Петър Бобев
Зъбатите демони (3)

Акулското плашило

На Христо Панчев беше възложена съвсем скромна задача — да провери в естествена обстановка въздействието на изработеното в техния научен институт акулско плашило, което представляваше портативен звуков генератор, произвеждащ определен брой трептения в диапазона на ултразвука.

Натоварен бе с тая работа главно по две съображения: първо, защото беше добър леководолаз, и, второ — по тоя начин, далеч от София, далеч от всяка суша, колегите му се надяваха, че ще го отучат от неговото пиянство.

Понеже напоследък младият научен работник се бе пропил. Пиеше непрекъснато — и като всеки начинаещ алкохолик — от всичко, каквото му попаднеше: вино, ракия, водка.

Знаеха всички: трагедията, която го бе постигнала, беше ужасна. На сватбеното си пътешествие, на път към Слънчев бряг, колата му се блъснала в насрещна кола. При катастрофата той се отървал с леки контузии, ала жена му загинала.

Полудял от мъка, още с излизане от болницата, той се бе напил до безсъзнание. А оттогава — все тъй, всеки ден. Не помагаха ни увещания от близките, ни заплахи от ръководителите.

„Нищо не ме интересува!“ — отвръщаше клетият и продължаваше да се налива.

Всички виждаха, пък и той самият го казваше: „Ако беше другояче, ако не бях аз виновен, все щях да го понеса някак си. Но не и така…“.

Следствието бе установило пълната му невинност. Насрещната кола с пиян шофьор навлязла внезапно в неговото пътно платно.

Ала той си знаеше своето: „Ако бях съобразил, ако бях свил надясно, ако се бях блъснал в дървото край пътя, ударът щеше да бъде със седемдесет километра в час, а не както стана — със сборна скорост от сто и седемдесет километра…“.

Такова преразвито чувство за виновност го погубваше. И за да го спасят в последен опит, го бяха изпратили с риболовния траулер „Сирена“ на далечно плаване — да позабрави малко и главно, това всъщност беше основният им замисъл, да остане без пиене. На кораба няма барове и кръчми. Допускаха, че той ще пренесе скришом в каютата си цял куфар с бутилки, но те скоро щяха да се свършат…

Надяваха се тук, сред океана, в напрегнатата работа да позабрави: и пиянството, и мъката си. Океанът е лечител. Нещастниците през всички времена са търсели в дългите плавания утеха — от най-дълбока древност до днес. Та и в бъдеще…

„Сирена“ се поклащаше, закотвена до самия риф, в чиито оголени при отлива зъбери, наподобили безформени купчини сгурия, се пенеха налитащите вълни; после, обезсилени, сякаш с разпрани кореми, продължаваха да се влачат в искрящи гънки по гладката повърхност на лагуната. Край нея сияеше белият коралов плаж, зад който се надигаше ярката зеленина на кокосовите палми, изправили пищните си корони високо над тиковите дървета и ниските пандануси. По захарния пясък се разхождаха чайки, пеликани, чапли, корморани и розови фламинга. Оттам понякога, надделял грохота на прибоя, вятърът довяваше птичи крясъци, подсвирквания на бананови жаби и оглушителния шум на цикади.

Бакъреният диск на слънцето отдавна се бе отлепил от хоризонта и сега блестеше ослепително като оксижен върху синия небосклон. А морето лежеше отвъд борда дори по-синьо, просветващо с хилядите си още по-ослепителни отблясъци, сякаш атлазено покривало, обшито със седефени пайети. И уж еднакво, а то — все пак в най-различни оттенъци: по-синкаво над пясъчните плитчини, по-зеленикаво над кораловите рифове.

Христо Панчев, по-раздразнителен отпреди поради липсата на алкохол, гледаше колкото може по-дълго да се намира под водата, където въобще не се сещаше за жаждата си. И с това понякога дотягаше на капитана, който си имаше свои задължения. Удълженият престой на учения в морето за него беше нежелано забавяне, заради което понякога изпускаше да догони и без туй все по-рядко срещаните рибни пасажи.

Панчев провери още веднъж звуковото плашило, окачено с ремък над левия му лакът и захранвано с енергия от реакцията между състава на батерията му и морската вода.

От памтивека човек е търсил средство да се опази от най-страшните си врагове в морето — акулите, по-настървени и по-опасни от вълните, налитащи на сушата. И все напразно. Не помагали нито магии, нито амулети, нито стихове от Корана, както опитват и досега бисероловците край Арабско море.

По време на Втората световна война превозваните с кораби и самолети американски войници се боели повече от акулите, отколкото от германците. И за да ги успокои, военното ведомство ги снабдявало със специални пакетчета, съдържащи меден ацетат и чернилка, от които страшилищата уж бягали. Впоследствие се установило, че този препарат не оказва никакво отблъскващо въздействие върху тях (според някои в малки концентрации дори ги привлича), а на хората просто дава кураж.

Днес за предпазване на летовниците по плажовете опитват електрически огради. Водолазите пък използват остени с взривни наконечници. Но — само за еднократна употреба. Опитват и с харпуни, инжектиращи стрихнин в нападащата акула. Действието му е сигурно, обаче настъпва сравнително бавно — след една минута. За толкова време задействат и впръскваните в хрилете й с воден пистолет анестезиращи препарати. А в тая минута хищницата навярно вече ще храносмила жертвата си.

Съществуват стотици препоръки за поведение при среща с акула. И може би най-глупави са наставленията за корабокрушенци, все от Втората световна война. Там пише: „Удари я по нежния нос или в окото. Или я мушни с нож в хрилете. Хвани се за гръбната й перка и плувай с нея. Тя е страхлива“.

Вслушал се в този съвет, един я чукнал с автомата си, който пострадал от удара.

Пази боже, по тоя начин да се опазиш. Ако я удариш с ръка, ръката ти ще се ожули от кожните й зъбчета и кръвта ще я настърви още повече. А колкото до хващането за гръбния плавник — тя е достатъчно повратлива, за да се отърве от теб. Освен това не плува само на повърхността, ами потъва и в дълбочините.

Засега най-сигурен изглеждаше антиакулинът, извличан от рибката „мойсеева подметка“, обитаваща Червено море. Тя отделя вещество, парализиращо челюстите на акулата, способно дори да причини и смъртта й. Но на света няма толкова „мойсееви подметки“, колкото са нужни за всички моряци, морски и авиопасажери, за леководолазите и обикновените плувци.

Затова конструкторите от института на Панчев бяха спрели избора си върху въздействието на звука. Звукът е най-надеждният преносител на информация във водната среда, която е осемстотин пъти по-плътна от въздуха и в която неговата скорост е пет пъти по-голяма. Източник на звук с разход на енергия един киловат се чува под вода на четиридесет километра, докато във въздушна среда едва достига двеста метра.

Хората често употребяват израза „ням като риба“. Всъщност не рибите са неми, те издават и възприемат безброй звуци; по-точно е да се каже, че хората са глухи за тях. Рибешките разговори се водят обикновено при по-ниски честоти на трептене, тъй като ултразвуците заглъхват по-бързо във водата. А инфразвукът преодолява огромни разстояния, хиляди километри. Пред буря например мекотелите се спускат в дълбините. Защото чуват „гласа на бурята“, който е с честота около шест херца.

Слухът на морските обитатели вече се използва в риболова. Рибните пасажи се примамват с потопени хидрофони посредством различни тонове, сила и трайност за отделните видове риби.

По същия начин реагират и акулите. Нали и те са риби? Установено е, че шумът на работещ компресор ги прогонва, а ги привличат отделни взривове или удари. Както изглежда, не понасят продължителен шум.

Ей тези откъслечни познания, проверени подробно в няколко предшестващи експедиции, бяха послужили като основа за направата на апарата, наричан в научния им жаргон „акустичен репелент“, а пък в обикновените им разговори „плашилото“.

Подобни плашила, възпроизвеждащи записани на магнетофон крясъци за бедствие на птици, се прилагат напоследък доста често както при опазване на реколтата, така и по аеродрумите за предпазване на кацащите и отлитащите самолети от фатални сблъсквания с такива пернати.

Достойнството на апарата се състоеше главно в увеличената мощност в сравнение с миниатюрния му размер, което го правеше особено удобен за всички случаи.

Един къс сурово месо висеше извън борда повече от час, предназначен да привлече насам някоя акула. Напоследък трябваше да чакат особено дълго, защото тъй многобройните по-рано хищници вече се мяркаха все по-рядко.

Най-сетне вахтеният моряк извика:

— Ето я!

И двамата леководолази, Христо и Минчо, който имаше за задача да охранява провеждащия опита научен работник, се превъртяха в гръбно салто и плеснаха сред вълните.

Нетърпелив след дългото очакване, Панчев не успя да премери добре времето на скока си. Задалата се вълна го повдигна и удари в борда. Удари го наистина съвсем леко, но за беда — тъкмо в прикачения за ръката му апарат.

Без да си даде сметка какво може да е станало, той се отблъсна с крака от кораба и потъна. На пет метра пред него акулата все още се въртеше предпазливо около предложеното й месо. Не беше ли гладна, наплашена ли беше от нещо?

Изглеждаше млада, тигровите шарки по гърба й още не бяха изчезнали и тя повече приличаше отдалеч на огромна скумрия.

Христо Панчев я наблюдаваше хладнокръвно, увиснал в празното без никакво движение. Сякаш се опиваше от обзелата цялото му тяло лекота, от възторженото усещане на безтегловност, сякаш заедно със собствената си тежест беше изгубил и съзнанието за голямата тежест на битието. Обхванат от някакво странно чувство, сладостна нирвана приживе, при която се бяха изличили границите между радостта и страданието дотолкова, че и двете губеха съдържанието си. Гмуркането вече му действаше така, както действа всеки наркотик. Заместваше, по-право изместваше, другия наркотик — алкохола, който тъй му липсваше. С тая разлика, че след пиянството идваха главоболието, неприятностите в стомаха, които в случая липсваха, но със същата прилика, че и след едното, и след другото организмът жадуваше да се потопи отново и отново в магията им.

Изведнъж акулата трепна, метна се напред и налапа примамката. Не свари да я глътне. От синия здрач като катапултирана долетя втора акула, също тигрова, само че два пъти по-голяма от нея, и с едно щракване на челюстите я преполови. Връхлетя и трета, която догони потъващата към дъното половина.

Панчев неволно посегна да провери дали плашилото се намира на мястото си. Без да подозира, че вече съвсем не можеше да разчита на него.

През опалесциращата бистра вода, на петнадесетина метра под човека, се виждаше морското дъно, където сред ливади от морска трева и всякакви водорасли се издигаха безредни островчета от мъртви и живи корали, грейнали във всички цветове на дъгата. Такава красота! Тропическият риф — това е царството на багрите, вакханалия от опияняващи бои. Неописуема красота, но измамна, коварна, която на всяка крачка таи заплаха.

Сред множеството морски гъби, анемони и горгонии пълзяха морски звезди и таралежи, спотайваха се охлюви стромбус, конус, рапан и какви ли не още. Като огромни червени бълхи подрипваха над коралите едри скариди. Подаваха се из дупките си и се врътваха начаса пак там по-пъстри от пеперуди коралови риби.

А там, където корпусът на „Сирена“ се виждаше като увиснал на небосвода цепелин, се спускаше отвесно надолу морският склон, хлътвайки в заплашителната бездна. Там се мяркаха бледи сенки, там обикновено ловуват едрите хищници: баракуди и риби тон.

Изчезнали за малко в синята далечина, двете акули отново се появиха, сякаш се зародиха от небитието. Насочиха се право към двамата водолази, приближавайки бавно, комай без да шавнат с перки, вторачили в неканените сред техния течен свят гости хладните си, нищо неизразяващи очи. Под устата им висяха по няколко дузини прилепала. И с тях хищниците щяха да изглеждат твърде смешни, сякаш пуснали черни бурски бради, ако не бяха толкова зловещи.

„Колко много прилепала! — помисли си Панчев. — Колко много лоцмани!“

Ала не му остана време да потърси някакво обяснение. Приготви се за експеримента си. Опипа дали апаратът стои на своето място. И щом се убеди в това, без да допусне, че не е в изправност, се насочи смело срещу акулите.

Те като че ли го забелязаха едва сега. Отправиха се към него, но на пет-шест метра разстояние изведнъж, сякаш по команда, кривнаха встрани и започнаха да кръжат край двамата в неусетно стесняващи се спирали.

Ясно, незаситени от поделената си посестрима, настървени от мириса на кръвта й, който още се носеше във водата, те ги бяха избрали за следващите си жертви.

Вече беше време!

Панчев натисна копчето, което включваше генератора.

Както при всички опити досега, хищниците трябваше тозчас да побягнат, уплашени от неуловимия за човешкото ухо, но оглушителен за тях ултразвук.

Тоя път не побягнаха!

Обратно, сякаш шибнати от невидим камшик, двете риби заплуваха по-бързо, стеснявайки спиралите на пътя си. Хрилните им цепнатини запулсираха възбудено. Носовете им отдалеч се вирнаха, откриха озъбените, готови за хапане грозни уста.

Защо не бягаха?

Христо Панчев отново натисна бутона, повтори, потрети…

Нищо!

Даже ставаха по-настървени!

Гмурците неволно опряха гърбове за взаимна защита, пресрещнаха с противоакулските си тояжки нападателките и бодейки ги с острите им върхове, опитаха да ги държат на безопасно разстояние.

Панчев отново се залови с плашилото. Нямаше съмнение, че бе повредено. Той включи релето, изключи го, пак го включи и пак изключи.

Все същото! Настървените неприятели продължаваха да нападат все по-яростно.

Дали бе повреден апаратът, или пък тези бяха някакви особени акули, на които такава честота на ултразвука не действа?

Всяка акула е отделна индивидуалност!

Всяка акула е една отделна зловеща загадка!

Панчев вече съжали, че не бяха слезли както по-рано в желязната клетка; съжали, че се бе предоверил на апарата си, че бе повярвал в неговото всемогъщество.

Ето, наоколо закръжиха и други заплашителни сенки, приближиха, наедряха, уплътниха се. И сини, и бели, и акули чук. И други, които в суматохата не бе в състояние да разпознае.

Изглежда, ония от кораба бяха разбрали какво става. И кранът започна да спуска, окачена на въжето, желязната клетка.

Ако искаха да се спасят, двамата трябваше да си пробият път сред хищниците натам, да се вмъкнат в сигурното укритие, да залостят вратата.

Не успяха.

От синята далечина се зароди някаква нова сянка, като избълван тъмен облак, който бързо се устреми към тях. Акулите, забравили лакомията си, се пръснаха в ужас на всички посоки.

Тъмната сянка скоро доби ясни очертания, превърна се в нечие исполинско туловище, като запокитена от бездната скала, като носеща се насреща им жива подводница.

Панчев нямаше възможност да прецени нейната форма. Половината й беше невидима, скрита зад непрогледността на водата.

И все пак я позна.

Макар толкова огромна, тя беше акула, една бяла акула, дълга три-четири пъти повече от най-едрата позната бяла акула.

Ученият беше виждал в музея реконструирания й череп. Такива страхотии са живели в световния океан преди двадесетина милиона години. Нима бяха оцелели до днес?

Той си спомни желязното правило на леководолаза: „Не бягай от акулата! Отстъпвай с лице към нея!“.

Знаеше, че я примамват безредните панически движения, може би и миризмата на уплашената жертва — някаква еманация на страх.

Но не намери у себе си сили да устои. Не устоя преди него и другарят му. Минчо го дръпна за ръката и му посочи надолу, към дъното, където сред кораловите буци зееше тъмна пещера.

„Не бягай пред акула!“

Само че тая не беше акула, за която да важи каквото и да е правило. Тая беше ужасия, каквато човешкото въображение не бе в състояние да си представи.

Размахали лудо плавници, двамата се втурнаха към желаното убежище. При тяхното приближаване рояците коралови риби и скариди изпърхваха уплашени, разпълзяваха се криви раци и се намъкваха из пукнатините.

Дори в ужаса си Панчев можа да зърне озъбената мурена, която опитваше да приближи до скритата в подмола лангуста, ала все не успяваше, отблъсквана назад от проточените й остри мустаци, сякаш защитавана едновременно от две рапири.

Внезапно мурената трепна, видимо уплашена не от ракообразното, не и от хората, а от онова чудовищното, което ги преследваше. И като мълния се заби в пещерата преди тях.

Друг път нито Христо, нито Минчо биха се наврели в съседство с такава неприятна твар. Сега нямаха избор.

Догонвани по петите от огромната уста, подобна на пещера, в която подредените в няколко редици бели плочести зъби, дълги цяла педя, приличаха на странни сталактити и сталагмити, те се напъхаха в дупката на разгневената змиеподобна риба, която мигновено ги посрещна с челюсти, впивайки ги в прасеца на Минчо. Също като освирепял булдог. И стана нужда, въпреки нежеланието си, Панчев да измъкне водолазния нож и да го забие в муцуната й. Но дори така, в предсмъртна агония, зъбите продължаваха да стискат в настървената си захапка. Минчо се обърна и дълго време стърга с ножа, докато отдели главата от тялото й. Едва тогава злобните челюсти се отпуснаха, освободиха ранения крак.

А морското чудовище, сякаш родено в кошмарите на Апокалипсиса, усетило и мириса на кръвта, навираше глава към пещерата в напразен опит да достигне избягалата му дребна плячка.

Но като всяка акула не можеше да стои на едно място, трябваше да се движи, за да промива обилно хрилете си. Тя сви встрани и пред погледите на потресените хора се източи гигантското й туловище — досущ като корпуса на подводница, завършваща с огромна несиметрична опашка, наподобила вертикалния стабилизатор на реактивен самолет. После изчезна в синята мъгла на водната далечина, ала само след няколко секунди отново се завърна, преди обречените й жертви да се опомнят.

Нейните триметрови хрилни цепнатини изглеждаха като червени амбразури върху каменна стена. А окото й, обърнато към тях, приличаше на корабен илюминатор, изцъклено и безчувствено вторачено, сякаш наистина бе илюминатор. И само от време на време мигателната му ципа го забулваше като бял транспарант.

Христо Панчев премисляше трескаво какво трябва да предприеме. Защото въздухът в аквалангите им на тая дълбочина щеше да се изчерпи скоро. И тогава…

Даваше си ясна сметка, че вината за сполетялото ги бедствие беше в генератора. Навярно при удара в борда се бе получила някаква повреда. И плашилото вече не излъчваше плашещите звукове. Не отпъждаше акулите.

Всъщност дали само беше престанало да ги отпъжда? Дали не се бе изместило на друга вълна, която да ги привлича? В риболова използват звуци за примамване на рибите.

Той свали генератора, разклати го, превъртя регулатора за настройка на честотата. И разбра. Стрелката не мърдаше. Стоеше на едно място. И то съвсем не там, където й се полагаше.

Разтръска апарата — нищо!

Включи го и го изключи няколко пъти — нищо!

Удари го в кораловата стена — пак нищо!

Доскорошното плашило продължаваше да издава нечуваните от човешкото ухо, тоя път примамващи акулите звукови сигнали. И щеше да ги издава, докато се изчерпеха батериите му, които имаха трайност десетки часове.

А сгъстеният въздух в балоните щеше да стигне за още пет-шест минути.

Той се реши. Нямаше друг избор. Остави генератора на дъното сред щапукащите ежове и звезди и стовари отгоре му със сила, каквато позволяваше съпротивлението на водата, едър коралов къс. Смачка го, превърна го в разкривена метална плочка.

Вече трябваше да замлъкне! Трябваше да се махне и чудовището.

Уви, не се махаше! Изглежда, кръвта от раната на Минчо продължаваше да го привлича насам…

Бяха обречени…