Петър Бобев
Зъбатите демони (27)

Пазители на Равновесието

Двамата осъдени не подозираха нито намерението на Ричард Маккреди да ги освободи, щом прецени, че е дошло времето за това; нито неговата гибел, попречила за изпълнението му.

Доктор Дюрер продължаваше да вика:

— Не искам да умра… Тъкмо когато съм постигнал… Преди да го съобщя на хората… Не искам…

И надигаше глас:

— Помощ! Помооощ!

Напразно!

Плискащите вълни пълнеха устата му, заглушаваха виковете му. Той се давеше, кашляше и пак крещеше:

— Помооощ!

Панчев опитваше да се държи по-достойно. Само се изправяше на пръсти, за да се повдигне колкото може повече, и си повтаряше наум: „Ти си мравка! Дал си каквото си могъл. За повече нямаш сили. И никой вече не очаква нищо от теб. Овладей се!… «Какво тук значи някаква са личност?»“.

О, колко трудно било да се изрече това не на театралната сцена, а в живота, пред лицето на настъпващата неотменима смърт!

Тогава видя стрелкащите се по водната повърхност черни перки.

Акули! Може би същите, които той бе освободил през отворения шлюз…

Те кръжаха наоколо, свивайки спиралите си, все по-нетърпеливи и по-нахални.

Ето, една премина на два метра от него, подаде глава над повърхността и го изгледа с едно око.

Но какво око! Едновременно тъй безчувствено и тъй зло, сякаш събрало във фокус кръвожадността на цялата Вселена.

Не удържа. По-силен от мъката му, която все още не бе надживял; по-силен от разума му; по-силен от чувството му за достойнство, инстинктът за самосъхранение най-накрая надделя.

Най-сетне бе дошло времето да употреби за нещо полезно мускулите си. Вместо да размества шкафове…

Той прихвана с ръце, както бяха вързани отзад, железния кол, приклекна, макар че главата му се оказа под вода, и се напъна, напрегна цялата си мощ, та да го изтръгне от пясъка. Без да знае колко дълбоко е забит.

Не успя.

Едва сдържал досега нагона си за дишане, подаде уста над водата, която вече се бе надигнала с още няколко сантиметра. Пое въздух и отново се потопи. И отново изпъна мускули. Наляво-надясно! Дано го доразклати!

Въздухът му пак се свърши. И пак трябваше да покаже глава, за да диша.

Язък за силата му! Язък за мечешкия му прякор! Един път да му дотрябва и да не му свърши работа!

Отново се сгъна под водата. В нов опит да разклати омразния кол. В ужаса пред смъртта доби удесеторени сили. Задушаваше се, гърдите му щяха да се пръснат от убийствения спазъм за въздух, но той продължаваше да натиска желязната греда. Напред-назад! Защото му се струваше, че вече почва да отстъпва пред усилията му. Или само тъй му се искаше…

Пое пак въздух и пак се гмурна.

Наистина поддаваше. Клатеше се.

Панчев разбра. Доктор Жан Дюрер не бе стоял безучастен. Схванал намерението му, помагаше и той, макар че не можеше да се мери с мощта на Хрѝстовите мускули.

Още малко! Още съвсем малко!

Излизаше… Излизаше…

Най-сетне я измъкна. И то така, че едва не повали и двамата сред вълните.

Те закретаха с последните останали в тях сили към брега. Железният кол тежеше много, спъваше ги, тъй неотделими от него, но в същото време пък им даваше известна устойчивост срещу водните тласъци.

Акулите ги следваха по петите, ала все не дръзваха да ги нападнат. Може би бяха добре нахранени в аквариума на Ричард Маккреди. А двамата полуудавници почти не ги забелязваха.

Най-сетне, след колко ли мъки, успяха да достигнат плитчината. И едва дотътрили се до сухо, се строполиха на пясъка. Не можеха повече. Изгубили от изнемощение способността да разсъждават, без да се замислят дори докъде може да достигне приливът.

Кой знае колко бяха лежали, когато Христо Панчев отвори очи.

Добре де! Спасили се бяха от водата. А сега? Как да се освободят от въжето, от гредата, към която бяха вързани? Извън морето и телата им, и железният кол бяха добили непоносима тежест.

И българинът видя новата опасност. Водната стихия продължаваше да напредва, обливаше ги, не искаше да ги изпусне от меките си, но безпощадни лапи.

— Ставай! — изкрещя Панчев.

И двамата, с огъващи се колена, опитаха да се надигнат пак. Обаче тозчас се повалиха сред вълните.

Не, нямаше да се предадат! Щяха да се борят… Тъй близо до избавлението…

Изнемощели, с тъмнеещи петна пред очите, за кой ли път понечиха отново да се надигнат…

Така и не усетиха притичалия до тях телохранител на милионера, който, без да каже нищо, без да се бави, сряза с ножа си въжетата и един след друг ги изтътрузи на пясъка, по-далеч от водата.

И там, задъхан от умора, промълви:

— Слава на бога, не закъснях много, нали?

После добави:

— А Ричард Маккреди… е мъртъв…

— Как! — едновременно възкликнаха и двамата.

Дан обясни със заекване:

— Паднал сред акулите… Тъй разправя племенникът… Мистър Джордж…

Но повече на себе си каза тихо:

— Ще видим после… Когато дойде следователят…

И изведнъж се сети.

— Доктор Дюрер, мисис Силвия…

Ученият, който лежеше отпаднал, обезсилен на пясъка, начаса се надигна.

— Какво — Силвия? Какво е станало?

Дан отговори:

— Тук е… Намериха я…

Докторът вече беше скочил на крака. Като по вълшебство силите му се бяха върнали.

— Къде е сега?

— У дома ви.

И смутен, дообясни:

— Зле е… На легло.

Жан Дюрер не го изчака повече.

— Тръгвам! Трябва веднага да я инжектирам… Да задържа живота й…

И добави, обърнат повече към Панчев:

— Дори така… Дори на легло… Дори умираща… Но да живее, да диша, да бъде до мен… В това време може да бъде открито друго лекарство… Истинско… Което да я изцери напълно…

Той се втурна тичешком към вътрешността на острова, като понякога проплакваше: и от радост, и от мъка:

— Силвия… Силвия…

Двамата българи седнаха на брега, загледани подире му.

— Той все пак има някаква надежда — пошепна Панчев.

И стана.

— А аз? Какво да правя аз сега?

Дан го последва мълчаливо.

Вече бяха стигнали до диспечерския пункт на шлюзовете за океанариума, когато той заговори:

— Да знаете… И вие… Вашето не беше леко, но и аз… Съучастник в такова мръсно дело… Да оставя сред прилива… Вързан… Сред акулите… Един българин… С моята кръв… С моята реч… Шефът искаше едно, сърцето — друго… Кого да послушаш? Как да зарежа в бедата един българин?…

Дан се спря.

— Тя, моята, вече е свършена. Аз съм пропаднал човек. Но какъвто и да съм, щом става дума за българското… Прощавайте! И дори не си спомняйте за мен! Не заслужавам…

Със съчувствен поглед Панчев му протегна ръка.

— Благодаря ви!

Дан се поколеба дали да я поеме, после я стисна поривисто и без да каже нито дума повече, забърза нанякъде.

Биологът остана сам. Към отсрещния край на океанариума се суетеше някаква възбудена тълпа. Навярно следствените органи провеждаха огледа. Зад него боботеше прибоят на пълния прилив. А отпред, в прозрачната вода на басейна, се стрелкаха сблъсканите акулски тела, порейки повърхността с острите си перки.

Сигурно тая мисъл се бе зародила отдавна в съзнанието му. Сега само се уплътни, прие ясен, безспорен образ.

Това щеше да прави и той! Пак с цел в живота! Щеше да подхване нова борба. За отглеждане на акули! В такива океанариуми. Ето я малката полза от Ричард Маккреди — че бе положил началото.

Човечеството, колкото и неестествено да звучеше това, трябваше да започне развъждането на акули. Да ги отглежда до безопасна за тях възраст и да ги разселва в океана.

Налагаше се равновесието в природата да бъде възстановено!

Той влезе в командната будка. Намери клавиша, който му бе нужен. И го натисна. Преградата се вдигна бавно. И към морето се юрнаха задържаните досега едри акули.

Не пусна малките. Те щяха да останат тук, докато укрепнат. Чак тогава щяха да последват по-старите си сестри.

Щяха да продължат възложената им от майката-природа дейност, прекъсната от човешкото недоглеждане и егоизъм.

При наличието на портативното акулско плашило, което можеше да носи всеки, акулите преставаха да бъдат „зъбати демони“, ужасът на океана. Колкото и чудновато да изглеждаше, те отново поемаха мисията си на санитари, които пазят от гибел рибното богатство… Ставаха отново това, което бяха и преди — пазители на Равновесието.

На ВЕЛИКОТО РАВНОВЕСИЕ…