Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Our Children’s Children, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителни корекции
moosehead (2011)

Издание:

Клифърд Саймък. Децата на нашите деца

Оформление на корица: Петър Христов, 1998

ИК „Бард“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

21.

Стив Уилсън влезе в залата за пресконференции, за да потърси кафе и сандвичи. Вътре все още чакаха десетина журналисти.

— Нещо ново, Стив? — попита Карл Андърс от АП. Уилсън поклати глава.

— Като че ли всичко е спокойно. Ако имаше нещо ново, предполагам, че щях да науча.

— И да ни кажеш?

— И да ви кажа — рязко отвърна Уилсън. — Отлично знаете, че бяхме честни с вас.

— Нима? Ами за оръдията?

— Просто обичайна предпазна мярка. Дали са останали няколко сандвича, или сте изяли всичко?

— Ей, там в ъгъла, Стив — каза Джон Гейтс от „Уошингтън Поуст“.

Уилсън си сложи два сандвича в една чиния и си наля кафе. Когато се върна при репортерите, Гейтс се отмести на кушетката, на която седеше, и потупа мястото до себе си. Уилсън седна и остави чинията и чашата върху близката масичка.

Андърс се приближи и се намести на един от столовете. Хенри Хънт от „Ню Йорк Таймс“ седна на кушетката от другата страна на Уилсън и каза.

— Тежък ден, а, Стив?

Уилсън отхапа от сандвича и отвърна.

— Ужасен.

— Какво става в момента? — попита Андърс.

— Навярно нищо. Поне аз не зная. Нищо не ми е известно.

Гейтс се подсмихва.

— Можеш да говориш, нали?

— Естествено, че мога. Но няма какво да ви кажа. Знаете процедурата. Ако случайно кажа нещо сериозно, то ще е съвсем неофициално.

— Ами да де, по дяволите — отвърна Андърс. — Самият ти си работил във вестник. Знаеш как е.

— Зная — каза Уилсън.

— Безпокои ме следното — рече Хънт. — Откъде всички, дори президентът, знаят как да се справят с това. Случаят е безпрецедентен. Никога преди не се е случвало нещо подобно, нещо, което да има дори само далечна прилика. По принцип човек може да предвиди настъпването на криза и да се подготви за нея. Но не и този път. Тази работа ни се стовари като гръм от ясно небе.

— И мен ме измъчва този въпрос — каза Андърс. Откъде знаете как да се справите?

— Проблемът просто е пред теб — отвърна Уилсън. — Не можеш да го заобиколиш. И правиш всичко, каквото можеш. Опитваш се да вникнеш в ситуацията. В такива случаи трябва да проявяваш известен скептицизъм и това не ти позволява да действаш толкова бързо, колкото ти се иска. Трябва да разговаряш с много хора, да се консултираш и да направиш някаква преценка. Предполагам, че можеш и много да се молиш. О, не обикновени молитви, нищо подобно…

— Това ли прави президентът? — попита Андърс.

— Не съм казвал такова нещо. Просто се опитвах да реша въпроса хипотетично.

— Ти как мислиш, Стив? — попита Гейтс. — Лично ти, не президентът.

— Трудно е да се каже — рече Уилсън. — Случи се прекалено скоро. Преди малко самият аз се хванах, че се чудя дали всичко не е илюзия, дали няма да изчезне на сутринта. Разбира се, зная, че не може да е така. Но просто няма как да не си го помислиш. В крайна сметка повярвах, че тези хора наистина са от бъдещето. Но дори да не са, те са тук и ние трябва да се справим с тях. Разбирате ли, всъщност няма значение откъде идват.

— Ти лично изпитваш ли още някакви съмнения?

— Искаш да кажеш дали наистина са от бъдещето ли? Не, мисля, че вече не се съмнявам в това. Обясненията им са убедителни. Защо да ни лъжат? Какво биха спечелили?

— Но ти все пак…

— Почакай малко. Не ми казвай, че отговорът ми е грешен. Това няма да е реалистично. Ние водим приятелски разговор, не го забравяй. Просто седим и си приказваме.

Вратата на залата се отвори и Уилсън вдигна глава. На прага стоеше Брад Ренолдс. Лицето му бе пребледняло.

— Стив — каза той, — Стив, трябва да поговорим.

— Какво става? — попита Хънт.

През отворената врата се разнесе отчаяният звън на един от телетипите, който сигнализираше за получаването на бюлетин.

Уилсън скочи толкова бързо, че блъсна масичката и прекатури чашата си. По масата потече кафе и започна да капе по килима.

Той прекоси залата и хвана Ренолдс под ръка.

— През тунела е минало чудовище! — изфъфли Ренолдс. — „Глобъл“ са разпространили новината. Съобщиха по радиото.

— Боже Господи! — възкликна Уилсън, хвърли поглед през рамо към журналистите и видя, че са чули всичко.

— Какви са тези работи за чудовища? — извика Андърс. — Ти не ни каза за никакви чудовища.

— По-късно — свирепо отвърна Уилсън, бутна Ренолдс обратно в залата и затръшна вратата.

— Мислех си, че двамата с Франк работите по телевизионното изявление — каза той. — Как…

— По радиото — прекъсна го Ренолдс. — Чухме по радиото. Какво ще правим с изявлението? Не можем да продължим, без да споменем за това, а остава само един час.

— Ще се погрижим — отвърна Уилсън. — Хендерсън знае ли?

— Франк отиде да му каже. Аз дойдох да съобщя на теб.

— Знаеш ли какво се е случило? И къде се е случило?

— Във Вирджиния. През тунела минали две чудовища. Оръдието унищожило едното. Другото оцеляло. Убило артилеристите…

— Искаш да кажеш, че сега е на свобода?

Ренолдс нещастно кимна.