Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (9)

9.

— Предполагам, че бихте желали да научите точно какви сме и откъде сме — каза Мейнард Гейл.

— Това навярно ще е отлично начало — съгласи се президентът.

— Ние сме съвсем обикновени хора от 2498 година започна Гейл, — почти пет века във вашето бъдеще. Периодът между вашето и нашето време е приблизително същият като този между пътешествията до Америка на Христофор Колумб и вашето настояще. Пристигаме тук през времеви тунели, както разбрах, че ги наричате. Това наименование е съвсем основателно. Ние се прехвърляме през времето и дори няма да се опитвам да ви обяснявам как се постига това. Самият аз разбирам принципите съвсем общо. Ако изобщо ги разбирам. Мога да ви дам съвсем повърхностно обяснение.

— Казвате, че се прехвърляте през времето в нашето настояще — рече министърът на външните работи. — Мога ли да попитам колко от вас имат намерение да направят това пътешествие?

— При идеални обстоятелства, господин Уилямс, надявам се, всички.

— Искате да кажете цялото население, така ли? И имате намерение да оставите вашия свят от 2498 година без нито едно човешко същество?

— Това е нашата съкровена надежда.

— И колко сте общо?

— Два милиарда, плюс-минус няколко хиляди. Както ще забележите, населението ни е малко по-малко от вашето в момента и по-късно ще ви обясня защо…

— Но защо? — попита министърът на правосъдието. Защо го правите? Със сигурност знаете, че световната икономика не е в състояние да издържа и вашето, и нашето население. Тук в Съединените щати и навярно в още няколко от по-облагодетелстваните държави в света може и да се справим с положението за ограничен период. Можем да ви подслоним и нахраним, макар че това ще представлява извънредно усилие за ресурсите ни. Но на земята има райони, които не са в състояние да го направят, дори само за седмица.

— Отлично съзнаваме всичко това — отвърна Мейнард Гейл. — Опитваме се да осигурим известни провизии, за да облекчим положението. В Индия, Китай, някои африкански и южноамерикански райони пращаме във времето не само хора, но и жито и други хранителни припаси с надеждата, че това може да е от полза. Знаем колко недостатъчни ще са тези провизии. Знаем също в какво тежко положение поставяме хората от това време. Трябва да ми повярвате, че не сме взели решението си да дойдем тук лекомислено.

— Надявам се, че е така — малко язвително отвърна президентът.

— Предполагам, че във вашето време сте забелязали публикуваните размисли за това дали във вселената има други разумни същества и почти единодушното заключение, че определено трябва да е така — продължи Гейл. — И това повдига логичния въпрос защо в такъв случай тези разумни същества не са се свързали с нас, защо не са ни посетили. Отговорът, разбира се, е че космосът е огромен, че разстоянията между звездите са големи и че нашата слънчева система се намира в един от галактическите ръкави, далеч от по-наситения със звезди район в центъра на галактиката, в който е възможно първо да се е появил разумът. И освен това стои въпросът какви хора, ако ги наречете така, могат да ни посетят. Тук, струва ми се, преобладаващото, макар и в никакъв случай единодушно мнение е, че ако е в състояние да пътува сред звездите, дадена раса ще е достигнала такъв етап от общественото и етичното си развитие, че няма да представлява никаква заплаха. И макар че това може да е съвсем вярно, винаги ще има изключения и ние, както изглежда в моето време, станахме жертва на едно от тях.

— Искате да кажете — рече Сандбърг, — че сте били посетени от друга раса и че това е завършило лошо. Затова ли ни предупредихте да разположим артилерия?

— Още ли не сте го направили? По гласа ви…

— Нямахме време.

— Сър, умолявам ви да го направите! Ние обсъдихме вероятността някои от тях да пробият защитата, която издигнахме, и да минат през тунелите. Имаме сериозна защита, разбира се, и сме дали стриктни нареждания, които ще бъдат изпълнени от наши сигурни хора, да унищожат всеки тунел, при който се случи това, но винаги има вероятност нещо да не стане както трябва.

— Но вашето предупреждение беше съвсем неопределено. Откъде да знаем дали нещо…

— Ще разберете — прекъсна го Гейл. — Няма да има никакво съмнение. Представете си кръстоска между гризли и тигър с големината на слон. И се движи толкова бързо, че се вижда като в мъгла. Дайте на това същество зъби, нокти и дълга, тежка опашка с отровни шипове. Не че приличат на мечки, тигри или дори на слонове…

— Искате да кажете, че имат само нокти и зъби…

— Имате предвид оръжие, нали, сър? Те не се нуждаят от оръжие. Те са невероятно бързи и силни. Изпълнени са с безразсъдна кръвожадност. Убиват ужасно много хора. Разкъсват ги на парчета и продължават да убиват. Могат да прокопават тунели под укрепленията ни и да разбиват яки стени…

— Това е невероятно! — обади се министърът на правосъдието.

— Прав сте — съгласи се Гейл. — Но ви казвам самата истина. Отблъсквахме ги почти двайсет години, но можем да предвидим края. Предвидихме го няколко години след като пристигнаха. Разбрахме, че имаме само една възможност — да отстъпим. И единственото място за отстъпление беше миналото. Не сме в състояние повече да ги отблъскваме. Повярвайте ми, господа, след петстотин години земята стига до своя край.

— Те обаче не могат да ви последват през времето — отбеляза президентът.

— Ако искате да кажете дали могат да пътуват във времето като нас, аз съм почти съвсем сигурен, че не могат. Не са такива същества.

— В думите ви има сериозно противоречие — каза министърът на външните работи. — Описвате тези извънземни нашественици като обикновени свирепи зверове. Навярно разумни, но все пак обикновени животни. За да може разумът да се въплъти в техника, каквато е необходима, за да се построят, предполагам, бихте ги нарекли космически кораби, на тях ще им трябват съответните крайници — ръце, пипала, нещо такова.

— Те ги имат.

— Но вие казахте…

— Извинете ме — прекъсна го Гейл. — Просто не мога да ви разкажа всичко наведнъж. Те имат крайници с нокти. Имат други крайници, които завършват с нещо като ръце. Имат и пипала. Те представляват странен еволюционен случай. Очевидно поради неизвестна причина в еволюционното им развитие не е отпаднала нито една от възможностите, както се е случило със земните същества. Развивали са нови органи и способности, но не са губили онези, които вече са притежавали. Запазили са абсолютно всичко… Предполагам, че ако са искали, са можели да създадат изключително съвършени оръжия. Често сме се чудили защо не са го направили. Нашите психолози смятат, че знаят причината. Твърдят, че тези извънземни са войнствена раса. И че се гордеят с убийствата. Може да са развили способността си да пътуват, в космоса единствено, за да открият кого още да убиват. За тях убийството е личен въпрос, изключително лично изживяване, както някога религията за човешката раса. И тъй като въпросът е толкова личен, той трябва да се решава лично, без механична помощ. Трябва да се решава с нокти, зъби и отровна опашка. Може би възприемат механичните средства за убиване както сигурно се е отнасял към първите огнестрелни оръжия рицарят отпреди няколкостотин години — с презрение, като към оръжие на страхливец. Навярно всички те постоянно трябва да доказват мъжеството и егото си и единственият начин да го правят, е убийството, извършено лично. Персоналният им статус, самооценката им, мнението на другите за тях вероятно се основават на качеството и количеството на убийствата им. Щом свърши битката, те изяждат жертвите си, поне толкова, колкото могат, но разбира се, не ни е известно дали просто задоволяват глада си, или извършват някакъв ритуал. Всъщност ние не знаем почти нищо за тях. Сами се досещате, че не сме общували с извънземните. Снимахме ги и подлагахме мъртвите на проучване, но това е съвсем повърхностно разбиране. Те не водят война. Нямат действителен боен план, нито стратегия. Ако имаха, отдавна да са ни унищожили. Извършват внезапни нападения и после се оттеглят. Не се опитват да завладяват територия. Не грабят. Очевидно единственото, което искат, е да убиват. Понякога ни се струваше, че съзнателно не ни унищожават, сякаш ни пазеха, за да продължаваме да задоволяваме жаждата им за кръв.

Уилсън погледна момичето, което седеше на канапето до Гейл, и долови сянката на ужас легнала върху лицето й.

— Двайсет години, казвате — рече Сандбърг. — Отблъсквали сте тези същества в продължение на двайсет години.

— Сега се справяме по-добре — каза Гейл. — Или поне се справяхме по-добре преди да започнем да се оттегляме. Вече имаме оръжия. Отначало нямахме. Когато пристигна космическият им кораб, на Земята вече от сто години нямаше нито войни, нито оръжия. Тогава щяха да ни изтребят до крак, ако водеха тотална война, но както вече ви обясних, това не беше тотална война. Дадоха ни време да изградим някаква защита. Започнахме да произвеждаме оръжия, някои, от които доста съвършени, но дори вашите оръжия няма да са достатъчни… навярно даже вашите ядрени оръжия. Но никое нормално общество…

Той смутено замълча, после поднови разказа си.

— Убивахме много от тях, разбира се, но това като че ли не променяше нищо. Сякаш ставаха още повече. Доколкото успяхме да определим, пристигнаха само с един космически кораб. Колкото и да беше голям, не е възможно да е побрал толкова много. Единственият отговор е, че очевидно са изключително плодовити и че достигат зрялост за невероятно кратко време. Като че ли нямат нищо против да загиват. Никога не бягат и не се крият. Предполагам, че това също се дължи на войнствения им генетичен код. Че за тях няма нищо по-славно от смъртта в бой. И убиват толкова много хора! Убиваш стотици от тях, но стига само един да успее да пробие защитата ти, резултатът се изравнява. Предполагам, че сме водили същия изпълнен със страх живот като някогашните американски пионери, живели под заплахата от индианско нападение. Ако бяхме останали, в крайна сметка щяха да ни унищожат. Дори да са се опитвали да ни запазят, което е възможно, пак щяха да ни изтребят. И затова сме тук.

Гейл въздъхна и продължи:

— Струва ми се, че човешката раса не е в състояние да възприеме такива същества. Ние не познаваме нищо, което да може да се сравни с тях. Традиционната представа за обезумялата за кръв невестулка в курника е само бледо тяхно подражание.

— След онова, което чухме, навярно би трябвало да направим нещо във връзка с артилерийските оръдия — каза президентът.

— Но ние нямаме убедителни доказателства… — отбеляза министърът на правосъдието.

— Предпочитам да действаме без категорични доказателства, отколкото да бъдем изненадани — рязко го прекъсна Сандбърг.

Президентът протегна ръка към телефона и се обърна към министъра на отбраната.

— Можеш да използваш този телефон. Ким ще те свърже.

— След Джим навярно няма да е зле и аз да телефонирам — каза министърът на външните работи. — Ще трябва да се посъветваме с другите правителства.