Джеймс Дашнър
Последният кандидат (2)

2

Томас си го бе представял да се случва безброй пъти. Какво ще направи, какво ще каже. Как ще се хвърли напред и ще се сборичка с този, който влезе, ще се опита да се измъкне, да избяга. Но тези мисли бяха за забавление. Той знаеше, че ЗЛО не би допуснала да се случи нещо подобно. Въпреки това имаше нужда да планира всяка своя стъпка, преди да се опита.

И когато се случи — когато вратата се отвори с тих свистящ звук и започна да се отмества встрани, — Томас остана изненадан от собствената си реакция: не направи нищо. Нещо му подсказваше, че пред него е изникнала невидима преграда — както се бе случило в спалните помещения след бягството от лабиринта. Времето за действие все още не бе настъпило. Поне засега.

Почти не се изненада, когато в стаята пристъпи Плъха — същият тип, разказал на езерните за изпитанията, които ги бяха принудили да преминат през Обгорените земи. Същият продълговат нос, същите очи на невестулка, мазната коса, сресана върху прозиращата отдолу плешивина в напразен опит да я скрие. Същият нелеп бял костюм. Изглеждаше по-блед, отколкото последния път, когато Томас го бе видял, и държеше под мишница дебела папка с множество смачкани и неподредени документи. Със свободната си ръка влачеше стол с права облегалка.

— Добро утро, Томас — поздрави той и кимна вдървено. Без да чака отговор, мъжът затвори вратата, намести стола зад бюрото и седна. Постави папката пред себе си, отвори я и се зае да прелиства документите. Когато откри това, което търсеше, спря и положи ръце отгоре. Сетне отправи към Томас съжалителна усмивка, втренчил очички в него.

Томас заговори и осъзна, че не го бе правил от седмици, защото гласът му бе дрезгав и пресипнал.

— Ще бъде добро утро, ако ме пуснете навън.

Нищо не трепна по лицето на мъжа.

— Да, да, зная. Няма нужда да се безпокоиш — днес ще чуеш доста добри новини. Повярвай ми.

Томас се замисли над думите, засрамен, че е разкрил надеждите си. Би трябвало вече да е научил този горчив урок.

— Добри новини? Не ни ли избрахте, защото смятахте, че сме интелигентни?

Плъха помълча няколко секунди, преди да отговори.

— Интелигентни — да. Сред много други важни причини. — Той млъкна и огледа преценяващо момчето, преди да продължи: — Мислиш ли, че всичко това ни харесва? Смяташ ли, че се наслаждаваме, докато те гледаме как страдаш? Правим го със съвсем конкретна цел и скоро ще ти стане ясна. — Гласът му постепенно набираше сила и той почти извика последните думи, а лицето му се зачерви.

— Брей — възкликна Томас, усетил, че дързостта му набира сила. — Успокой топката, старче. Още малко и току-виж си получил сърдечен пристъп. — Стана му приятно да говори тези неща.

Мъжът се надигна от стола и се наведе над бюрото. Вените на шията му се бяха издули до пръсване. Той се отпусна бавно назад и си пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Човек би си помислил, че четири седмици в тази клетка ще са достатъчни да вразумят едно момче. Но ти си все така арогантен.

— Значи вече не съм побъркан, така ли? Не съм се разболял от изблика, никога не съм бил болен от него. — Томас вече не можеше да се сдържи. Гневът му търсеше отдушник и заплашваше да избухне. Но все пак успя да запази привидно спокойствие. — Ето какво ме крепеше през всичкото това време — дълбоко в себе си знаех, че сте излъгали Тереза, че това е само още един от безбройните ви номера. И какво ще последва сега? Ще ме пратите на Луната? Ще ме накарате да преплувам океана по долни гащи? — Той се усмихна на думите си.

Плъха изслуша с безизразен поглед тирадата му.

— Свърши ли?

— Не, не съм свършил — тросна се Томас. Беше чакал седмици наред възможността да се изкаже, но когато най-сетне я получи, в ума му внезапно се възцари пустота. — Аз… искам да ми кажете всичко. Още сега.

— О, Томас — отвърна Плъха с тъжен глас, като човек, готвещ се да съобщи лоша вест на дете. — Не сме те лъгали. Ти наистина си болен.

Томас го изгледа слисано, сякаш някой бе полял с хладен душ гневния му изблик. Дали Плъха не лъжеше и сега? Но сви рамене, сякаш и без това знаеше какво ще му кажат.

— Какво пък, поне не съм започнал да полудявам. — В един определен момент — след времето, преживяно в Обгорените земи в компанията на Бренда и заобиколен от побърканяци — той бе започнал да привиква с мисълта, че вероятно също е заразен. Но си казваше, че поне за момента се чувства добре. Все още е с всичкия си. И това бе единственото, което имаше значение тогава.

Плъха въздъхна.

— Ти не разбираш. Не си даваш сметка защо съм дошъл при теб.

— Защо трябва да вярвам на всяка дума, която излиза от устата ти? Как може да очакваш от мен подобно нещо?

Томас осъзна, че се е надигнал, макар че нямаше спомен да го е правил. Гърдите му се повдигаха и спускаха развълнувано. Трябваше да се овладее. Мъжът го гледаше с хладен поглед, очите му бяха като дълбоки и черни кладенци. Независимо дали този тип го лъжеше или не, Томас знаеше, че ще трябва да го изслуша, ако иска да напусне някога тази стая. Затова се опита да диша по-бавно и равномерно. И зачака.

След няколко секунди на мълчание посетителят продължи:

— Зная, че сме те лъгали. Неведнъж. Извършихме някои ужасни неща с теб и твоите приятели. Но всичко това бе част от план, с който ти не само се съгласи, но и помогна да бъде претворен в действителност. Наложи се да стигнем малко по-далече, отколкото се бяхме надявали в началото — няма съмнение в това. Но всичко остана вярно на духа и идеите на Създателите — на твоите идеи, когато зае мястото им, след като те бяха… пречистени.

Томас поклати бавно глава, знаеше, че навремето по някакъв начин е работил заедно с тези хора, но мисълта да накарат когото и да било да преживее това, което той бе преживял, му се струваше непоносима.

— Ти не ми отговори. Как е възможно да очакваш, че ще ти повярвам след всичко това? — Томас, разбира се, си спомняше повече, отколкото признаваше. Макар прозорецът към неговото минало да бе покрит с плътен непроницаем слой, от време на време през него се мярваха някои неща, достатъчно, за да знае, че е работил за ЗЛО. Тереза също бе работила за тях и те двамата бяха помогнали за създаването на лабиринта. Имаше и други проблясъци в паметта му.

— Защото, Томас, няма никаква полза да те държим в неведение — заяви Плъха. — Вече няма.

Томас почувства внезапна умора, сякаш и последните сили се бяха изцедили от тялото му. Той се отпусна с дълбока въздишка на пода и поклати глава.

— Дори не разбирам какво означава това.

Какъв смисъл да се води разговор, ако не вярваш на нито една казана дума?

Плъха продължи да говори, но тонът му се промени, сега не беше толкова отчужден и далеч по-професионален.

— Вече очевидно си наясно, че сме сполетяни от ужасна болест, която прояжда умовете на хората по целия свят. Всичко, което направихме досега, има една-едничка цел — да анализира начина ти на мислене и да създаде модел, по който мозъкът ти действа. Крайната цел е този модел да се използва за откриването на изцеление за изблика. Бяха дадени жертви, хора бяха подложени на мъки и страдания — но ти знаеше какъв е залогът, когато започвахме. Всички ние го знаехме. Направихме го, за да се опитаме да спасим човешката раса. И сега сме много близо. Много, много близо.

Вече на няколко пъти Томас бе спохождан от спомени. Промяната, сънищата след това, откъслечни видения тук и там — като светкавици, прорязващи за кратко съзнанието му. И ето че сега, докато слушаше гласа на човека с белия костюм, изведнъж му се стори, че стои на ръба на скала и всички отговори ще изплуват в миг от бездната пред него. И желанието да получи тези отговори бе твърде силно, за да съумее да го овладее.

Но един глас му повтаряше да бъде предпазлив. Той знаеше, че е бил част от всичко това, че е помогнал за създаването на лабиринта, поел е ръководството след смъртта на Създателите и е продължил техния проект с помощта на новите членове.

— Помня достатъчно, за да се срамувам от себе си — призна Томас. — Да преживееш всичко това е далеч по-страшно, отколкото да го подготвиш. Просто не е справедливо.

Плъха се почеса по носа и се намести на стола. Нещо в думите на Томас го бе засегнало.

— Ще видим какво ще мислиш в края на този ден, Томас. Всички го очакваме. Но нека първо те попитам нещо — нима смяташ, че дадените жертви не си заслужават заради спасяването на цялото човечество? — Той отново се развълнува и се наведе напред. — Това е много стара мисъл, но мислиш ли, че целта оправдава средствата? Когато няма възможност за избор?

Томас не сваляше втренчен поглед от него. Това бе въпрос, на който нямаше еднозначен отговор.

Плъха може би просто се усмихваше, но изглеждаше, сякаш се хили ехидно.

— Томас, спомни си само, че навремето вярваше в това. — Той се зае да събира документите, сякаш се готвеше да си върви, но не го стори. — Дойдох тук, за да ти кажа, че всичко е готово и данните ни са почти изчерпателни. Ние сме на прага на нещо велико. Веднага щом се сдобием с модела, можеш да се върнеш при приятелчетата си и всички заедно да повтаряте колко е било несправедливо.

Томас искаше да го прекъсне с резки думи. Но се сдържа.

— И как нашите мъчения могат да допринесат за получаването на този модел, за който говорите? Как пращането на жалка групичка изплашени юноши на ужасни места, където някои от тях ще изгубят живота си — как е възможно това да помогне за откриването на лек за някаква болест?

— Възможно е и още как — въздъхна тежко Плъха. — Момче, скоро ще си припомниш всичко и имам чувството, че ще съжаляваш за доста неща. А междувременно, има нещо, което трябва да знаеш — то ще ти помогне по-скоро да дойдеш на себе си.

— И кое е то? — попита Томас, който наистина нямаше никаква идея какво ще му каже другият.

Посетителят се изправи, приглади с длан гънките на панталоните си и изпъна куртката. Сетне скръсти ръце на гърба.

— Вирусът на изблика живее във всяка клетка на тялото ти, ала същевременно няма никакво въздействие върху теб, нито пък някога ще има. Ти принадлежиш към една изключително рядка група от хора. Ти притежаваш имунитет към изблика.

Томас преглътна, неспособен да каже каквото и да било.

— Отвън, на улицата, наричат такива като теб мунита — продължи мъжът. — И ужасно много ви мразят.