни се разбиваха в долната част на тялото й. Интересно дали всички братя си приличаха толкова много, макар и различни? Тейла погледна към Шейд, който поставяше абокат на ръката й, за да може да включи система. Движенията му бяха точни и премерени сякаш можеше да прави това и на сън.

Ейдолон винаги беше съсредоточен, напрегнат, сякаш трябваше да контролира всичко. Шейд се оказа по-отнесен и бавен, но Тей не беше сигурна дали трябваше да се довери на това впечатление. Най-вероятно спокойствието му беше от типа ще-те-смачкам-дори-без-да-се-замислям.

Болезнена тръпка обхвана дясната й ръка; познато чувство, предвещаващо поредното вцепеняване. Тей потръпна и Шейд прокара ръка по корема й. Тя поклати глава в отрицание.

— Това не е раната. А ръката. Дясната.

Намръщен, той докосна рамото й, което вече изтръпваше.

— Свий ръка в юмрук.

Тей опита.

— Не мога.

— Това случвало ли ти се е и преди? — Когато тя се забави с отговора, Шейд я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. — Унищожителке? Отговори!

Тя настръхна от острия му тон. Нямаше да се подчини на демон.

— Вече говорих за това с Хелбой, питай него.

Тей усети рязък аромат. Когато крайниците й отказваха, обонянието й ставаше по-остро… Много странна реакция, която говореше в полза на теорията на Ейдолон за демоническите й корени.

Макар тя да отказваше да го признае.

— Миришеш забавно.

— От гняв е — измърмори Шейд и здраво я стисна за лакътя. — Проблемът с нервните ти окончания. По някакъв начин те се изключват и ти не можеш да контролираш работата на мускулите си. — Голямата му ръка се придвижи към рамото й. — Искам да седнеш.

Тей го направи. Шейд прокара ръка по гърба й, после по рамото. Това не трябваше да е толкова приятно, но беше. Дотолкова, че докато не се отвориха вратите, не забеляза, че са спрели.

И там стоеше Ейдолон. Лицето му беше каменно, а очите — черни и непроницаеми. Гърдите на Тейла я свиха така, че почти не можеше да диша. Защото — о, Боже! — беше забравила колко е красив в докторските си дрехи; широките му рамене изпъваха тънката материя, а от V-образното деколте се виждаше късче загоряла кожа, покрита с тъмни косъмчета. Фигурите на татуировката върху мускулестата му ръка се извиваха в хипнотичен танц и Тей сподави въздишката, отронила се от устните й. От цялата тази прекрасна гледка едва не изпита визуален оргазъм.

Дори да изглеждаше като господин Мрачен, Ейдолон си оставаше най-сексуалният от всички мъже.

— Какво е станало?

— Да, Хелбой, аз също скучах по теб.

Ейдолон я закова на място с раздразнен поглед и посегна към носилката.

— В какво си се забъркала сега?

— Сбила се е с Дейва.

Вкараха я в приемната, където всички присъстващи — човекообразни и не толкова — я гледаха с неприкрита омраза.

— Не съм си търсила белята — запротестира тя.

Шейд намръщено я изгледа, с което й напомни на Ейдолон.

— Аха, просто си се разхождала по демоническия квартал и си попаднала на засада.

— Нещо такова.

— Какво стана с Дейва? — поинтересува се Ейдолон. Тишината беше толкова напрегната, сякаш можеше да бъде срязана с нож. Всички застинаха в очакване на отговора.

Гордостта й изискваше да каже, че го е убила, но тя не беше самоубийца…

— Избяга.

— Аха. — Ейдолон и Шейд я преместиха върху болничното легло и дръпнаха завесите, да се отърват от зяпачите.

— Къде е Рейт? — попита Шейд.

— На лов. — Дълбокият глас на Ейд отекна в тялото й, както преди това докосването на Шейд. Тей беше забравила за съблазнителния му тембър. — Тейла, защо позвъни точно на нас?

Защото така ми нареди началството. За секунда гърдите й се присвиха от чувството на вина, но после погледна към Шейд, който явно искаше да я довърши, а не да я лекува и изрече:

— Имам въпроси относно раната. Защо не зараства? — Истина беше. И тази мисъл й причиняваше болка, защото Тей усещаше как тя все повече я отдалечаваше от единственото семейство, което някога е имала. Ако не можеше да се довери на Пазителите, то нямаше да й остане никой.

— Да, това е доста умно от твоя страна — отвърна Ейд, докато опъваше хирургическите си ръкавици.

Приключил с борбата с латекса, той я приближи. Тей лежеше, без да мърда, докато Ейд опипваше раната й, а брат му я държеше за китката. Благодарение на дара на Шейд, тя не усещаше болка. В действителност, пръстите на Хелбой облекчаваха всяка, освен тази, която започваше да се заражда между бедрата й. И която се усилваше. И може би въображението й играеше шеги, но на Тей й се струваше, че Ейдолон беше започнал да се отвлича от основната си задача.

Дългите му пръсти не опипваха раната, а галеха корема й с дълги, чувствени движения. През тънкия латекс беше видно как се извиваха фигурите по ръката му, как пулсираха и обтягаха материята. Погледите им се срещнаха и в очите му се разгоря златен пламък.

— Ейд! — Шейд щракна с пръсти пред носа на брат си. Той се дръпна, когато Ейдолон изсъска и очите му станаха напълно златисти. — По дяволите, Ейд, старче, вземи се в ръце! Искаш ли да направим още едно преливане?

Известно време брат му просто стоя неподвижно, като само гърдите му се повдигаха. После стисна очи и дълбоко въздъхна.

— Не! Добре съм. — Гласът му беше нисък, подобен на ръмжене, когато отвърна с мрачен поглед на съмняващия се Шейд. — Добре съм.

На Тей й беше интересно дали инцидентът беше свързан със с’генезиса, но не попита, а просто продължи да наблюдава за действията на Ейд, когато той отново притисна пръсти към раната й. Коремът й започна да потръпва, както когато излекува прореза върху лицето й след схватката им с Круентуса в тунела под дома на Нанси.

— Не се получава. Ще се наложи отново да я зашия.

— Защо тя не заздравява като другите рани? — попита Тей.

— Мисля, че това е свързано по някакъв начин с промените от аномалията ти.

Шейд погледна към Ейдолон.

— Ти си й казал? Какво, изчерпахте темите за разговори в леглото ли?

— Тя трябва да знае.

Шейд изговори тирада на непознат език, а Ейд му се озъби в отговор.

— Наясно ли сте, че е невъзпитано да се разговаря на език, който не е познат на околните?

— Разкарай се, Унищожителке! — Шейд пусна ръката й и болката веднага я прониза в корема. В първия момент тя не можа да се овладее и застена, но след това прехапа устна, за да спре.

— Проклятие, Шейд! — Ейдолон грабна от металния поднос някакъв ужасен на вид инструмент, като едва не го обърна целия. — Махни болката й.

— Нас изобщо не трябва да ни е грижа за нея. Ти сам промени устава, като включи в него точка за отказ от лечение на боклуци от Егида.

— Напразно го направих.

— Напразно ли? Ти забрави ли какво се случи с Нанси? С Люк? Тя може да е участвала в това.

— Кой е този Люк? — едва успя да процеди Тейла през стиснатите си зъби.

Ейдолон й отвърна, без да сваля очи от Шейд.

— Парамедик. Верволф. Пазителите на Егида са му устроили неприятна изненада като са нахлули в дома му, където Люк се бил затворил по време на пълнолунието. Убили половинката му, а него опитали да заловят жив.

— Животни — изръмжа Шейд. — Той каза, че от тях е миришело на животни. На маймуни. Но на него все пак му се е отдало да ликвидира няколко от твоите шибани приятели.

Трей и Мишел! Тейла конвулсивно си пое въздух. Кайнан каза, че Пазителите са попаднали в засада.

— Вашият вер лъже. Пазителите са преследвали глутница…

— Ти там ли беше? — Не въпрос. А обвинение.

— Не.

— Да, бе! Направо ти повярвах! — Мракът изпълни очите на Шейд… Истински мрак, появил се отникъде, превърна кафявите му очи в черни, докато той продължаваше да гледа Ейдолон, стоящ срещу него. — А какво, ако тя е участвала в това? Това ще промени ли нещо? Или ще продължиш да пускаш слюнки сякаш…

— Разговорът приключи. — Гласът на Ейд обещаваше големи неприятности. — Отнеми болката й.

Шейд изруга и я хвана за ръката; достатъчно грубо, за да й причини болка, но почти веднага вълната от топлина обгърна Тей.

Нещо се зароди в душата й. Благодарност. Ейдолон не можеше да й причини болка сред стените на болницата; това Тейла го знаеше със сигурност. Но не беше задължен да облекчи страданията й. Ако той искаше Тейла да се мъчи — тя нямаше да има избор.

Затова Тей не можеше да не си зададе въпроса; Ами ако ролите им бяха разменени, дали и тя би постъпила така с него?

— Не — прошепна тя и Ейд се намръщи.

— Още ли те боли? — Ръката на лекаря се протегна към другата й китка, за да провери пулса й. — Какво има?

— Извинявай! — изхриптя Тей. — Разговарям сама със себе си.

Хелбой я погледна изпитателно, а Шейд поклати глава. Но и двамата се върнаха към раните й, докато тя продължи да размишлява по темата кога беше започнала да изпитва към този демон нещо повече от омраза.

А и страхотно беше избрала времето — тъкмо когато трябваше да унищожи болницата заедно с него.

Докато Ейдолон я шиеше, Тей беше съсредоточила цялото си внимание върху заобикалящото я. Не че можеше да види нещо повече, освен сивите стени с кървавочервени надписи и тавана, с висящите от него огромни макари и вериги, но тя все пак попиваше всеки детайл. Ненавиждаше болниците, но сега мирисът на дезинфектант и шумът на медицинските уреди я успокояваше. Така се създаваше илюзия за нормалност в това ужасно място.

Нежното потръпване на кожата й приключи; Ейдолон беше привършил с лечението.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да.

Шейд махна ръката си.

— Добре. Ще отида да помагам на болните, който наистина го заслужават — И той изчезна зад завесата.

Болката моментално запулсира в корема й.

— Проклет да е! — измърмори Ейд толкова тихо, че Тейла едва го чу.

— Няма нищо. Не мога да го обвинявам. Особено след случилото се с Нанси.

Изненаданият му поглед я прониза.

— Мога да ти дам болкоуспокояващо — грубо предложи той, без да обръща внимание на думите й.

Тей поклати глава.

— Трябва да съм нащрек.

Да изпадне в нирвана насред вражеската територия би било същинска катастрофа. Освен това, след смъртта на майка си, Тей се беше заклела да не докосва наркотици. Тази ненавистна зависимост й беше донесла прекалено много страдания; беше я отвела в сумрака, където демоните наистина съществуваха. Ейдолон приближи помощната масичка с подноса и избра спринцовка.

— Ще ти сложа местна упойка, за да сведа болката до минимум.

Той направи инжекцията и след няколко изгарящи от болка секунди, раната стана като безчувствена.

— Благодаря ти.

Ейдолон отново я погледна изненадано, но не каза нищо, защото само след миг стаята се напълни с малки, кръгли, демонически… неща. Около дузина пухкави топки, големи колкото заек, стремително влетяха в стаята и се опитаха да се скрият зад завесата, като се блъскаха взаимно. Една от тях спря и погледна към Тейла с големите си, постоянно мигащи очи. Оказа се дори мила. За демон. Но Ейдолон също беше дяволски привлекателен за демон. А и за човек, ако трябваше да бъде честна.

Съществата започнаха да се катерят по стойката на системата, върху шкафчето и стола. Тей се усмихна, когато едно от тях изчезна в ръкава на якето й, което Шейд беше преметнал върху облегалката на стола. Те писукаха и пискаха, след което една от пухкавите топки влезе в джоба й и излезе оттам с телефона й. Дребосъкът го отвори, а Тейла издърпа системата от ръката си и се опита да стане от леглото.

— Дай ми това нещо — ласкаво опита тя. Дребосъкът офейка, но Ейд някак си успя да му отнеме телефона.

Завесата се отмести и се появи явно майката на цялото това котило. Ноктите на лапите й драскаха по пода.

— Простете, докторе — изрече тя през зъбите си, големи колкото показалеца на Тейла. След което погледна към нея. — Това е… човек? — Големите й, подобни на котешки очи станаха просто огромни и в тях запламтяха сребърни искрици. — Унищожителката! Чух слуховете.

Ейдолон все още държеше телефона на Тейла, когато се обърна да отговори на демоницата. Този вид живееше под земята и се показваше на божия свят преди Вси Светни.

— Прибери си малките, флитта. Това не те засяга.

Флитта — каквото и да означаваше това — изглежда не чу доктора, а се насочи към Тейла. От зъбите й капеше слюнка.

— Ти — изсъска тя. — Ти трябва да умреш.

Зад гърба й се появи Шейд, който наблюдаваше ставащото с неприкрито веселие.

— Ти уби моите пиленца.

Тейла намръщено погледна към сновящите насам-натам демончета и майка им изкрещя:

— Не тези! Онези, които излюпих миналия път. Всичките. Унищожи ги на парчета, смачка ги… А те едва бяха успели да се излюпят. Ти унищожи дечицата ми!

— Не съм била аз — малко неуверено измърмори Тейла. Неуверено, защото можеше да е била и тя. Колко демонически гнезда беше унищожила? Прекалено много, за да ги брои… или да ги запомни.

— Това беше касапин от Егида, същият като теб.

Един дребосък се втурна към Тей, но Ейдолон го хвана, погъделичка го зад острото ушенце и го предаде на разгневената майка.

— Флитта, тя не е виновна за тяхната смърт. Вземи децата и си тръгвай. Следващата седмица доведи флосса и ще сваля гипса.

Едва сега Тейла забеляза тихото дребосъче в ъгъла на стаята, което влачеше бинтованото си краче. Много внимателно Шейд го повдигна на ръце и го притисна към гърдите си. Тя едва не се задави, когато той започна да си гука с демончетата и те се хвърлиха вкупом след него вън от стаята. Майката хвърли на Тей един последен, убийствен поглед и излезе след Шейд и децата си.

— Уха, тя явно не беше на себе си.

Ейдолон отново дръпна завесата.

— Егида уби децата й.

— Защото тези демони изпълзяват на Хелоуин и изяждат…

— Зеленчуците.

— Какво?

— Точно тези демони са вегетарианци. Обикновено през есента извършват набези на съседните ферми, защото много обичат… тиквите. — Той все още държеше в ръката си телефона й, докато с другата прибираше окървавените инструменти в контейнер с ярък цвят. — Твоите приятели от Егида са унищожили невинни дребосъци, които, ако бяха пораснали, най-страшното им престъпление щеше да бъде изяждането на няколко тикви.

Догади й се.

— Какво е станало с малката?

— Настъпил я е по-голям демон. Ако не беше тази болница, тя щеше да умре. Счупената кост за този вид е равносилна на смърт.

На Тейла й се повдигна. Всичко стана на пух и прах. Само за няколко дни светът й се обърна с краката нагоре. Знанията й за демоните не бяха верни. Демони-вегетарианци? Демони, които лекуваха, а не убиваха? Нейната черно-бяла вселена се украси с милиони оттенъци на сивото.

— Тейла? Добре ли си?

Тя премигна и се завърна от терзанията си в света на мрачната реалност на ЦПБ — болницата, която не трябваше да съществува. Болницата, която Егида искаше да разруши. Тей не можеше да го направи. Тя беше прекалено уязвима и неуверена в чувствата си, за да унищожи ЦПБ със собствените си ръце.

— Върни ми телефона, ако обичаш.

— Ако смяташ да позвъниш и да извикаш помощ, трябва да знаеш, че тук няма сигнал.

— Какво, не сте сложили ретранслатор? — Тя се изправи и той се насочи към нея. Силното му тяло я привличаше така, сякаш имаше собствено гравитационно поле и затова Тей, без да се замисля, направи крачка към него. Ейд й подаде телефона, но когато тя посегна към него, той я хвана китката.

— Защо ти трябва толкова?

Тя преглътна, без да знае какво да отговори. Не защото не можеше да излъже, а защото не искаше да го прави. Не и сега, когато в очите му отново се бяха появили златистите пламъчета. Тя облиза устни и погледът на Ейдолон се премести върху тях.

Притегли я към себе си. В погледа му все още прозираше съмнение и още нещо, нещо мрачно.

— Какво не е наред?

— Няма нищо.

— Ти постоянно облизваш устни. Нервна ли си?

— Пресъхнали са. — Очите му потъмняха още повече. Ейд наведе глава и устните им се оказаха на милиметър едни от други. Тей усещаше топлия му дъх. — Нищо не мога да направя за това.

Желаейки най-накрая той да я целуне, тя не успя да сдържи стона си, а Ейд сякаш очакваше разрешението й. Което беше глупаво. Преди той винаги правеше онова, което искаше. Защо сега му трябваше съгласието й?

— Искаш ли да ти помогна?

— Не — каза Тейла, но повдигна лицето си към неговото и устните им се срещнаха.

Ейдолон ласкаво прокара езика си върху им, което дори не можеше да мине за целувка, но беше напълно достатъчно да загрее кръвта й.

— Сигурна ли си?

— Не. — Тя леко отвори устни и затаи дъх.

— Не зная какво правиш с мен, Тейла — тихо прошепна той, — но нямам сили да му се съпротивлявам.

Ръката му се отпусна върху тила й и я задържа.

В същия миг по вените й се разтече лава, която я прогори отвътре. Тя се отпусна срещу настоятелния му език, който се плъзгаше по зъбите й, галеше я… Затворила очи, Тейла позволи на тялото си да отговори на ласките му. Засмукваше я водовъртеж от желание, което се превръщаше в наркотик. Толкова отдавна не беше чувствала нищо. Беше емоционално фригидна, студена и застинала, но с всяко докосване на Ейдолон това се променяше. Сякаш най-накрая се беше събудила, но на съвършено непознато място.

Тейла пристъпи в обятията му, стисна с ръце раменете му и го придърпа към себе си. От гърдите му се отрони стон; звук, който говореше, че този мъж изгаря от страст. Това накара пулса й да скочи. Тя помръдна и отърка болезнената си плът о бедрото му, което стана причина той да се отдръпне и изохка.

— Мамка му! — измърмори Ейд. — Усещам аромата на възбудата ти. Братята ми също ще го усетят. — Сложи телефона в ръката й и се обърна. — Унищожителке, ти си опасна!

Тейла направо зяпна от изненада. Тя смяташе, че точно тя трябваше да се опасява от него, защото именно той беше този, който можеше да я съблазни само с поглед или с докосване и с всяка изминала минута тя ставаше все по-слаба.

Реши да затвори телефона, но вниманието й беше привлечено от цифрите, мигащи на дисплея. Това я накара да се вгледа по-внимателно. Беше задействано обратното броене.

Трийсет… Двайсет и девет… Двайсет и осем…

— Тейла? Какво има?

Двайсет и две…

Джагър беше споменал за обратното броене и за момент Тей се обърка. Затвори капака на телефона, а после отново го отвори. Цифрите продължаваха да се сменят една след друга.

Осемнайсет…

Изпитвам ново устройство за активиране. Невидимо и без мирис. Може да бъде скрито в електронни устройства, като например в МРЗ-плейър.

Думите на Коул се завъртяха в главата й и сърцето й наруши ритъма си.

— Изходът! — кресна тя. — Къде е изходът? Бързо!

Притисна се покрай Ейдолон, опитвайки се да преглътне горчивината в гърлото си, докато търсеше вратата, през която я беше вкарал Шейд.

Ето, тук! Втурна се към изхода и когато една от медсестрите се опита да прегради пътя й, като се превърна в пантера, тя просто я отхвърли. Главата й се цепеше, но Тей не обърна внимание на болката. Вратата! Трябваше да се добере до вратата.

— Тейла! — чу вика на Ейдолон зад гърба си.

— Остани там! — Изскочи на секундата, в която плъзгащите се крила се отместиха настрани. Тейла се огледа и позна паркинга, видя и БМВ-то на Ейдолон.

Нетърпима горещина опари пръстите й. Телефонът гореше с оранжев цвят и пулсираше така, сякаш се беше сдобил със сърце. Тейла го захвърли към далечната стена, като вложи в това движение цялата си сила. Върху рамото й се отпусна ръка. Тя се обърна, сграбчи Ейдолон и стиснала зъби, го събори на пода. Успя да го прикрие с тялото си в момента, в който в подземния паркинг проехтя взрив.

Покрай тях прелетя отломък — точно там, където току-що стоеше Ейд. Огън, камъни и метални части като дъжд се посипаха върху им. Тей продължаваше да лежи върху него. Ейдолон се размърда и се претърколи — сега той я прикриваше с тялото си. Когато дъждът от отломки премина и грохотът спря, вниманието на Тейла беше привлечено от силно ръмжене. Повдигна глава и се вгледа в безумно злите, златисти очи.