Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Демоника (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pleasure Unbound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Лариса Йон

Заглавие: Безгранично удоволствие

Преводач: Тони Цонева-Савова

Издание: първо

Издател: Еклиптик ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 01.12.2015

Редактор: Кирил Манев

Коректор: Васил Койнарев

ISBN: 978-619-200-014-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7869

История

  1. — Добавяне

Дванайсет

Следващата сутрин Тейла реши да не си прави труда да навестява щаба им. Тъй като не успя да заспи в леглото, попило аромата на Ейдолон, наложи се да се премести на дивана при Мики. С първите проблясъци на зараждащия се сумрачен ден, опитващ се да се покаже от прозореца на кухнята, телефонът започна да звъни.

Тей го игнорира. Но не можа да остави без внимание чукането по вратата няколко часа по-късно. Отначало, тропането не беше много силно, но постепенно ударите все повече зачестиха, докато накрая под напора им, вратата едва не се счупи.

Тейла отвори и веднага съжали.

— Миналата нощ загубихме Грей и Мишел — каза Кайнан.

О, Боже! Зашеметена, тя се отмести от вратата и рухна върху дивана.

— Как?

— Двамата с Блик и Коул преследвали глутница върколаци и попаднали в засада в някакво здание. Успели да убият самката, но останалите избягали.

Отчаянието се спусна върху Тейла като вледеняващо покривало. Ако се сметнеше и Джанет, за последната седмица бяха изгубили вече трима Пазители. А за изминалата година нито един. И освен това, Тейла беше компрометирана.

— Губим позиции, нали? В тази битка. Губим я…

Кайнан се отпусна на коляно пред нея и стисна ръцете й.

— Не смей да говориш така. Дори не си го мисли! Борбата със злото винаги е волеви маратон, а не спринтьорска дистанция. — Тейла се опита да измъкне ръцете си, но захватът на Кайнан, макар и внимателен, беше силен. — Тей, всеки има подобни настроения. Но ти… Ти си ветеран. Ти си способна да водиш останалите. Помогни ни да преживеем тези трудни времена. Ела в щабквартирата поне за няколко дни. Това ще ти бъде от полза. Не само на теб, а и на всички.

За секунда Тей едва не се поддаде на изкушението. Тя никога не е била прекалено общителна, но в този момент беше самотна както никога. И наистина, имаше чувството, че в обкръжението на останалите Пазители, самотата й само се засилваше. А така никой нямаше да гледа на нея като на пършивата овца в стадото. Не трябваше да разговаря с никого. И разбира се, никой нямаше да й хвърля подозрителни погледи, сякаш знаейки какво бе казал Ейдолон, и да преценява до каква степен в думите му имаше истина.

Добре дошла в клуба!

— Не мога — най-накрая произнесе Тейла. — Искам да остана сама.

Трябваше да събере силите си. И след като утре се събудеше, трябваше внимателно да се приближи до огледалото, за да се убеди, че през нощта не се беше превърнала в демон.

И между другото, за демоните… Интересно, дали Егида беше успяла да намери болницата, благодарение на проследяващото устройство, което тя беше залепила на пейджъра на Ейдолон? Макар че Кайнан щеше да каже, ако всичко беше минало както го бяха замислили.

— Кай… Как мислиш, съществуват ли добри демони?

Кайнан премига от изненада.

— А-а-а… Ами, има например евдемони — добри духове — но те по-скоро приличат на ангели-пазители.

— Но могат ли другите демони — например Круентусите — да не са зли?

— Какво?! Тейла, какво се е вселило в теб?

Ейдолон! Два пъти!

— Мисля… Просто… ами ако не всички са толкова лоши?

Кай докосна с една ръка челото й, а с другата провери пулса й — явно лекарският навик си казваше думата.

— Ще те изпратя в болница. Ти не си на себе си, освен това имаш лека температура.

— Няма нужда да ме водиш при лекарите на Егида…

— Тейла, говориш безсмислици. Няма да е лошо да се прегледаш. Кой знае какво са направили с теб в онази демоническа болница. — Тя се отдръпна и този път Кайнан не възрази. Просто седна до нея. — Това е, нали? Те са се погрижили за теб. Спасили са ти живота. И сега ти им съчувстваш?

— Не мисли, че страдам от извратена форма на синдрома Найтингейл.

Но подозрението гореше в очите му с тъмносин пламък.

— Давам ти срок до утре. След това ела в щабквартирата. И аз все пак ще те покажа на Денис.

Кайнан си тръгна, а Тейла прекара следващите няколко часа просто като не правеше нищо — или спеше, или устройваше набези на бонбоните и портокалите.

И сега, свила се на дивана с Мики върху коленете, заби нокти в оранжевата кожа, заставяйки нещастния плод да се разплаща за нейното раздразнение и досада. Не й трябваше лекар. А може би й трябваше? Миналата нощ на път за дома я връхлетя поредният пристъп. Случайни минувачи се бяха обадили на Бърза помощ, но когато лекарите дойдоха, Тейла отдавна се беше съвзела и скрила.

В минута на слабост си помисли дали да не звънне на Ейдолон. Ами ако той не лъжеше, когато твърдеше, че наистина може да помогне?

Тейла беше отишла толкова далеч, че дори произнесе думите, написани на обратната страна на визитката. Но когато усети гърдите си да набъбват и коремът да я присвива ниско долу само от мисълта, че ще го види, захвърли телефона през стаята. Ако хормоните й бяха толкова неконтролируеми, когато демонът не беше наблизо, какво щеше да стане в негово присъствие?

Тя дори не подозираше, че тялото й можеше да реагира така на мъж; още повече на такъв, който дори не беше човек. Ако някой някога й беше казал, че сърцето й щеше да тупти неистово, на дробовете й нямаше да им достига кислород, а плътта й щеше да я боли от неудовлетвореност, Тейла само би се изсмяла. Но когато Ейдолон я докосваше, се случваше точно това. Тя го желаеше безумно въпреки ненавистта, която изпитваше към него.

Беше станала същата наркоманка като майка си. С една-единствена разлика — наркотикът на Тейла можеше да бъде унищожен.

Телефонът иззвъня и тя подскочи от изненада. С недоволно скимтене Мики се шмугна под дивана. Нещо прохладно капна върху крака й и Тей видя, че в някакъв момент един беше смачкала портокала и сега сокът му, заедно с мека вътрешност, се процеждаше между пръстите й.

Бързо изплакна ръка на мивката и без да се бави, за да се избърше в кърпата, вдигна телефона.

— Да?

— Тей! — Гласът на Джагър я накара да се напрегне. Той рядко звънеше, но когато го правеше, новините не бяха добри. Макар че този път тембърът му беше толкова самодоволен, че Тейла се развълнува още по-силно. — Довлечи се тук!

— В почивка съм.

— Повярвай ми! Заради това ще ти се прииска да дойдеш. — Настъпи пауза. Тей отказа да се включи в играта му и да зададе въпрос. — Хванахме твоя доктор-демон. И той сега не е в най-добрата си форма.

Тейла застина и едва не изпусна слушалката.

— Какво… какво имаш предвид?

— Казвам, че ако не побързаш, то няма да можеш да наблюдаваш как умира.

Тейла не можеше да си позволи разхода за такси, но все пак реши да използва точно този вид транспорт. Нахлу в щаба на Егида през задния вход и стресна десетината Пазители, които гледаха филм по телевизора.

Дръж се спокойно, Тей!

— Къде са те?

— В подземието. — Радостна възбуда озаряваше лицата на всички присъстващи. Атмосферата изобщо не напомняше на тази, която беше описал Кайнан. Пазителите едва не подскачаха на столовете си от очакване и жажда за кръв.

Тейла разбра какво става. Бяха заловили демон и сега той щеше да се разплаща за загубата на Пазителите. Всички получаваха удоволствие, че в този момент измъчваха Ейдолон. Тя също би се радвала. Преди няколко дни. Напълно отвратена, Тей се втурна по стълбите надолу. В спортната зала няколко Пазители се упражняваха в подобряване на бойните си навици с оръжие, но слабата им концентрация не я подлъга — те явно се опитваха да чуят какво се случваше в Камерата — стаята, която почти никой, дори Тейла, не беше виждал отвътре.

Не, тя също често се мотаеше наоколо с останалите, докато се вслушваше и се смееше. Е, добре де, беше истина — защото това бяха само демони. И какво от това, че щяха малко да ги понабият, преди да ги пратят на онзи свят?

Но това, че в този момент биеха Ейдолон, предизвика съвсем други чувства у нея. Затова се наложи на направи няколко дълбоки вдишвания, за да се успокои, преди да отвори тежката стоманена врата.

Стаята беше изградена от бетон от пода до тавана и обвита със заклинания. Лори и Джагър стояха на каменните пейки и погледите им бяха приковани към окървавеното голо тяло, приковано с верига към стената, което се беше свило в позата на ембрион върху окървавения под. Тей едва не изкрещя при гледката и с огромно усилие успя да сдържи напиращия да излезе от гърдите й вик като затисна уста с ръка.

— Дойде прекалено късно — въздъхна Лори. — Джагър направо откачи. Не измъкнахме много. Основно, защото той лъжеше.

— Не, нажеженото желязо в задника малко му развърза езика.

Ох! О… Боже! Тей стигна с препъване до ъгъла на стаята, присви се на две и повърна на пода. Не го бяха били. През цялото това време го бяха измъчвали.

Аз съм такава глупачка! Наивна идиотка!

Без да се изправя, защото все още усещаше главозамайване, Тей огледа стаята: червената жарава в огнището, рафтове с варварски приспособления, гвоздеите, от които висяха камшици, бичове, маркучи… И още много приспособления, на които тя дори не знаеше имената.

— Тейла? — Джагър се приближи и отмести косата й далеч от устните. — Ти нали не се разстройваш? Това е просто един демон, нали?

— Аха — изскърца тя. — Демон. Аз… от вонята е.

От вонята, от гледката, от мисълта, че Ейдолон е минал през всичките тези страдания. Какво беше направила? Мъчителните позиви за повръщане обръщаха корема й, а върху слепоочията й бяха избили капки пот.

— Ти никога по-рано не си присъствала на нашите разпити, нали?

Тейла поклати глава. Дори и да беше присъствала, дали реакцията й щеше да бъде същата? В края на краищата демоните бяха просто твари. Злобни твари, нападащи невинни хора заради едното развлечение.

Забавно, че отново и отново си го повтаряше. Сякаш това можеше да я защити по някакъв начин. Но колкото и да повтаряше като мантрата „Демоните са зло!“, това не променяше нищо.

— Дай да ти взема якето. — Вцепенена, сякаш току-що я бяха цапардосали по главата и отнели възможността да мисли, Тей съблече якето си и го протегна към Джагър.

— Ела тук — каза Лори и тя с омекнали крака се насочи към жената, която беше застанала до тялото. Тей избегна погледа й и приклекна до нея. — Той носеше медальон със странен медицински символ. Знаеш ли какво е това?

Тейла не погледна. Нямаше нужда. Кадуцей. Същият, който галеше кожата й, докато Ейдолон се навеждаше към нея. Целуваше я. Облизваше я.

— Не — излъга тя. — Нямам представа.

Струваше й се, че отново ще повърне. Очите й се насълзиха. Леко и незабелязано изтри с външната част на ръката си сълзата, в която имаше много повече емоции, отколкото във всички онези, които беше проляла след смъртта на майка си.

Тей бавно издиша, удължавайки момента, в който трябваше да погледне. Длъжна беше. Ейдолон го заслужаваше. Сведе поглед надолу и едва не се задуши. Тялото беше покрито с кръв, цялото в синини и обезобразено. Но върху дясната му ръка липсваше татуировката, която украсяваше тази на Ейдолон от върха на пръстите до врата. Мозъкът й отказваше да вярва и да се надява, но сърцето й беше готово да хвръкне. Тейла внимателно обърна лицето на демона към себе си.

О, слава Богу, слава Богу! Облекчението беше такова, че последните сили я напуснаха и Тей падна по дупе. Устните й се повдигнаха в усмивка, която тя скри зад дланта си, преструвайки се, че отново й се повдига.

Това не беше Хелбой, но демонът носеше същия медальон. Сигурно работеха заедно. Да… Някъде дълбоко в съзнанието й проблесна разпознаване, не съвсем ясен спомен… Може би го беше срещнала по-рано, но лицето се размазваше пред очите й.

Това е пълна загуба на време! — понесоха се нечии думи в главата й и тя си спомни. Как се обръщаше Ейдолон към него? Юкий? Не, Юрий. Точно така. Юрий. Но защо тук беше той, а не Ейдолон?

Още един глас се промъкна в съзнанието й. Лори. Тя дърдореше, без да спира за това, как го бяха хванали и измъчвали, но сега, когато скръбта и тревогата й бяха изчезнали, думите на Лори придобиха нов смисъл. Особено ако се вземеха под внимание подозрителните погледи, които хвърляше към Тейла — сякаш се опитваше да прецени каква беше реакцията й на стореното на демона. Но на каква реакция от нейна страна се надяваха? Тялото на Тейла се изпълни с енергия. С дива и необуздана сила. Сякаш беше взела доза чист кокаин. Но вместо истински наркотик, дозата беше заменена с чист адреналин. Тейла имаше нужда от отговори.

— Не ми пука какво сте правили тук. Как го заловихте?

Последва напрегната тишина.

— Загубите повлияха на всички ни — най-накрая изрече Лори сякаш в оправдание на резкия тон на Тейла. Затова свенливо се усмихна и продължи: — Стефани проследи сигнала на устройството, което ти му прикачи, но го изгуби след няколко часа. След това сигналът отново се появи на същото място. И така сега знаем, къде ориентировъчно се намира болницата. Проследихме сигнала до един жилищен район и заловихме демона в дома му. Той се оказа шейпшифтър. — Лори се приближи до Тейла, без да отмества очи от демона. — Припомни ми как се казваше? Той каза името си, но към този момент Джагър беше успял вече да му счупи челюстта и беше невъзможно да се разбере нещо.

Тей не можеше да си позволи и не желаеше да съчувства на съществото, лежащо на пода. И изпитваше огромно облекчение, когато Лори разказваше за страданията му. Защото това не беше Ейд. Не можеше да каже истината. Ако узнаеха, че мъртвият демон не беше Ейдолон, съществуваше вероятност отново да я изпратят при него. Да унищожат болницата е едно, но да измъчват Хелбой беше съвсем друго. Затова, давайки си вид, че не може да сдържи радостта си при вида на мъртвия демон, тя се усмихна и каза:

— Ейдолон.

— Това е той, нали?

— Без съмнение. Измъкнахте ли от него някаква информация за болницата?

Лори поклати глава.

— Той отричаше съществуването й, каквото и да правехме. Затова ти трябва отново да се върнеш там. Нали каза, че той ти е обяснил как можеш да се свържеш с него?

— Да — предпазливо отговори Тейла, досетила се какво се опитва да й каже Лори. — Но не разбирам какво искате да направя, след като попадна вътре. Ти сама каза, че сигналът се губи. Значи, така пак няма да открием болницата.

— Ти ще ни позвъниш оттам.

Тейла трепна.

— Шегуваш се, нали? Мислиш ли, че в Ада има транслационни клетки?

— Разбира се, че няма. Като се върне Джагър всичко ще ти обясни.

Едва след думите на Лори Тейла осъзна, че той беше излязъл, без тя да забележи.

Вратата се отвори и Джагър влезе с нейното яке в ръце.

— Сложихте ли го? — попита Лори и Джагър кимна. Бръкна в джоба на якето на Тейла и извади мобилния й телефон.

— Ето това е тайното ти оръжие. Лори вече разказа ли ти?

— Каза ми, че трябва да позвъня от болницата. Но какво да правя, ако там няма сигнал?

Джагър се усмихна и Тей си помисли, че сигурно всички жени го намираха за привлекателен, но в него имаше нещо… нещо, което не й позволяваше да му симпатизира. От друга страна, нея я привличаха малко мъже. А единственият, към когото почувства нещо, дори не беше човек.

— В това е и прелестта на целия този малък апарат. Всичко, което трябва да направиш, е да го отвориш. На дисплея ще се появят цифри — обратно отчитане на времето. И преди да видиш нулата, трябва да набереш девет-едно-едно. — И той пъхна телефона обратно в джоба й.

— И това е всичко?

— Аха. Набираш номера и по този начин освобождаваш Проследяващото заклинание. То ще се разпространи върху всичко в обхват от сто метра. След като демоните напуснат болницата, следите на придвижването им ще бъдат видни за нашите заклинатели в течение на няколко дни.

— Като мравки — допълни Лори. — Ако болницата е в нашето измерение, ще я открием почти мигновено.

Джагър подаде якето на Тейла.

— След като обратното броене започне, то няма как да бъде спряно. Телефонът ще се самоунищожи, ако не се набере девет-едно-едно.

По дяволите, каква лудост! В главата на Тейла като рефрен се повтаряше само една дума „камикадзе“. Но тя просто сви рамене и пъхна ръце в ръкавите на якето си. Нямаше търпение да се махне оттук, да глътне свеж въздух и да си продуха мозъка.

Лори кимна към Джагър — едва забележимо движение, което Тейла едва не пропусна — и той се хвърли към нея като куршум, изстрелян от пушка. Преди да успее да освободи ръцете си, той я хвана, блъсна я в стената и я задържа неподвижна.

— Ей!

Кракът на Лори се стовари в хълбока й и изкара въздуха й с такава сила, че Тейла дори не успя да простене от изгарящата агония. Джагър я пусна и тя падна на колене, ругаейки се за слабостта си и за това, че им показа болката си. Но още по-силно ругаеше Лори и Джагър.

Тей притисна ръка към раната си и усети как от нея потича топла и лепкава кръв. Мястото на нараняването пулсираше и тази болка се разпространяваше все по-надълбоко и навътре. Струваше й се, че вътрешните й органи се местеха и избухваха. Лори приклекна пред замъгления й, нефокусиран поглед.

— Извинявай, слънце! Реших, че колкото по-бързо — толкова по-добре. Като да ти извадят зъб. — Тя нежно погали ръката й. — Аз разбирам, че това е малко ненормално, но тук се води война, а в една война винаги има жертви. Ние сме единствените, които стоим между хората и Ада на земята. Ти искаш да направиш всичко възможно, за да изтребиш тези твари, нали така? И си готова да пожертваш дори живота си?

Живота — да, далака си — не. Но тъй като не й стигаше въздух, за да го изрече, Тейла просто кимна.

— Това е добре. Мисля, че по това всички си приличаме.

Да бе! Точно в това Тей имаше съмнения. Защото не Лори стоеше в момента с болка в далака. А това й напомни за продажбите на черния пазар на далаци и куп други демонски органи. Ейдолон беше убеден, че това е дело на Егида. И освен това твърдеше, че тя е наполовина демон. Е, ако се лъжеше за едното, можеше да се заблуждава и за другото.

О, Боже, нека той да не е прав и в двата случая!

— Лори — простена Тей — между другото, за войната… Известно ли ти е, че някой лови демони и ги убива за органи.

Лори внимателно я погледна.

— Какво имаш предвид?

От болка на Тей се наложи да направи няколко вдишвания, преди да заговори отново.

— Ейдолон. Той каза, че Егида лови демони. И продава органите им на черния пазар на Подземния свят. Така ли е?

— И ти вярваш в думите на един демон? — попита Лори.

— Опитвам се да стигна до истината. — До цялата истина. — Не ми пука, ако това е така, но демоните са убедени на сто процента. И се смятат за обидени. А ако Егида не е замесена, тогава мисля, че трябва да се изясни чия е тази инициатива. И то бързо, преди да са загинали и други Пазители.

— Ако Егида се занимава с това — отвърна Лори — то това не е чрез нас.

Джагър изсумтя.

— Между другото, това е страхотна идея. Трябва да я вземем предвид. Доста хилядарки можем да заработим.

Лори му хвърли мрачен поглед.

— Джагър, нека Скот да откара Тейла в Куинс и да я остави до ресторанта, който наблюдавахме. Оттам тя ще се свърже с демоническата болница и ще каже, че е получила нараняване в схватка.

— Аха, нали знаете къде да си го заврете? — процеди през зъби Тейла. — Вашият план изобщо не ми харесва.

Не знаеше откъде се бяха взели тези съмнения, но определено не искаше отново да се среща с Ейдолон или с нежеланието си да разбере истината за баща си. И в двата случая нещо недоловимо я присвиваше отвътре, а тя беше свикнала да се доверява на инстинктите си. Дори и при отслабеното си здравословно състояние.

Джагър се наведе над нея, но когато започна да я гали по косата, тя го отблъсна. Той все пак я приближи толкова, че Тей усети аромата на пицата с колбас, която беше обядвал.

— Ти каза, че си готова да направиш всичко възможно за постигането на целта ни, Тей. Премисли ли? Да не си се сговорила с демоните?

— Просто не смятам, че трябва да се действа по този начин. — Тя се изправи, като с това принуди и Джагър да направи същото. — И повече никога не подлагай на съмнение убежденията ми.

— Мисля, че можем да изпратим някой друг — въздъхна Лори.

Да, манипулацията беше прекалено явна, но дори и да го осъзна, Тей налапа стръвта.

— Аз трябва да отида. Те ме познават, дори и да искат да ме убият.

След което накуцвайки, излезе от стаята след Джагър. В главата й се въртяха думите на Ейдолон, казани преди няколко дни: Стадо овци, тъпо подчиняващи се на заповеди!