Петър Бобев
Зъбатите демони (11)

Неуловимият

Левиатан се носеше като черен облак сред неизброимите съзвездия на бездната, които мигаха с най-различни светлинки, стрелкаха се едно срещу друго, бягаха едно от друго, водени от глада или от стадното чувство.

За древния кархародон тези живи звездички сякаш не съществуваха. Съществуваше само това, което може да се яде или което може теб да изяде.

Сетивата му, обоняние, слух, страничната линия, а поради мрака — най-малко зрението, остри и безпогрешни, умееха да определят навреме дали дадено същество е опасно, или годно за ядене. Макар и малко на брой, бездната криеше и такива страшилища, които имаха дързостта да премерват сили с него. Свръхкалмари, свръхоктоподи и главно неговите сродници не биха се поколебали да го раздробят на късове, ако го застигнеха ранен или зашеметен от друг враг. Както при хората, най-опасни и за кархародона оставаха събратята му.

Левиатан беше пак гладен. Стомахът му, отдавна смлял преполовения кашалот, почти бе разложил и нагълтания харпун. И сега настойчиво искаше храна. Ала не от тия дребосъци, които пъкаха наоколо, а плячка, годна да го напълни, да го засити добре.

Зазяпал се някъде или пък болен, умиращ — акулата съвсем не възнамеряваше да го проверява, — на пътя й се изпречи един крал на селдите, деветметрова жива лента. Само с две всмуквания Левиатан го нагълта. И продължи, все още гладен.

Ушите и страничната му линия едновременно уловиха далечното пухтене от водните помпи на множество калмари. По тия звуци, по-ниски, но по-мощни при едрите животни, и по-високи, но по-слаби при дребните, той можеше да определи не само вида на жертвата, а и габаритите й.

Тези не бяха опасни. Достатъчно големи, за да му послужат за храна, и не толкова големи, че да представляват заплаха за него самия.

И Левиатан се стрелна нататък.

Ала влюбените калмари, събрани на брачния си ритуал, го усетиха навреме. И се пръснаха начаса, все още по двойки или единично.

Той не опита да ги гони. Не мислеше да се мери по бързина с техните водореактивни двигатели.

Страничната му линия показа, че водното налягане намалява. Значи приближаваше повърхността.

Още преди мракът да се разсее, светлините на бездната угаснаха. Водата изсивя, после започна да се насища с мрачно синьо мастило.

Морето приличаше на пустиня. Нямаше риби. Само медузи, парливи физалии, морски змии.

Или не, имаше и риби. Понякога профучаваше като сребърна торпила риба меч или марлин. Гигантската акула би нагълтала с удоволствие всяка от тях, обаче за беда те бяха прекалено бързи и прекалено пъргави за нея.

Кархародонът виждаше, че съществуват, но несъмнено не беше в състояние да си обясни защо не измираха тъй масово, както другите риби. Не можеше да свърже тяхното оцеляване със самотния им начин на живот, при който липсваше възможността да се заразят, както ставаше със стадните организми.

А това?

Сетивата му се напрегнаха.

С шум и плисък се нападаха и отскачаха една от друга шестметрова акула мако и акула трион.

Виж, тия бяха достатъчно едри да заслужат вниманието му. Ала те, макар и настървени в боя, също го усетиха навреме. И се пръснаха в две противоположни посоки.

Този път ушите му първи доловиха ултразвуците на подвикващите си косатки — тия хапливи твари, твърде жалки в сравнение с неговата величина, но за сметка на това тъй дръзки и нахални, че Левиатан обикновено отбягваше да има вземане-даване с тях.

Не и сега обаче. Защото сега откъм тях лъхаше на сладостни вълни мирисът на прясна кръв. Някоя косатка, види се, беше ранена при някаква свирепа схватка и едва следваше стадото си.

Кархародонът се насочи право към нея. Синината на морето избледня, превръщайки се в течен лазур, над който нагънатата повърхност заискри в безброй отблясъци с всички багри на дъгата.

Ето и нашарената в черно и бяло ранена самка, след която се виеше аленият шлейф на пулсиращата през раните кръв.

В същото време отминалите напред косатки уловиха с ехолокаторите си приближаващото чудовище. И свърнаха назад.

Но Левиатан ги превари. Метна се с цялата си исполинска мощ и захапа жертвата, помъкна я надолу накълцана, обезобразена като от огромен банциг. От разсечените й гърди излетя подобен на розов балон голям кървав мехур.

Хищникът не свари да избяга. Не му се удаде да се засити и с тая плячка. Освирепелите косатки го подгониха и започнаха да го блъскат с глави в хрилете, най-уязвимото място на всяка акула. Хич не се опитваха да го хапят. Знаеха от горчив опит колко твърда и колко бодлива като стъргало е кожата му.

И без това наранени от безбройните паразитни раци, хрилните му пластини се разкървавиха още повече. Кръвта му замъти водата.

Не му оставаше друго, освен да побегне позорно пред тия разярени дребосъци, които отбягваха чевръсто от всичките му опити да ги докопа със зъбатите си челюсти.

И той изостави плячката си, потъна надолу, едва преглътнал една-единствена хапка.

Настървените отмъстители не го преследваха дълго. Убедени в безполезността на своята саможертва (нали видяха преполовената си, вече мъртва сродница?), те обърнаха нагоре, за въздух.

Наглед безчувствен и равнодушен към всичко наоколо, Левиатан продължи да плува близо до повърхността. Нямаше право да спре. Такава беше орисията му — да се движи от раждането, та до смъртта. За да не потъне, за да не се задуши.

Забравил вече схватката си с косатките, той долови нова примамка — познатия инфразвуков призив.

Скоро обонянието му долови и втория дразнител — миризмата на кръв.

С пълна сила кархародонът се насочи нататък.

Огромната морска костенурка го бе усетила навреме, но скоростта й се бе оказала недостатъчна. Яката коруба й служеше като надежден щит срещу другите акули.

За зла беда, не и срещу тази.

Левиатан безцеремонно я нагълта с черупката. Вътре в стомаха му тя щеше да се смели заедно с месото и костите, при това къде по-бързо от още недостопения харпун.

Всички сетива му подсказваха отдалеч картината, която щеше да се появи пред него — едно желязно чудовище с отблъскваща миризма и бумтяща опашка-витло, което лови жертвата си подобно на калмарските тентакули. Само че с много по-тънки от тях приспособления. За кархародона въдицата представляваше нещо като ловно пипало.

И го видя.

На края му се мяташе, обезумяла от ужас, деветметрова синя акула.

Виж, това се казва сполука!

Левиатан се стрелна нататък с раззинати челюсти.

В този миг синята акула трепна и замря. Вцепени се.

Нападателят усети нещо подозрително, някакви смущаващи електромагнитни трептения, но не спря. Когато атакува, акулата не може да бъде спряна от нищо, дори от смъртта.

Той налапа уловената на въдицата гигантска риба. И в същия момент нещо го удари по главата, сякаш срината скала. Мъчителен спазъм разтърси могъщото му тяло.

Припомни си начаса как някога, много отдавна, в неопитното си детство, бе нагълтал едро електрическо торпедо. Сега му се стори, че бе лапнал наведнъж сто от тия опасни рибища.

Откъде можеше да допусне дивото морско животно на какви хитрости е способен човекът? Откъде можеше да се досети, че той си бе наумил да изтреби целия й род, като го примамва със звукови сигнали и убива с телени въдици, по които пуска ток с високо напрежение?

Макар и зашеметено, мощното тяло успя да намери в себе си сили за последния решителен скок. И теленият електропроводник, нагоден да издържи опъването на сравнително по-дребна плячка, се скъса.

Почти безжизнена, гигантската акула потъна бавно надолу.