Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (34)

34.

От ранна сутрин в парка „Лафайет“ срещу Белия дом започна да се събира тълпа. Това бяха същите тихи хора, стояли там през цялата неделя. Но за разлика отпреди, сега те носеха няколко лозунга. На един от тях с разкривени букви пишеше: „НАЗАД КЪМ МИОЦЕНА“. Друг гласеше: „ДАЙТЕ СИ НИ САБЛЕЗЪБИТЕ“. И трети: „ОСТАВЕТЕ НИ ДА НАПУСНЕМ ТОЗИ ГАДЕН СВЯТ“.

През тълпата си проби път репортер, приближи се до брадатия младеж, който носеше лозунга „НАЗАД КЪМ МИОЦЕНА“, и го попита.

— Бихте ли ми казали какво става?

— Човече — нетърпеливо отвърна младежът, — можеш и сам да си го прочетеш. Написано е съвсем ясно.

— Чудя се — каза журналистът, — какво се опитвате да докажете. Или искате да отправите някакво предупреждение?

— Този път никакви предупреждения — отвърна младежът. — В миналото се опитвахме да отправяме предупреждения и не стигнахме доникъде. — Той посочи с палец към Белия дом. — Човекът там не чува добре. Никой не чува добре.

— Този път — каза момичето, което стоеше до младежа с лозунга, — не доказваме нищо. Просто заявяваме какво искаме да направим — и това е да се върнем в миоцена.

— Или в еоцена — прибави друго момиче. — Или в палеоцена. Изобщо където и да е, стига да се махнем от това отвратително място. Искаме да напуснем този мръсен свят и да започнем наново. От години се опитваме да променим това общество и не успяхме да постигнем абсолютно нищо. И когато разбрахме, че не можем да го променим, се опитахме да избягаме от него. Затова създадохме комуните. Но обществото не ни оставя на мира. То протяга ръце и ни тегли обратно. И никога няма да ни пусне.

— Най-после — продължи младежът с лозунга — има начин да се освободим. Ако тези хора от бъдещето могат да пътуват в миналото, няма причина и ние да не го направим. Малцина ще съжаляват за нас. Повечето ще се радват, че си тръгваме.

— Предполагам — каза репортерът, — че това може да се нарече движение. На повечето от другите неща, които сте правили, им лепваха такъв етикет. Бихте ли ми казали колко сте…

— Разбира се — отвърна първото момиче. — В момента не сме повече от петнайсетина-двайсет. Но само напишете за нас и пуснете новината по телевизията и ще станем хиляди. Ще започнат да пристигат хора от Чикаго и Ню Йорк, от Бостън и Лос Анджелис. Няма да можем да се съберем в този град. Защото нали разбирате, това е първата ни действителна възможност да се махнем.

— Ясно — каза репортерът. — Разбирам ви. Но как ще го постигнете? Ще се втурнете оттатък улицата и ще започнете да хлопате на вратата, на Белия дом ли?

— Ако искате да кажете, че никой няма да ни обърне внимание, може и да сте прав — рече младежът с лозунга. — Но след двайсет и четири часа ще ни обърнат внимание. След четирийсет и осем часа ще са тук на улицата и ще разговарят с нас.

— Но вие естествено разбирате, че все още няма времеви тунели. И може никога да няма. Ще са нужни материали и работна ръка…

— Работната ръка е тук пред вас, господине. Просто някой трябва да ни каже. Да ни даде кирки и лопати. Да ни даде гаечни ключове. Да ни даде всичко и да ни обясни какво да правим. Ще работим до пълно изтощение. Ще направим всичко, за да се махнем оттук. Не искаме да ни плащат — не искаме нищо, освен да ни оставят да си тръгнем.

— Кажете им това — рече второто момиче. — Изложете го точно така, както го чувате.

— Ние не сме тук, за да предизвикваме проблеми каза младежът с лозунга. — Не искаме безредици. Просто искаме да им го кажем. И това е единственият ни начин.

— Ако ни пуснат да си тръгнем, няма да искаме нищо — прибави първото момиче. — Ще ни трябват мотики и брадви, навярно тенджери и тигани. Но ако не ни дадат, ще тръгнем с голи ръце.

— Праисторическите хора са използвали камъни — каза младежът с лозунга. — Ако се наложи, и ние можем да направим същото.

— Защо стоите и ги слушате? — попита един едър мъж с пура в уста. — По дяволите, те само приказват. Дрънкат всякакви глупости. Не искат да ходят никъде. Просто искат да всяват хаос.

— Грешите — възрази младежът. — Нашите намерения са точно такива, каквито казваме. Какво ви кара да смятате, че искаме да останем тук с идиоти като вас?

Мъжът с пурата посегна към лозунга и едно от момичетата го изрита в пищяла. Той потръпна от болка и не успя да се докопа до лозунга. Младежът го удари по главата с него. Друг мъж, който стоеше до онзи с пурата удари демонстранта по брадичката.

Започна бой и трябваше да дойде полиция, за да се намеси.