Петър Бобев
Зъбатите демони (2)

Марихуана

Минали бяха вече няколко години…

Мануел Лопес, който дори не подозираше за съществуването на Ричард Маккреди и Жан Дюрер, седеше зад руля на бързоходната си яхта и се вглеждаше напред в леко разлюляното нощно море. Съзнаваше, че е море; съзнаваше, че е вода; чуваше непрекъснато плисъка й в борда, а като че не беше море. Нещо друго, тайнствено и огромно, сграбчило в мрачната си прегръдка целия свят. По небето не се виждаха звезди, сякаш се бяха изръсили в океана, където са се превърнали в мигащи светулки. Или не — в нещо по-различно. Не нагъната морска повърхност, ами козина на огромно чудовище, из която пращяха електрически искри, както просветва нощем поглажданата с ръка козина на котка.

Придържащ леко руля, Мануел неволно се бе отдал на мислите си. За настоящето, за миналото. Не и за бъдещето. Нямаше полза да мисли за него. Най-важно е настоящето. Единствено то съществува. Бъдещето я дойде, я не дойде. И кой го знае какво ще бъде…

А миналото? И за него не бива да се безпокои. То е изчезнало в небитието, все едно не е съществувало. Само дето не може да се забрави. Нито кратките му радости, още по-малко безбройните му теглила. Да, тежък беше животът на Мануел Лопес. Бедната рибарска хижа, вечната рибена чорба с ръжен хляб, ако има хляб и ако морето не е толкова бурно, та да попречи на крехката му бащина лодка да излезе на лов.

И петимата му вечно гладни братя.

Ей това помнеше той от детството — вечния глад. Вечното взиране към хоризонта в очакване на бащината лодка. Защото от съдържанието й зависеше дали ще има рибена чорба, дали с продадената уловена в повече риба майка му ще купи хляб.

И колкото по̀ израстваше, толкоз повече ги налягаше гладът. Макар че по-големите вече излизаха със стария в морето, лодката и въдиците й не можеха да изхранят толкова гладни гърла.

Затова всеки, който се почувстваше достатъчно голям, напускаше дома да търси другаде щастие.

Мануел също пое своя път, когато му дойде времето. Постъпи във флотата. Подготвиха го за военен леководолаз — да маха и да поставя мини. Но не му хареса. Не самата работа. Работата беше интересна и увлекателна, изпълнена с напрежение и опасности — тъкмо това, към което го влечеше сърцето му.

Тежеше му дисциплината. Не бе роден Мануел Лопес да изпълнява чужди заповеди. Създаден бе да бъде свободен — да прави каквото му хрумне.

И когато свърши задължителният срок на службата, той се залови с друго. Заедно с един приятел почна да обезврежда свободно плаващи или потънали на дъното, изостанали още от войната мини.

Наричаха ги „морски боклукчии“. Но какви „боклукчии“! Всяка мина съдържа взрив за четири-пет хиляди долара. Опасна работа, смъртно опасна. Затова пък сладка. То се знае — после, след като отвинтиш „рогата“, тоест запалките им. Ако успееш безнаказано да ги отвинтиш. Грешката тук се заплаща само с една цена — с живота.

Имал бе късмет. А може би: повече ловкост, повече самообладание, та бе оцелял.

Но тази „златна мина“ се беше изчерпала. Свършили се бяха изгубените от войната обикновени мини. Или пък бяха ръждясали, или бяха затрупани с пясък и коралови обраствания.

Приключил бе и охолният живот. По барове, по луксозни хотели и ресторанти.

И когато Мануел се бе опомнил, от хилядите долари, минали през редките му пръсти, не бе останал ни цент. А не виждаше друга подходяща работа. Никое място, което му предложеха, не му осигуряваше доходите, на които бе свикнал.

Оставаше му само едно — да обере някоя банка!

Ала не беше по вкуса му. Мануел обичаше да рискува, ама да рискува собствения си живот. Не чуждия. Не понасяше убийството. Докато банков обир предполага убийства…

Тогава съдбата му предложи отново подходящ избор. Друг бивш „боклукчия“, който го познаваше добре, го насочи към новата сделка.

В изпълнение на тази задача сега Мануел Лопес кръстосваше океана, денем като богат безделник, а нощем спираше на някой безлюден остров, засяваше къс земя с марихуана и бързо отплаваше обратно, за да се върне подир няколко месеца и да прибере „реколтата“. Останалата работа — разпространението на наркотика — се поемаше от други организации, които не допускаха конкуренция на пазарите си.

Но и това му стигаше — производството. То не беше по-малодоходно от „морското боклукчийство“. Почти напълно безопасно. Най-много затвор. А от затвора се излиза…

Пороят на спомените му бе внезапно прекъснат от неусетно обгърналата го мъгла.

Мъгла! На тази географска ширина! Почти на екватора!

Не му остана време да се удивлява много-много на туй природно явление.

А това?

Какво ставаше наоколо? Какъв беше тоя шум, който бързо се усилваше?

Над водата не се виждаше нищо. Ни кораб, ни звяр, ни птица. Сякаш самият океан бръмчеше, мучеше, грухтеше, скърцаше, бълбукаше, стенеше.

Мануел се прекръсти бързо.

— Мадона, помогни!

Но шумът не стихваше. Усилваше се. Като че ли насам препускаше многохилядна кавалерия, насочвана от неуморим барабанчик.

Прекарал целия си живот в близост до морето, Мануел Лопес никога не бе чувал нищо подобно. Само неясни слухове: че тъй вият духовете на удавените моряци.

Вой, тракане на зъби!

На всичкото отгоре и тая противна мъгла!

Той пак се прекръсти в очакване всеки миг из водата да се подадат сбръчканите ръце на удавниците, да се вкопчат в планшира, да преобърнат яхтата…

Дали трябваше да вика другарите си?

Те се бяха събудили сами. Ето, пръв изскочи от кубрика брат му Ернандо.

— Потъваме ли? — запита той уплашен.

Озърна се, още неразсънен.

— Стори ми се, че има пробойна и водата нахлува. Такова бълбукане!

След него се показа Алберто, успял вече да се овладее. И щом излезе навън, огледа хоризонта.

— Каква ли буря ще ни връхлети?

Измъкнаха се и останалите двама. Всички се изправиха на бака, смутени, тревожни.

Глъчката се бе засилила дотолкова, че вече не можеха да чуват разговора си. Трябваше да се надвикват.

Пръв се досети Алберто.

— Та това са риби! — възкликна той накрая. — Я гледайте! Какво гъмжило край борда!

Едва сега всички забелязаха рибното струпване. Не обикновен пасаж, който се хранеше или разговаряше нещо на своя си език, а — буреносен светещ облак.

Мануел изръмжа:

— А пък казват: „Ням като риба“!

Само Ернандо все не скланяше да приеме такова просто обяснение.

— Не знам… Ама не е на хубаво… Не е на хубаво…

Така не можаха да заспят до заранта. В съмнения, в спорове. Възможно или не?

Алберто подметна:

— Навъдила се е много риба. Дето минем, все се хвалят с невиждан улов…

Преди това бил рибар, та все за мрежи и въдици си мислеше.

— При такова изобилие дали е трябвало да се залавям с вашата работа?

— Веднъж има — десет пъти няма! — пресече го Мануел.

— Ама няма и решетки — клюмна Алберто, прекратил спора.

Тъкмо почваше да се развиделява, когато полъхналият вятър разреди мъглата, накъсвайки я на нежни повлекла, които изтъняваха все повече и повече, стопяваха се в неразличимото сливане на морето с небето.

Пасажът бе изостанал някъде, без да си дадат сметка точно кога, бе спрял и разтревожилият ги рибешки концерт.

Слабо мъртво вълнение поклащаше леко яхтата, която продължаваше уверено пътя си.

Огънят върху небосвода се разгаряше ли разгаряше, докато накрая слънцето подскочи над мъгливия кръгозор. Огнено-пламтящо. Морската повърхност заискри като жарава.

Тогава в омарата на далечината се провидя замъгленият силует на скалистия остров, наподобил древна китайска живопис.

С приближаването до него се открояваха все по-отчетливо каменните му върхари, чиито основи бяха обрасли с пищна зеленина. Редуваха се снежнобели плажове и настръхнали крайбрежни зъбери, в които се блъскаха с бяла пяна идващите вълни, неукротени напълно от подводния вълнолом на кораловите рифове.

Ей там, на малката поляна, оградена с причудливо огънати от неспиращия пасат кокосови палми, се зеленееше марихуановата му плантация. Готова, очакваща жътвата. И — следващите я хилядарки…

Ала контрабандистът не бързаше. Предвидлив беше, животът го бе научил на това, недоверчив до мнителност. Безгрижник не става нито сапьор, нито нарушител на закона.

Първо трябваше да обиколи целия остров, да огледа всичко. Чак тогава щеше да слезе на брега. Подочул бе, че властите дебнат — и него, и другите като него.

Върху белия плаж, докъдето стигаха пръските на вълните, се издигаше странен сребърен насип, както понякога след буря морето натрупва откоси от водорасли.

Какво ли можеше да бъде това?

Той насочи натам далекогледа. Отначало не повярва. Но когато различи и отделните риби, които продължаваха да подскачат безпомощно подир отдръпващите се талази, разбра.

Купища от риба! Умираща или вече мъртва, която вълните изхвърляха на брега.

Алберто, рибарят, пръв съобрази.

— Много риба — много мор!

И на другия остров вчера също бяха намерили подобни, само че по-малки купчини.

Ернандо внезапно зърна бледото пушече, което се източваше през зеленината на джунглата.

Пушек!

Това значи хора! А какви хора можеха да дойдат на този пустинен остров?

Мануел продължи да обикаля, без да сваля далекогледа от очите си. И на четиристотин метра по̀ на изток, в единственото удобно заливче, откри скритата сред мангровите коренища полицейска моторница.

Преди ония на сушата да ги забележат, той обърна руля и даде „пълен напред“.

Мощната яхта сякаш литна над вълните, проточила подире си бяла дантелена диря.

Бягаха така, без да ги преследва никой, просто от предпазливост, още час.

Тогава спряха мотора и опънаха само платната. Да размислят на спокойствие, да преценят какво им предстои сега, когато им оставаше единствено да ожънат тая марихуана. Не беше ли по-добре да я зарежат и да се връщат с това, което вече бяха успели да оберат?

Край борда премина стадо риби тон. Не, не играеха. Ловуваха. Бяха се врязали в пасаж от сардели, които подскачаха над водата и падаха обратно досущ като сребърна градушка.

Изведнъж хищниците изоставиха угощението, за да се втурнат всички като под строй в една посока.

Мануел видя подире им прорязала водната повърхност голяма гръбна перка.

— Акула! — извика той.

Всички се струпаха до него.

Ернандо процеди през зъби:

— Зъбат демон! А аз си мислех, че вече са се свършили!

Младежът ги мразеше така, както мразят акулите всички рибари и всички моряци по света: затуй, че им късат мрежите, затуй, че им обират въдиците, затуй, че всеки си знае къде ще бъде гробът му — в търбуха на някоя акула.

Толкова седмици бяха кръстосвали океана във води, които по-рано гъмжаха от тия ненаситни хищници, без да срещнат нито една.

И изведнъж…

Отново Алберто се оказа най-осведомен. Другите вече бяха станали контрабандисти, само той продължаваше да си бъде рибар по душа. Да живее с грижите и радостите на рибарите.

— Някакъв гламав милионер купувал акулски хриле. Плащал луди пари. Та затова повечето рибари зарязват занаята на бащи и деди и се залавят с акулите.

Ернандо промълви:

— Ей, мислех, че нямат свършване! Че извират от преизподнята. Пък то, слава на Мадоната, види им се краят!

— И преди години пак беше тъй — добави Алберто. — Ловяха ги заради черните дробове, вадеха витамини от тях. Рекохме — отървахме се. А то? Измислиха изкуствени витамини и проклетниците пак се навъдиха. Та и сега. Милионите на тоя милионер ще се свършат, акулите няма да се свършат. Нищо, че са намалели…

Мануел ги прекъсна:

— Я оставете акулите! Ами да хванем някой тон! За обяд.

Яхтата се спусна подир отминалото стадо.

Настигна го скоро. Двигателят спря. Хората пуснаха въдиците. И след малко един тон налапа примамката.

От тоя момент почваше най-трудното. Да се удържи могъщото тяло, да се докара до борда, да се разбие главата му с канджата, а после да се вдигне на палубата.

Трима хванаха въжето, задърпаха с все сили. Едрата плячка започна да се приближава против волята си сред плясък и гейзери от водни пръски.

Оставаха още няколко метра…

Тогава тоновете се разпръснаха обезумели на всички посоки, забравили реда си.

От синята бездна се надигна нещо. Нещо невъобразимо огромно. Като изригнат остров.

Навярно кит!

Грапаво мръсно сиво тяло, сякаш обрасла с морски жълъди скала, се подаде над вълните. И в следващата секунда тонът изчезна.

Великанът отново потъна, плеснал с опашка. Тази опашка ужаси Мануел, ужаси всички на борда. Вертикална, несиметрична опашка!

Значи… Значи не кит, а акула!

Неимоверно голяма акула, по-голяма от най-големия кит, два пъти, та може и три пъти по-дълга от самата яхта!

Страхът парализира хората.

— Левиатан! — промълви с прегракнал глас Мануел.

Изключено беше да е друг — само онова морско чудовище, за което пише в Библията. Императорът на всички зъбати демони. Изглежда, бог Саваот не е успял да го срази; изглежда, Левиатан е безсмъртен…

Не довърши мисълта си. Въжето на въдицата се изплъзна от ръцете на риболовците с неправдоподобна сила, източи се към дълбините, а когато стигна докрай, там, където беше вързано за бака, с рязък тласък повлече корабчето в посока, обратна на досегашното му движение.

— Сечи! — изкрещя Мануел и се втурна да намери брадва.

Ернандо застърга с ножа си въжето.

Ясно, страшилището бе нагълтало въдицата им ведно с уловения тон и сега ги влачеше на буксир. Ако му хрумнеше да забие към дъното, щеше да помъкне и тях със себе си.

Но преди да срежат въжето, то се отпусна. Какво ли ставаше? Въпреки това Мануел го удари с брадвата. Пресече го с един удар.

Напразно!

Разгневен от дърпащата го за устата въдица, исполинът връхлетя срещу яхтата.

От сблъсъка Ернандо отхвръкна сред вълните. В следващата секунда Левиатан се обърна леко и момъкът изчезна, всмукнат в ужасната му уста.

Мануел обезумя. Брат му, какво стана с брата му?

Обхванат от безсилен гняв, той запокити брадвата върху огромния враг. Тя го удари с острието си, но ударила сякаш не жива плът, а в камък, отскочи и потъна, без да го одраска дори.

Последва втори удар, още по-съкрушителен. И яхтата с начупени мачти и надстройки се преобърна, изсипа екипажа си във водата.

Мануел изплува на повърхността полузадушен. Огледа се. Другарите му се бореха с вълните на десетина крачки от него, опитвайки да се доберат до обърнатата с дъното нагоре яхта.

Не успяха. Най-първо се подаде петметровата гръбна перка на акулата, после се надигна главата й като оголена при мигновен отлив скала и Алберто изчезна в устата, където преди това бе загинал Ернандо.

Чудовището направи огромна окръжност, за да завие и да се върне отново в мястото на корабокрушението. И отмина с нова жертва — че кой ли беше тоя път?

Дойде още веднъж: та да нагълта и последния.

В това време Мануел бе сварил да се покатери върху хлъзгавото дъно на яхтата и да се вкопчи със сетни сили в рамата на витлото, което стърчеше заедно с издигнатата над повърхността кърма. Сякаш залепна там, сля се.

Дълго още кръжи наоколо, подобна на мръсно платноходно ветрило, щръкналата над водата акулска перка. Без да го закачи. Не го ли виждаше проклетницата? Или се бе заситила с четиримата моряци? Да се засити… С толкова — такъв колос…

Веднъж дори, издала глава над водата, тя го стрелна с огромното си око, напомнящо черна чиния и тъй безизразно като чиния.

Забеляза ли го, не го ли забеляза?

Скоро гигантската гръбна перка потъна сред вълните, без да се появи отново.

Океанът опустя. Ни акула, ни риба, ни птица в небето.

Мануел понадигна глава. Наоколо — само вода! Разплискана водна синева — от кръгозор до кръгозор.

Изглежда, така обърната, яхтата не потъваше поради захлупения в трюма й въздух. Но докога ли?

Пък дори да не потънеше, измъченият корабокрушенец нямаше да се задържи дълго върху хлъзгавото й дъно. С тия премръзнали, вкочанени от напрежение пръсти. Първата по-силна вълна щеше да го смете в морето. И край…

Но ако му се удадеше да се спаси… Ако му се удадеше…

Мануел вирна глава, очите му светнаха решително.

Той щеше да отмъсти за Ернандо! За нелепата му смърт!

Устните му, посинели от студ и умора, зашепнаха клетва. В името на Мадоната! Нека Мадоната му бъдеше свидетел, че ще отмъсти.

Цял живот щеше да отмъщава на целия акулски род. До своята смърт или до неговия край!

А в това време щеше да търси Левиатан… И да премери с него сили…