Джеймс Дашнър
Последният кандидат (8)

8

Двете жени вдигнаха оръжия и насочиха широките, зловещи дула към момчетата.

— Не ни принуждавайте да ги използваме — рече едната от тях. — Нямате право на втора грешка. Една погрешно движение и ще натиснем спусъка.

Тримата мъже преметнаха гранатометите през рамо и се приближиха към момчетата, като всеки си избра своя жертва. Томас все още изпитваше странно спокойствие — което може би донякъде произтичаше от изчезналата необходимост да взема решения — и задоволство от факта, че ЗЛО се нуждае от петима въоръжени войници, за да пазят три момчета.

Мъжът, който го сграбчи за ръката, бе едър и мускулест. Той прекоси забързано помещението, теглейки Томас със себе си, и излезе в коридора. Момчето извърна глава и видя, че втори пазач влачеше Миньо, а Нют бе най-отзад, като се съпротивляваше отчаяно.

Изминаха няколко коридора, като единствените звуци издаваше Миньо — пъшкания, стонове и проклятия. Томас на няколко пъти му извика да спре, защото само влошава нещата и може всеки момент да го застрелят, но Миньо не му обърна внимание и продължи да се съпротивлява със зъби и нокти. Най-сетне групата спря пред една врата.

Един от пазачите извади карта и отвори. Озоваха се в спално помещение с койки на два реда, миниатюрна кухня, маси и столове в далечния ъгъл. Не беше каквото очакваше Томас — той си спомни дранголника в Езерото с неговия мръсен под и единствен счупен стол.

— Влизайте — нареди жената. — Скоро ще ви донесем храна. Радвайте се, че няма да ви оставим да погладувате няколко дни след това, което направихте. Утре сте на изпитания, така че най-добре да се наспите.

Тримата мъже избутаха момчетата в стаята и хлопнаха вратата зад тях. Бравата изщрака и звукът отекна в пустото помещение.

Това пробуди у Томас спомени за преживяното в бялата стая. Той се втурна към вратата и натисна дръжката, сетне опря рамо в нея. Блъсна я с юмрук и изкрещя с цяло гърло, настоявайки да ги пуснат.

— Зарежи — спря го Нют, застанал зад него. — Никой няма да ти обърне внимание.

Томас се завъртя ядосано, но като видя приятеля си, се сепна. Миньо заговори, преди двамата да кажат каквото и да е.

— Май си проиграхме шанса — промърмори ядосано, отиде при койките и се отпусна върху една от тях. — Не трябваше да чакаме толкова дълго, Томас. Какво си мислеше, че ще обявят: Ето че дойде най-подходящият момент да избягате, защото ще сме заети през следващите десет минути. Трябваше да рискуваме, човече.

Макар и с неохота Томас бе принуден да признае, че Миньо е прав. Тримата трябваше да побягнат, преди да се появят пазачите.

— Съжалявам — каза той. — Но когато ни тикнаха онези оръжия в лицата, реших, че съпротивата е безсмислена.

— Хубаво де — махна с ръка Миньо. — Ама вие с Бренда май много се имате?

Томас въздъхна.

— Тя ми каза нещо…

Миньо се надигна от леглото.

— Какво ти е казала?

— Каза ми да не им вярвам — да вярвам само на нея и на някой си председател Пейдж.

— Нея пък какво я е еня? — обади се Нют. — Нали работи за ЗЛО? Не помните ли каква мръсна роля изигра в Обгорените земи?

— Да, струва ми се, че не е по стока от останалите — добави Миньо.

Томас не беше съгласен. Но не знаеше как да защити мнението си пред своите приятели.

— Вижте, аз също съм работил за тях, но вие ми имате доверие, нали? Това не означава нищо. Може би тя няма избор, може би се е променила. Не зная.

Миньо примижа, докато обмисляше думите му. Нют седеше на пода, скръстил ръце, и се цупеше като малко дете.

Томас поклати глава. Беше му омръзнало да е в постоянно неведение. Той отиде в кухнята и отвори малкия хладилник — стомахът му се свиваше от глад. Имаше няколко резена сирене и грозде. Той разпредели храната на три порции и изгълта своята, като я поля с половин шише вода. Другите двама също се нахраниха мълчаливо.

Малко по-късно една от жените им донесе свинско с картофи и момчетата изядоха и него. Според часовника на Томас беше рано привечер, но той не можеше да си представи, че ще успее да заспи. Седна на един стол, обърнат към приятелите си, докато се питаше какво да правят сега. Все още бе малко ядосан заради провала им одеве.

Миньо заговори пръв:

— Може би трябва да се оставим на тия сбръчканяци. Нека правят каквото щат. Някой ден ще се съберем тримцата отново — охранени и щастливи.

Томас знаеше, че не мисли и една дума от казаното.

— Да, ти ще си намериш някое хубаво момиче, което работи тук, ще се установиш, ще се ожениш и ще имате деца. Докато накрая светът завърши в море от побъркани.

Миньо продължи нататък:

— Накрая ЗЛО ще се сдобие с жадувания модел и всички ще заживеем щастливо.

— Това не е смешно — тросна се Нют. — Дори да открият лек, ти сам видя какво е в Обгорените земи. Ще мине ужасно много време, докато светът се възстанови. Дори и да успее, никога няма да го видим с очите си.

Томас седеше, втренчил очи в пода.

— След всичко, което ни сториха, не мога да повярвам в каквото и да било. — Още не можеше да привикне с мисълта, че Нют — неговият приятел — е болен. Бяха му прочели смъртната присъда — заболял от неизлечима болест — просто за да видят как ще реагира.

— Онзи нещастник Джансън смята, че е предвидил всичко — поде Томас. — Вярва, че го прави заради по-голямото добро. Ще остави хората да мрат само за да може накрая да спаси някои от тях. Дори тези, които имат имунитет, едва ли ще оцелеят в един свят, в който деветдесет и девет процента са побъркани чудовища.

— Накъде биеш? — попита тихо Миньо.

— Натам, че преди да ми прочистят паметта, бях готов да приема подобни обяснения. Но вече не. — Единственото, което го ужасяваше сега, беше, че каквото и да си спомни, няма да промени вече решението си.

— Томи, в такъв случай да не пропиляваме шанса си — предложи Нют.

— Утре — добави Миньо. — Както можем — така и ще го направим.

Томас го изгледа продължително.

— Добре. Както можем — така ще го направим.

Нют се прозя и другите неусетно последваха примера му.

— В такъв случай най-добре да се наспим.