Джеймс Дашнър
Последният кандидат (26)

26

Бренда се надигна веднага.

— Тръгваме си. Хайде. Побързайте.

Хорхе и Миньо също се изправиха и Томас ги последва. Даде си сметка, че Бренда е била права одеве. Намирането на Ханс бе първостепенната им задача. Трябваше час по-скоро да се освободят от проследяващите устройства, а щом ЗЛО издирват Ханс, важно е да ги изпреварят.

— Гали, кълнеш ли се, че всичко, което ни каза, е истина?

— До последната дума. — Гали също се надигна от пода. — „Дясната ръка“ е готова да премине към действие. Вече обмислят плановете си. Нуждаят се обаче от информация за ЗЛО, а кой по-добре от нас може да се справи с тази задача? Ако успеем да привлечем Тереза и другите, толкова по-добре. Сега ни е нужен всеки човек.

Томас реши да се довери на Гали. Може никога да не са се харесвали, но имаха общ враг, а това ги поставяше в един отбор.

— Какво да направим, ако ни трябва връзка? Тук ли да дойдем, или някъде другаде?

Гали се усмихна.

— Върнете се тук. По всяко време преди девет сутринта, до края на тази седмица. Аз ще съм наоколо. Не мисля, че ще предприемем някакви действия по-рано.

— Действия? — попита Томас любопитно.

— И без това ви казах достатъчно. Ако искате още, ще трябва да се върнете. Аз ще бъда тук.

Томас кимна и протегна ръка. Гали я стисна.

— Не те виня за нищо — рече Томас. — Видял си какво съм правил за ЗЛО, когато премина през Промяната. На твое място и аз не бих се доверил на такъв човек. Сега знам, че не си искал да убиеш Чък. Но не разчитай на прегръдки всеки път, когато се срещаме.

— Чувството е взаимно.

Бренда вече беше при вратата и ги очакваше нетърпеливо. Преди Томас да си тръгне, Гали го улови за ръката.

— Нямаме много време. Но можем да постигнем нещо.

— Ще се върнем — обеща Томас и последва приятелите си. Вече не се страхуваше от непознатото. На мястото на страха бе дошла надеждата.

Не намериха Ханс чак до следващия ден.

Хорхе ги отведе в евтин мотел, преди това си купиха дрехи и храна. Томас и Миньо използваха компютъра в стаята, за да търсят по обединената мрежа, докато Хорхе и Бренда позвъниха на десетина души, за които Томас не бе чувал досега. След няколко часа работа най-сетне откриха адрес, през който Хорхе потърси „приятел на приятел на врага на техния враг“. По това време вече бе късна нощ и скоро всички се натръшкаха по леглата и на пода.

На следващата сутрин се изкъпаха, нахраниха и облякоха новите дрехи. След това взеха такси и отидоха на адреса, на който им бяха казали, че живее Ханс — сграда с апартаменти в малко по-добро състояние от този на Гали. Качиха се на четвъртия етаж и почукаха на сива метална врата. Жената, която се показа, твърдеше, че никога не е чувала за Ханс, но Хорхе продължи да упорства. Тогава над рамото на първата жена се показа възрастна дама с посивели коси.

— Пусни ги — нареди тя с нисък глас.

Минута по-късно Томас и тримата му другари седяха около олющена кухненска маса, втренчили погледи в навъсения човек на име Ханс.

— Радвам се да видя, че всичко е наред с теб, Бренда — рече той. — И с теб също, Хорхе. Но не съм в настроение да си играя на гатанки. Така че, защо не ми кажете направо какво искате.

— Мисля, че знаеш главната причина, поради която сме тук — отвърна Бренда и кимна към Томас и Миньо. — Но току-що узнахме, че ЗЛО са обявили награда за главата ти. Трябва да побързаме и да свършим нашата работа, а ти да се махнеш оттук и да се скриеш другаде.

Ханс сякаш не я чу, докато разглеждаше двамата си потенциални клиенти.

— Все още носите имплантите, така ли?

Томас кимна, малко притеснен от неизвестното, което им предстоеше.

— Искам да извадите само контролния прибор. Не желая да ми връщате спомените. И държа преди това да ми кажете как се прави тази операция.

Ханс направи кисела физиономия.

— Що за глупости? Бренда, какъв е този страхливец, който си ми довела?

— Не съм страхливец — ядоса се Томас. — Просто нося твърде много хора в главата си.

Ханс протегна ръце и тропна по масата.

— Кой е казал, че ще правя нещо с главата ти? Кой те е излъгал, че те харесвам достатъчно, за да се заема с теб?

— Че останаха ли свестни хора за харесване в Денвър? — промърмори недоволно Миньо.

— Внимавайте, защото след три секунди ще ви изхвърля от апартамента си.

— Всички да млъкнат за малко! — извика Бренда. Тя се наведе към Ханс и заговори с тих глас: — Чуй ме, това е важно. Томас е важен и ЗЛО биха направили практически всичко, за да го докопат. Не можем да рискуваме и да им позволим да ни доближат достатъчно, за да поставят него и Миньо под свой контрол.

Ханс погледна Томас, преценявайки го, както учен оценява опитен екземпляр.

— Не ми изглежда чак толкова важен. — Той поклати глава и се надигна. — Дайте ми пет минути за подготовката. — След тези думи напусна стаята без повече обяснения. Томас се питаше дали не го е познал — ако е работил за ЗЛО по времето, когато и той е бил там.

Бренда въздъхна и се облегна назад в креслото.

— Не беше толкова зле.

„Да бе — помисли си Томас. — Защото най-лошото тепърва предстои.“ Беше се поуспокоил, че в края на краищата Ханс е склонил да им помогне, но докато се оглеждаше, безпокойството му отново се върна. Предстоеше му да позволи на съвършено непознат човек да се рови в мозъка му в един потънал в мръсотия апартамент.

— Томи, нещо ми изглеждаш изплашен — рече Миньо.

— Не забравяй, мучачо — обади се Хорхе. — На теб също ти предстои. Сивокосото старче каза пет минути, така че се приготви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна философски Миньо.

Томас опря лакти на масата, ръцете му бяха започнали да пулсират.

— Томас? — прошепна Бренда. — Всичко наред ли е?

Той вдигна глава.

— Трябва само да…

Думите заседнаха на гърлото му, защото внезапно в гърба го прониза остра болка. Изчезна с бързината, с която се бе появила. Той седна изправен в креслото, но в този миг през ръцете и краката му премина вълна от конвулсии, тялото му се изви на една страна и се свлече на пода, като продължаваше да се гърчи. Томас извика от болка и уплаха, опитвайки се отчаяно и безполезно да овладее тресящите се крайници. Ала не успяваше. Краката му се блъскаха в пода, пищялите му удряха краката на масата.

— Томас! — извика Бренда. — Какво ти става?

Въпреки загубата на телесен контрол умът на Томас оставаше ясен. Виждаше с крайчеца на окото, че Миньо се е надвесил над него и се опитва да го успокои, а Хорхе наблюдава изцъклен сцената.

Томас понечи да отговори, но от устата му потече слюнка.

— Можеш ли да ме чуеш? — извика Бренда, надвесена над него. — Томас, какво ти става?

И тогава крайниците му внезапно застинаха, краката му се изопнаха неподвижно, а ръцете му се отпуснаха настрани. Не можеше да ги накара да се повдигнат. Опитваше се отново и отново, ала нищо не се получаваше. Помъчи се да заговори, но дори устните му отказваха да оформят думите.

На лицето на Бренда се четеше нескрит ужас.

— Томас? — повика го тя. Не знаеше как, но тялото му изведнъж отново се раздвижи. Ръцете и краката му се свиха — той се изправяше! Сякаш бе нечия марионетка. Направи опит да изкрещи, но не успя.

— Добре ли си? — попита Миньо.

Томас бе завладян от паника, ала тялото му продължаваше да върши разни неща въпреки волята му. Главата му трепна, после се завъртя към вратата, през която бе излязъл домакинът. Устата му забълва думи, които идваха от неговия ум:

— Аз не мога… да ви позволя… да го направите.