Петър Бобев
Зъбатите демони (9)

Човек за човека — вълк

Мануел Лопес не загина. След като чудовищният кархародон бе нагълтал брата и другарите му, а яхтата обърнал, Мануел лежа върху хлъзгавото й дъно дълго — стори му се цяла вечност.

Колко пъти му идваше да отпусне вкочанените си пръсти и да се изсули назад в плискащите отвред вълни. Ала не ги отпусна. Жизнено, жилаво се оказа тялото му — духът му се бе предал на отчаянието, тялото не се предаваше.

Едва привечер, малко преди заник, когато аленият блясък на океана започваше да прелива в лилаво мастило, чу бумтежа на преминаващ търговски кораб.

Колко често всичко зависи от случайността!

Ако случайно ония бяха минали стотина метра по-вляво, корабокрушенецът така и щеше да си загине сред водната пустош.

Но, види се, Мадоната се бе вслушала в молитвите му, бе се смилила над клетата му участ.

Отде се взеха тогава тия сили — да се изправи върху люшкащото се, облепено с лигави водорасли дъно, да размаха ръце, да изкрещи? Да изкрещи тъй, че да чуят от борда. По-сетне никой от спасителите му не можеше да каже — чул ли го бе, или го бе съгледал по-напред? Няма що, пак Мадоната ги беше насочила насам.

Когато го вдигнаха на палубата, залитащ от изтощение, корабокрушенецът прошепна благодарно:

— Санта Мария! Слава! Знам, вече ще ми помогнеш и да отмъстя.

А смръщеният капитан само процеди през пожълтелите си от тютюна зъби:

— Санта Мария! Ами имала глава още да пати!

Суров, намусен, обаче излезе човек. Не продължи пътя си, а с товарния кран закачи полупотъналата яхта и я обърна в нормално положение. После трима моряци изчерпаха водата от трюма с донесената помпа.

Чак тогава запита неволния си гост с грубиянска шеговитост:

— При нас ли ще останеш, или ще се върнеш на твоя удавник?

За Мануел нямаше място за шеги. Сега главната му грижа беше да провери дали е оцеляла стоката му. И той предпочете да се върне на своята яхта. Макар и сам. Малко ли самотни яхтсмени обикалят света? Получил няколко бидона нафта като приятелски дар, напусна спасителите си и пое към пристанището, където трябваше да продаде марихуаната.

На другия ден, след като ги изнесе на палубата, скъпоценните бали изсъхнаха така, че никой не би допуснал какво са претърпели.

Плантаторът контрабандист ги продаде, продаде и яхтата си, а с получените пари снабди едно рибарско корабче. Решил беше, макар и след смъртта му, да се вслуша в съвета на загиналия Алберто. Решил бе и той да лови акули за оня гламав милионер, който изкупувал хрилете им. Хем да печели, хем да отмъщава…

Обхванал го бе някакъв бяс. Всеки ден, почти без спиране, почиваше само при буря, корабът му пускаше акулските парагади с окачените по тях кървави примамки от нарязани риби тон, платноходи, мечове, корифени — каквото успееше да улови.

И то с такова настървение, че екипажът му, преуморен, вече два пъти го зарязва и той трябваше да търси нов по случайни пристанища.

Отначало вървеше добре. Кажи-речи всяка кука излизаше с окачена на нея акула. Но напоследък уловът взе да спада рязко. Мануел знаеше, че когато в някой район започне усилено преследване, хищниците бързо го напускат. Затова и той често променяше курса си в търсене на места, където наскоро не са идвали такива като него.

А такива като него се бяха навъдили толкова, че ги срещаше, дето се вика, на всяка крачка. И как да не се навъдят, като от новия лов се печелеше повече дори от вадене на мини. Не само родени рибари, ами и момчета, които за пръв път виждат море, се бяха втурнали да си опитат и те късмета наред със старите морски вълци.

Ето и последния му помощник от две седмици насам. Джими. Бил боцман на рудовоз. Ама и нему се приискало „да вкуси от меда“, както казваше. На борда имаше и един фалирал търговец, един студент по философия, двама шофьори, бивш водопроводчик.

Днес щастието отново ги бе споходило. Спуснатото въже, дълго почти два километра, с огромни въдици, поставени на разстояние седем метра една от друга, едва се намотаваше по скърцащата макара. Опънато до скъсване от богатия улов, то извличаше от водата акула след акула: едни живи, блъскащи се бясно о борда, други вече умрели, задушени от неподвижността, на която ги бяха обрекли въдиците.

Джими стоеше, подпрян на фалшборда, с автоматичен пистолет в ръка и когато извадената акула се изравнеше с него, я застрелваше с точен прицел в черепа. Изключителен стрелец.

После двамата бивши шофьори я подхващаха с канджите, прехвърляха я на палубата, където търговецът и водопроводчикът разсичаха тялото й, откриваха хрилете и с остри ножове отделяха нужната тимусна тъкан.

Когато брадвите и ножовете се изхабяха, а те се изхабяваха много лесно в твърдата акулска кожа, пак в нея ги наточваха — сякаш не кожа на живо същество, ами гласпапир.

Студентът поемаше кървавите изрезки и ги отнасяше тозчас в хладилната камера. Акулското месо е нетрайно, разваля се бързо. Затова останалата част, почти цялото тяло, биваше изхвърляна обратно във водата. Наистина жално беше да се похабява толкова храна, но като нямаше друг избор… Скъпи бяха тимусите. И никой рибар не би натъпкал склада си с евтиното месо, когато можеше да го напълни с „червено злато“, както вече наричаха своята стока.

Студентът притичваше нагоре-надолу по стълбата за трюма и мърмореше:

— Толкова месо нахалост! А е вкусно, вярвайте ми! У нас, в Австралия, го обичат. Защото няма кости. И в Япония… Да го хвърляме, когато толкоз хора гладуват…

— Като не искат да гладуват — сопваше се Джими, след като отправеше куршума си в главата на поредната акула, — нека дойдат и те тук!

До вечерта опразниха всички куки и студентът доложи, че хладилникът вече е препълнен.

Чак тогава капитанът разреши на хората си да почиват, а когато те, хапнали надве-натри, се прибраха в кубрика, той сам пое руля. Насочи го към приемателния пункт, където щеше да предаде своя улов и веднага да се върне в открито море.

Ненаситен бе — вече не само за пари, банковата му сметка набъбваше при всеки завършил рейс, повече заради другото. Заради отмъщението.

Колкото повече акули изтребеше, толкова по̀ нарастваше неговата ярост, ненавистта му към тия зъбати демони, които му бяха отнели брата.

Той се взираше в разлюшкания край него притъмнял океан. И мислеше. Мечтаеше. Вече мечтаеше само за мъст. Как да избие още повече акули…

И как — а дали щеше да му се удаде такова щастие! — да погуби и онова чудовище, оня ненавистен Левиатан…

Впрочем какво ли би сторил, ако го срещнеше пак, ако го хванеше на въдицата?

Автоматичният пистолет нямаше да свърши никаква работа. За оногова бе нужен направо топ…

Дали не трябваше да се сдобие с китобойно оръдие?

Внезапно Мануел зърна нещо, нещо тъмно сред мътния блясък на нощното море. Както изглежда — кораб, който се носеше на траверс с угасени светлини.

Та той щеше да се сблъска с неговия кораб!

Мина му през ума: „Дали не е оня, зловещият Летящ холандец?“

Мануел Лопес извъртя бързо руля… Още по-бързо…

Но оня се оказа по-подвижен.

И когато вече трябваше да последва сблъсъкът, двигателят на непознатия намали оборотите. В същия миг ослепителният лъч на прожектора му обля в светлина палубата на Мануел.

И от високоговорителя му прогърмя груб заплашителен глас:

— Стоп, машина! Не се съпротивлявай!

Мануел преценяваше трескаво. Какво да стори? Да пусне с пълна мощ моторите? Или да стреля?

Да стреля! Та той разполагаше с един обикновен револвер в джоба си. И един автоматичен — онзи, с който помощникът му убиваше акулите.

Всъщност къде ли беше той?

Тогава чу зад гърба си:

— Горе ръцете! Горе ръцете — ти казвам!

Лопес ги вдигна машинално. И се извърна.

Зад него стоеше „боцманът“ Джими, насочил заплашително автоматичното си оръжие.

— Спри машината!

Проумял мигновено всичко, Мануел се наведе над телеграфа. Дръпна на „Стоп!“ ръчката му.

Нямаше съмнение — нападение на пирати. Слушал бе, че са се навъдили много. Морското разбойничество в действителност никога не е изчезвало напълно. Но напоследък бе избухнало с нова сила. Сегашните пирати, както разправяха, обирали точно такива, акулоловците, чийто товар е малък по обем, обаче скъп.

А от честата смяна на екипажа ето какво се бе получило! Мнимият „бивш боцман“ се бе оказал член на бандата.

Моторът забави пулса си, шумът му утихна и спря съвсем. Корабът продължи по инерция още стотина метра. Чак тогава почна да се различава и плисъкът на вълните наоколо.

Лодката на пиратите достигна бързо до борда, пълна с въоръжени до зъби маскирани мъже, които се покатериха на палубата и се пръснаха навред. Един влезе в кубрика, за да държи в подчинение с автомата си събудилите се от глъчката моряци.

Нападателите се спуснаха в трюма, отвориха хладилната камера и започнаха да прехвърлят ценното й съдържание в донесените за целта сандъци.

Лодката им отива и се връща три пъти, докато успее да пренесе всичко, което Мануел Лопес бе събирал с толкова усилия; всичко, за което Мануел Лопес очакваше да получи още хиляди и хиляди долари.

Тогава, след като хладилникът бе опразнен до дъно, пиратите вдигнаха обсадата. Преди да стъпи последен в лодката, Джими подметна:

— Драги Мануел, бъди така добър да си набавиш по-обемист хладилник. Та когато пак се срещнем, да останем по-доволни от теб.

Ограбеният не можа да сдържи гнева си.

— Негодник! — процеди той през зъби.

Оня отвърна развеселен:

— Бъди благодарен, че твоята Мадона те е срещнала с такъв великодушен човек. Като мен. Та още си жив…

И се разсмя:

— Че ти оставям и раздрънканото корито…

— По-добре да ни потопиш! — изръмжа Мануел.

— Брей! Че после да няма кой да ми лови „червено злато“! Ти чуваш ли се какво говориш? Кой убива кокошката, която снася златни яйца?

И вече отплавал надалеч, се провикна:

— На добър път! Желая ви успех! За благото на всички ни…

Дълго след като пиратите изчезнаха в мрака, загасили прожектора и отново без никакви сигнални светлини, Мануел остана като вцепенен, стиснал ядно руля.

Толкова усилия — напразно!

Нима щеше да стои така, със скръстени ръце? Нима щеше да се трепе досущ като глупак, за да отстъпва без борба придобитото на такива като Джими?

От осенилата го идея лицето му просветна.

Нима не можеше… Нима не можеше и той… Като него… Като Джими… Нима беше по-глупав, по-малко дързък…