Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (29)

29.

Някакъв шум стресна Елмър Елис от дълбок сън и го накара да седне в леглото объркан, за миг загубил ориентация. Часовникът на нощното шкафче тиктакаше високо. До него жена му Мери се надигна на лакти и сънено попита:

— Какво има, Елмър?

— Нещо при пилетата — отвърна той, защото причината за събуждането му вече започваше да достига до съзнанието му.

Шумът отново се разнесе — уплашено крякане на пилета. Той отметна завивките и краката му се удариха в студения под толкова силно, че го заболяха.

Опипом намери панталоните си, обу ги и си нахлузи обувките, без да си прави труда да ги завързва. Крякането продължаваше.

— Къде е Тайг? — попита Мери.

— Проклето куче! — изръмжа той. — Отишло е да гони някой опосум.

Елмър излезе от спалнята, отиде в кухнята и свали пушката от стената. Извади шепа патрони от ловджийската чанта, която висеше отдолу, пъхна ги в джоба си, после извади още два и ги зареди.

Към него затрополяха боси крака.

— На̀ ти фенерчето, Елмър. Иначе няма да видиш нищо.

Той го взе.

Навън беше пълен мрак и той включи фенерчето, за да освети пътя си по стъпалата на верандата. Крякането в курника продължаваше. От Тайг нямаше и следа.

Макар че бе странно. В пристъп на ярост беше казал, че кучето гони опосуми, но това не можеше да е вярно. Тайг никога не ходеше сам на лов. Бе прекалено стар, ставите му бяха прекалено сковани и обичаше да лежи под верандата.

— Тайг — тихо го повика той.

Кучето изскимтя изпод верандата.

— Какво ти става, по дяволите? — попита Елмър. — Какво има там?

И изведнъж се уплаши — повече, отколкото когато и да било през живота си. Повече, отколкото когато се беше натъкнал на онази засада във Виетнам. Но страхът му бе различен — като студена ръка, която го стискаше и която никога нямаше да го пусне.

Кучето отново изскимтя.

— Хайде де — рече Елмър. — Бягай и ги хвани.

Тайг не излезе.

— Добре тогава — каза той. — Стой си там.

Като осветяваше пътя си с фенерчето, Елмър мина през двора и стигна до вратата на курника.

Уплашеното крякане бе станало още по-силно, безумно и отчаяно.

Много отдавна трябваше да поправи курника и да запуши дупките. Понеже в това си състояние той не бе никаква пречка за лисиците. Макар да беше странно. Ако бе лисица, вече нямаше да е там. Щеше да избяга още при първия проблясък на фенерчето, при първия звук на човешки глас. Може би беше невестулка или норка. Даже миеща мечка.

Спря пред вратата. Нямаше желание да влезе, но вече не можеше да се върне. Ако го направеше, никога нямаше да се примири. Защо ли се страхуваше толкова? Сигурно заради Тайг. Кучето беше толкова уплашено, че не искаше да излезе изпод верандата и част от страха му се бе предал и на него.

— Проклето куче — каза той.

Елмър протегна ръка и дръпна резето, после рязко отвори вратата. Стисна пушката с дясната си ръка и с лявата освети вътрешността с фенерчето.

Първото нещо, което видя в кръга светлина, бе перушина — носеща се във въздуха перушина. После тичащи, пляскащи с криле пилета и сред пилетата…

Елмър Елис изпусна фенерчето, изкрещя, вдигна пушката до рамото си и стреля в курника, първо с дясната цев, после с лявата, толкова бързо, че изстрелите прозвучаха като един.

После те се хвърлиха през отворената врата към него, сякаш стотици, едва различими на бледата светлина на фенерчето, което лежеше на земята — ужасни малки чудовища, каквито човек можеше да види само в кошмарите си. Почти без да съзнава какво прави, той обърна пушката, стисна дулото с две ръце и започна да я размахва като тояга.

Челюсти захапаха глезена му и в гърдите го блъсна тежко тяло. Нокти разкъсаха десния му крак от хълбока до коляното. Елмър усети, че пада, и разбра, че когато падне, те ще го довършат.

Отпусна се на колене и едно от чудовищата впи зъби в ръката му. Той се опита да се освободи от него и в този момент друго раздра с нокти гърба му. Елмър падна настрани, присви глава и я закри със свободната си ръка, като вдигна колене, за да предпази корема си.

И това беше всичко. Престанаха да го хапят и дерат. Той вдигна глава и ги видя бягащи в мрака сенки. Една от тях за миг попадна под лъча на фенерчето и Елмър за първи път видя точно какви същества са били в курника. И гледката го накара да изкрещи от ужас.

После всичко свърши — всички чудовища бяха изчезнали — и той лежеше сам на двора. Опита се да се изправи. Краката му се подгъваха и Елмър тежко се стовари на земята. Започна да пълзи към къщата, като забиваше нокти в пръстта. По ръката и крака му течеше кръв, започваше да усеща пареща болка по гърба.

Кухненският прозорец светна. Изпод верандата се появи Тайг и със скимтене запълзя към него, плътно притиснал корем до земята. По стъпалата слизаше Мери, все още по нощница.

— Обади се на шерифа — задъхано извика той. — На шерифа!

Тя се втурна през двора и коленичи до него, опита се да го вдигне. Той я отблъсна.

— Повикай шерифа! Шерифът трябва да знае.

— Но ти си ранен. Тече ти кръв.

— Добре съм — яростно каза Елмър. — Избягаха. Но другите трябва да бъдат предупредени. Ти не ги видя. Нищо не знаеш.

— Трябва да те занеса вътре. И да повикам доктора.

— Първо шерифа — настоя той. — После доктора.

Тя се изправи и се затича към къщата. Елмър се опита да продължи да пълзи, измина няколко метра и накрая се отпусна неподвижен. Тайг допълзя до него и започна да го ближе по лицето.