Джеймс Дашнър
Последният кандидат (68)

68

Този път ги поведе Миньо, изправил рамене, и всичко в поведението му показваше, че изпитва гордост за двете години, през които бе властвал из коридорите на лабиринта. Томас го следваше на крачка и не спираше да извива глава, за да огледа величествения бръшлян, надвиснал от тавана. Беше странно усещането да се завърне тук след всичко, което бе преживял след бягството си.

Никой не произнесе нито дума, докато тичаха към Езерото. Томас се зачуди какво ли си мислят за лабиринта Бренда и Хорхе — не се съмняваше, че им изглежда огромен. Един бръмбар острие никога не би могъл да предаде подобни мащаби в стаята за наблюдение. И можеше само да си представи какви спомени се пробуждат в душата на Гали.

Свърнаха зад последния ъгъл и стигнаха източния портал на Езерото. Когато Томас се изравни с онзи участък от стената, където бе завързал Алби за бръшляна, и вдигна глава към мястото, видя там само гъсто сплетени клони. Колко много усилия да спаси бившия водач на езерните само за да го види как умира няколко дена по-късно, след като умът му така и не можа да се възстанови от Промяната.

Мисъл, която накара в жилите му да закипи гняв.

Стигнаха отвора в стената, образуващ Източната порта, и Томас спря да си поеме дъх. Езерото бе изпълнено със стотици хора. Томас с ужас забеляза, че сред тях има дори бебета и малки деца. Трябваше да изминат няколко секунди, преди вестта за идването им да се разпространи из тълпата, но не след дълго всички погледи бяха втренчени в новопоявилите се и над Езерото се възцари тишина.

— Знаеше ли, че са толкова много? — попита Миньо.

Имаше хора навсякъде — никога досега в Езерото не е било толкова многолюдно. Но това, което лиши Томас от способността да говори, бе видът на самото Езеро. Прихлупената постройка, която наричаха Чифлика, дребните, превити дръвчета, Кървав дом, нивите, сега обрасли с плевели. Обгорената Картографска, с почерняла, зееща врата. От мястото, където стоеше, виждаше леярната. Душата му се изпълваше с вълнение и трепет.

— Ей, мечтателю! — Миньо щракна с пръсти. — Попитах те нещо.

— А? Какво? Има толкова много… заради тях мястото изглежда по-малко, отколкото го помнех.

Не им отне много време да открият приятелите си. Пържитиган. Клинт, фелдошаря. Соня и други момичета от група Б. Всички дотичаха при тях, прегръщаха ги и се смееха.

Пържитиган тупна Томас по рамото.

— Можеш ли да повярваш, че ме тикнаха обратно тук? Дори не ми позволиха да готвя, три пъти на ден ни пращаха храна. Пък и кухнята не работи — няма ток, нищичко няма.

Томас се засмя и от това гневът му се поуталожи.

— Че ти едва се справяше да готвиш на петдесетина. А тук има цяла армия.

— Много смешно, Томас. Ама че си смешник. Но се радвам да те видя. — Изведнъж той се ококори. — Гали? Гали е тук? Гали е жив?

— Аз също се радвам да те видя — отвърна сухо Гали.

Томас сръчка Пържитиган.

— Дълга история. Той сега е от добрите.

Гали изсумтя, но не каза нищо.

Миньо се приближи към тях.

— Добре, край на безгрижните времена. Как, по дяволите, смяташ да го направим?

— Не би трябвало да е много трудно — отвърна Томас. Никак не му се нравеше идеята да прекара цялото това множество не само през лабиринта, но и през комплекса, чак до равнотранспорта. Но въпреки всичко трябваше да го направи.

— Не ми пробутвай тия бръщолевеници — ядоса се Миньо. — По очите ти познавам, когато мамиш.

Томас се засмя.

— Е, поне разполагаме с достатъчно хора, за да се бием.

— Погледна ли тия нещастници? — Миньо изглеждаше отвратен. — Половината от тях са по-млади от нас, другата половина, изглежда, не са помирисвали бой.

— Понякога численото преимущество е напълно достатъчно.

Томас забеляза Тереза, повика я, сетне откри и Бренда.

— Какъв е планът? — попита Тереза.

Ако тя наистина бе с тях, спомените й щяха да са безценни.

— Добре, да се разделим на групи — заговори той, обръщайки се към всички. — Тук трябва да има към петстотин души, значи групите ще са от по петдесетима. По един езерен ще отговаря за всяка от групите. Тереза, знаеш ли как се стига до помещението с пултовете?

Той й го показа на картата и тя кимна.

— Тогава ние тримата с Бренда ще поведем хората нататък. Всички останали да си изберат групи и да ни последват. Освен Миньо, Хорхе и Гали. Мисля, че вие, момчета, ще трябва да ни прикривате отзад.

— Съгласен — кимна Миньо. Колкото и да бе странно, изглеждаше сякаш му е скучно.

— Каквото наредиш, мучачо — добави Хорхе.

Гали само повдигна рамене.

През следващите двайсет минути разделяха хората на групи и ги подреждаха в редици. Обърнаха специално внимание да са равномерно разпределени по възраст и сила. Мунитата нямаха нищо против да изпълняват заповеди, след като разбраха, че са дошли да ги спасят.

Веднага след като ги разпределиха по групи, Томас и приятелите му застанаха пред източната порта. Томас размаха ръка да привлече вниманието на останалите.

— Чуйте ме! — провикна се той. — ЗЛО се готви да ви използва с научна цел. Вашите тела и умовете ви. Те изучават хора от години, събират данни, за да открият лечение от изблика. Смятат да прибягнат и до вас, но вие заслужавате повече от това да сте опитни мишки. Вие, ние сме бъдещето и това бъдеще няма да настъпи по начина, по който държи да стане ЗЛО. Ето защо сме тук. За да ви измъкнем от това място. Ще преминем през поредица от сгради, за да достигнем равнотранспорта, който ще ни отведе на безопасно място. Ако ни нападнат, ще трябва да се бием. Придържайте се към своята група и най-силните от вас ще трябва да се погрижат да опазят останалите, в случай че…

Гласът на Томас бе прекъснат от силен гърмеж — приличаше на цепеща се скала. А после нищо. Само ехото отекваше в гигантските стени.

— Какво беше това? — провикна се Миньо, вдигнал глава към небето.

Томас огледа Езерото и стените на лабиринта, но не откри нищо. Готвеше се да продължи, когато се чу нов трясък, после още един. Вълни от набиращи сила тътени преминаваха през Езерото, в началото ниски, а сетне нарастващи по сила и височина. Земята под краката им се тресеше и сякаш целият свят заплашваше да се разпадне.

Хората се въртяха в кръг, търсейки източника на звука, и Томас виждаше, че сред тях назрява паника. Скоро щеше да изгуби контрол. Земята се разтресе още по-силно, към звуците на цепеща се скала се прибавиха писъци на хора.

Изведнъж Томас се досети какво става.

— Експлозивите.

— Какво? — извика Миньо.

Томас погледна към него.

— „Дясната ръка“.

Оглушителен грохот разтърси Езерото и Томас се обърна да види какво става. Част от стената вляво от Източната порта се бе откъртила и във всички посоки летяха грамадни отломъци — цели канари. Остатъкът продължаваше да се крепи под неестествен ъгъл, след това се претърколи и рухна на земята.

Томас не успя дори да извика, когато една огромна плоча се стовари върху група хора и ги премаза под тежестта си. Остана да стои на място, замаян и безмълвен, загледан в нащърбените краища на каменния къс, изпод който се процеждаше кръв.