Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (44)

44.

— Осъществихме три контакта с чудовищата — каза Сандбърг. — Без резултат. Никой не е успял да стреля срещу тях. Те изчезват и толкова.

— Искаш да кажеш, че се скриват? — попита Торнтън Уилямс.

— Не, не искам да кажа това — отвърна министърът на отбраната. — Просто ги няма, това е всичко. Хората, които са ги видели, се кълнат, че изобщо не са помръдвали. Били са там и после ги нямало. Всеки от тях, без да знае за съобщенията на другите, е съвсем сигурен в това. Един може да греши, възможно е да грешат и двама. Струва ми се обаче, че не е вероятно и тримата да допускат една и съща грешка.

— Имаш ли някаква теория, някаква идея какво става?

— Не — призна Сандбърг. — Трябва да са развили нова защитна адаптация. Както вече сигурно сте разбрали, тези същества притежават невероятна способност за самосъхранение. Знаят как да оцеляват. Заради благото на вида си не могат да поемат никакъв риск. Предполагам, че ако са притиснати в ъгъла, ще се бият, но само ако са притиснати в ъгъла и нямат възможност да се измъкнат. Очевидно в новата ситуация са придобили нова способност. Разговаряхме с доктор Айзък Улф, биологът на бегълците, който навярно знае за чудовищата повече от всеки друг. Той никога не е чувал за тази работа с изчезването. Предполага, само предполага, че може да е способност, присъща единствено на малките чудовища. Някакъв защитен механизъм. В бъдещето може да не са го забелязали, защото хората там не са имали възможност да наблюдават малки индивиди — били са прекалено заети да се бият с възрастните.

— Как върви изпращането на хора в района? — попита президентът.

— Нямам точни цифри — отвърна Сандбърг. — Но действаме с пълна скорост. Лагерите на бегълците образуваха свои собствени ръководства и това донякъде ни облекчава, освобождава част от войските. Министерствата на земеделието и социалните грижи се заеха с транспортирането на храни в лагерите и това също освобождава военен персонал. Очакваме първите транспортни самолети от чужбина да започнат да пристигат довечера и тогава ще разполагаме с още повече хора.

— Тази сутрин дойде Морозов — каза Уилямс. — Предложи ни да ни осигурят военни части. Всъщност дори настоя. Ние, разбира се, отхвърлихме предложението. Но в това наистина има смисъл. Не трябва ли да поискаме помощ от Канада, навярно от Мексико, а може би и от Великобритания, Франция, Германия и други наши приятели?

— Сигурно бихме могли да използваме техни сили отвърна Сандбърг. — Бих искал да разговарям с членовете на Съвета на началник-щабовете и да видя какво е тяхното мнение. В момента не сме в състояние да пратим значителни части нито на север, нито на юг да речем в Джорджия и в северната част на щата Ню Йорк. Трябва да се помъчим да ограничим разпространението на чудовищата, ако изобщо се разпространяват, а предполагам, че намерението им е тъкмо такова. Ако успеем да ги задържим, ще се справим с тях.

— Ако не изчезват — отбеляза президентът.

— Точно така — потвърди Сандбърг. — Ако не изчезват.

— Може би трябва да преминем на друг въпрос — предложи президентът. — Райли, струва ми се, че имаш да докладваш нещо.

— Все още не съм съвсем сигурен по този въпрос отвърна Райли Дъглас, — но трябва да го обсъдим. Честно казано, склонен съм да мисля, че е възможно той да крие коварни юридически последствия, но нямах възможност да проверя. Снощи ме посети Клинтън Чапман. Предполагам, че повечето от вас го познават.

Той огледа хората около масата. Мнозина кимнаха.

— Та той дойде при мен — продължи Дъглас, — и оттогава ми телефонира три-четири пъти, а днес обядвахме заедно. Някои от вас може би знаят, че двамата бяхме съквартиранти в Харвард и че сме приятели. Предполагам, че затова се обърна към мен. При първата ни среща предложи да се заеме с изграждането на тунелите и да поеме всички разходи. В замяна иска да получи право на собственост над тях, след като хората от бъдещето се върнат в миоцена. После…

— Райли — прекъсна го Уилямс, — не разбирам за какво са му потрябвали. Какво ще ги прави? Казаха ми, че силата на времето, действа само в една посока — към миналото.

Дъглас поклати глава.

— Клинт не вярва в това. Разговарял е с учени от компанията си — а неговият научен персонал навярно е един от най-добрите в света — и те са го уверили, че ако изобщо съществува, пътуването във времето може да се извършва и в двете посоки. Всъщност те са му казали, че като че ли е по-лесно да се пътува към бъдещето, отколкото към миналото, защото естественият поток на времето тече напред.

— Не зная — въздъхна Уилямс. — Звучи ми някак мръсно. Можем ли съзнателно да оставим двупосочното пътуване във времето, ако изобщо е възможно, в ръцете на един човек или група хора? Само си помислете за начините, по които може да се използва…

— Днес на обед разговарях с Клинт по този въпрос отвърна Дъглас. — Обясних му, че ако е възможна, всяка подобна операция ще трябва да е строго контролирана. Ще трябва да се създадат комисии, които да формулират закони за пътуване във времето, и конгресът ще трябва да ги ратифицира. Нещо повече, тези закони ще трябва да са валидни за целия свят. Ще трябва да се сключи международен договор и можете да си представите колко време ще отнеме това. Клинт е съгласен с всичко. Каза ми, че осъзнава необходимостта му. Тази идея напълно го е обсебила. Като стар приятел, аз се опитах да го разубедя, но той продължава да настоява. Ако му позволим, разбира се. Отначало имаше намерение сам да финансира операцията, но очевидно е започнал да осъзнава колко пари ще са нужни. Както разбрах, в момента съвсем тайно се опитва да създаде консорциум, който да се заеме с проекта.

Сандбърг се намръщи.

— Импулсивно бих отговорил отрицателно. Пътуването във времето трябва да се изучи внимателно. Това е нещо, което никога досега не сме възприемали сериозно. Ще трябва да го обмислим задълбочено.

— Въпросът може да има и военни аспекти — отбеляза Уилямс. — Но не съм сигурен точно какви.

— Ще трябва да се подпишат международни договори със съответните гаранции, че тунелите няма да се използват за военни цели — каза президентът. — И ако в бъдеще тези договори бъдат нарушени, не виждам какво значение ще има кой притежава официалните права върху пътуването във времето. Държавните нужди винаги ще имат предимство. Независимо как се развият нещата, пътуването във времето е проблем, с който ще се наложи да се сблъскаме. И трябва да го решим по най-добрия начин.

— Искате да кажете, че одобрявате предложението на Клинт, така ли, господин президент? — изненадано попита Дъглас. — Когато разговарях с вас…

— Не бих казал, че го одобрявам — отвърна президентът. — Но с оглед на положението, в което сме изпаднали, струва ми се, че би трябвало да разгледаме всички възможности и предложения. Ще ни е трудно да намерим парите, необходими за изграждането на тунелите. Не само на нас, но и на целия свят. Навярно на останалата част от света дори повече, отколкото на нас.

— Това ни изправя пред друг проблем — рече Уилямс.

— Предполагам, че предложението на Чапман и неговия консорциум се отнася само за тунелите в Съединените щати.

— Не бих казал — възрази Дъглас. — Струва ми се, че в консорциума на Чапман би трябвало да участват и чужди капитали и могат да се сключат договори и с другите страни. Не вярвам държави като Конго, Португалия или Индонезия да обърнат гръб на някой, който иска да им построи тунели. Някои страни могат да се колебаят, но ако ние одобрим плана и към нас се присъединят още няколко от по-големите държави, да речем Германия и Франция, повечето ще ги последват. В края на краищата, ако се присъединят всички останали, нито една страна няма да иска да остане без тунел.

— Това ще струва ужасно много пари — каза министърът на финансите Манфред Франклин. — Изграждането на тунели в целия свят ще възлиза на милиарди.

— Във финансовия свят има много хазартни личности — отбеляза министърът на земеделието Бен Кънингам. Но като цяло това е разумен хазарт. Чапман трябва да е съвсем сигурен в себе си. Смяташ ли, че може да знае нещо, което не ни е известно?

Дъглас поклати глава.

— Склонен съм да мисля, че не. Нали разбирате, получил е уверение от своите учени, доколкото научих, най-вече физици, че щом е възможно, пътуването във времето трябва да е двупосочно. Вече стана ясно, че е възможно. Нали разбирате, това е първата нова идея, първата наистина нова идея, която съдържа действителен технологичен и инженерен потенциал, появила се от петдесет или повече години насам. Клинт и неговите хора искат да я реализират.

— Въпросът е дали трябва да им позволим — отвърна Уилямс.

— Колкото и да съжаляваме — каза президентът, — може би ще ни се наложи. Ако откажем, хората ще научат и можете да си представите как ще реагират. О, някои ще се противопоставят, но гласът им ще бъде заглушен от онези, които ще виждат във всичко това възможност някой друг да плати огромна сума, която иначе би трябвало да се вземе от държавната хазна и да бъде покрита от данъците. Честно казано, господа, можем да се окажем в положение, в което противопоставянето на консорциума ще е политическо самоубийство.

— Това като че ли не ви безпокои сериозно — малко рязко отбеляза Уилямс.

— Когато е в политиката от толкова време, колкото мен, Торнтън, човек не се плаши лесно от всяка нова пречка. Научава се да бъде практичен. Претегля нещата. Признавам, че аз лично доста се уплаших от всичко това, но съм дотолкова практичен в политиката, че съм в състояние да разбера възможно ли е да му се противопоставя.

— И все пак не ми харесва — каза Уилямс.

— На мен също — обади се Сандбърг.

— Това е решение на проблема — възрази Франклин. — Профсъюзите са готови да ни подкрепят в извънредната ситуация. Ако получим подкрепата и на световните финансови интереси, което всъщност ще се случи със създаването на този консорциум, основният ни проблем ще бъде решен. Естествено, ще трябва да изхранваме хората от бъдещето, но разбрах, че можем да го правим по-дълго, отколкото си мислехме отначало. Ще трябва да им осигурим необходимото, за да се установят в миналото, но промишлеността ни е в състояние да го направи, при това на нищожна в сравнение с разходите по тунелите цена. Някой бързо ще трябва да изчисли каква част от промишлените ни предприятия и ресурсите ни трябва временно да се пренасочат за производството на ръчни колички, мотики, брадви, плугове и други подобни, но това е въпрос на обикновена математика. Предполагам, че през следващите няколко години ще ни се наложи да се сблъскаме със значителен недостиг на месо, млечни продукти и други селскостопански стоки, защото ще трябва да пратим добитък за разплод в миоцена, но ще се справим. Навярно ще се поизпотим, но ще се справим. Големият проблем са тунелите и ако му позволим, консорциумът на Чапман ще се заеме с него.

— Ами онези хлапета с лозунгите, които твърдят, че искали да се върнат в миналото? — попита Кънингам. — Ако питате мен, трябва да ги пуснем. Така улиците ще се разчистят, а много хора отдавна надигат вой за пренаселеността. Това може да е решение на проблема.

— Не говориш сериозно, разбира се — отвърна президентът.

— Уверявам ви, че говоря съвсем сериозно, сър.

— Добре, съгласен съм — каза президентът. — Доводите ми може и да не са същите като твоите, но смятам, че не трябва да спираме никой, който иска да се върне в миналото. Навярно не в епохата, в която имат намерение да отидат хората от бъдещето. Може би един милион години по-късно от тях. Но преди да им го позволим, те трябва да имат същото екологично съзнание и убеждения като хората от бъдещето. Не можем да пратим в миналото някой, който ще изразходва вече използваните от нас природни богатства. Това ще предизвика парадокс, който не претендирам да разбирам, но който, предполагам, ще е фатален за нашата цивилизация.

— Кой ще им даде това екологично съзнание?

— Хората от бъдещето. Не е задължително всички едновременно да се върнат в миналото. Неколцина могат да останат тук известно време. Всъщност те предложиха да оставят група специалисти, за да ни предадат онова, което е било научено — не, по-правилно е, което ще бъде научено — през следващите петстотин години. Смятам, че трябва да приемем предложението им.

— Аз също — каза Уилямс. — Част от онова, което ни предадат, може да наруши икономическото и общественото равновесие, но като цяло ще е от огромна полза за нас. Само за двайсет или дори още по-малко години ще можем да скочим с пет века напред, без да допускаме грешките на нашите потомци по стария път във времето.

— Не зная — рече Дъглас. — Има прекалено много фактори. Трябва да си помисля.

— Забравяме нещо — каза Сандбърг. — Можем да вземем решение и да планираме действията си, разбира се. И се налага да го направим бързо. След месец вече трябва да сме се захванали на работа и да правим всичко възможно за излизане от кризата, иначе времето ни ще започне да изтича. Но въпросът, който искам да повдигна, е, че това решение, това планиране може с нищо да не ни помогне, ако не успеем да унищожим или поне да овладеем чудовищата.