Петър Бобев
Зъбатите демони (10)

Разкритието

Христо Панчев все не можеше да си прости това, което бе станало. От траулера на Дан го бяха пренесли до „Сирена“ на ръце мъртвопиян. Без съмнение той не помнеше нищо, не допускаше дори, че бе издрънкал всичко, от което се интересуваше Ричард Маккреди. Затова именно телохранителят не го бе отвлякъл, какъвто беше първоначалният план, а го бе оставил да се върне, предоволен от леко получените сведения.

Биологът седеше в каютата пред радиото и слушаше предаванията за новите международни усложнения във връзка с риболова, който продължаваше да намалява катастрофално. Привеждаха се безброй обяснения за възникналите трудности. Даваха се изчисления за нуждите от енергия от биологичен произход на цялото човечество, пресметнати на 3,6 х 10¹⁵ килокалории, срещу които цялата биосфера на Земята би могла да достави само 2,6 х 10¹⁵ килокалории. А от това следваше, че и без приноса на настъпилото бедствие три четвърти от човечеството ще си недояжда.

Особено в морските страни. Гладни тълпи нападали магазини за хранителни припаси, разграбвали ги, водели истински сражения с полицията. Някъде дори войската не успявала да се справи с разбунтуваните. Падаха правителства, фалираха предприятия и изхвърляха на улицата нови милиони безработни.

Видни учени, световноизвестни ихтиолози градяха хипотези, предлагаха обяснения, мъчеха се да налучкат първопричината за гибелното явление. Сред животните и друг път са избухвали панзоотии, обхващащи цялото земно кълбо. Особено при морските обитатели, които всъщност са обитатели на една среда — единния океан, разделен само за географско удобство на множество взаимно свързани океани и морета. Известни бяха случаи на поголовен мор по отделни видове риби, по октоподи, калмари, раци, миди.

Ала не и това. Това не беше една панзоотия, това бяха безчет панзоотии, пламнали едновременно. Сякаш всички болести и всички паразити си бяха дали среща върху злощастното рибно население. Едни обясняваха явлението с отслабване на защитните сили вследствие прекомерното замърсяване на околната среда (което съвсем не беше изключено), други допускаха появата на нови, по-вирулентни микроорганизми, породени от мутации в резултат на слънчеви петна или избухване на свръхнова звезда, или пък довеяни от слънчевия вятър от Космоса.

Но Панчев все оставаше с известни съмнения към представяните доказателства, все му се струваха недостатъчно убедителни. Не само защото бяха съвсем противоречиви. Понякога противоречието съдържа истината. Повече подсъзнателно. Разумът опитваше да анализира излаганите логични изводи, ала подсъзнанието му, независимо от разума, правеше свои постройки, следваше своя неуловим път към решението.

Защо едновременно и вируси, и бактерии, и червеи, и ракообразни паразити? Нима всички те бяха мутирали едновременно? Нима всички бяха довеяни от слънчевия вятър?

Или пък мутираха самите риби в посока на отслабване имунната им система? Това също не беше изключено. Нали подобно предположение представлява едно от обясненията за масовата гибел на мезозойските влечуги!

И не бързаше със своите заключения. Никога не бе бързал, още по-малко сега. А и не хранеше амбицията да прави епохални открития, пред които най-големите съвременни капацитети да остават безпомощни.

Движеше го единствено любопитството — искаше да разбере за себе си какво става. Непрекъснато си повтаряше мисълта на Алберт Айнщайн: „Аз нямам никакъв талант. Само — инат на магаре и неудържимо любопитство“.

Това несъмнено беше афоризъм. Кой ще отрече таланта на Айнщайн? Но кой би се решил да отрече и ролята на научното любопитство?

Воден от туй любопитство, Христо Панчев пак се гмурна във водата. Преди малко от кораба бяха пуснали противоакулската клетка. Капитан Стойчев беше забранил всякакво плуване без въпросното предпазно средство.

Още щом се огледа, водолазът се видя обкръжен от орляк едри морски змии. Пеламиди! Отгоре черни, отдолу жълти. И макар да знаеше, че те не са нападателни, при това така облечен в неопреновия костюм, почти неуязвим за техните малки уста, той усети трепет. Желязната клетка не можеше да го предпази от тях. Много едра беше решетката й.

Обхванат отново от познатия покой на безтегловността и синия простор, от опиянението на подводния шемет, внезапно в мисълта му изплува въпросът: а защо са се намножили тъй и змиите? Има ли това някаква връзка с рибешкия мор?

Но сега нямаше време за тях — по темата щеше да мисли сетне. Сега трябваше да продължи експериментите с двата апарата: примамката и плашилото. Преди да направи окончателните си заключения, бе длъжен да провери всичко, до най-малката подробност. Ако ставаше дума само за инат, Христо можеше да се мери с Айнщайн. Проверяваше, проверяваше — та чак прякор му бяха прикачили колегите: Качествен контрол.

Панчев даде знак и другарят му Минчо, почти опрял гръб в него, за да не бъдат изненадани от някоя злонравна змия, включи призивното инфразвуково устройство.

Знаеха, че морските змии не са толкова опасни, макар че отровата им е сто пъти по-силна от кобрата и против нея няма изработен серум; знаеха също, че децата на Фиджи и Самоа си играят безнаказано с тях. Въпреки това предпочетоха да бъдат нащрек. Така дълбоко е вкоренен в човешкия род инстинктивният страх от всяко влечуго.

Не след дълго от далечината се зададе акула, едно противно страшилище — акула чук. С най-отвратителния изглед отпред: изтеглена нашироко глава, може би цял метър, от двете страни на която бяха сякаш прикачени очите, а отзад се виждаха разперените гръдни перки и размахваната несиметрична опашка.

Без да се озърне, без да погледне хората, без да изрази задоволство, че примамващият сигнал я бе довел тъкмо сред обилната трапеза, тя се залови равнодушно да нагълтва гънещите се наоколо златни ленти.

Но змиите скоро схванаха заплахата и като по обща заповед забиха почти отвесно в синята непрогледност. Можеха да издържат така, без въздух, повече от час. Лишена от способността да потъва тъй бързо, акулата се засуети недоволна насам-натам.

И в тая лутаница се показа пред двамата водолази в профил. Изведнъж впечатлението се промени — от отвратително уродливо чудовище тя се преобрази в някакво олицетворение на сила и изящество. И стаена заплаха. Смъртоносна красота.

„Защо са толкоз красиви хищниците? — постави си Панчев въпроса, който всички си задават. — Защо кръвожадността се крие зад маската на красотата? Дали защото сила значи красота? Или обратното?“

Акулата все не се осмеляваше да ги нападне. Кръжеше по обичая си край тях и само ги оглеждаше с неправдоподобно поставеното си око.

Към повърхността премина малоброен пасаж скумрии, тигровидно нашарени. Премина някак неестествено бавно, като на забавен кадър от филм. Дори отдалеч биологът разбра, че са болни. Дори отдалеч се забелязваха подутините по телата им, предизвикани или от бактерии, или от загнездили се червеи. Виждаха се пълчищата облепили ги рибешки въшки, жълтите петна по хрилете от поникналите плесени, та даже и вгризалите се в телата им паразитни змиорки и миноги.

Тъй противна и толкова обикновена гледка напоследък!

Акулата чук изостави хората и се спусна подир рибите. Те трепнаха като ударени от ток. Ускориха ход. По-право ускориха ход само част от тях, по-здравите, стрелвайки се напред. Най-тежко увредените, умиращите, дори не направиха и опит за бягство. А продължиха все така вяло и безучастно досегашния си път.

Хищницата тозчас ги настигна и почна да ги нагълтва по две, по три наведнъж.

Панчев гледаше смаян. Сякаш за пръв път виждаше как акула яде риби. Висеше неподвижен в празното, забравил всичко друго, потресен.

Значи тъй…

Как досега не се бе сетил — та то изглеждаше толкова просто, тъй лесно обяснимо. Как не се бяха сетили и другите? Уж световни капацитети. Но построили хипотезите си в кабинетите, не тук, на мястото на трагедията…

Най-сетне той даде знак на другаря си да прекрати примамващото излъчване. И продължи да наблюдава как ненаситницата се доразправяше с изостаналите от пасажа риби. Спокойно, методично.

Внезапно акулата трепна. Поколеба се само за миг, после се стрелна на запад, за секунда изчезна от погледа му.

Панчев се озърна учуден. Погледна своя апарат, с който се тъкмеше да я пропъди, но който още не беше задействал.

Тогава защо тъй неочаквано побягна тя?

Дали от кораба, сметнали по погрешка, че водолазите са заплашени от нещо, не бяха пуснали второто акулско плашило?

Озадачен, той изплува начаса и се покачи по трапа на палубата.

— Много скоро се прибираш — посрещна го Стойчев.

Вместо обяснение Христо запита:

— Включихте ли акулското плашило?

— Нищо не сме правили — отвърна капитанът.

Бегло подозрение, отдавна спотайвано в подсъзнанието му, изведнъж се оформи, изплава на преден план.

— Веднага! — рече биологът. — Пуснете хидрофона!

И когато записът бе направен и превъртян на намалени обороти, ученият разпозна същите инфразвукови сигнали, които притежаваха свойството да примамват акулите, разпозна откритите от самия него сигнали.

— Капитане — обърна се той към Стойчев развълнуван, — трябва да разгледаме оня кораб. Там, към левия борд. Да разберем какво прави!

— Какво прави — сви рамене Стойчев. — Лови риба. Като нас.

Христо Панчев настоя:

— Да проверим, бе! Каква риба…

С приближаването до кораба инфразвуковите импулси, улавяни от хидрофона, се засилваха. Нямаше съмнение, че някъде там се намира генераторът им.

Скоро се изравниха с риболовеца, който така бе възбудил любопитството на учения. Плаваше под либерийски флаг. Но си личеше, че не е либерийски. По палубата сновяха руси и червенокоси моряци.

От борда му се източваше във водата проводник — ясно, проводникът на акулската примамка.

Панчев вдигна рупора и запита на английски:

— Ало, колега! Какво ловите?

— Не виждате ли? — отвърна му един, види се, капитанът. — Акулки!

От водата тъкмо се бе подала, окачена на въдицата, едра акула чук, навярно същата, която бяха наблюдавали нашите водолази. Ала вече мъртва, неподвижна, увиснала като полупразен чувал.

Акулите не умират тъй лесно. Те се блъскат, мятат се, а изкарани на палубата, щракат с челюсти и се мъчат да докопат каквото им попадне.

— Да, но как? — продължи да пита биологът.

Оня оттатък се разсмя.

— Модерно! Последна дума на техниката! Ама не казвам. Ако кажа, ще ми изстине мястото.

Капитан Стойчев дръпна приятеля си за ръката.

— Всичко ми е ясно! Не разпитвай повече! Пък и няма да ти обадят. Конкуренцията е жестока.

Панчев пак вдигна рупора.

— Наслука! — провикна се той. — Желаем ви успех!

Когато „Сирена“ отново продължи пътя си, Стойчев посочи един странен предмет, към който бе прикачен телът на въдицата.

— Динамомашина! — обясни той. — Убиват с ток акулата, щом захапе куката. Без много труд, без бавене. И безопасно. Колкото и да е голяма — щрак! — и умира…

Двамата влязоха в командната рубка. Там Панчев почти прошепна:

— Аз съм една свиня, капитане!

Оня го изгледа слисан.

— Какви са те прихванали?

На море, сред суровата природа, и то в отсъствие на жени, неволно езикът загрубява.

Биологът поклати уморено глава.

— Като ти обясня… И ти ще се съгласиш, че не съм нещо повече от свиня.

— Нужни са доказателства! — усмихна се капитанът. — Веществени!

— Аз вече съм го доказал. Това подозрение отдавна се въртеше в главата ми. Оттогава, когато ме докараха пиян от оня траулер… Дето онези „симпатяги“ ме напиха… Гризеше ме отвътре, човъркаше ме… Че в пиянството съм издрънкал нещо… Което не е трябвало тъкмо пред тях да издрънкам… Сега се убедих. Издал съм сигнала-примамка. И те веднага са го вкарали в употреба. А тия омразни хищници, акулите, от които се чудехме как да защитим хората, вече самите се нуждаят от защита… И аз с моето напиване помогнах за унищожението им…

Стойчев опита да го успокои.

— Може да е случайно съвпадение. При толкова учени, при толкова изследвания…

— Не, не е случайно! Защо не с химикал, защо не с електричество, със светлина, както при другите риби, ами точно с инфразвук, и то тъкмо с моята честота… Защо?

— Дори да е така — рече капитанът. — Няма смисъл да се тревожиш чак толкоз.

И поддал се на вродената у моряка омраза към целия акулски род, прибави:

— Пък може да е за добро! Колкото по-малко, толкова по-добре. Да могат хората да си поплуват спокойно във всички води.

Панчев присви вежди.

— Капитане, учен човек си, начетен. Нима на теб трябва да обяснявам какво значи екология? С помощта на моето откритие се нарушава естественото равновесие в морето. По-право с него аз допринесох за това нарушаване. Изтребването на акулите беше започнало по-рано. С каква цел — не знам. Но го вършат организирано, системно, с размах…

Той закрачи напред-назад в тясната рубка. Развълнуван, смутен. И заговори така, без да се спира:

— Ама днес видях и друго. Открих друга връзка. Как акулата преследваше рибния пасаж. Тя не атакуваше безразборно, не се луташе безцелно, както ни се струва отстрани. Тя подплашваше пасажа и после догонваше и излапваше само изоставащите риби.

Панчев впери поглед в събеседника си.

— А какви са тези, които изостават? Болните, капитане. Заразените от микроорганизми, нападнатите от паразити. Обречените и бездруго на смърт. Акулата сякаш провежда своеобразна карантина. Разбираш ли какво искам да кажа? Каква връзка откривам с масовата гибел по рибите?

— Май че се досещам — свъси вежди Стойчев. — Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че тези панзоотии може би се дължат и на това, на безразборното избиване на акулите. Животът в морето, върху цялата ни планета, във вселената е взаимно свързан, взаимно обусловен. Откъснеш ли някое зърно, цялата броеница се разпилява. И сетне трябва отново да се нанизва на нов конец. Акулите всъщност са едно от най-важните звена в системата на океана. И хората посегнаха тъкмо върху тях. Вече няма други, които могат така успешно да отстраняват болните риби, та да не пакостят на здравите. Болни и здрави, непреследвани, лишени от тоя жесток, но целесъобразен отбор, плуват заедно. И се заразяват непрекъснато една от друга.

— А делфините? Не правят ли и те същия подбор?

— Правят. Ала и те вече са жертва на същото бедствие. Акулите „карантинират“ в стомасите си и заболелите делфини. Само че при тяхната липса неунищожените болни заразяват здравите. По делфините също върлуват панзоотии, вследствие на което и те заплашително оредяха. Те, другите „санитари на морето“. Намаляването на броя на акулите води до подобно намаляване и при делфините и като нова последица — до още по-широко разпространение на рибните панзоотии… Ами намножилите се морски змии?… Все поради факта, че няма акули, най-опасните им врагове… И кой знае още какви други промени ще настанат в тия сложни взаимоотношения. Не съм пророк, обаче ако не се сложи край на това, можем да очакваме дори по-тежки бедствия.

Той потърка чело.

— Ако си спомняш, преди време уловът на риба беше нараснал много. Вече ми е ясно защо — заради намалелите акули. Но само временно. Тогава рибите са се нахвърлили върху зоопланктона, своята главна храна. И са го изчерпали бързо. После е настанал глад и като естествена последица сред недохраненото рибно стадо — израждане и болести. Един зловещ затворен кръг.

Панчев замълча, представил си ясно картината на страшната катастрофа. Подир което добави:

— А сега, след изчезването на рибите, естествено пак ще се увеличи зоопланктонът, който ще се нахвърли върху фитопланктона. А пък той е главният доставчик на кислород в морето и един от главните — на въздуха. От това ще почнат да загиват най-чувствителните към кислороден глад организми. На едни от първите места — човекът… Представяш ли си какво още би могло да стане?

Стойчев махна с ръка.

— Я не пресилвай! Ти като древните пророци. Цял Апокалипсис… Краят на света…

— Може да не е краят на света. Животът не свърши и след гибелта на динозаврите. Природата притежава неизчерпаеми сили за възстановяване. Но екологични катаклизми — да. И то с непредвидими за нас последици.

Той стисна юмруци.

— И за всичко това вината е пак моя… Проклето уиски!… Как да изкупя тази вина? Как да залича от малко поне тия последици?… Кажете как… Как…