Петър Бобев
Зъбатите демони (14)

Злокобната заповед

Научният секретар бе пуснал по телевизора видеозаписа от вчерашното предаване.

Камерата показа заседанието на Комитета по опазване на природата към Организацията на обединените нации и — специално подбраното изказване на българския представител.

След подробни, изчерпателни обосновки той предложи на международната организация да въведе пълна забрана върху лова на акули.

Когато екранът угасна, Ричард Маккреди се обърна към седналия до него Жан Дюрер:

— Не ви ли прави впечатление твърде голямото сходство в това изказване и доводите на нашия познайник Христо Панчев от статията, която четохме преди известно време?

Ученият отвърна:

— Ако приемем неговото схващане за правилно, неминуемо всеки по-късно трябва да стигне до същите изводи.

— А вие приемате ли ги?

— Разумът ми — да!

— Кое не ги приема?

— Чувствата! — Гласът му придоби отново трагичен тон: — Мистър Маккреди, какво става със Силвия?

Милионерът се извърна към застаналия зад тях телохранител.

— Отговорете, мистър Дан!

Дан сви рамене.

— Все още нищо! Никаква следа! Въпреки всички положени усилия…

Доктор Дюрер въздъхна.

— Мистър Маккреди, казах ви, че ако я изгубя, вие ще изгубите мен. Не мога повече да работя. Нямам желание за работа, когато знам, че Силвия… Че вече агонизира, че може да е мъртва…

— Впрочем — прекъсна го делово милионерът — докъде стигнаха опитите със синтеза на сквалотимузина? От нас се иска да сме подготвени срещу всяка възможност. Не дай боже, тия да успеят! Да прекъснат притока на суровината… Ние преди това трябва да сме готови за изкуственото му получаване!

Ученият поклати глава.

— Казах ви… Не мога да работя… Без Силвия не мога… Липсва ми само едно звено, една-единствена реакция… А не съм в състояние да се съсредоточа… Да преодолея тази последна пречка, да разкрия последната структурна връзка…

Милионерът го изгледа продължително. И по израза на лицето му разбра. Неговият служител говореше истината. Действително беше отчаян. До полуда. А пък отчаян човек не е годен за научна работа, още по-малко за такава сложна, отговорна задача. Ричард Маккреди беше добър психолог. Той не опита да заплашва, опита да го успокои.

— Мистър Дан — обърна се той назад, — съобщете, че утроявам наградата за откриването на Силвия Дюрер!

И сложи ръка върху рамото на учения.

— Надявам се вече да сполучим!

Ала Дюрер не се надяваше особено. Твърде много време бе изминало от деня на изчезването й. За това време болестта можеше да се усложни непоправимо. А беше безсилен да направи нещо повече.

Милионерът нареди на научния секретар:

— Покажете втория кадър!

Върху екрана се появи кораб. После камерата приближи и се насочи върху фигурата на изправения на юта снажен мъж. Христо Панчев. Зад него върху спасителния пояс ясно личеше надписът: „Сирена“.

Маккреди промърмори:

— Тоя дебелак дръзва да препречва пътя ми! Той иска да ме убие.

— Несъзнателно! — добави Дюрер.

— И кроталът хапе несъзнателно, но въпреки това го смачкваме. Защото имаме право, защото сме длъжни да се самоотбраняваме. Така ни е създала природата.

Облечен във водолазен костюм, готов за гмуркане, българският биолог очакваше предстоящите въпроси.

— Мистър Панчев — запита репортерът, — поддържате ли още предположението си, че масовото измиране на рибите е обусловено от усиления лов на акули?

Панчев отговори:

— Това вече не е предположение, то е убеждение. Няма съмнение, че причина за такова бедствие е изчезването на едни от най-важните „санитари на морето“. Никой друг от останалите хищници не е в състояние да окаже подобно влияние, каквото оказваха безчислените акулски множества в миналото. Нито рибите тон, нито рибите мечове, нито дори делфините, тъй като и те при отсъствието на акули бяха нападнати от жестоки панзоотии и броят им е станал незначителен.

Репортерът:

— А няма ли надежда рибите да придобият имунитет към тия, както ги наричате, панзоотии?

Панчев:

— Има! Съпротивителните сили на природата са неизчерпаеми. Аз самият вече установих отделни видове с имунитет спрямо отделни заболявания. Но това съвсем не е достатъчно. Рибите не са само няколко вида, пък и броят на болестите е огромен. Докато всички риби си изработят имунитет срещу всички болести, класът им може да изчезне. Тъй както са изчезнали динозаврите. Безследно. И безвъзвратно.

Репортерът:

— Какви последици предсказвате при тези ваши предположения?

Панчев:

— Последици, каквито отсега не сме в състояние да предвидим. Ние забелязваме само тия, които най-много ни засягат в момента. Но има и доста други. Намножиха се морските змии и октоподите. А дали няма да се получи екологичен взрив в тяхната численост? Увеличи се зоопланктонът, докато фитопланктонът застрашително намалява. Няма ли това да се отрази върху съдържанието на кислорода в атмосферата? И то най-напред във водата, където да причини още по-голяма смъртност сред морските обитатели. После — относително нарасналият въглероден двуокис няма ли да предизвика „парников ефект“ върху планетата, да се повиши средната температура, вследствие на което да се стопят ледниците, да се надигне нивото на океана, да потопи безброй крайморски градове и плодородни площи, да се разширят пустините…

Репортерът:

— Не е ли това прекалено черногледство?

Панчев:

— Ще повторя мисълта на един мой сънародник: „По-добре черногледство, отколкото късогледство“. Първото нещо, което ще последва и което вече наблюдаваме, е гладът. Човечеството и бездруго не си дояжда. Надеждите ни бяха да набавим недостигащия животински белтък чрез увеличен добив на морски животни. Особено за развиващите се народи, които направо гладуват.

Тук Ричард Маккреди не можа да се сдържи. И апострофира врага си на екрана:

— Още по-добре! Те и без това са се наплодили извън всяка мярка. Както показват демографските изследвания, след десет поколения тия тъй наречени „развиващи се“ ще представляват деветдесет и три процента от цялото земно население. А когато то нарасне на петдесет милиарда, градовете ще заемат площ десет милиона квадратни километра, колкото са сега всички обработваеми земи. До началото на нашата ера на всеки човек са се падали по петнадесет хиляди декара земна площ. Днес тя е намаляла на четиристотин и тридесет декара, включително Антарктида, пустините, тундрите.

Репортерът от екрана продължи да пита:

— Ами няма ли надежда част от акулите да се укрият в големите дълбини на океана?

Панчев:

— Малка надежда! Инфразвуковата примамка прониква до всички кътчета. И никоя акула не може да устои на призива й.

— Чудесно! — усмихна се Маккреди.

Репортерът:

— Не допускате ли, че накрая те биха осъзнали каква опасност крие за тях тая примамка?

Панчев:

— Това е малко вероятно! Има друга надежда. Някаква мутация. Акули, нереагиращи на примамката. Най-вероятно — естествен подбор на глухи акули и с дефектни странични линии, които няма да долавят примамващите сигнали. Такъв подбор на привидни дефекти съществува, което всъщност представлява приспособяване към условията. На Кергеленските острови чрез подобен подбор са се развили безкрили насекоми, тъй като нормалните, без дефекти в крилата, биват отнасяни в океана от силните ветрове. Но за такава промяна е нужно много време. Еволюцията не е пригодена към унищожителната бързина на човека.

Репортерът:

— Значи поддържате първоначалния си призив за „защита на хищниците от хищничеството на човека“?

Панчев:

— Не само го поддържам. Мъча се да го внуша на всички. И вече все повече хора, все повече правителства се присъединяват към този призив.

Милионерът процеди през зъби:

— Ще трябва да млъкнеш, дебелако!

Не можеше да се владее, когато виждаше твърдоглавия опит на тоя балканец да попречи на лекуването му; на тоя фанатик, който като че ли си бе поставил за цел да го погуби.

Панчев продължи:

— Повикът ми е не само да спре избиването на акулите. Това вече изглежда недостатъчно при създаденото опасно положение, когато броят им е спаднал под критическия минимум за съществуване и размножение. Нещо повече — отправям апел за изкуственото им развъждане. Чрез инкубатори за снасящите яйца акули и океанариуми за живораждащите, където малките да бъдат веднага отделяни в специални сектори за предпазване от канибализма на възрастните и от многобройните им естествени врагове на свобода, докато отраснат достатъчно, та да се пазят сами. И тогава да се заемат с отредената им от природата роля…

Милионерът трепна.

— Доктор Дюрер, отбележете! Това е интересно, особено интересно! Нова идея! За изкуствено размножаване на акули. В новородените животни тимусите са най-големи…

Репортерът:

— И все пак аз не съм учен, аз съм обикновен човек. Не мислите ли за стотиците, за хилядите хора, които стават жертва на тези хищници — на тези „зъбати демони“, както ги наричат?

Панчев:

— Усъвършенстваното от нас акулско плашило е напълно сигурно и достъпно. То може да предпази от нападение всеки, който навлиза в морето.

Замълча и добави:

— Уви! Напоследък се говори много за опазване на природата. Защото е модно. Всеки се упражнява в красноречие. Дали когато почнем и да действаме, няма да бъде твърде късно?

С това интервюто свърши. Научният секретар изключи апарата и излезе от кабинета.

Милионерът се обърна към доктор Дюрер:

— Виждате, нали, че сме принудени да бързаме?

Запитаният потвърди с кимване. Виждаше, но в същото време виждаше и много други въпроси, които все повече го смущаваха. И главно — въпроса за неговото участие в този катаклизъм сред морските обитатели.

Ричард Маккреди се наведе към ухото му; убеден, че вече имат еднакви интереси:

— С репортерите на кораба е бил и човек, който се е срещнал неофициално със съответната особа. Познавайки неговата слабост, му подарил каса с бутилки уиски. И, представете си, тоя пияница отказал!

Жан Дюрер никога не бе изпитвал слабост към напитките, обаче постъпката на българина не го учуди. Та нали и той самият при подобни обстоятелства също би отказал?

Милионерът добави:

— После му предложил съблазнителна сума, при условие че ще престане да вдига шум по въпроса.

— Е?

— И този балкански дивак, този недодялан мечок едва не го хвърлил в морето.

Доктор Дюрер замълча. Почваше все по-силно да уважава непознатия чужденец. И заради характера му, и заради наблюдателността му, па и заради упоритостта му. И неволно — да му завижда за всички тия качества, които той беше потиснал у себе си.

Сякаш съвсем неволно, без да променя тона, Маккреди промълви така, като че не държеше някой да го чуе:

— Как не можа да му се случи нещо! Я корабокрушение, я по-своенравна акула… Та да не ни се пречка на пътя…

Само толкова! Нищо повече!

Ала ученият успя да зърне в екрана на телевизора отражението от лицето на телохранителя, който неволно присви устни в недоволна гримаса. Но бързо се овладя и покорно кимна.

Жан Дюрер беше сигурен в това. Най-невинният намек на милионера всъщност представляваше безусловна заповед.

Дан бе приел заповедта…