Петър Бобев
Зъбатите демони (15)

Нетърпеливият племенник

След несполучилия опит да изнуди доктор Дюрер за своите планове Джордж Маккреди съвсем не се отказа от намерението си. Финансите му бяха в такова състояние, че само преждевременната кончина на богатия чичо и съпътстващото я наследство можеха да го отърват от затвора. Защото в стремежа си да се издигне сам, със собствени сили, бе прескочил позволените граници на законния бизнес. Той не беше толкова наивен, та да не знае, че и бизнесът в някои случаи, и вулгарната кражба представляват все едно и също — отнемане на нещо, което притежава другият. Или с пистолет, или с борсова спекулация.

Бе вложил парите си във фирма, чиято задкулисна дейност не биваше да излезе наяве. Доставки на оръжия правят мнозина: и редовни частни предприятия, и държавата. Но заради политическите си машинации, прикриващи алчността им, те пречеха на по-дребните фирми да им се месят в сделките. Винаги има някаква държава, на която по разни съображения големите спират продажбите. И тъкмо на тях доставяше оръжие дружеството, в което бе акционер и Джордж Маккреди. Това безспорно засягаше интересите на големите, спъвайки плановете им за изнудване. И те обвиняваха малките си конкуренти в незаконна търговия, даже в противодържавни действия.

Ако фирмата му фалираше, всичките й операции щяха да излязат на бял свят. И акционерите — да се озоват зад решетките. За да не стане така, бяха нужни само десет милиона.

А нямаше откъде да ги набавят.

Банките, подушили вече нещо, отказваха да ги кредитират повече.

Би могъл да ги даде чичо Ричард. Ала не даваше старият скръндза. Предпочиташе да ги пръска по акулските магии на оня хитрец Жан Дюрер.

Пък кой знае дали въобще беше болен? Дали докторът не го мамеше и така му измъкваше паричките, по-право изсмукваше го като вампир?

Джордж Маккреди трябваше да пресече веднъж завинаги туй прахосничество. Та ако то продължеше още малко, след смъртта на чичото, която рано или късно щеше да дойде — дали от рак, или от нещо съвсем друго, — за племенника нямаше да остане нито пукнат цент.

При това милионите му бяха нужни веднага, в рамките на месец-два. После щеше да бъде твърде късно.

Дълго бе мислил младият Маккреди, преди да се реши. И когато се убеди напълно, че друг изход не му остава, отиде в кантората на адвоката си.

И след обичайните взаимни осведомявания относно здравето и куп подобни дреболии, след като чу обясненията за някои лични второстепенни дела, Джордж пристъпи направо към въпроса, който го бе довел тук.

— Мистър Джонсън — рече той с израз на пълна откровеност, — моят чичо е напълно побъркан.

Лицето на адвоката изведнъж прие леден израз.

— Какво точно имате предвид?

— Въобразил си е, че е болен от рак. Типична психастения! И раздава милиони долари месечно за някакви знахарски магии, разни чудодейни лекарства, някакви средновековни панацеи. И както е тръгнал, допускам, че след две-три години ще бъде опропастен напълно.

Джонсън сви рамене.

— Как да му попречим на това?

Джордж се оживи.

— Като докажем, че е невменяем. И го вкараме в… — щеше да рече „лудницата“, но се въздържа. — В санаториум. А оня мошеник, който го изнудва — в затвора!

То се знае, не спомена, че са му необходими час по-скоро милионите на този, когото искаше да обезвреди така.

Адвокатът помисли малко, после кимна с тъжна, както подобава на случая, усмивка.

— Мистър Маккреди, откажете се от тази идея! Твърдението ви е недоказуемо. Всеки има право да харчи парите си както пожелае. Познавам чичо ви — напълно нормален е. Уверявам ви. Пък и да допуснем, че не е — чуйте какво ще ви разкрия: дори лудостта не се вижда, щом разполагаш с пари. Тогава в най-лошия случай се нарича „ексцентричност“. Съветвам ви искрено, откажете се! Защото ако чичо ви научи нещо, вас ще прати в лудницата…

И за довиждане, вече на прага, му подметна:

— Измислете друг начин! Не тоя!

Седнал в колата, стиснал волана, Джордж се замисли. Друг начин? Но какъв да бъде той?

Изглежда, оня хитрец, адвокатът, бе прозрял в най-скритите му помисли. Помисли, които племенникът дори пред себе си не смееше да признае.

Ала вече нямаше друг избор.

И той зави към познатото му частно детективско бюро, към чиито услуги застрашената му фирма понякога прибягваше.

Там поиска лична среща с директора, който несъмнено не можеше да откаже на такъв клиент.

И когато секретарят излезе и дръпна подире си тапицираната врата, Джордж Маккреди пристъпи направо към причината за своето посещение.

Директорът държеше клиентите му да бъдат напълно откровени с него. Дискретността му бе добре известна в обществото. Той трябваше да бъде наясно по всички подробности.

— Необходимо е — рече Джордж — чичо ми да изчезне от сцената поне за месец-два!

— Само отвличане? — запита делово директорът.

— Да, само отвличане! Без никакви насилия върху него! Просто да отсъства, та хората да повярват, че е загинал.

— Искате да кажете, след изчезването му полицията да намери неузнаваем труп с неговите документи, докато той си живее в някаква хигиенична, но зорко охранявана вила?

Джордж кимна.

— Точно така!

И тук не спомена, че разчиташе на чичовото наследство, за да разплати дълговете на фирмата, да оправи цялото си положение. Още по-упорито премълча, че се надяваше през това време болният, оставен без лекарството си, да умре от своята собствена смърт.

Ала директорът поклати глава.

— Много ви моля да ме извините! Невъзможно ми е да изпълня тая ви задача! Абсолютно невъзможно!

Джордж Маккреди сметна, че е схванал намека.

— Хонорарът ви ще бъде такъв, какъвто го определите вие!

Обаче онзи отвърна:

— Не! Не е до размера на хонорара!

— Тогава?

— Да ви кажа откровено! Не искам да се задявам с ония, които го пазят. Разберете ме!