Рик Риърдън
Поверително от Лагера на нечистокръвните (3) (Вашият истински наръчник за обучаване на герои от Пърси Джаксън)

Вече три (Четири?) хиляди години…

от Хирон

Бях просто млад кентавър, който живееше самичък в една пещера на планината Пелион, когато за пръв път срещнах господаря Аполон. Той буквално слезе от небето, от което едва не получих инфаркт. Не всеки ден на хълма ми идваше олимпийска знаменитост със съвършени зъби и сияйна златна роба.

— Ти си син на Кронос, нали? — Аполон вдигна една скала и седна. — Моят баща е Зевс! И той е син на Кронос. Това те прави мой чичо. Не е ли страхотно?

— Ами… да, господарю Аполон. — Опитах да овладея треперенето на конското си тяло. — Много е странно наистина.

Забелязах, че небето потъмнява, макар да беше едва обяд.

— Хич не желая да ви критикувам, Велики, но не трябва ли да карате слънчевата си колесница в момента?

Той сви рамене.

— Всъщност я паркирах за няколко минути, тъй като Артемида прави лунно затъмнение.

Той почеса наболата си еднодневна брада.

— Или беше слънчево? Така и не се научих да ги различавам.

Внезапно подскочи от скалата, като че му бе хрумнала страхотна идея.

— Но това не е от значение! Спомних си защо съм дошъл да говоря с теб. Никога досега не съм яздил кентавър. Може ли да ме разведеш из квартала?

— Ами…

Той постави ръце върху слепоочията си и додаде с напевен глас:

— Предвиждам, че ще кажеш „Да“.

Ако трябва да съм честен, кентаврите мразят да носят когото и да е било на гръб, буквално или преносно. Въпреки това смогнах да се усмихна леко пресилено.

— Бих бил… поласкан. Да.

— О, да! — извика триумфално Аполон. — Кой не дава пет пари и има дарба за пророчества?

Той посочи с палци към себе си.

— Този бог!

Както се оказа, да позволя на Аполон да ме яхне, бе най-умното нещо, което съм вършил някога. Аз не бях като другите кентаври и си нямах племе. Бях самотник… и понякога ми беше наистина самотно. По време на тази езда станахме приятели. Установих, че Аполон може да бъде много чаровен, когато не опитва да впечатли ордите си фенове. Щом се върнахме в пещерата, той каза нещо, което промени живота ми.

— Вуйчо Хироне, реших да те науча на някои неща.

Може би идеята му се струваше забавна — племенник, който учи вуйчо си. А може би, като бог на пророчествата, подозираше, че ще изиграя важна роля относно бъдещето на Олимп. Каквато и да беше причината, той понечи да сподели това знание с мен.

Първо ми показа простички неща, като например как се поставя стрела на лък — „Насочи острия край в посока, обратна на тялото ти!“ — и как да превързвам рана от пронизване. Научи ме как да измайсторя лира, изсвири няколко свои хита като „Стълба към Олимп“ и „Пушек от жертвоприношение над водата“, че даже композира и по мой собствен текст. Веднъж, в опит да облагороди поетическите ми умения, ме накара да извърша подвиг, като намеря рима за рукола, която да му позволи да постави финалната точка на одата си за зелената салата. Най-доброто, на което се натъкнах, беше пергола^[1]. Аполон заяви, че провалът ми е достоен за самостоятелна ода, но не спря да работи с мен.

Уроците продължиха около година. Тогава Аполон се появи един ден на прага ми с половин дузина млади полубогове около себе си.

— Сещаш ли се за нещата, на които те научих? — попита ме той. — Време е да ги предадеш нататък! Бих искал да се запознаеш с Ахил, Еней, Язон, Аталанта, Асклепий и Пърси…

— Персей, господарю — обади се един от младежите.

— Все тая! — ухили се доволно Аполон. — Хироне, научи ги на всичко, което ти показах! Ще се позабавлявате, ще видиш!

След тези думи той изчезна.

Обърнах се към младежите и те се намръщиха срещу мен. Онзи, който се казваше Ахил, изтегли меча си.

— Аполон очаква да се учим от кентавър?! — настоя той. — Кентаврите са диви варвари, по-лоши и от троянците!

— Хей, я млъквай! — обади се Еней.

— Господа и госпожице — намесих се аз. — Уверявам ви, че съм различен кентавър. Позволете ми да ви обуча и обещавам, че няма да ви карам да участвате в грубиянски кентавърски изстъпления, като блъскането на глави до смърт или носенето на шлемове за пиене.

Аталанта изглеждаше малко разочарована.

— На мен блъскането на глави до смърт ми звучи забавно… но предполагам, че мога да пробвам уроците ти.

И ето така се хванахме за работа.

Първо прецених бойните им умения. Еней се справи изненадващо добре за син на Афродита. Очаквах от него да бъде любовчия, а не боец. Той обаче знаеше как да използва меча като меч, а не като моден аксесоар. Другите герои имаха повече работа за вършене. Аталанта смяташе, че всички тренировъчни битки трябва да са до смърт. Освен това имаше навика да нарича „съучениците“ си глупави миризливи мъже, което затрудняваше изграждането на отборния дух. Ахил прекарваше целите битки в защита на дясната си пета, необичайна техника, която ме озадачи, докато не научих как са го потопили като дете в реката Стикс. Пробвах да кажа на момчето, че трябва да носи подковани с желязо ботуши вместо сандали, но той не желаеше да ме послуша. Що се отнася до Асклепий, по време на дуелите имаше странния навик да притичва до опонента си и да опира длан в челото му, за да провери дали няма треска.

След това подложих на изпитание изобретателността на учениците си. Дадох им различни материали и ги инструктирах да измайсторят с тях предмети, които потенциално можеха да спасят живота им.

— Това древно умение ни е завещано от великия герой Макгайвър^[2] — казах им аз. Уви, никой от първия ми курс ученици не бе дете на Хефест, затова и не се открояваше такъв, който да се е справил кой знае колко добре със задачата.

Когато подсказах на Персей, че може да оформи и полира божествения бронз, за да го използва като щит и огледало, той завъртя очи и ме попита:

— Това пък каква работа би ми свършило?

По същия начин повечето се провалиха и с музикалните композиции. Единствено Язон измисли нещо запомнящо се, хипнотичен ритъм, който приехме като танц преди битката. Може да го чуете и днес по спортните състезания, придружен от призива We will, we will… ROCK YOU^[3].

Изясни ми се, че героите имат много да учат, но нямах нищо против. Когато първата нощ пяхме заедно край огъня, почувствах, че най-после имам собствено племе.

Научих шестимата герои на всичко, което знаех. Сетне ги изпратих по широкия свят, където те се превърнаха в истински герои. Аталанта си спечели славата на най-бързоногата, както и на Ловджийка и единствената жена сред Аргонавтите. Язон и съратниците му станаха легенди, след като си извоюваха Златното руно и впечатлиха населението с безброй морски приключения. Ахил и Еней станаха воини, макар, за съжаление, да се изправиха един срещу друг в Троянската война. (Да ви предупредя за финала — Ахил и гърците победиха, но Ахил загина, щом забрави да пази петата си.) Персей установи, че огледалният щит е полезен, след като се сблъска с една добре известна горгона със змии вместо коси, а що се отнася до Асклепий, той си спечели славата на най-великия лекар на древността. Подвизите на тези герои още се помнят от смъртните.

От това съдя, че все нещо съм свършил както трябва.

 

 

Още герои периодично пристигаха в планината Пелион, а аз ги обучих всичките. Мълвата за успеха ми се разнесе. Когато пещерата ми вече не бе достатъчно голяма, построих единственото по рода си тренировъчно съоръжение в подножието на планината Олимп. Нарекох го „Лагер на нечистокръвните“, понеже бе посветено на обучението на полубожествените деца на смъртни и богове.

Въпреки това отворих вратите му и за други видове, сред които бяха сатири, пегаси и харпии.

Сатирите дойдоха вкупом със следната бележка от бога Аполон:

Първият Лагер на нечистокръвните бе доста скромен — открита арена за бойни тренировки, двор за срещи и вечеря, голяма каменна сграда с двайсет спални. Постройката направи впечатление на не един лагерник, а когато я зърна, едно момиче направо извика:

— Е, това е то Голяма къща!

Името така си и остана. Оттогава до днес седалището ни се нарича Голямата къща.

Героите първо живееха заедно в Голямата къща, но с притока на лагерници, който се увеличаваше всяка година, мястото започна да не стига и се провокираха сбивания между обитателите. Изглежда, героите наследяваха враждите на своите божествени родители като подарък. За да опазя мира, аз ги разделих на семейни групи и им казах да си построят хижи, с които да почетат боговете, дали им живот. Слава на боговете! След това битките се поразредиха.

Както Аполон някога бе прехвърлил учителските задължения на мен, така и аз преотстъпих част от тренировките на по-опитните лагерници. Исках да си предадат един на друг знанието как да се бият и как да оцеляват. Те това и сториха, но си предадоха също семейните вражди, добре пазените тайни и традиционните закачки. Когато веднъж от хижата на Хефест едва не изгориха Гората на дриадите по време на една своя среднощна игра, в която взривяваха амфори, помолих Аргус Стоокия да се присъедини към екипа като охрана.

По това време той все още се възстановяваше, след като едва не бе загинал след среща с Хермес, който по заповед на Хера го бе цапардосал със скала по главата, докато Аргус пазеше бяла крава, която всъщност бе Йо, последното гадже на Зевс. Хера спаси Аргус, превръщайки го в паун. После той отново възвърна обичайната си форма и с радост се съгласи да помогне на Лагера на нечистокръвните. Хубаво е, че го стори, защото без него може би нямаше да забележим първата голяма опасност за нашето съществуване. Чудовищната орда, която едва не изличи Лагера на нечистокръвните от лицето на земята.

 

 

— Идва цяла орда — докладва Аргус една нощ. — Отвратителни са.

(Дори тогава той рядко приказваше много. Да имаш око на езика, това определено прави разговорите неудобни, да не споменаваме яденето на гореща супа.)

Чудовища ни бяха нападали и преди. Винаги ги бяхме отблъсквали. Ала тази атака беше различна. Тя бе организирана. Така и не установих кой стои зад нея, макар да имах своите подозрения. Армията обаче беше огромна.

Стотици чудовища — наистина отвратителни — заляха Лагера от всеки ъгъл. Надух рога от раковина, за да вдигна тревога, грабнах лъка и колчана със стрели и се втурнах с галоп на двора.

— Това не е учение, хора! — извиках аз.

Героите излязоха от хижите си, за да се изправят срещу най-голямото предизвикателство в крехкия си живот. Ако спечелеха, Лагерът на нечистокръвните щеше да оцелее. Ако изгубеха, Лагерът и още безброй съдби щяха да бъдат погубени завинаги.

Битката продължи цяла нощ. Героите се бореха умело и смело, унищожавайки чудовищата с мечове, копия, стрели и други оръжия. Но бяхме далеч по-малко. Страхувах се, че Лагерът на нечистокръвните е обречен.

Тогава, когато розовопръстата зора надникна зад хоризонта, нов боен вик долетя от далечината. Някогашни лагерници, узнали за отчаяното ни положение, прииждаха на помощ. Като един нападнахме враговете си с подновена страст. Посичахме чудовищата едно подир друго, докато прахта, останала от тях, не покри земята. Тези, които не запратихме в Тартар, избягаха обратно в пустошта.

Никога не съм бил толкова горд с лагерниците си, бивши и настоящи. Нито пък по-засрамен от себе си.

Виждате ли, давах си сметка, че толкова много герои, събрани на едно място, ще бъдат видени от чудовищата като лесна плячка. Въпреки това се бях убедил, че лагерниците нямат нужда от друга защита, освен от уменията, които им бях предал. Гордостта ми едва не ни бе унищожила, но все пак научих урока си. Мигом изпратих съобщение по Ирида към Олимп, в което зовях за помощ. Боговете чуха молбата ни. На следващия ден магическа бариера се спусна по границите ни. Тя укриваше Лагера от вражески очи и отблъскваше бъдещи атаки.

През хилядолетията Лагерът няколко пъти смени местонахождението си, като винаги се намираше близо до Олимп, докато боговете се местеха от един господстващ народ към друг. Оттогава насетне хиляди герои са наричали Лагера на нечистокръвните свой дом. Може би знаете имената на част от тях: Артур^[4], Мерлин^[5], Гуиневир^[6], Шарлеман^[7], Жана д̀Арк^[8], Наполеон^[9], Джордж Вашингтон^[10], Хариет Тъбман^[11], мадам Кюри^[12], Франк Лойд Райт^[13], Амелия Еърхарт^[14]. Има и още много други герои, които все още са живи, но помолиха да не разкривам самоличността им. Нови имена се добавят към този списък всяко лято, а и други ще се присъединят към редиците ни през идните векове.

Поне така се надявам, защото героите на миналото, настоящето и бъдещето са повече от лагерници за мен. Те правят безсмъртния ми живот смислен. Те са моето племе.