Петър Бобев
Зъбатите демони (26)

Отмъщението на акулите

Ричард Маккреди съвсем не възнамеряваше да убива двамата си пленници. Нито да се отказва от бъдещите им услуги, на които толкова разчиташе; нито да се замесва в разни криминални истории: следователи, разпити, вестникарски сензации. Искаше му се само да им даде един малък урок, да ги поукроти, да им посмачка откривателското самочувствие и убеждението в тяхната незаменимост.

Щеше да ги следи с далекоглед отдалеч. И когато видеше, че приливът е поохладил разгорещеността им, щеше да прати лодка, която да ги извади. Знаеше какъв ужас вдъхва видът на настъпващия прилив, по-неовладян от ужаса пред бушуващ пожар.

И двамата му бяха нужни. Само че — укротени. Потребни му бяха мозъците им, не волята. Воля той имаше достатъчно. И за себе си, и за другите…

Не предвиди едно нещо обаче — идването на племенника си. И на Силвия.

Един от телохранителите притича и докладва:

— С яхтата пристигна мистър Джордж. С нея изпращат и мисис Силвия…

На племенника не се зарадва. Очакваше го неприятен разговор с него. Но втората новина, виж, беше добра. Появата на Силвия щеше да събуди отново угасналото желание за работа на мъжа й. По-сигурно, отколкото мъчението с прилива.

— Как е тя?

— Зле! Открили са я почти на смъртно легло в една бедняшка болница. Свалиха я от борда на носилка, с носилка я откараха до къщата на доктор Дюрер.

На смъртно легло! Лошо! Или обратното — по-добре! Да подтикне учения към нови открития. Да бърза. В дирене на по-действени лекарства. От които ще спечелят и болното тяло на Ричард Маккреди, и бизнесът му…

Той се обърна към океана. Приливът набъбваше. Но все още недостатъчно. Двамата твърдоглавци трябваше да потреперят още малко. Нужни му бяха, обаче по-кротки. Да работят за него, не за себе си, не и за „човечеството“…

Милионерът се обърна към телохранителя:

— Доведете мистър Джордж!

И продължи да се разхожда покрай акулския развъдник, като от време на време насочваше далекогледа към двамата си пленници, които вече бяха залети с вода до гърдите.

В басейна пред него бяха отделени млади акули на дължина не повече от метър и половина. Те се блъскаха безредно, премятаха се една връз друга и всяка гледаше да се приближи до онова място, където стоеше човекът. Вече бяха усвоили туй просто знание — изправи ли се някой до брега, значи ще им хвърли храна. И те с нетърпение я очакваха. Като глутница гладни кучета.

Джордж Маккреди застана пред чичо си. Мълчалив, но не и покорен. Това личеше от ядния блясък на очите му.

— Викал си ме — рече той.

Милионерът го измерва дълго от главата до петите.

— Защо ли пък толкова си ми дотрябвал? Ама… Щом си дошъл.

И сякаш нищо не е било, метна поглед към беснеещите акули.

— Моите благодетели! Ако не бяха те…

Той кимна към телохранителя.

— Благодаря ви! Повече не сте ми нужен!

Къде ли се беше дянал Дан?

После изведнъж, рязко, в упор постави въпроса си:

— Човече, какво точно целеше със замисления саботаж? Да унищожиш тимусите? И останал без тях, да умра, така ли?… За наследството…

Ала Джордж вече бе подготвил своята версия във връзка със случилото се, не по-почтена, но все пак по-поносима.

— Как можа да го помислиш! Исках само да те изнудя. И аз като оня нехранимайко, който ти отмъкна толкова милиони. Той ме наведе на тази идея. Да ги скрия и сетне да ти поискам откуп срещу тях…

— Нито цент няма да получиш! — сопна му се милионерът. — Научи се сам да печелиш пари!

Джордж Маккреди беше зазубрил речта си наизуст.

— Именно затова! Да печеля и аз. С тях да подкрепя бизнеса си. И после да ти ги върна. Един вид принудителен заем…

Богаташът Маккреди повече не можа да се овладее.

— Подлец! — изкрещя той. — На това отгоре и ще лицемериш!

В яда си замахна с все още силната си ръка да му зашлеви една здрава плесница, с каквато отдавна се канеше да го посрещне.

Но Джордж — млад, пъргав, отличен спортист, шампион по бокс от колежа — с ловко движение се отклони от тежката десница и милионерът, не срещнал целта, изгуби равновесие. Залитна, препъна се. И пльосна в басейна.

Очакващите храната си хищници мигом се скупчиха отгоре му. Малките акули са по-агресивни от старите, които, преди да нападнат, проучват, дебнат, пазят се.

В същия миг племенникът Маккреди, който съвсем не беше страхливец, скочи във водата. Без да се замисля особено. Забрави, че тъкмо това бе мечтал. Поддаде се на вродения у всеки човек порив, ако щете, атавизъм от далечните стадни прадеди, да помогне на ближния.

Чувал го бе само, а сега се увери с очите си. Акулите разкъсват първоначално набелязаната жертва. Докато не я свършат, не закачат другите. Оставят безнаказани тези, които опитват да спасят пострадалия.

Оказа се безсилен да помогне. Не успя да се промъкне през камарата премятащи се сред окървавената вода грапави стоманени тела.

Чак тогава, видял сатанинската им настървеност, чул зловещото щракане на алчните им челюсти, той се уплаши. И побърза да се измъкне върху циментовата преграда.

Там вече си даде сметка каква щуротия щеше да направи. Тя, съдбата, се бе намесила да го подкрепи, а той, глупакът, опита да й попречи. Това, което Джордж преследваше толкоз отдавна, бяха извършили бързо-бързо акулите, отстранили от пътя му към милионите единственото препятствие.

Сърцето му тържествуваше. Милионите на стария Ричард, на Железния Ричард, вече бяха негови! Напреде му се откриваше най-щастливото съществуване, за каквото не бе дори мечтал и в най-дръзките си сънища.

Още утре щеше да изплати дълга на компрометираната фирма, щеше да се отърве завинаги от кошмара на затворническите решетки и да се отдаде на напълно законен бизнес — като единствен разпоредник на фармакологичния тръст.

И не подозираше какво жестоко разочарование го очакваше утре, когато нотариусът отвореше завещанието, с което мъртвият оставя цялото си състояние на фондацията за борба с рака…