Джеймс Дашнър
Последният кандидат (7)

7

Плъха се върна, преди Нют или Миньо да успеят да отговорят. От израженията на лицата им обаче Томас бе сигурен, че го подкрепят. Сто процента.

Още хора влязоха в стаята. Носеха свободни зелени комбинезони с изписано на гърдите „ЗЛО“. Томас изведнъж бе споходен от мисълта колко внимателно е изпипан всеки детайл от тази игра — този експеримент. Възможно ли бе названието на организацията от самото начало да е било една от променливите? Дума, която съдържа откровена заплаха, ала същевременно е наименование на организация, която уж се придържа към доброто. Вероятно бе само поредното сръчкване, за да видят как ще реагират умовете им. Какво ще почувстват.

Една непрестанна игра на отгатване. Така беше от самото начало.

Всеки доктор — Томас предположи, че са доктори, както бе казал Плъха — застана на мястото си до едно от леглата. — Те се заеха да подготвят висящите от тавана маски, да натискат копчета и да настройват датчици.

— Вече определихме легло за всеки от вас — съобщи Плъха, загледан в папката пред него. — В тази стая ще останат… — Той изброи няколко имена, включително Соня и Арис, но сред тях не бяха нито Томас, нито някой друг от езерните. — Ако не съм прочел имената ви, моля последвайте ме.

Цялата тази сцена бе невероятно странна, ако не беше сериозността, която се криеше в нея. Сякаш бяха прочели имената на предатели, които предстоеше да си получат заслуженото. Томас не знаеше какво да направи, но реши да следва предначертания път, докато се появи удобен момент.

Той последва заедно с останалите Плъха. Излязоха в дълъг коридор, отново без прозорци, и спряха пред друга врата. Водачът им погледна списъка и този път сред изброените бяха Нют и Пържитиган.

— Няма да го направя — обяви Нют. — Казахте, че можем да избираме и това е решението ми, проклет да съм. — Той размени гневен поглед с Томас, сякаш му казваше, че ако не предприемат скоро нещо, болестта може да му отнеме разсъдъка.

— Ами добре — отвърна Плъха. — Скоро ще промениш решението си. Остани с мен, докато приключим с разпределянето на останалите.

— Ами ти, Пържитиган? — попита Томас, изненадан от лекотата, с която Плъха бе приел решението на Нют.

Готвачът внезапно го погледна овчедушно.

— Аз… мисля, че ще им позволя да го направят.

Томас бе шокиран.

— Да не си се побъркал? — подскочи Миньо.

Пържитиган поклати глава, но изглеждаше още по-изплашен.

— Искам да си спомня. Решавайте за себе си, оставете аз да решавам за мен.

— Да вървим нататък — подкани ги Плъха.

Пържитиган се шмугна в стаята, за да избегне повече спорове. Томас знаеше, че е прав — всеки трябва да решава за себе си. За щастие, след като той вземе своето решение, ще може да спаси всички останали.

Плъха не повика Миньо, Тереза или Томас, докато не застанаха пред последната врата заедно с Хариет и две момичета от група Б. До момента Нют бе единственият, отказал процедурата.

— Не, благодаря — заяви Миньо, когато мъжът в бяло покани всички да влязат в стаята. — Но желая на останалите приятно прекарване вътре.

— Аз също се отказвам — рече Томас. Усещаше надигащо се нетърпение. Съвсем скоро трябваше да направят нещо.

Плъха изгледа Томас продължително, но лицето му оставаше непроницаемо.

— Добре ли сте, господин Плъх? — попита го Миньо.

— Името ми е помощник-директор Джансън — отвърна мъжът с нисък и напрегнат глас, сякаш с мъка запазваше спокойствие. Очите му не се откъсваха от Томас. — Научи се да уважаваш по-възрастните.

— Не и когато се отнасят с нас сякаш сме животни — отбеляза Миньо. — И защо сте се облещили в Томас?

Плъха — Джансън — най-сетне извърна очи към Миньо.

— Защото има много неща за обмисляне. — Той млъкна, сетне продължи: — Но добре. Казах, че можете да избирате сами, и ще се придържам към думите си. Нека влезем вътре и ще започнем процедурата с тези, които не са се отказали.

Томас отново усети как по тялото му преминава тръпка. Моментът бе дошъл. Знаеше го. Виждаше по лицето на Миньо, че и той смята същото. Двамата си кимнаха едва забележимо и последваха Плъха вътре.

Помещението бе огледален образ на предишното, шест легла и висящи от тавана маски. Машината, която вероятно вършеше всичко, бръмчеше и писукаше. До всяко легло стоеше човек, облечен в познатия зелен комбинезон.

Томас се огледа и си пое рязко дъх. До леглото в далечния край на стаята стоеше Бренда, облечена в зелено. Изглеждаше по-млада от останалите, със сресана кестенява коса и измито лице, каквато не я бе виждал в Обгорените земи. Тя му кимна едва забележимо и премести поглед към Плъха, сетне, преди Томас да осъзнае какво става, се затича през стаята. Сграбчи Томас и го стисна в обятията си. Той я прегърна на свой ред, малко изненадан, но тя не го пускаше.

— Бренда, какво правиш? — извика й Джансън. — Върни се на своя пост!

Тя опря устни в ухото на Томас и му зашепна, толкова тихо, че дори той едва я чуваше.

— Не им вярвай. Нито за миг! Можеш да вярваш само на мен и на председателя Пейдж. Само на нас, Томас. На никой друг!

— Бренда! — почти изкрещя Плъха.

Едва сега тя го пусна и отстъпи встрани.

— Извинявайте — промърмори. — Просто се радвах да видя, че е достигнал до трети етап. Май се забравих. — Тя се върна на мястото си и се обърна към тях с безизразно лице.

Джансън се озъби.

— Нямаме време за такива излияния.

Томас не можеше да откъсне очи от нея, не знаеше какво да мисли. Вече не вярваше на ЗЛО, така че думите й само подсилваха увереността му. Но тогава защо тя работеше за тях? Болна ли е? И кой е този председател Пейдж? Дали това не е поредният тест? Поредната променлива?

Нещо много силно бе изпълнило тялото му, докато бяха притиснати. Спомни си как Бренда бе проговорила в ума му, след като го оставиха в бялата стая. Тя го бе предупредила, че положението ще стане още по-лошо. Все още не можеше да разбере защо го е направила — дали наистина е на негова страна?

Тереза, която не бе проговорила, откакто напуснаха първата стая, сега се приближи до него, прекъсвайки мислите му.

— Тя какво прави тук? — прошепна с нескрита злоба в гласа. Всяка нейна дума сега пробуждаше у него нови тревоги. — Мислех, че е побърканячка.

— Не зная — промърмори Томас. В ума му изникваха картини от времето, прекарано е Бренда в разрушения град. По някаква странна причина онова място му липсваше. Липсваше му да е насаме с нея.

— Може би тя просто… ми подхвърли променлива.

— Мислиш, че е била част от техните планове и са я пратили в Обгорените земи, за да контролира на място нещата?

— Вероятно. — Томас усети, че сърцето му се свива болезнено. Имаше логика Бренда да е част от ЗЛО, да работи за тях от самото начало. Но това означаваше, че го е лъгала през цялото време. Толкова му се искаше нещата между тях двамата да не са такива.

— Не я харесвам — призна Тереза. — Тя е много… изобретателна.

Томас трябваше да си наложи с усилие на волята да не й кресне. Или да се разсмее. Вместо това заговори с привидно спокойствие:

— Иди и им позволи да си поиграят с ума ти.

Може би недоверието й към Бренда бе най-добрата причина той пък да й вярва.

Тереза го изгледа навъсено.

— Мисли за мен каквото си щеш. Но аз правя каквото смятам за правилно. — Тя отстъпи назад в очакване Плъха да им даде наставления.

Джансън определи легла за тези, които бяха заявили, че са готови да се подложат на процедурата, докато Томас, Нют и Миньо стояха в ъгъла на стаята и гледаха. Томас поглеждаше към вратата и се чудеше дали да не се опитат да избягат. Тъкмо се готвеше да сръчка Миньо, когато Плъха заговори, сякаш му бе прочел мислите:

— Вие, тримата бунтовници, да знаете, че сте под постоянно наблюдение. Не си и помисляйте да опитате каквото и да било. Насам идва въоръжена охрана.

Томас бе споходен от тревожното прозрение, че някой може наистина да му е прочел мислите. Дали не можеха да ги интерпретират от умствения модел, за който събираха толкова стриктна информация?

— Не издържам повече сред тия цопла — прошепна Миньо, когато Джансън насочи вниманието си към хората по леглата. — Предлагам да рискуваме, пък каквото стане.

Томас не отговори и вместо това погледна към Бренда. Тя бе свела очи към пода и изглеждаше потънала в мисли. Изведнъж осъзна, че ужасно му липсва, че между тях се е изградила връзка, която не разбира. Прииска му се да разговаря с нея насаме. И не само заради това, което му бе казала.

Откъм коридора се чуха забързани стъпки. Трима мъже и две жени нахлуха в стаята, всичките облечени в черно и с разни неща, прикачени по телата им — въжета, инструменти, муниции. В ръцете си стискаха някакви странни, обемисти оръжия. Томас не можеше да откъсне очи от тези оръжия — пробуждаха далечен спомен, ала му бе трудно да го извлече от паметта си и същевременно беше убеден, че ги вижда за пръв път. Странните устройства изпускаха синкава светлина — прозрачната тръба в средата бе пълна с лъскави метални гранати, които пукаха и съскаха, изхвърляйки електрически искри. Пазачите ги насочиха към Томас и двамата му приятели.

— Твърде дълго чакахме, мама му стара — тросна се тихо Нют.

— Щяха да ни заловят навън — отвърна Томас също тихо, като едва помръдваше устни. — Запази спокойствие.

Джансън се приближи до пазачите. Посочи едно от оръжията:

— Това е гранатомет. Пазачите не ще се поколебаят да използват оръжията си, ако ни създадете някакви неприятности. Тези оръжия не убиват, но повярвайте ми, ще ви осигурят най-неприятните пет минути в живота ви.

— Какво става? — попита Томас, изненадан, че не изпитва почти никакъв страх. — Нали ни казахте, че можем да избираме сами. Защо е необходима тази армия?

— Защото не ви вярвам. — Джансън го погледна и продължи, като подбираше внимателно думите си: — Надявахме се, че ще продължите да работите с нас доброволно, когато ви върнем паметта. Това щеше да улесни нещата. Но никога не съм казвал, че вече не сте ни нужни.

— Защо ли не съм изненадан — изръмжа Миньо. — Пак сте ни лъгали.

— За нищо не съм ви лъгал. Вие взехте това решение, сега приемете и последствията. — Джансън посочи вратата. — Охрана, придружете Томас и останалите до техните стаи, където могат да помислят над грешките си до утрешните изпитания. Ако е необходимо, използвайте сила.