Джеймс Дашнър
Последният кандидат (53)

53

Томас бе завладян от неочаквано спокойствие.

— Можете да ме спуснете на няколко мили от комплекса и да измина пеш остатъка от пътя. Ще им кажа, че съм се върнал да довършим изпитанията. Предполагам, че ще ме посрещнат с отворени обятия. Просто ми покажи как да задействам устройството.

— По-добре Шарлот да ти каже — отвърна все така усмихнато Винс.

— От моите приятели — Тереза, Арис и останалите — ще получиш полезна информация и помощ. Бренда също знае доста неща. — Томас кимна уверено. Вече беше приел рискованата задача. Това бе единственият им шанс.

— Добре, Гали. — Винс се надигна. — Какво следва? Как ще го направим?

Старият враг на Томас също се изправи.

— Ще извикам Шарлот да те обучи да работиш с прибора. След това ще те отведем в хангара, ще отлетим с берга и ще те оставим в околностите на комплекса на ЗЛО, докато останалите се подготвят за финалния етап. Ще разполагаш с няколко часа, постарай се да се държиш естествено. Инак, когато се появим с мунитата, може да пробудим подозренията им.

— Ще се справя — обеща Томас и пое бавно въздух в опит да се овладее.

— Добре. Когато отпътуваш, ще преместим тук Тереза и другите. Надявам се, нямаш нищо против още една малка разходка из града.

Шарлот се оказа дребна, мълчалива женица, изцяло отдадена на работата си. Тя обясни на Томас обезвреждащата функция на прибора накратко и делово. Приборът бе достатъчно дребен, за да се побере в раницата, която му бяха осигурили, снабдена с малко храна и дрехи за прехода на открито, който му предстоеше. Веднага щом постави и активира устройството, то щеше да издири и да се свърже с всички оръжия, след което да блокира работата на чипа. Процесът щеше да отнеме около час.

Съвсем просто, помисли си Томас. Най-трудното беше да постави някъде устройството, без да събуди подозрения.

Гали реши, че Лоурънс ще откара Томас при изоставения хангар, където държаха берговете. Оттам щяха да отлетят право към щаба на ЗЛО. Предстоеше му още едно пътуване с пикап през завладените от побърканяци улици на града, но този път щяха да изберат най-бързия маршрут, което означаваше, че ще минат по една от големите улици, а и вече се зазоряваше. Този факт караше Томас да се чувства по-добре.

Бе се заел да помага при подреждането на припасите, когато се появи Бренда. Той й кимна и тя му се усмихна едва забележимо.

— Ще ти липсвам ли? — попита Томас. Опита се да прозвучи като шега, но наистина се надяваше да чуе „да“.

Тя завъртя очи.

— Никога не го казвай. Говориш все едно вече си се предал. Съвсем скоро всички ще се съберем отново и ще си припомняме доброто старо време.

— Та аз те познавам едва от няколко седмици.

— Както и да е. — Тя го прегърна и прошепна в ухото му: — Зная, че бях пратена в онзи град в Обгорените земи, за да те намеря и да се престоря на твоя приятелка. Но искам да запомниш, че сега наистина си мой приятел. Ти…

Той се дръпна рязко и я погледна в лицето.

— Какво?

— Ами… моля те, не позволявай да те убият.

Томас преглътна. Не знаеше какво да каже.

— Е? — подкани го тя.

— Ти също се пази — бе всичко, което успя да каже.

Бренда се наведе и го целуна по бузата.

— Това е най-сладкото нещо, което съм те чувала да казваш. — Тя завъртя очи и отново се усмихна.

И тази усмивка сякаш направи деня по-светъл.

— Гледай да не объркаш нещо — заръча й той.

— Обещавам. Ще се видим до ден-два.

— Добре.

— И аз ще се постарая да не ме убият. Обещавам.

Томас отново я притегли в обятията си.

— Разбрахме се.