Джеймс Дашнър
Последният кандидат (15)

15

Миньо бе първият, който предложи обяснение.

— Може би са знаели, че ще се случи нещо подобно, и не са искали да ни избиват. Защото, доколкото разбрах, тези гранатомети само те зашеметяват за известно време.

Бренда поклати глава.

— Не. Пазачите по правило винаги са въоръжени с гранатомети. Няма логика да дойдат тук, за да си вземат нови. Каквото и да смятате, целта на ЗЛО не е да избива хора. Дори когато вътре нахлуят побърканяци.

— Побърканяците и преди ли са прониквали тук? — попита Томас.

Бренда кимна.

— Колкото са по-заразени, колкото по-напреднала е болестта, толкова по-отчаяни стават. Наистина се съмнявам, че пазачите…

Миньо я прекъсна.

— Ето какво може да е станало. Алармите са се задействали не заради нас, а защото са проникнали побърканяците. Те са взели оръжия от склада, зашеметили са случайни жертви и са започнали да се хранят с телата им. Може би срещнахме толкова малко пазачи, защото останалите са мъртви!

Томас бе виждал какво правят побърканяците, когато полудеят напълно, и това бяха спомени, които би предпочел да заличи завинаги в паметта си. Нещастници, живели толкова дълго с изблика, че мозъците им са били проядени докрай. Почти като животни в човешка форма.

Бренда въздъхна.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че си прав. — Тя помисли малко. — Да, това обяснение ми се струва най-логично. Някой е дошъл и е взел оръжията.

Томас го побиха ледени тръпки.

— Ако наистина е така, проблемите ни са много по-сериозни, отколкото си мислехме.

— Щастлив съм да видя, че човек без имунитет към изблика не е единственият с все още работещ мозък.

Томас се обърна, за да установи, че Нют е застанал на вратата.

— Следващия път по-добре обясни какво мислиш, вместо да се нахвърляш върху другите — тросна се Миньо и в гласа му нямаше и капчица състрадателност. — Не съм си помислял, че ще изгубиш толкова бързо разсъдък, но се радвам, че се върна. Със сигурност ще ни трябва побърканяк, който да подуши къде се спотайват другите побърканяци, ако са нахлули в сградата.

Томас трепна от острата забележка и погледна към Нют, за да види каква ще е реакцията му.

Определено не изглеждаше доволен — личеше си по изражението му.

— Никога не знаеш кога да си затвориш плювалника, нали, Миньо? Все трябва последната дума да е твоя.

— Млъкни бе, сбръчканяк — озъби се Миньо. Говореше спокойно, но Томас бе готов да се закълне, че всеки миг ще си изпусне нервите. Напрежението в стаята бе почти осезаемо.

Нют доближи бавно Миньо и застана пред него. След това замахна чевръсто и го удари в лицето. Миньо се олюля и се блъсна в опразнените рафтове. После скочи напред, сграбчи Нют и двамата тупнаха на пода.

Всичко стана толкова бързо, че Томас направо не повярва на очите си. Изтича при тях и задърпа Миньо за ризата.

— Прекратете! — кресна ядосано, но двете момчета продължаваха да се боричкат и налагат.

Бренда притича да помогне и двамата с Томас най-сетне успяха да издърпат Миньо настрани, но той продължаваше да диша тежко и да размахва юмруци. При едно от тези замахвания лакътят му прасна Томас по брадичката и пробуди гнева му.

— Как може да сте такива тъпаци? — извика Томас, притиснал ръцете на Миньо зад гърба му. — Бягаме най-малко от един противник, по-вероятно от двама, а вие, момчета, сега намерихте да се млатите?

— Той започна! — тросна се Миньо и без да иска, наплю Бренда.

Тя избърса лицето си.

— Ти да не си на осем годинки?

Миньо не отговори. Продължи да се бори още малко в прегръдката на Томас, но после се предаде. Томас бе омерзен от цялата тази случка. Не знаеше кое е по-лошо — че Нют вече показва белези за болен разсъдък или че Миньо — този, който би трябвало да се контролира — се държи, сякаш му хлопа дъската.

Нют се изправи и опипа с пръсти зачервеното петно на лицето си, където вероятно Миньо го бе ударил.

— Аз съм виновен — призна той. — Всичко ме дразни. Вижте, най-добре решавайте какво ще правим. Аз имам нужда от почивка. — След тези думи той отново напусна помещението.

Томас въздъхна обезсърчено. Пусна Миньо и изпъна смачканата си риза. Нямаха време за дребни разпри. Ако искаха да се измъкнат оттук, трябваше да действат като екип.

— Миньо, подбери още няколко гранатомета и вземи два пистолета от оня рафт. Бренда, ще напълниш ли една кутия с муниции? Аз ще ида за Нют.

— Разбрано — кимна тя и се огледа. Миньо не отговори, но се зае да тършува по рафтовете.

Томас излезе в коридора — Нют бе седнал на пода на двайсетина крачки по-нататък, опрял гръб на стената.

— По-добре мълчи — изръмжа той, когато Томас го приближи.

„Страхотно начало“ — помисли си Томас.

— Слушай, нещо странно стана. Или ЗЛО отново ни подлагат на изпитание, или това място гъмжи от побърканяци, които избиват хората където им падне. Каквото и да е, трябва да намерим нашите хора и да изчезваме.

— Зная. — Това бе всичко. Нищо повече.

— Тогава ставай и идвай да ни помагаш. Ти ни даваше зор, караше ни да бързаме. А сега си седиш в коридора и не помръдваш.

— Зная. — Същият отговор.

Томас никога досега не бе виждал Нют такъв. Изглеждаше изгубил надежда и отдаден на отчаянието.

— Започваме да полудяв… — той спря, вероятно преди да каже нещо още по-страшно. — Тоест…

— Просто млъкни — прекъсна го Нют. — Усещам, че нещо става в главата ми. Не се чувствам съвсем наред. Но няма нужда да се плашиш за кожата ти. Дай ми малко време и ще се оправя. Ще ви помогна да се измъкнете, пък тогава ще му мисля.

— Какво искаш да кажеш с това — да се измъкнете?

— Да се измъкнем, добре. Просто ме остави на мира една минутка.

Светът на Езерото изглеждаше на хилядолетия зад тях. В онези дни Нют бе спокойният и разсъдливият — а сега той заплашваше да разкъса групата им. Сякаш искаше да каже, че няма значение дали ще избяга, че по-важното е да се спасят другите.

— Ами добре — въздъхна Томас. Не му оставаше друго, освен да се държи с Нют както винаги. — Но разбираш, че не можем да губим повече време. Бренда събира муниции. Трябва да й помогнеш да ги отнесе в хангара на берга.

— Ще стане. — Нют се надигна от пода. — Първо трябва да взема нещо — няма да ме забави много. — Той се отдалечи към приемното.

— Нют! — извика Томас, учуден какво ли може да е намислил. — Не прави глупости, трябва да тръгваме. И да се държим заедно.

Но Нют не спираше. Дори не се обърна да погледне към Томас.

— Трябва да взема нещо! След две минутки се връщам.

Томас поклати глава. Повече нищо не можеше да направи или да каже, за да върне приятеля си. Обърна се и се прибра в оръжейната.

 

 

Томас, Миньо и Бренда нарамиха всичко, което можеха да носят. Томас държеше един гранатомет, а втори бе преметнал на гърба си. Напъха два пистолета в предните си джобове и няколко пълнителя в задния. Миньо направи същото, Бренда носеше картонена кутия, пълна със синкави гранати и още патрони. Тя също се бе въоръжила с гранатомет.

— Кутията май е тежка — Томас протегна ръце. — Ако искаш…

— Мога да се справя, докато се върне Нют — възрази Бренда.

— Кой знае какво е намислил този тип — промърмори Миньо. — Никога досега не се е държал така. Избликът направо му разяжда мозъка.

— Каза, че скоро ще е тук. — Томас бе уморен от поведението на Миньо — той само влошаваше нещата. — И внимавай какво говориш пред него. Последния път ти го предизвика.

— Помниш ли какво ти казах в камиона, когато бяхме в града? — попита го Бренда.

Внезапната промяна на разговора го изненада, както и това, че връща мислите му към Обгорените земи. Към времето, когато го бе излъгала.

— Какво? — попита. — Да не би да твърдиш, че някои от нещата, които си казала там, са били истина? — В онази нощ я чувстваше толкова близка. Осъзна, че се надява да отвърне утвърдително.

— Томас, съжалявам, че те излъгах за причината да бъда там. И за това как избликът е започнал да променя ума ми. Но останалото бе вярно. Кълна се. — Тя млъкна и го погледна в очите. — Както и да е, говорихме как повишените нива на мозъчна активност в действителност ускоряват процеса на разрушение — нарича се когнитивна деструкция. Ето защо лекарството — блаженството — е толкова популярно сред хората, които могат да си го позволят. Блаженството забавя мозъчната дейност. Удължава времето, преди съвсем да ти захлопа дъската. Но е много скъпо.

Мисълта за хора, живеещи в свят, който не е част от грандиозен експеримент, или спотайващи се из разнебитени сгради, както бе видял в Обгорените земи, сега му се струваше нереална.

— И тези хора все още ли водят нормален живот — ходят на работа, или каквото е там?

— Правят каквото е нужно, но се чувстват много по-спокойни. Ако си пожарникар, спасяващ деца от огнен ад, няма да се притесниш особено, ако изпуснеш няколко от тях в пламъците.

Тази мисъл накара Томас да потрепери от ужас.

— Това е толкова… извратено.

— Трябва да си намеря малко от вашето лекарство — промърмори Миньо.

— Пропускаш най-важното — продължи Бренда. — Помисли си за ужаса, през който е преминал Нют, за всички решения, които е трябвало да взема. Нищо чудно, че избликът напредва толкова бързо при него. Вълненията, които е преживял, са много по-силни, отколкото при обикновените хора.

Томас въздъхна и отново усети, че сърцето му се изпълва с печал.

— Какво пък, нищо не можем да направим, докато не стигнем някое по-безопасно място.

— Да направим какво?

Томас се обърна, Нют отново бе застанал на вратата.

— Нищо, няма значение — рече той и затвори уморено очи. — Ти къде беше?

— Томи, трябва да говоря с теб. Само с теб. За няколко секунди.

„Сега пък какво?“ — зачуди се Томас.

— Какво става? — озъби се Миньо.

— Оставете ни за малко. Трябва да дам нещо на Томас. Само на него и на никого друг.

— Каквото и да е, побързайте. — Миньо нагласи презрамката на своя гранатомет. — Не бива да се бавим повече тук.

Томас пристъпи в коридора и последва Нют, изплашен до смърт от това, което можеше да каже неговият приятел. Секундите бавно се нижеха.

Те се отдалечиха на няколко крачки от вратата, преди Нют да спре и да се обърне към него. Подаде му малък, запечатан плик.

— Пъхни това в джоба си.

— Какво е то? — Томас го обърна. От другата страна пликът също не беше надписан.

— Просто го прибери в джоба, мама му стара.

Томас побърза да изпълни заръката, объркан, но и изпълнен с любопитство.

— А сега ме погледни в очите. — Нют щракна с пръсти.

Сърцето на Томас се сви от страданието, което видя там.

— Какво има?

— Не е необходимо да го знаеш още отсега. Не бива да го знаеш. Но трябва да ми обещаеш — и говоря напълно сериозно.

— Какво?

— Закълни се, че няма да прочетеш писмото, докато не настъпи времето.

Томас нямаше търпение да види какво има вътре — понечи да извади плика, но Нют го спря.

— Когато настъпи времето? — повтори Томас. — Откъде ще знам…

— Ще знаеш и още как! — тросна се Нют. — А сега се закълни. Закълни се! — Момчето трепереше неудържимо, докато произнасяше тези думи.

— Добре! — Томас бе истински изплашен за него. — Кълна се, че няма да го прочета, докато не настъпи времето. Но защо…

— Разбрахме се — отряза го Нют. — Ако нарушиш обещанието си, никога няма да ти простя.

Томас искаше да протегне ръка и да докосне своя приятел. Да разчупи стената между тях. Но остана неподвижен, когато Нют се обърна и се върна в арсенала.