Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (31)

31.

Стив Уилсън се върна в кабинета си. Настолната лампа хвърляше кръг светлина в тъмната стая. Телетипите до стената продължаваха да тракат. Беше почти три часът. Трябваше да поспи. Даже да имаше късмет, даже да успееше да заспи, имаше най-много четири часа. После отново трябваше да се върне на работа.

Когато приближи до бюрото, видя Алис Гейл: тя се надигна от стола, на който седеше в мрака. Все още носеше бялата си роба. Уилсън се зачуди дали момичето изобщо има други дрехи. Навярно нямаше — нали хората от бъдещето не носеха почти никакъв багаж.

— Господин Уилсън — каза тя, — очаквахме ви и се надявахме, че ще се върнете. Баща ми иска да разговаря с вас.

— Естествено — отвърна той. — Добро утро, господин Гейл.

Гейл се появи от мрака и остави дипломатическото си куфарче върху бюрото.

— Малко съм объркан — каза той. — Оказах се в неловко положение. Чудя се дали бихте ме изслушали. Нуждая се от мнението ви за това, което искам да направя. Вие като че ли разбирате от тези неща.

Уилсън се напрегна. Чувстваше, че във всичко това, както беше казал и Гейл, има нещо неловко. Усещаше, че самият той ще се окаже в сложно положение.

— Ние отлично съзнаваме — започна Гейл, — че идването ни от бъдещето обременява изключително много правителствата и хората по света. Направихме малкото, което можахме. В районите, в които знаехме, че ще има недостиг на храна, уредихме доставка на пшеница и други продукти. Готови сме да осигурим необходимата работна ръка, защото ние представляваме огромна работна сила. Но изграждането на тунелите и осигуряването на онова, което ще ни трябва за миоцена, е огромен разход на средства…

Той протегна ръка в кръга светлина, отключи куфарчето и го отвори. Вътре имаше малки кожени кесийки. Гейл взе една от тях, отвори я и изсипа върху бюрото дъжд от камъчета, които заблестяха на светлината.

— Диаманти — каза той.

Уилсън ахна.

— Но защо? — промълви той. — Защо диаманти? Защо ми ги носите?

— Това беше единственият начин да донесем нещо ценно и достатъчно малко, за да може лесно да се транспортира — отвърна Гейл. — Известно ни е, че ако ги пуснем на пазара едновременно, тези камъни ще се обезценят. Но ако тайно ги пускате по няколко, те няма да окажат сериозно влияние. Това ще е особено вярно, ако съществуването им се запази в тайна. Много внимавахме да няма дубликати, да няма парадокси. Нямаше да е трудно да донесем от бъдещето някои от прочутите скъпоценни камъни, които съществуват и са известни сега. Не го направихме. Всички тези камъни са открити и обработени във вашето бъдеще. Никой от тях не е известен във ваше време.

— Приберете си ги — ужасен отвърна Уилсън. — Божичко, можете ли да си представите какво щеше да се случи, ако се беше разбрало какво има в куфарчето ви? Милиарди долари…

— Да, много милиарди — спокойно каза Гейл. — По днешните цени навярно трилион. Сега струват много повече, отколкото в наше време. Ние не придавахме такава стойност на тези неща.

Той, без да бърза събра камъчетата, изсипа ги обратно в кесийката, пъхна я в куфарчето, затвори го и го заключи.

— Най-искрено ми се иска да не ми бяхте казвали това — каза Уилсън.

— Трябваше да го направим — отвърна Алис. — Не разбирате ли? Вие сте единственият, когото познаваме, единственият, на когото можем да се доверим. Спокойно можехме да ви го кажем и вие да ни насочите какво да правим.

— Хайде да седнем — каза Уилсън. Мъчеше се да говори спокойно. — Да седнем и да поговорим за това. Само по-тихичко. Мисля, че няма кой да ни чуе, но все пак…

Минаха в мрака зад кръга светлина, придърпаха три стола и седнаха.

— Сега бих искал да ми обясните — каза Уилсън, — за какво е всичко това?

— Смятахме — отвърна Гейл, — че стойността на тези камъни, разумно пускани на пазара, отчасти ще компенсира действителните разходи, който ще изисква помощта ви за нас. Не на едно правителство, на един народ, а на всички правителства и народи по Земята. Навярно след продажбата на всички камъни парите биха могли да се вложат във фонд, който да отпуска съответните средства в зависимост от действителните разходи.

— В такъв случай…

— Очаквах въпроса ви. Защо камъните не се разделят и предложат на всички правителства? Има две причини да не го направим. Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е вероятността да се разчуе. Единственият ни шанс беше да сведем до минимум хората, на които им е известно за диамантите. От нас знаят най-много шестима. До този момент вие сте единственият тук. Разбира се, това е въпрос на доверие. От историята ни е известно, че можем да вярваме само на няколко правителства. Всъщност само на две — на вашето и на Великобритания. На основата на проучването си избрахме Съединените щати. Имаше предложение камъните да се поверят на ООН. Но честно казано, ние не вярваме много в тази организация. Трябваше да предам камъните на президента. Реших да не го правя, когато разбрах с колко проблеми е ангажиран, когато видях, че е принуден да разчита на преценката на толкова много други хора.

— Зная само едно нещо — отвърна Уилсън. — Не можете да продължавате да носите куфарчето със себе си. Трябва да го оставите под охрана, докато не бъде отнесено на сигурно място. Навярно във Форт Нокс^[1], ако правителството реши да го приеме.

— Казвате, че трябва да го оставя под охрана. Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Господи, не зная! — рече Уилсън. — Дори не зная с какво да започна.

После, вдигна телефона и се свърза с централата.

— Джейн, още ли си дежурна? Знаеш ли дали президентът си е легнал?

— Преди час — отвърна Джейн.

— Добре — каза Уилсън. — Трябваше да го направи много по-рано.

— Нещо важно ли е? Той нареди да го повикам, ако е нещо важно.

— Не, може да почака. Мислиш ли, че ще успееш да откриеш Джери Блак?

— Ще опитам. Май още е тук.

В стаята се спусна тишина, нарушавана само от телетипите. Гейл и Алис неподвижно седяха на столовете си. Изпод вратите към залата за пресконференции продължаваше да се процежда светлина, но все така не се чуваше тракане на пишещи машини.

— Съжаляваме, че толкова ви обезпокоихме — каза Алис. — Но сме объркани. Не знаем какво да направим.

— Няма нищо — отвърна Уилсън.

— Нямате представа колко много означава това за нас — продължи тя. — Останалите от народа ни могат и да не знаят, но ние го знаем. Че не сме дошли като просяци. Че сме си платили за идването. Това е изключително важно за нас.

В коридора отекнаха стъпки и вратата се отвори.

— Какво става, Стив? — попита Джери Блак.

— Трябват ни двама души — отвърна Уилсън.

— Аз съм единият — каза Блак. — Мога да намеря още един.

— Ще съм ти много задължен — рече Уилсън. — Аз нямам никакви правомощия. Действам на своя глава. Ще мога да се видя с президента едва утре сутрин.

— Няма нищо — каза Блак. — Щом е за президента.

— За него е — потвърди Уилсън.

— Добре — рече Блак. — Какъв е проблемът?

— Господин Гейл има дипломатическо куфарче. Няма да ти кажа какво има вътре. Самият ти не би искал да знаеш. Но е важно. И искам то да остане при него — при него и при никой друг. Докато не решим какво да правим.

— Това може да се уреди. Мислиш ли, че непременно трябва да сме двама?

— Струва ми се, че така ще е по-добре.

— Няма проблем — отвърна Блак. — Нали мога да използвам телефона ти?