Лариса Йон
Безгранично удоволствие (10)

Девет

Когато тъмнината раззина паст, за да погълне червеното сияние на слънцето, нависнало над хоризонта, Тейла се върна в квартирата си. В този час костюмираните тузари тъкмо напускаха офисите си на „Уолстрийт“, а наркодилърите изпълзяваха от дупките си. Вампирите се събуждаха от дневния си сън и събираха сили, за да се напият с кръвта на нищо неподозиращите смъртни.

Собствената кръв на Тейла бързо и яростно се понесе по вените й, подобно на глутница вълци, преследващи плячка. О, как нямаше търпение да проследи и убие всички, излезли от Ада създания! Но раната й все още напомняше за себе си, а освен това в леглото я очакваше прикован демон.

Влезе в квартирата си, без да забравя за предпазливостта, в случай че Ейдолон беше решил да си поиграе на Худини. Озовала се вътре, Тейла извади от опаковката проследяващия бръмбар — малко, омагьосано топче хартия — и го стисна в дланта си. Стигна до спалнята и замря на прага. Дишането й секна при вида на Ейдолон, лежащ по гръб в леглото й. Почти беше успял да освободи едната си ръка от оковите, прикрепени към горната част на леглото; явно беше изпаднал в ярост при опита си да се освободи. Но онова, което я шокира най-много, беше Мики, уютно свил се на кълбо върху мускулестия му корем и който доволно приемаше ласките на демона.

— О, здравей, Тейла! — нарочно провлачи думите Ейдолон. По интонацията му се създаваше впечатление, че той сякаш се търкаляше някъде на плажа, а не лежеше вързан в тази пародия на квартира. — Надявам се, че си донесла някакъв бургер, защото умирам от глад.

Тей пусна на пода сака с оръжието, което беше взела от щаба.

— Ти се храниш с бургери?

— Само когато свършат запасите от жертвени агнеци и пеленачета.

Умник! В крайна сметка тя се надяваше, че отговорът му наистина беше ироничен.

— Ами тъкмо свърших всичко. Но има остарял маршмелоу и портокали.

Ейдолон я галеше с поглед под полуспуснатите си клепачи, но в очите му светеше глад, който нямаше нищо общо с храната… или чувството на привързаност, за което не трябваше да забравя дори за секунда.

— Мога да измисля какво още ми се иска…

— Дори не го изричай. — Тя усети как порочният му глас отекна между бедрата й. Наложи се да стисне по-здраво зъби, за да не се озове в капана на инкуба. — Ти само за това ли можеш да мислиш?

— В последно време ли? Да — отвърна Ейд и съдейки по гласа му, изобщо не беше радостен от този факт.

— Това някак си е свързано с твоето с’-каквото-й-да-беше-там, за което разказваше ли е?

— С’генезис. Да. Изменението трябва да започне много скоро.

Той почеса коремчето на Мики и порът се обърна по гръб, мъркайки от удоволствие. Да, зверчето си търсеше белята. Макар че, ако трябваше да бъде честна, беше наложително да си признае, че докосванията на Ейд действаха и върху нея по същия начин.

Копеле! Тя се приближи към леглото, давайки вид, че иска да провери дали веригите са здраво закрепени към таблата. Наведе се над него, за да огледа белезниците, от които той едва не се беше освободил, и внимателно прикрепи „бръмбара“ към пейджъра му. Такова беше изискването — магията на Стефани работеше само в контакт с електроника. Гърдите на Тейла се плъзнаха по неговите и дори от този незначителен контакт, тялото й започна да потръпва.

Боже, колко беше приятно да го усеща дори когато Ейд не участваше в процеса.

— Скоро ли ще ме освободиш?

Тя се изправи и го измери с поглед.

— Възнамерявам да те държа в плен толкова време, колкото аз по твоя милост прекарах в болницата. Защо? Чакат те други пациенти, които трябва да изчукаш ли?

— Не, просто искам да нахраня кучето си.

— Ти имаш куче? Защо ти е? За да го изядеш ли?

Ейдолон мълчаливо я погледна.

— Какво? Защо ме гледаш така?

Той се усмихна и отвърна:

— Демоните векове наред са се страхували от вас и сега разбирам колко глупаво е било това от наша страна.

— Извинявай? — Той лежеше тук, вързан с верига за леглото на смъртния си враг, беззащитен, и си позволяваше да я нарича глупачка?!

— Егида. Вие унищожавате всичко, без да подбирате. Дори не разбирате кого и за какво. Вие нищо не знаете за нас.

— Аз чудесно зная какво убивам — парира го Тейла. — Зло. И за това на мен не са ми нужни особени причини.

Ейдолон продължавате да гали Мики. Тишината в стаята се сгъстяваше, докато най-накрая докторът не каза:

— Ние винаги сме смятали, че Егида е организацията, знаеща всичко за нас. Нейните бойци винаги са организирани и натренирани. — Той се замисли за минута, след което едното ъгълче на устните му се повдигна нагоре; сякаш Ейд беше разрешил за себе си голяма загадка. Но това е просто една секта, нищо повече от това, нали? Където слабите и необразованите оцеляват и управляват по-силните. Като при това преследват собствените си цели. И вие, като тъпи овни, безпрекословно следвате заповедите им.

— Значи ти смяташ, че са ми промили мозъка? И аз сляпо следвам указанията на някакво подобие на Дейвид Кореш, защото съм тъпа и не зная нищо за Подземния Ад?

Яростта се стовари с такава сила върху нея, както юмрукът на един от приемните й родители. Ножът, с който Ейд разряза болничната й риза, все още лежеше на пода. Тей го вдигна и прокара пръст по острието, проверявайки колко е остро. Хелбой не я изпускаше от очи, но дори и да беше уплашен, не му личеше. Изведнъж на нея й се прииска той да е ужасен и да го боли толкова, колкото я болеше нея. Но знаеше, че това е невъзможно. Дори ако тя одереше кожата му, Ейд нямаше да почувства и капка от онази болка, която тя изпитваше ежедневно. Но все пак притисна ножа към пулсиращата вена на гърлото му.

— Узнах за истинската същност на демоните много преди да стана Пазител с дрезгав глас отбеляза тя. Наложи се да преглътне няколко пъти, преди да продължи. И започна да натиска острието дотогава, докато на края му не се появи капка кръв. Ейд дори не трепна.

— Когато бях на шестнайсет, гледах как демон измъчва няколко часа майка ми, преди да я убие. След което ми се наложи да живея на улицата и да се отбранявам от такива като него, които искаха да закусят с мен. Или нещо много по-лошо. И се получи така, че зная, че може да е и много по-лошо. Затова не смей да ми говориш, че нищо не зная за злото, ти, кучи син такъв!

— Смяташ ли, че ти си единствената, на която се е наложило да се сблъска със загубата на близък от ръцете на врага? Чувала ли си някога за бар „Бримстоун“? Да, виждам, че си чувала. Преди две години воините на Егида устроиха там истинска касапница. Не оживя никой, включително и моят брат, за когото ти разказвах — Роуг. А той не беше направил нищо, за да заслужи подобна участ. Ти нямаш монопол над болката, Унищожителке.

„Бримстоун“. Преди две години. Тей се покри със студена пот. Тя беше там. Още помнеше как се промъкваше през задния вход на тайното леговище и как цялото помещение вонеше на дим и още по-лошо — на гнилоч с меден привкус като на разлагаща се плът. Демоните пиеха, биеха се и играеха. В центъра на стаята няколко изрода участваха в оргии, докато останалите залагаха на тях. На какво? Тей дори не можеше да си представи. Пазителите се нахвърлиха върху демоните като рояк комари. В нападението участваше цялото подразделение на Ню Йорк. Нито един урод не можа да избяга. Особено след като Пазителите подпалиха клуба.

Тя би могла да е убийцата на неговия брат.

Мики скочи от корема на Ейдолон и избяга. Той положи ръката си върху нейната, но в жеста му нямаше заплаха.

— Ти твърдиш, че аз греша за теб. Ако това е така, можеш ли да признаеш вероятността на факта, че ти самата съдиш грешно за мен? — Гласът му звучеше удивително спокойно, без оглед на това, че Тей можеше да го довърши с едно леко движение на ръката. Да не говорим за това, че го беше халосала по главата, завързала за леглото и вероятно убила брат му.

— Ако аз греша за теб, значи всичко, заради което съм живяла… — Беше лъжа. Тя поклати глава. Тварите, които беше убила през тези години бяха точно твари. И за това нямаше оправдания. И все пак Тейла не можеше да се избави от спомените как Ейдолон се беше склонил над умиращата медсестра. — Аз не греша.

Без да откъсва очи от нея, Ейд леко обърна глава, като с това откри врата си. Тънка струйка кръв потече по кожата му от раната, направена от нея малко преди това.

— Тогава ще се наложи да ме убиеш.

Преди три дни тя щеше да го направи. Преди три дни Тейла щеше да го довърши точно там, където лежеше, ако не беше получила заповед да прилепи проследяващото устройство към пейджъра му. Но той беше спасил живота й. Беше излекувал брат си и беше проявил милосърдие към медсестрата. Вярата на Тей се беше поразклатила и тя не можеше да вземе окончателно решение. Опитваше се да измами сама себе си, като си даваше вид, че не изпитва облекчение от факта, че нямаше нужда да го убива. Това щеше да направи вместо нея някой друг Пазител.

— Ти не ми даде да умра — произнесе тя, докато махаше ножа и се опитваше да сподави желанието си да му даде лепенка. — Затова няма да те убия днес.

— Колко великодушно. — Ейдолон подръпна удържащите го белезници. — Приключихме ли с това? Или смяташ да ми отмъстиш, че те задържах в болницата?

— Би било правилно. В края на краищата ти ми разби леглото.

— Зная още няколко способа, с които да го разбия напълно.

Тей раздразнено изсумтя:

— Демони…

Ейдолон й намигна и тя се обърна, за да не поддаде на обаянието му. Вдигна музикалната кутийка — единственият подарък от майка й, ако не смяташе пръстена — и взе ключа от белезниците. На челото й се появиха капчици пот като недвусмислено предупреждение какво щеше да последва по-нататък. Веднага след това я връхлетя вълната от замайване. Лицето на Ейдолон се разми.

— Тейла?

— Добре съм. — Тя направи крачка към леглото, но усети десния си крак като желе, а ръцете й натежаха като олово. О, да, сега щеше да падне.

Тей се олюля, но успя да седне на пода, преди да се строполи. Колко й беше омръзнало подобно състояние.

Тейла, какво става? Погледни ме! — Ейдолон с такава сила дръпна веригата, че звънтенето на метала като ехо се взриви в главата й. — Погледни ме, дявол да те вземе! — повтори той и командните нотки в гласа му, макар да предизвикаха у нея диво раздразнение, все пак постигнаха желания ефект. Тей обърна глава и погледна към него.

— Млъкни! — изръмжа тя.

— Очите ти не реагират на движение. Пребледняла си.

Стаята се превърна във водовъртеж от сиво-кафяви оттенъци. Тейла страшно искаше да легне и да се наспи. Може би, след като първо повърнеше.

— Дай ми ключа, за да ти помогна.

Аха, сякаш щеше да му позволи да избяга, докато се намираше в такова уязвимо състояние. Ейдолон не можеше да я убие в болницата, но спокойно можеше да го направи тук и сега. Този сладък глас не можеше да я измами дори за секунда и изобщо не я успокои. Защото тя отново и отново си спомняше думите му в дома на Нанси: Трябваше да те убия. Тук, където никой нямаше да ми попречи да ти извия врата.

Ще мине. — Тей рязко се изправи на крака и почти веднага се спъна. Ейд я подхвана за лакътя със свободната си ръка и тя изтърва ключа.

Краката й се подкосиха и Тейла падна по очи върху леглото. Без всякаква възможност за движение.

Ключът падна в пределите на досегаемост на Ейдолон и той, за да го придвижи по-близо до себе си, подскочи няколко пъти върху матрака. Взе го и веднага се освободи.

— Тейла? — Без да обръща внимание на оттеклите си мускули и изтръпналите си крайници, той се наведе над нея и обърна лицето й към себе си. — Чуваш ли ме? Мигни един път, ако е да.

Тя премигна. Очите й бяха пълни с ужас и объркване. Ейдолон знаеше какво с да се чувстваш безпомощен и уязвим, а за толкова силна личност като Тейла това състояние беше в пъти по-тежко. Щеше да е по-добре, ако не му пукаше; той трябваше да бъде ядосан за това, че й позволи да го удари и да го завърже. Но Ейдолон беше преди всичко лекар.

— Всичко е наред промърмори той и ласкаво махна косата от лицето й. — Просто отговори на въпросите ми. Можеш ли изобщо да се движиш? Мигни два пъти, ако е не.

Тя премигна два пъти.

— Възнамерявам да те обърна по гръб. Ако те боли — мигни. — Много внимателно Ейдолон я обърна и намести в по-удобно положение. — Сега ще проверя жизненоважните ти органи. Просто се отпусни и дишай.

Бързият преглед показа, че достъпът на въздух в дробовете й е ограничен, пулсът е в норма, дишането е учестено, но стабилно. Кожата й беше прекалено студена, но кръвта в капилярите постъпваше без затруднения. Дотогава, докато Тейла не проговореше, Ейдолон не можеше да каже с точност в какво се състоеше проблемът. Засега имаше само подозрение, че демоническата й половина се бие в истерия.

И опитваше да се измъкне на свобода.

— Често ли се случва?

Нямаше отговор, макар пръстите на лявата й ръка да започнаха да потрепват. Ейд я хвана и затвори очи, съжалявайки от цялата си душа, че не притежава дарбата на Шейд — да въздейства на функциите в тялото и да определя къде е проблемът. Вместо това всичко, на което беше способен, беше да задейства общия процес на изцеление с надеждата, че това ще проработи.

По кожата му премина вълна от топлина и се понесе към ръката на Тейла.

— Няма да боли — увери я той, усетил накиселяващия аромат на страха и учестения й пулс. — Опитвам се да те излекувам.

От устните на Тей се отрони тих стон. Краката й помръднаха. Ейд се пресегна към стъпалата й.

— Бутни ръката ми.

Тейла успя. Добър признак.

— Става ми по-добре — проскърца тя и Ейдолон усили въздействието на дара си. Но той не можеше да твърди със сигурност, че именно благодарение на него състоянието й се подобряваше.

— Разбираш ли какво става?

Преди шейсет години Ейдолон се намираше в Африка, измъквайки Рейт от поредната каша. Там той се натъкна на лъв, умираш от гангрена, развила се вследствие на огнестрелна рана. Звярът, някога силен и горд, се беше превърнал в слабо създание, но в очите му все още светеше жаждата за живот. Тейла напомняше на Ейд за този лъв, пребиваващ в ужас, че силното му тяло го беше предало, като при това не беше загубил надеждата си за оцеляване. Нещо в Ейдолон се пречупи… По дяволите, това не трябваше да се случва, особено по отношение на тази жена. Но вече беше прекалено късно.

— Често ли се случва? — попита той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Тей се замисли за миг. Не беше толкова лесно да признае собствената си уязвимост пред смъртния си враг.

— В последно време все по-често.

— Кога започна всичко?

Тя все още не беше пуснала ръката му; сякаш се нуждаеше от поддръжка и беше забравила кой или какво седи до нея. Както и той.

— Преди няколко месеца. Отначало това беше просто дреболия изтръпваха ми пръстите на ръцете и краката. След това не можех да движа едното или другото в течение на няколко минути.

— А сега?

Тей затвори очи и си пое дълбок, конвулсивен дъх. Без да се замисля, Ейд сложи ръка върху другата й длан и започна да гали студената кожа.

— Тейла, трябва да зная.

— Понякога ми отказват и двата крака. Или цялата страна на тялото. Днес беше много по-лошо от обикновено. Досега не ме беше парализирало напълно. — Тя отвори очи и се опита да повдигне глава. Не успя. — Не съм ходила на лекар.

— Не мисля, че човешки терапевт ще успее да ти помогне.

— Защо? — Тя се опита да стане, но Ейд не й разреши. — Казвай!

— Успокой се…

— О, Боже! — въздъхна тя и още по-силно започна да се мъчи да се изправи. С всяка секунда силите й се възвръщаха. — Заразила съм се с някаква демоническа болест, нали?

— Нещо подобно…

— И какво ще стане с мен? Ти можеш ли да ме излекуваш?

— В болницата взех образец от кръвта ти. Резултатите от анализа ще бъдат готови след няколко дни. Тогава ще видим. — Без съмнение, ако знаеше към кой вид демони принадлежеше баща й, щеше да бъде от голяма полза в дадената ситуация.

Тейла се отпусна, но съдейки по очи те й, тя трескаво се опитвате да съобрази какво се случваше с нея.

— Всичко започна, когато ме ухапа демон Алу. Те пренасят болести. Мога да поспоря, че всичко идва от това — Тя прехапа долната си устна. Този жест предизвика у Ейдолон съвършено неприемлива за дадения момент реакция. — Как смяташ?

— Алу наистина са заразни — уклончиво отговори Ейд.

Известно беше, че ухапването от такъв демон се явява като спусък за дремещите в организма болести. Контактът с подобно създание можеше да провокира активацията на демонските гени. Той кимна и сякаш осъзнаването, откъде може да се е появила заразата в организма й, малко я успокои.

— В Егида има лекари. Добри лекари. Те някога са били Пазители, така че ще са наясно с какво си имат работа. — Гласът на Тейла стана по-изразителен, а думите й бяха изпълнени с вълнение, примесено с надежда. Това би разбило сърцето на Ейд, ако той не изпитваше към нея нещо повече от професионален интерес. Което май не беше точно така. — Би трябвало те постоянно да се сблъскват с подобни проблеми.

Инфекции, проклятия, ухапвания — да. Но излязъл извън контрол полудемон? Едва ли. Ако лекарите от Егида разберяха истината, всичко щеше да приключи най-вероятно със смъртта на Тейла. След диво количество мъчения и болезнени медицински експерименти.

— Ти не трябва да ходиш при човешки лекари, Тейла.

— Защо? — Познатата му вече подозрителност се завърна в очите й и предизвика сенки в зелените им дълбини. Тей отново се опита да седне и този път Ейд не й попречи. Само почувства пробождането на съжалението, когато тя се измъкна от ръцете му. — Нима мога да се доверя на демони?

— Права си. — Ейдолон мразеше да си го признава, но демоните не бяха същества, достойни за доверие. Макар че мнозина, като например видът, към който принадлежеше майка му, живееха по кодекса на честта. Това беше повлияло и на самия него, като беше изгладило строгите му морални принципи, които определено не достигаха на братята му. И точно поради това той не се доверяваше напълно на никого. Дори на близките си. Рейт беше прекалено импулсивен, а Шейд… над него тегнеше проклятие.

— Ти наистина не можеш да се довериш на демоните — продължи Ейд. — И все пак съществува вероятност да ти се наложи да се довериш поне на един от тях, за да оцелееш.

Леко олюляваща се, Тейла се опита да се изправи на крака и той я хвана, за да не падне. В един момент тя залитна към него, но след това, сякаш осъзнала както прави, много плавно, въпреки слабостта си, се отдръпна назад. Дори и да не се намираше в най-добрата си форма, от нея се излъчваше сила и упоритост. Тей беше удивително създание, идеална жена… и тялото на Ейдолон отвърна с поредната ерекция.

Тейла го погледна право в очите и този път той се олюля. Светът му се завъртя, когато си я представи под себе си, умоляваща да снеме изгарящата я болка. Но той не се поддаде на изкушението. Не можа. И от невъзможността да въплъти тези фантазии в живота си толкова силно стисна юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Мислиш ли, че ще ти се доверя? Аз какво, на идиотка ли ти приличам?

— Можех да те убия точно сега, когато беше напълно безпомощна.

— Сигурна съм, че има някаква причина, поради която го направи. Само все още не съм разбрала каква е.

Нямаше смисъл да се оправдава. Тей не беше права в обвиненията си, но нямаше начин да я разубеди. Тя беше прекалено умна, находчива и достатъчно опитна, за да повярва на нещо друго, освен в онова, в което вярваше сама.

— Състоянието ти е много по-сериозно, отколкото си мислиш. — Паниката отново просветна в очите й. Ейдолон не й разреши да отвори уста, докато не довърши: — Тейла, ти си наполовина демон.

Тя застина. Премигна. Отстъпи крачка назад.

— Какво каза?

— Един от родителите ти, най-вероятно баща ти, е бил демон.

— Ах ти, кучи син такъв! — тихо изрече тя. — За толкова глупава ли ме смяташ?

— Тейла, това е истина. Спомни си детството. Ти винаги си се отличавала с нещо. Може би си имала странни вкусови навици или просто не си можела да живееш без нещо конкретно.

Омразата излизаше от нея на вълни; направо извираше от порите й.

— Затвори си шибаната лъжлива уста. Моята майка…

— … е преспала с демон.

— Не би го направила! За нищо на света не би се съгласила да прави секс с нещо толкова… мерзко.

Мерзко?

— Е, ти лесно се съгласи на това, нали!

Тейла го удари, като с това накара Ейдолон да отстъпи крачка назад. По дяволите, тя имаше просто убийствен десен прав. След миналия такъв удар страната го боля няколко часа.

— Разкарай се оттук! — изръмжа тя. — Докато не съм премислила, дали да те пусна на свобода.

Болката, страхът и гневът й се забиваха в него като ножове. Ейд разбра, че нямаше да има продължение на разговора им.

— Знаеш как да ме намериш, ако ти потрябва помощ. — Той се насочи към гостната. — А ти обезателно ще имаш нужда от помощ.

— Не стой със затаен дъх в очакване на момента — ще се задушиш.

Дишането му спираше само от един поглед към нея дори когато Тей беше бясна. Тя стоеше в рамката на вратата на спалнята с разкопчана риза, в чийто отвор се виждаше вдлъбнатината между гърдите й. Дънките седяха толкова ниско на бедрата й, че между тях и блузата й можеше да се наслади на гледката на нежната, бяла кожа.

Желанието забушува в кръвта му и започна да тупка във вените му в такт с болезнено пулсиращата му от болка скула.

Той изруга. Цветисто и високо. Тази жена беше заплаха за самоконтрола му. А благодарение точно на него, Ейдолон беше останал жив. Ако изгубеше власт над инстинкта и емоциите си, то веднага щеше да стане също толкова мъртъв, като Роуг.

А контролът бавно, но настъпателно ставаше все по-слаб. Прераждането приближаваше все повече.

 

 

За хиляден път Джем провери колко е часът. Тя седеше върху капака на БМВ-то и наблюдаваше входа към дома на Тейла.

Какво ставаше там? Джем беше дошла, за да си размени няколко думи с Унищожителката. И това беше преди половин час — точно когато Тейла влизаше в сградата. Възнамеряваше да я последва, но… видя автомобила на доктора.

Беше глупаво да предполага, че по някакво стечение на обстоятелствата Ейд беше дошъл в тази част на града по работа, която изобщо не беше свързана с убийцата на Егида.

Затова Джем намали оборотите и с нетърпение очакваше появата му. Което й се отдаваше все по-тежко с всяка изминала минута.

Присъщата й подозрителност сякаш се беше изтръгнала от оковите.

Към нея се насочи група подрастващи младежи, чиито солени думи заглушиха звука на клаксоните, сирените на полицейските патрулки в далечината и звуците на семейния скандал от отворения прозорец на близката сграда. Такива като Тейла трябваше да мислят по-малко за злото от страна на демоните и да се съсредоточат на борба с хората, способни на насилие. Подобно на онова, което Джем наблюдаваше, докато раздаваше презервативи. Или виждаше всеки ден в приемната на спешното отделение, където работеше в опит да открие подозрителни рани, странни болести или забременявалия от демони.

Групичката премина покрай нея, без да я забележи, благодарение на заклинанието, пазещо автомобила на Ейдолон. Джем въздъхна облекчено, но не защото се беше изплашила; схватката нямаше да завърши по приятен начин.

За тях, разбира се.

Още една причина да благодари на Кайнан за това, че той неутрализира онова копеле. Иначе, тайната на Джем щеше да бъде разкрита.

Не само пред хората, но и пред демоните, от които тя също се криеше.

Поне докато я смятаха за чистокръвен Сензор — също като родителите й. До този момент избиването на мелезите от някои видове демони не беше нищо повече, освен вид спорт.

Вниманието й беше привлечено от движение в сянката на улицата и тя въздъхна, благодарна на съдбата, че Ейдолон най-накрая излезе от дома на Тейла. Ризата му беше измачкана и липсваха почти всички копчета. Но самият Ейд изглеждаше великолепно. Главозамайващо. И защо досега тя не беше преспала с него? А, да! Защото се беше влюбила в женен мъж, който почти не забелязваше съществуването й.

Джем отмахна мислите си, защото сега беше най-неподходящото време. Не и когато родителите й бяха в смъртна опасност. Отправи молитва към Ада Ейдолон да не е свързан с Егида и доставката на демонически органи на черния пазар.

Тя уважаваше този Семинус и братята му за онова, което бяха направили за ЦПБ. Болницата бе едно от малкото места, където демоните можеха да се обърнат за помощ. Отначало беше тежко, но светът се пълнеше със слухове и постепенно на лекарите от ЦПБ започнаха да се доверяват. Дори се появиха разговори за това дали да не се открие подобна клиника в Париж, където популацията на демони беше два пъти по-висока, отколкото тази в Ню Йорк.

Ако Ейдолон имаше някакво отношение към убийствата за органи за продаване или използваше за тази цел болницата си… ударът по репутацията на всички лекари от Подземния свят щеше да бъде непоправим.

Той пресече улицата. Сърцето на Джем заби ускорено. А това, в присъствието на инкуби, се случваше често с нея. Дори такива „правилни“ като него. Проклятие, тя никога не беше срещала инкуб с такъв самоконтрол. Но все пак Ейдолон беше израснал в семейството на демони на Справедливостта, а те изобщо не приличаха на Семинусите. Той се явяваше нагледен образец на борбата на единството на противоположностите. Джем подозираше, че мъжът постоянно се намираше в конфликт между това кой беше в действителност и какъв искаше да бъде.

Ейдолон не наруши ритъма на крачките си, когато я видя да седи върху капака на автомобила му. Но се намръщи и стисна здраво челюсти.

— Джем! — Той спря до вратата на шофьора. — Какво правиш тук?

— Мога да те питам същото.

Можеше. Но като отчиташе състоянието на дрехите му, отговорът беше очевиден. И къде беше останал хваленият му самоконтрол?

Ейд се затвори.

— Доведох пациент.

— О, я стига! — изсмя се Джем. — За нищо на света няма да повярвам, че лекуваш Пазител от Егида.

— Защо си тук? — Той кръстоса ръце върху широките си гърди и от това движение мускулите на рамене му се напрегнаха, а родовият му знак сякаш оживя. — Искаш да видиш мен или Унищожителката?

— Надявах се да си поговоря с Тейла.

От Ейдолон веднага се разнесе приятен аромат — сладък, и в същото време пикантен, подобен на разтопен горчив шоколад. Мощен коктейл от желание и безпокойство. За нейната демоническа половина този аромат беше също толкова неустоим.

— Откъде знаеш за нея?

Джем се премести от капака към вратата до шофьора.

— Ти нали си чувал, че майка ми работи в безплатната болница в Ийст Сайт? Та тя е наблюдавала бременността на майката на Тейла.

— Значи си наясно, че е наполовина демон?

— Мама е усетила, че бременността й е демоническа — внимателно отвърна Джем.

Ейдолон се усмихна и Джем едва успя да си поеме дъх.

— Влизай в колата! За много имаме да говорим.

 

 

Тейла се облегна на входната врата, безсилна да сдържи треперенето си. Състояние, което напомняше на махмурлук с такава сила, за което много от учащите в колеж можеха да завидят. Тя притисна уста с ръка, борейки се с разбунтувалия се стомах. Защо му беше нужно на Ейдолон така да лъже?

Защото е демон и това е очевидно!

Тогава защо думите му я стъписаха така, че тя още не можеше да се измъкне от емоционалната яма, в която се беше стоварила?

Спомни си детството…

Той не искаше, но спомените нахлуха като лавина. Тя беше силна. Бърза. По мириса усещаше настроението на околните. Необходимостта й от „Витамин С“ беше просто невероятна и граничеща с аномалия. Докторите така и не можаха да намерят обяснение за това.

Не че тези факти доказваха правотата на думите на Ейдолон. Нямаше нито един шанс тя да бъде изчадие на Ада. Това беше просто невъзможно. Тя щеше да почувства. И да разбере.

Тогава защо не беше признала на никого, че притежава удивително остър слух? Способност да вижда в тъмното и невероятна сила? Дори на майка си. И на Егида.

Нима някъде, дълбоко в душата си, тя все пак имаше подозрения?

Не!

Гневът обхвана Тейла и с удара на юмрука си тя едва не проби тънката врата. Ейдолон я беше накарал да се усъмни в собствените си убеждения, в предаността си към Егида, а сега и в собствения си произход.

— Копеле! — изкрещя тя, без да е наясно кого проклина — Ейдолон или баща си; демона или човека.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че иска да убие някого. И макар Тейла да не беше убила Ейдолон при първа възможност, повече нямаше да прояви такова милосърдие.