Петър Бобев
Зъбатите демони (23)

Умишлено корабокрушение

Мануел Лопес не си правеше илюзии, че ще го оставят безнаказано да се измъкне с десетте милиона в сандъка. Затова бе избрал този бърз риболовен платноход, наемайки го с лъжливо обяснение срещу неголяма сума. Шкиперът му може би се досещаше, че сделката не е чиста; че навярно го замесват в някаква контрабандна история, но нямаше право на избор — риболовът вече не носеше доходи. Пък имаше и друго — от памтивека не е съществувала особена разлика между моряк и контрабандист, та и пират. Ето защо Лопес бе организирал акцията си така, че да използва цялата нощ за заличаване на своите следи.

Отначало пое на юг. При пълна тъмнина и загасени всички опознавателни светлини след час сви право на запад, където го чакаше старият му торпедоносец. Разплати се с шкипера, прибра си сандъка и съучастниците, после завъртя кормилото обратно. А риболовецът съгласно уговорката продължи по същия курс да заблуди вероятните преследвачи. Шкиперът смяташе, че такива могат да бъдат единствено полицаи, ама от тях не се боеше, тъй като вече нямаше нищо подозрително на борда.

Мануел Лопес не предвиди само едно — че когато го настигнат бандитите, рибарят ще се уплаши от тях повече, отколкото от полицаите, и ще издаде целия му замисъл.

Той промени още веднъж посоката — пак на юг, по-далеч от местопрестъплението. И едва на зазоряване, когато утринният здрач над хоризонта превърна морето в разлюлян живак, поуспокоен, реши да се прибере в своята каюта, да си отспи след толкова преживени вълнения. Заслужаваше си го.

Тогава вахтеният от мачтата изкрещя:

— Два катера! Откъм левия борд!

Мануел насочи натам далекогледа. И ги видя. Те се носеха с пълна скорост към него, вдигнали с вълнорезите си две водни вълни като бели крила и повлекли подире си дълги шлейфове от пяна.

Той притича до командната рубка, разсънил се начаса, и изкрещя в разговорната тръба:

— Пълен напред!

Катерът се разтърси от прибавените обороти и досущ като изпуснат кон се хвърли напред.

— Тридесет градуса вдясно! — заповяда капитанът на кормчията.

Там след двадесетина мили щеше да се покаже брегът. А той го познаваше, тъкмо там се бе родил, знаеше на пръсти всичките му плитчини и подводни рифове. Трябваше да опита това, друго не му оставаше — да ги вкара в лабиринта, който навярно не бяха проучили така добре като него. Убеден, че нямаше изгледи да се състезава с тях в бързина.

Разтърсван от мощните си двигатели, катерът се подхвърляше над вълните, като отмяташе встрани огромни водни маси, сякаш гигантски плуг ореше някаква фантастична изумрудена целина.

А ония зад него го настигаха бавно, но уверено. Нарастваха видимо.

Ето, профуча граната, обаче не премерила добре в гонитбата, вдигна гейзер на половин кабелт вляво.

— Тридесет вляво! — заповяда Мануел, бързайки да изпревари корекцията на вражия артилерист.

Навел се, едва не загребал с борда си вода, торпедоносецът се измъкна от следващото попадение, което се стовари на мястото, където щеше да бъде, ако не бе променил курса.

Мануел Лопес хапеше нервно устни. Загазил бе здраво. Но трябваше да се измъкне! Както винаги досега! Само че как?

Ето, земята се провидя в омарата. Натрошени скали и рифове, в които се пенеше прибоят.

— Петнадесет вдясно! — нареди той.

След малко:

— Още петнадесет!

Катерът се втурна право към брега, обстрелван все така неуспешно от преследвачите.

Ала нямаше надежда да им се измъкне. Мануел вече беше сигурен в това.

Той се насочи фронтално срещу първата опасна плитчина и току пред нея рязко сви вляво, заобиколи я и отново взе стария курс, като се надяваше, че неприятелите в бързината, избирайки по-краткия път да му пресекат маршрута, ще се натъкнат на издигнатото дъно.

Не се поддадоха на уловката му. Заобиколиха и те.

Мануел опита нова маневра. Пак без успех! Ясно, ония се оправяха не по-зле от него в тази част на крайбрежието.

Той изтика кормчията и сам хвана руля. Запровира се между кипващите ту тук, ту там гребенчета над коварно прикритите почти до повърхността рифове.

Ето, силен удар разтърси корпуса. Но не го спря.

— Има ли теч? — изкрещя Мануел в тръбата.

И като получи отрицателен отговор, продължи да се провира между опасните препятствия, подобно на воден слалом.

Удари се втори път, трети път… Отляво, отдясно… Здрав излезе катерът. Издържаше.

Ала и враговете бяха не по-малко опитни. Макар че вече не го догонваха, те не спираха да го следват неотлъчно. И да го обстрелват от време на време.

Беглецът не опитваше да отговаря на огъня им. Знаеше, по-късобойно беше неговото оръдие. Нямаше защо да хаби мунициите. Можеха да му потрябват после, когато…

Съдбата отново му изигра лоша шега.

Един снаряд избухна зад кърмата. Не повреди корпуса, само огъна кормилното перо, направи го неуправляемо. И както се носеше с пълна скорост напред, катерът изведнъж очерта полукръг.

Капитанът изкрещя:

— Стоп, машина! Стоп, машина!

Преди механикът долу да чуе заповедта, корабът връхлетя върху една подводна скала. Отекна страшен трясък, корпусът се разтърси така, че мачтата се пречупи от удара, а хората се натъркаляха по палубата.

После ония, които бяха в трюма, излетяха през люка с викове:

— Пробойна! Водата нахлува!

Мануел Лопес вече беше съобразил какво му предстои. А може би тая идея се бе зародила отдавна в подсъзнанието му. И разчиташе на нея.

— Сандъкът! — извика той. — Извън борда! Веднага!

Без да питат повече, неколцина хванаха херметично затворения сандък и го изхвърлиха вън през десния борд, невидими за приближаващите отляво преследвачи.

— Постави аквалангите!

Екипажът изпълни за минута и тази заповед.

— Скачай във водата! — Мануел опита да надвика трясъка от вражеската стрелба и зловещото скърцане на нанизания в рифа стоманен корпус.

Един след друг хората му се гмурнаха надолу, все откъм тоя десен борд, последвани накрая от главатаря си.

Той огледа подводната околност. То се знае, не забеляза в какво царство на красотата бе попаднал. Съвсем не му беше сега до красота, до възхита от неописуемата хармония на пъстроцветните морски обитатели: неподвижни корали, гъби, горгонии, лилии, анемони и пръсналите се при приближаването на хората риби, по-ярко обагрени от пеперудите на сушата.

Мануел търсеше спасение, не красота.

И го откри.

В разядената коралова грамада зееше тясна пролука. Но достатъчна да приюти всички. Пръв се вмъкна да провери за всеки случай капитанът. Обаче тозчас се измъкна назад. Точно насреща му се раззина огромна уста. Като издънено буре. Кръгла, с дебели месести бърни.

Морски костур! Може би дълъг повече от три метра. С неправдоподобна за ръста му паст, способна да нагълта цял човек наведнъж.

Ловецът дори не опита да го прогони. Тези отшелници рядко напускат именията си, а насила — никога. Даже много по-малък от тоя, при това пронизан от харпун, не излиза, държейки се с хрилните си капачки за стените. И не се пуска.

В този миг с оглушително проскърцване и бълбукане на нахлулата вода катерът се килна назад, загреба с кърмата и плавно, сякаш беше не от желязо, а от мека мукава, полегна на дъното, вдигнал край себе си облак мътилка.

Мануел откри втора пещера. И поведе нататък хората си. Отворът бе хоризонтален, неудобен за укритие на друг костур.

Но когато понечи да влезе, насреща му се стрелна злобно озъбена глава на едра петниста мурена.

И тя е упорита, и тя не изоставя дома си. Ала Мануел въобще не мислеше да я гони оттук. Имаше място и за нея, и за водолазите. Той застана отпред с острието на харпуна, а другарите му се намъкнаха вътре под тая закрила.

Целта му беше ясна на всички. Трябваше да се заврат в пещерата, та мехурите от аквалангите да не достигат повърхността, да не издават на враговете къде са се спасили бегълците. Да ги смятат загинали. И да се пръждосат…

Обаче не се пръждосваха.

Във водата звукът се чува многократно усилен. Сякаш току до тях долетя трополенето от веригите на спусканите котви. Значи възнамеряваха да останат задълго тук.

Попривикнала с близостта на неканените си съседи, мурената се престраши и излезе от своята дупка. Заплува пред тях плавно и уверено, като че да им демонстрира цялото изящество на движенията си. И — цялата злоба, изписана в изражението на главата й, на страшната уста и щръкналите навън зъби.

После замря на място.

Защо ли?

Около нея се завъртяха няколко дребни риби, които по някаква причина тя не закачаше. Те я щипеха по тялото, по главата, навираха се между зъбите й дори, а пък тя не трепваше.

Водолазите, надникнали от скривалището си, гледаха смаяни. Отде можеха да знаят и това — че тия риби се наричат „чистачи“ и че живеят в своеобразно съдружие с другите морски обитатели? Техните пациенти не ги закачат, а чистачите премахват от телата им впилите се досадни паразити.

Мануел се подаде от пещерата. И видя носещата се по повърхността лодка, по-право дъното й, като половин балон. Проклетници! Недоверчиви бяха, идваха да проверят.

И той мигом се дръпна назад, да скрие издайническите въздушни мехури.

Налагаше се да се спотайват, да чакат. Но докога? Въздухът в балоните не беше неизчерпаем. Ами после? Какво щяха да правят после, когато свършеха въздуха…