Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Death Cure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
deian80 (2018)
Корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Дашнър

Заглавие: Последният кандидат

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 06.10.2014

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-527-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/747

История

  1. — Добавяне

Тази книга се посвещава на майка ми,

най-добрия човек, живял някога.

1

Миризмата всъщност накара Томас да започне да губи разсъдък.

Не фактът, че е сам повече от три седмици. Нито че бе заобиколен от бели стени, таван и под. Не му се отрази и липсата на прозорци или постоянното светене на лампите. Нито едно от тези неща не му повлия. Бяха му взели часовника, хранеха го с едно и също ядене три пъти на ден — парче шунка, картофено пюре, сурови моркови, къшей хляб, вода, — никога не разговаряха с него, не пускаха никого в помещението. Нямаше книги, филми или игри.

Пълна изолация. Вече три седмици — макар че той бе започнал да се съмнява в способността си да отчита правилно времето, която се уповаваше единствено на инстинкта. Опитваше се да предположи какво може да е станало и да спи толкова, колкото му се струваше, че е необходимо. Храненето помагаше, макар да му се струваше, че не е на равни интервали. Сякаш и това целеше да го обърка.

Сам. В звукоизолирана стая, лишена от всякакви цветове — единственото изключение бе малката, почти скрита тоалетна чиния от неръждаема стомана и старото дървено бюро, от което нямаше никаква полза. Сам в непоносимата тишина, с неограничено време да мисли за болестта, която прояжда тялото му — изблика, беззвучно прокрадващия се вирус, който постепенно отнемаше всичко, превръщащо някого в човешко същество.

Нито едно от тези неща обаче не го караше да губи разсъдък.

Но той вонеше и това го изнервяше ужасно, подкопаваше солидните устои на душевното му равновесие. Не му позволяваха да вземе душ и да се мие, не му дадоха чисти дрехи, откакто пристигна, нито каквото и да било, с което да почисти тялото си. Един най-обикновен парцал щеше да свърши работа, би могъл да го накисне във водата, която му даваха за пиене, и поне да си измие лицето. Ала нямаше нищо, освен мръсните дрехи, които носеше, откакто го бяха затворили. Не му подхвърлиха дори завивки — спеше свит на кълбо в ъгъла на стаята, със скръстени ръце, опитвайки се да запази поне малко от телесната си топлина.

Не знаеше защо миризмата на тялото му го плашеше най-много. Може би в нея се криеше знак, че е изгубил. Влошаващата се хигиена на тялото му потискаше мислите и пораждаше ужасяващи преживявания. Сякаш се разпадаше, разкапваше се, а вътрешностите му се превръщаха в купчина месо, смърдящо като тялото му отвън.

Колкото и да бе глупаво, това не му даваше покой. Носеха му достатъчно храна и вода — колкото да не изпитва жажда и глад, разполагаше с колкото иска време да почива, опитваше се да прави упражнения, доколкото бе възможно в тясната стая, често тичаше на място в продължение на часове. Логиката му подсказваше, че мръсотията няма нищо общо със силата на сърцето ти или функционирането на белите дробове. Въпреки това умът му продължаваше да смята, че вонята на тялото му олицетворява настъпващата смърт, която рано или късно ще го погълне целия.

Тези мрачни мисли на свой ред го караха да се чуди дали в края на краищата Тереза не бе излъгала последния път, когато бяха разговаряли. Тогава каза, че е твърде късно за Томас, че болестта му се развива бързо, изгубил е разсъдък и е станал опасен. Че вече се е побъркал, още преди да дойде на това ужасно място. Дори Бренда го бе предупредила, че нещата скоро ще се влошат. Може би и двете бяха прави.

И към всичко това се притуряше и притеснението за неговите приятели. Какво ли е станало с тях? Къде са сега? Какво върши избликът с умовете им? След всичко, което бяха преживели, така ли трябваше да свършат?

Гневът му набираше сила. Като треперещ плъх, дирещ място, където да се стопли, или трошичка хляб. С всеки изминал ден гневът се усилваше толкова, че понякога Томас започваше да трепери неудържимо, преди да успее да укроти яростта си. Не искаше да се отърве напълно от нея, само да я овладее и да я остави да расте. Да чака подходящ момент и подходящо място, където да я освободи. ЗЛО бе направила всичко това с него. ЗЛО му бе отнела живота, както и живота на неговите приятели, използваше ги за цели, които смяташе за необходими. Без значение от последствията.

Ето затова трябваше да си платят. Томас се кълнеше, че ще се случи — поне по хиляда пъти на ден.

Такива мисли му минаваха през ума, докато седеше, облегнал гръб на стената и извърнат към вратата — и към грозното дървено бюро пред нея, в късния следобед — поне доколкото можеше да прецени, че е следобед, — от двайсет и първия ден на пленничеството му в тази бяла стая. Винаги го правеше — след закуска и след упражненията. Надяваше се, въпреки че нямаше причини за надежда, че вратата ще се отвори, наистина ще се отвори — цялата врата, не само процепът в долния край, откъдето му пъхаха храната.

Вече се беше опитвал безброй пъти сам да отвори вратата. Чекмеджетата на бюрото се оказаха празни, вътре нямаше нищо, само миризмата на мухъл и кедър. Проверяваше всяка сутрин, в случай че там се е появило нещо като по вълшебна команда, докато е спял. Такива неща се случваха понякога, когато си имаш работа със ЗЛО.

И ето, седеше и гледаше вратата. Чакаше. Бели стени и тишина. Миризмата на собственото му тяло. Не му оставаше друго, освен да мисли за приятелите си — Миньо, Нют, Пържитиган и останалите оцелели езерни. Бренда и Хорхе, чиито дири бе изгубил, след като се спасиха на гигантския берг. Хариет и Соня, другите момичета от група Б, Арис. Мислеше за Бренда и предупреждението, което му отправи, след като се бе събудил за първи път в бялата стая. Как бе успяла да заговори в ума му? Дали е на негова страна, или не?

Но най-често мислеше за Тереза. Не можеше да я изкара от главата си, макар че я намразваше все повече с всеки изминал час. Последните й думи към него бяха „ЗЛО е добро“ и независимо дали бе права или не, за Томас тя се бе превърнала в олицетворение на всички ужасни неща, които се бяха случили. Всеки път, когато изникваше в мислите му, гневът отново се пробуждаше в душата му.

Може би този гняв бе последната нишка, която поддържаше разума му, докато чакаше.

Ядене. Спане. Упражнения, жажда за мъст. Това бе всичко, което правеше през по-голямата част от дните. В самота.

На двайсет и шестия ден вратата се отвори.