Петър Бобев
Зъбатите демони (12)

Изчезнала

Жан Дюрер прекара цялата нощ в лабораторията заедно с най-близките си сътрудници. И тъкмо се канеше да се прибере у дома, доволен, че е постигнал отдавна очаквания успех. Вече имаше право да твърди, че е готов да получи единица сквалотимузин от сто пъти по-малко суровина, което означаваше, че бе поевтинил производството повече от сто пъти.

А напредваха и другите паралелни опити — на първо място за разгадаване структурата на хормона с оглед на бъдещото му създаване по синтетичен способ. Това вече щеше да бъде епохално откритие, тъй като ще даде неограничени възможности за получаването му и за лечение на стотиците хиляди болни по света. Защото на всички бе известно, че доставчиците на живата тъкан — акулите, бяха на изчезване.

Имаше частични изгледи за напредък и в друга насока — по пътя на клонинга, чрез изкуствено развъждане на клетки от акулски тимуси, вследствие на което да отпадне нуждата от лов на нови акули. Или пък — чрез присаждане на гена от акулския тимус, отговорен за изработката на сквалотимузина, върху дезоксирибонуклеиновата киселина на някоя безвредна стомашна бактерия у човека или най-малко — върху някой поддаващ се на индустриално производство микроорганизъм.

Имаше толкова много пътища. Кой ли щеше да се окаже верният?

Тъкмо обличаше пардесюто си, забързан да направи поредната инжекция на Силвия, когато телефонът иззвъня.

И от вдигнатата слушалка се обади гласът на секретарката:

— Доктор Дюрер, при мистър Маккреди!

Той се съблече и взе асансьора за етажа, където се помещаваше кабинетът на милионера.

Маккреди го посрещна, видимо разгневен.

— Докъде стигнаха опитите ви с промишления синтез на препарата?

Ученият отвърна:

— Аз ви докладвах. Има надежда, че това може да стане скоро. Засега сме постигнали поевтиняване с около деветдесет и девет процента.

— Но все още трябва да ловим акули, така ли?

— Все още — да! Обаче по-малко!

Ричард Маккреди му подаде вестникарска изрезка, по-право изрязана цяла страница от сутрешния вестник.

— Вижте!

Дюрер пое листа. И зачете:

„ДА ЗАЩИТИМ ХИЩНИЦИТЕ ОТ ХИЩНИЧЕСТВОТО НА ЧОВЕКА!“.

Какво ли означаваше това гръмко заглавие?

„Враждебното отношение към хищниците е атавизъм, неизживяно наследство от далечните ни безпомощни прадеди. А ако някога борбата срещу тях е била оправдана за оцеляването ни сред суровите условия, днес тяхното унищожение е направо престъпление срещу човечеството.“

Охо! Пак силни думи!

„Човекът доказа, че е в състояние да изличи от лицето на Земята всеки животински вид, върху който спре избора си неговото алчно око. Да си припомним мамутите и пещерните мечки, съвременници на кроманьонеца, да си припомним бизоните в Северна Америка, туровете и зубрите в Европа, ламантините, епиорниса, гренландския кит и много-много други.

А всеки изчезнал вид означава скъсване на брънка в сложната верига на взаимоотношенията в природата. В ония реки на Африка, където хората избили хипопотамите, изчезнала рибата, която се храни с планктон, а пък хипопотамските фекалии служат за храна на този планктон.

В живата природа властват два закона: симбиоза и антибиоза, сътрудничество и съперничество. Привидно противоположни, но всъщност не толкова различни. Средно положение няма, няма неутрални едни спрямо други видове. Във всяка биоценоза всеки влияе по някакъв начин върху другия.

И симбиозата, и антибиозата са еднакво полезни за процъфтяването на видовете. При симбиозата и двата вида имат безспорна изгода от взаимното си подпомагане. Не знам дали тая антибиоза не допринася дори още по-голяма полза.

Хищниците играят главна роля при това съперничество. Те ограничават прекомерното размножаване на жертвите си, които иначе, при последвалата пренаселеност, биха загинали от глад и болести. Даже по-зле — биха се изродили.

В доста области на Африка избиха леопардите. Особено при съществуващата мода сред богатите дами да се сдобият с палта от леопардова кожа. Вследствие на това се навъдиха повече павиани, ограбващи посевите на хората.

В Гранд каньон от пренаселеност елените издребняха, а смъртността се увеличи. В Таймир унищожиха вълците, както почти навред в Европа — заболяванията по елените нараснаха от два на тридесет и един процента. Получи се смъртност, много по-висока от вълчите нападения.

Преди десетина години, впрочем това се наблюдава в още по-значителен размер днес, беше отбелязан взрив в числеността на октоподите край Австралия, които обираха капаните за лангусти поради засиления тогава лов на акули.

В природата съществува равновесие — можем спокойно да го наречем Великото равновесие, което поетите величаят като Мирова хармония. То навярно щеше да съществува вечно, ако не се бе появил човекът.

Човекът днес застрашава да подкопае това Велико равновесие. Застрашава да унищожи живота на Земята. Непряко — чрез безподобното замърсяване на околната среда, и пряко — чрез масовото избиване на цели животински видове. И както е тръгнал, не се ли опомни навреме (ако впрочем и той оцелее?), в бъдеще негови спътници ще останат единствено плъховете и хлебарките, с които е безсилен да се справи.

В света, при установената устойчивост, броят на хищниците и жертвите им е строго пропорционален. Всяко стадо северни елени бива следвано само от няколко вълка. Зверовете не го заплашват с унищожение, понеже, ако го унищожат, и те ще трябва да загинат от глад. Вълците провеждат подбора на най-жизнеспособното, като бракуват болните и непълноценните индивиди. Защото тъй е наредила майката-природа. Хищникът не може да се справи с жертвата си, докато тя е здрава, докато е с яки крака, съобразителна и предпазлива.

Днес все още само се приказва за опазване на природата. А не се върши нищо или почти нищо. Отделни хора, единици, почват да вникват в естествените закони. Някъде се правят плахи опити да се прекрати безразсъдната човешка намеса. В Шотландия става дума да се заселят вълци за подобряване на стадата от сърни. В Арканзас докараха черни мечки за борба с глиганите, заели се да изкореняват младите горски насаждения. В Швеция вълкът вече е поставен под охрана. В Африка пък внасят лъвове дори от европейски зоологически градини, за да се ограничи броят на антилопите, които са се наплодили така, че има опасност да измрат от глад. В Индия вече е забранен износът на змии, отровни и неотровни, както и на змийски кожи, защото броят на гризачите е нараснал застрашително.

Нещо повече. Хищниците са създали, ако щете, и нашия далечен прадядо. Те са го превърнали от маймуна в човек, принуждавайки го чрез провежданата от тях селекция да развие своето най-силно оръжие — ума си. Без пещерната мечка, без саблезъбия тигър, без вълка той навярно още щеше да подскача по клоните на джунглата.

От няколко години насам се провежда един небивал по размах лов на акули, организиран от мощни изкупвателни предприятия. Целта на тоя лов не ми е известна — известни ми са само последиците от него…“

По-нататък следваше описание на наблюденията върху акулите като „морски санитари“, връзката между панзоотиите по рибите и изтребването на тези хищници.

И накрая — заключението:

„Трябва да се вземат неотложни мерки за незабавното прекратяване на въпросния лов, като на първо време, до възстановяването на популациите, се наложи пълна забрана, и то безусловно под международен контрол“.

Когато доктор Дюрер привърши четенето и вдигна очи, Ричард Маккреди рече:

— Е?

Ученият не отговори. Мълчеше замислен. Премисляше всичко, което бе прочел; всичко, което знаеше във връзка с това. И лицето му помръкваше все повече.

Милионерът подметна:

— Автор — Христо Панчев! Един полуучен от Балканите! Ще ни поучава!… И ще вдига ръка срещу мен, срещу Ричард Маккреди. Иска да унищожи лекарството ми, да унищожи мене самия… Тъкмо когато съм устроил такъв лов, какъвто човечеството не познава: електрически въдици; тралове, влачени от подводници; самоходни тралове…

Доктор Дюрер най-сетне проговори:

— Той може би има право!

Милионерът се сопна:

— Тогава, щом като има право, ние да прекъснем своята работа, така ли? Да преустановим получаването на хормона, да се оставим на милостта божия…

И вторачил в него поглед, повтори:

— Така ли?

Дюрер стискаше зъби. Той също бе учен, съзнаваше ясно какво е искал да каже в статията си другият, българският учен. Нещо повече — сам Жан отдавна се досещаше за това, подозираше тая жестока връзка и неволно се чувстваше някак гузен, с подсъзнателно потискана вина.

Какво трябваше да стори? Да се откаже ли от започнатото дело? Да зареже милионера? Колкото и егоистично да изглеждаше, такава перспектива не го засягаше особено. Но да загуби и Силвия? Неговата Силвия!

Само това не!

Готов беше да пожертва не просто всички акули, не просто всичко живо в океана, готов беше да пожертва целия свят. Ала да запази Силвия…

И той отвърна тихо, но решително:

— Преди да забранят лова ни, аз трябва да получа синтетичния хормон! Трябва… Ако ще да работя ден и нощ… Увеличете обаче средствата ми! Да привлека нови сътрудници. И ще видите. Или пък аз ще умра преди вас от изтощение…

Милионерът познаваше своя служител.

— Добре! — рече той. — Давам ви пълна свобода на действие… Но преди това ще запуша устата на оня българин…

Така разговорът им привърши.

Дюрер изтича към къщи. Щеше да направи инжекцията на Силвия, щеше да хапне надве-натри и да се върне отново в лабораторията, да подготви новите спешни проучвания върху упорито изплъзващата му се структурна формула на лекарството.

Още на входа го посрещна разтревожена прислужницата.

— Мисис я няма! Изчезнала е!

Първоначално изненадан, той не разбра.

— Какво казвате?

— Мисис… Снощи си легна… А тая сутрин, когато влязох в стаята й, я намерих празна…

Обезумял от страшно предчувствие, ученият обиколи тичешком цялата къща. И нищо — ни следа от Силвия!

Дали я бяха отвлекли?

В такъв случай, разбира се, би трябвало да има някакви следи: разхвърляни мебели и вещи, прислужницата щеше да чуе виковете за помощ…

Той скочи отново в колата и подкара обратно. Хвана асансьора и влетя в стаята на телохранителя.

— Мистър Дан — заговори задъхан, — Силвия… Изчезнала е…

Дан беше обещал, че ще я пази. Дан беше длъжен да му даде каквото и да било обяснение.

Телохранителят се изправи смаян:

— Как? Кога?

Още не дочакал отговора, той включи радиофона. И подир няколко гневни ругатни прекъсна връзката.

— Наблюдателят не е забелязал нищо. Но ще проучи веднага. И ще докладва.

След кратко размисляне добави:

— Изключено е да е отвлечена! Никой не би се осмелил…

Не довърши. Ала Дюрер се досещаше защо никой не би посмял да я нападне. Бандата, на която служеше Дан, нямаше да му прости. Всяка банда си има свой точно определен район. И нарушаването на тия граници означава война, която всички всячески се стремят да не допуснат.

Силвия го беше напуснала доброволно. Изпълнила бе заплахите си. Преструвайки се, че уж се е примирила, бе подготвяла своето бягство. И тъй, без да знае, лекомислено се обричаше на скорошна мъчителна смърт.

Радиофонът иззвъня. Щом изслуша доклада на подчинения си, Дан препредаде думите му на разтревожения съпруг:

— Мисис Дюрер е прескочила стената зад къщата, неусетена от наблюдателя откъм улицата. След това дирите й се губят.

Ученият притича до кабинета на милионера.

— Мис, моля, докладвайте, че трябва неотложно да говоря с него!

Секретарката се върна подир минута.

— Влезте!

Задъхан, Дюрер промълви:

— Мистър Маккреди, помогнете ми! Жена ми е изчезнала. А без инжекциите тя ще умре след не повече от три седмици… Помогнете да я намеря!… Иначе…

Не каза, че ще спре проучванията си. Но милионерът беше достатъчно досетлив, за да го разбере. И реагира спокойно:

— Вие продължете вашата работа! А аз ще говоря с Дан. Няма къде да се дене. Ще я намерят! Наградата, която ще определя, ще ги стимулира да я открият…