Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (33)

33.

Някак си се беше покатерил на върха на дърво и бе увиснал на един от клоните му без някаква логична причина. Внезапно задуха силен вятър и сега той висеше на клона, който се люлееше на вятъра. Знаеше, че може да се изпусне всеки момент и да падне на земята. Но когато погледна надолу, с ужас видя, че няма никаква земя.

Някъде от далечината му говореше глас, но той толкова внимаваше да не изпусне клона, че не можеше да различи думите. Клатенето стана още по-силно.

— Стив — казваше гласът. — Стив, събуди се. — Той отвори очи и разбра, че не е на дърво. Над него висеше разкривено лице. Никой нямаше такова лице.

— Събуди се, Стив — повтори гласът. Беше гласът на Хенри Хънт. — Президентът те вика. — Уилсън вдигна ръка и разтърка очите си. И тогава видя, че лицето, което вече не беше разкривено, е също на Хенри Хънт.

То се отдалечи, когато журналистът от „Таймс“ се изправи. Уилсън свали крака от кушетката и седна. През прозорците на залата за пресконференции струяха слънчеви лъчи.

— Колко е часът? — попита Уилсън.

— Почти осем.

Уилсън примижа и попита.

— Ти успя ли да подремнеш?

— Прибрах се за два часа вкъщи. Не можах да заспя. Всичко е толкова сложно… И се върнах. — Хънт вдигна от пода сакото му и му го подаде.

Уилсън уморено кимна.

— Трябва да се измия — каза Уилсън. — И да се среша.

Стана, взе сакото си от Хънт и попита:

— Какво става?

— Какво да става — отвърна журналистът. — Отвсякъде надигат вой за временното прекратяване на бизнеса. Защо не ни предупреди, Стив?

— Не знаех. Той не ми каза нито дума за това.

— Е, няма нищо — рече Хънт. — Трябваше сами да се сетим. Можеш ли да си представиш какво щеше да се случи, ако банките бяха отворени?

— Чува ли се нещо за чудовището?

— Слухове. Нищо сигурно. Според един от слуховете в Африка имало още едно. Някъде в Конго. Господи, там никога няма да успеят да го открият.

— Конго не е само джунгла, Хенри.

— Но се предполага, че се е появило тъкмо в джунглата.

Уилсън отиде до тоалетната. Когато се върна, Хънт му беше донесъл кафе.

— Благодаря — каза той, отпи от горещата течност и потръпна. — Направо ме е страх от това, което ни предстои. Някаква представа какво има предвид президентът?

Хънт поклати глава.

— Джуди пристигна ли?

— Не още, Стив.

Уилсън остави чашата на масичката и каза:

— Благодаря, че ме вдигна на крак. Ще се видим по-късно.

Влезе в кабинета си. Лампата, която бе забравил да изключи, бледо светеше на бюрото му. В коридора се разнасяха пъргави стъпки. Той приглади сакото си и излезе.

При президента имаше двама души. Единият беше генерал Даниъл Фут, другият бе от бегълците, облечен като планинец.

— Добро утро, господин президент — каза Уилсън.

— Добро утро, Стив. Успя ли да поспиш?

— Около час.

— Познаваш генерал Фут, разбира се — рече президентът. — Господинът с него е Айзък Улф. Биолог. Той ни донесе ужасяваща новина. Реших, че би трябвало да я чуеш.

Улф бе тежък човек — с тежко тяло на къси яки крака. Покрита с рошава сива коса, главата му изглеждаше несъобразно голяма.

Той бързо се приближи и стисна ръката на Уилсън.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя такива обезпокоителни факти — каза ученият.

— Снощи — рече президентът, — по-скоро по някое време сутринта, някакъв фермер близо до Харпърс Фери се събудил от шум в курника. Излязъл и открил курника пълен със странни зверове, навярно големи колкото малки прасета. Стрелял срещу тях и те избягали, освен едно, което сачмите почти разкъсали на две. Другите нападнали фермера. Сега е в болница. Казаха ми, че за живота му няма опасност, но доста са го изпохапали. Думите му не оставят никакво съмнение, че съществата в курника са били новородени чудовища.

— Но това не е възможно — каза Уилсън. — Чудовището избяга само преди…

— Доктор Улф дойде при мен снощи — рече Фут, — малко след като чудовището избяга от тунела. Честно казано, не повярвах на онова, което ми обясни, но когато получих доклада за епизода с курника от един от офицерите от групата, пратена да търси чудовището в западна Вирджиния, потърсих доктора и го помолих да дойде с мен в Белия дом. Съжалявам, че не ви повярвах веднага, доктор Улф.

— И все пак не е възможно — каза Уилсън.

— Не, не — възрази Улф. — Не е така. Тук си имаме работа с организъм, който е съвсем различен от всичко друго. Просто не сте в състояние да си представите еволюционните процеси на тези чудовища. Реакцията им към стресовете на околната среда надхвърлят всякакво разбиране. Част от фактите научихме, за останалото направихме заключения, но съм убеден, че при такъв стрес, на какъвто е подложено избягалото чудовище, възпроизводствените процеси могат да придобият фантастична скорост. Излюпват се само за около час, а след още един час тръгват да търсят храна. Същият стрес, на който е подложен родителят, се предава и на малките. И за родителя, и за малките това е кризисна ситуация. Родителят, разбира се, го съзнава, малките — не. Но по някакъв странен начин, който не мога да претендирам, че разбирам, на яйцата се предава чувство на отчаяна неотложност. Малките бързо се излюпват, бързо израстват, пръскат се и достигат зрялост колкото е възможно по-бързо. Това е генна реакция на заплаха за оцеляването на вида. Малките чудовища са тласкани от еволюционна сила, невъобразима за която и да било земна форма на живот. Те са представители на странна раса, която притежава уникална вродена способност да използва в своя полза всеки трик в еволюционното си развитие.

Уилсън намери свободен стол, тежко се отпусна на него и, погледна президента.

— Разчуло ли се е вече?

— Не — отвърна Хендерсън, — още не. Жената на фермера се обадила на шерифа. Когато позвънила, групата, пратена от военните да търси чудовището, тъкмо била пристигнала в района, и разговаряла с шерифа. Командирът й наредил всичко да се запази в тайна. Точно затова си тук, Стив. Не можем да продължаваме да си мълчим. Ще се разчуе — ако не за този инцидент, за други. В планините може да има стотици от тези малки чудовища. Ще ги виждат и ще съобщават. Съобщенията ще започнат да се трупат. Не можем да ги крием, а и не трябва.

— Проблемът е как да разгласим новината, без да изкараме акъла на всички — рече Уилсън.

— Ако не им кажем — продължи президентът, — ще престанат изобщо да ни вярват и ще подозират абсолютно всичко, което правим. Освен това стои и въпросът за обществената безопасност.

— След няколко дни — каза Фут, — цялата планина ще е пълна със съвсем развити чудовища. Навярно ще се пръснат. Можем да заловим няколко от тях, но не всички. Вероятно само съвсем малка част. Единственият начин да се справим, е да пратим срещу тях всички хора, с които разполагаме.

— Те ще се пръснат, това е така — потвърди Улф. — И по този начин ще гарантират оцеляването си. А и са способни да се движат бързо. Навярно след още един ден ще стигнат до Нова Англия на север и до Джорджия на юг. Отначало ще се крият из планините, но после ще започнат да ги напускат.

— Според вас след колко време ще започнат да снасят яйца? — попита Уилсън.

Улф разпери ръце.

— Кой знае?

— Поне някакъв предполагаем срок.

— Седмица. Или две. Наистина не зная.

— Колко яйца има в едно гнездо?

— Над двайсет. Разберете, не знаем. Открили сме само няколко гнезда.

— Кога ще започнат да убиват?

— Още сега. Веднага. Трябва да ядат, за да растат. Трябва много да убиват. Диви и домашни животни, понякога хора. Отначало не много. Като убиват хора, те привличат вниманието към себе си. Колкото и да са войнствени, чудовищата разбират, че са уязвими, тъй като още са малко. Може и да са убийци психопати, но не са глупави.

— Вече сме пратили части — каза президентът. — Ще трябва да използваме много повече. А също самолети и хеликоптери, за да откриват чудовищата. Преди малко разговарях със Сандбърг. Скоро ще дойде. Той знае какво можем да направим. Това означава да свикаме запаса, навярно да върнем част от силите си от чужбина. Не само, че трябва да преследваме чудовищата, но се налага и да поддържаме лагерите за бегълците.

— И ние няма да стоим със скръстени ръце — рече Улф. — Ние сме много хиляди. Дайте ни оръжие и ние ще тръгнем рамо до рамо с вашите войници. Знаем повече за тези същества и тъкмо ние ги доведохме тук. Длъжни сме да…

— Не сега — прекъсна го президентът. — По-късно ще можете много да ни помогнете. Това, което искате, е непосилна задача. В момента трябва да разчитаме единствено на собствените си войници.

— Ами хората в планините? — попита Уилсън. — Ще ги евакуираме ли?

Президентът поклати глава.

— Мисля, че не, Стив. Засега не сме в състояние да се справим с повече бегълци. И съм склонен да смятам, че в момента нашите чудовища няма да са прекалено агресивни. Навярно ще се опитат да останат незабелязани. Може да има някой и друг инцидент, но трябва да сме готови за това. Не можем да направим нищо повече.

— Според мен сте прав, сър — каза Улф. — Сега те са малко и трябва да съберат сили. Във всеки случай, за известно време малките извънземни няма да представляват прекалено сериозна опасност. Ще трябва да пораснат. Предполагам също, знаят, че са изправени срещу по-смъртоносни оръжия и в много по-голямо количество, отколкото в наше време. Ние живяхме в мир толкова дълго, че загубихме повечето от военните си познания и започнахме да произвеждаме оръжия почти от нула…

— Предстои ви тежък ден, господин президент — рече Фут. — Ако искате да ни кажете още нещо…

Президентът се изправи, излезе иззад бюрото си, ръкува се с двамата мъже и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте. Незабавно трябва да се заемем с този въпрос.

Уилсън се надигна да си тръгне, поспря и попита:

— Веднага ли да уведомя пресата? Или да изчакам докато разговаряте с министъра на отбраната?

Президентът се поколеба.

— Трябва да помисля — отвърна той. — Иска ми се първо да го научат от нас. Военните ще пазят тайната, но не задълго. Скоро ще се срещна с представители на конгреса. Ще е по-добре да знаят за това преди да пристигнат.

— Има още нещо — каза Уилсън. — Вие спяхте и не исках да ви будя. Става дума за дипломатическо куфарче, пълно с диаманти…

— Диаманти ли? Какво общо имат диамантите с всичко това?

— Въпросът е много деликатен, сър — рече Уилсън. — Нали си спомняте онова куфарче, което носеше Гейл…

— И в него има диаманти?

— Пълно е с кесийки. Той отвори една и изсипа диамантите върху бюрото. Каза ми, че в останалите също имало диаманти, и аз съм склонен да му вярвам. Бегълците решили, че могат да ни платят с тях за всичко необходимо за изпращането им в миоцена.

— Иска ми се да бях видял лицето ти, когато Гейл е изсипал диамантите — каза президентът. — Какво направи ти?

— Повиках Джери Блак и поставих Гейл под охрана. Настоях да задържи диамантите.

— Е — рече президентът, — явно не си можел да направиш друго. Мисля, че е най-добре да наредя на съкровищницата временно да ги съхранява и да разговарям с Райли Дъглас дали всичко това е законно. Имаш ли някаква представа колко могат да струват диамантите?

— Гейл каза, че по сегашните цени навярно струват един трилион долара. Разбира се, ако бъдат пускани бавно на пазара, за да не подбият цените. Нали разбирате, те не са само за нас, а за целия свят. Гейл иска да ни ги повери. Каза, че сме единственото правителство, на което смятали, че могат да се доверят.

— Ти естествено съзнаваш колко деликатен е този въпрос. Ако се разчуе нещо…

— За да сме съвсем честни — каза Уилсън, — ние трябва да разберем, че те само се опитват да помогнат. Искат да си платят.

— Да, зная — отвърна президентът. — Ще трябва да видим какво ще каже по въпроса Райли.