Рик Риърдън
Поверително от Лагера на нечистокръвните (Вашият истински наръчник за обучаване на герои от Пърси Джаксън)

Божествените хижи

Тук става дума за уют! Стилно украсени отвътре и отвън, тези очарователни сгради са удобни и уникални. Може да се каже, че всяка от тях има своя собствена душа. Разбира се, местонахождението е от ключово значение и просто не бихте могли да си пожелаете по-добро място от това. Двайсетте хижи се достигат лесно пеш от всички тренировъчни или развлекателни центрове на Лагера. Не виждате хижа, посветена на вашия божествен родител? Не се тревожете! Веднъж щом ви признаят, такава може да бъде построена! А през това време, изберете си легло в Хижа номер единайсет и изчакайте!

Може да има проблем с мястото

от Анабет Чейс

Поколения наред в Лагера на нечистокръвните имаше само дванайсет хижи — по една за всяко от върховните божества на Олимп. Нечетните номера бяха посветени на боговете, а четните — на богините — освен Хижа номер дванайсет, която Дионис приел, след като Хестия му отстъпила мястото си в Съвета на Олимп, но това е друга история. Така или иначе, след войната с титаните моето добродушно гадже Пърси Джаксън накара олимпийците да обещаят, че всички герои, а не само децата на главните дванайсет, ще си имат собствени хижи.

Това е напълно в стила на Пърси — върши нещо импулсивно от състрадание и междувременно ми помрачава живота. Виждате ли, аз се водя архитект на Лагера, което означава, че трябва да се занимавам с дизайна на всичките тези нови хижи.

Не ме разбирайте погрешно. Подкрепях плана на Пърси на сто процента. Но след като построих хижите от тринайсет до шестнайсет — посветени на Хадес, Ирида, Хипнос и Немезида, — започна да става тесничко заради всички тези постройки. Срещнах се с Хирон, за да обсъдим проблема.

— Може да не ни стигне мястото — казах му аз.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Хирон.

Започнах да разсъждавам на глас.

— Можем да ги издигнем нагоре, като съберем новите хижи във висок комплекс. Героите, свързани със земното, ще са на ниските етажи, а онези с небесното — на най-горните.

— Интригуваща идея — поклати глава Хирон. — Ала опитът ми е показал, че героите от различни семейства не живеят щастливо, когато са заедно.

— Зарежи тогава — посочих аз към близката гора. — Какво ще кажеш за къщи по дърветата? Затворени платформи, пътеки във въздуха, стълби, въжета за люлеене…

— На дриадите това няма да им се понрави — прекъсна ме Хирон. — А и представи си какво би станало, ако някой герой се окаже сомнамбул.

— Пещери?

— Имаме само една в наличност, а Аполон я е запазил за своя Оракул.

— Яхти?

— Пак остава проблемът със сомнамбулите, а и наядите ще ги прокълнат. Освен това езерото ни трябва за упражненията с триреми.

Огледах се наоколо за вдъхновение. Погледът ми се спря на Хестия, която се грижеше за огнището в центъра на Лагера. Може би допускате, че една върховна богиня на Олимп, застанала на подобно ключово място, ще привлече внимание, но Хестия идваше и си отиваше, без да вдига врява, обикновено въплътена в образа на младо момиче, облечено в проста кафява роба. Не я бях забелязала, понеже беше дребничка и не изпъкваше.

Дребничка и не изпъкваше.

Идеята ме удари като гръм, пратен от Зевс.

— Ще се върна при теб утре — казах аз на Хирон.

— Познавам този поглед — засмя се старият кентавър. — Имаш идея.

— Аха — признах аз. Всъщност мозъкът ми работеше на високи обороти. — Само че искам да изпипам детайлите, преди да я споделя с теб. Ще се видим на закуска.

Същата нощ работих до късно, като спирах само колкото да ида до тоалетна. На сутринта чертежите ми бяха готови, но се нуждаех от повече време.

На закуска съобщих новината на Хирон.

— Искам разрешение да започна строеж в южната част на гората.

Той сключи рунтавите си вежди.

— Не мислиш да построиш хижите там, нали така? Както казах, дриадите не биха…

— Трябва ми закрита местност за работа — казах аз. — Няма да строя нещо голямо или за постоянно там. Довери ми се, става ли?

Хирон поглади брадата си.

— Досега не си ме проваляла, а и съм ти длъжник, след като построи баните за кентаври в Голямата къща. Много добре, Анабет. Получаваш разрешението ми.

 

 

Следващите дни бяха трескава смесица от изчисления, рязане с трион и блъскане с чук. В края на седмицата имах завършен макет на проекта си, закачен за платформа на колела, така че да се мести лесно. Подкупих моите приятели пегаси Блекджак и Поркпай с понички и те се съгласиха да отнесат творбата ми от гората в Лагера.

Няколко лагерници се появиха, чудейки се какво съм измайсторила.

— Много е сладко! — умили се Лейси от хижата на Афродита. — Но какво представлява?

— Преносим товарен склад — предположи Клариса ла Рю, докато зяпаше колелата. — Или закрита колесница. Не, чакай! Това е сгъваем клозет!

— Нищо подобно! — отвърнах леко обидена. — Това е малка къщичка. Вижте!

Отворих вратата и ги поканих да влязат вътре двама по двама. Всекидневната беше компактна, но уютна. Двете вградени пейки в стените можеха да се разгъват като легла. Повдигнах завивките.

— Забелязвате ли? Под леглото има място за дрехите ви, за бронята и оръжията ви. Достатъчно голямо е дори за електрическото ти копие, Клариса!

— Да бе!

Клариса не звучеше твърде впечатлена, но не позволих на това да помрачи ентусиазма ми. Посочих тясното стълбище до задната стена.

— Нагоре има таванско помещение с още две легла. Може да се използва като игрална зала, стая за срещи и какво ли още не. Направих тавана по-висок, така че да е удобно и за по-едричките. Под стълбището е разположен допълнителен вграден склад. А най-хубавата част е тук!

Промъкнах се покрай тях и бутнах тясната вратичка в ъгъла.

— Та-даа!

— Значи, все пак е клозет — заяви Клариса.

— Това е баня — поправих я аз. — Който живее тук, няма да му се налага да използва общите тоалетни.

Подсмихнах се насреща й, като си спомних как веднъж Пърси бе взривил тоалетните точно пред физиономията й.

— Най-вече ти трябва да оцениш това.

— Получавам пристъп на клаустрофобия — пламна Клариса, блъсна ме и излезе през вратата.

— Ти виждаш потенциала на това място, нали? — обърнах се аз към Лейси. — Бъдещето е в микрокъщите! Това е архитектура от най-новото поколение!

Тя стрелна очи към белите стени, тъмнокафявите възглавници и голите прозорци.

— Леко скучничко ми се струва.

— Това е само макет — казах аз в своя защита. — Онзи, който ще живее тук, може да го украси така, както…

Прекъсна ме почукване по вратата. Хирон надникна вътре и се намръщи.

— Бих дошъл да разгледам, но уви, няма място!

— Късмет! — прошепна ми Лейси, сетне мина покрай Хирон и бързо се отдалечи.

Аз се дръпнах от входа, така че Хирон да може да влезе и с тропот да обходи мъничката къщичка. Едва го побираше. Премина през коридора точно с три крачки.

Щом излезе, изглеждаше потънал в размисли.

— Това е само макет — понечих да кажа аз.

— Хмм? — той се съсредоточи върху мен, сякаш се мъчеше да осмисли думите ми, а после въздъхна облекчено.

— О, макет. Разбирам. В такъв случай… може и да стане.

Той огледа пространството на хижите, като че изчисляваше площта.

— Трябват ни четири, не мислиш ли? Моля те, продължи с конструирането.

Да проектирам и построя тази малка къщичка, бе толкова забавно. Да създам четири? Идеше ми да заподскачам от радост.

— Няма да те проваля, Хироне!

Ала след две седмици го провалих.

Работих извънредно, за да доизгладя първоначалния дизайн. Разширих входа за по-добър достъп. Взех вълшебна боя от хижата на Хефест, така че външният цвят на минисградите да може да се променя с докосване и всяка да бъде уникална. Приложих всичко онова, което знаех за конструирането на допълнително пространство, за да създам невероятно дълбоки контейнери, по-голям душ в банята и вградени мебели, които да могат да се местят, сгъват или променят според желанието на обитателите. Само с едно щракване на пръстите можеше да превърнеш всекидневната в спалня, фитнес зала, столова или военен команден център, от който дори Клариса би била горда. Добавих дузина препрограмирани схеми за интериорен дизайн, така че Лейси по никакъв начин да не обяви мястото за скучно. А когато накрая завърших хижите и гордо ги представих пред Хирон, очаквах да остане доволен.

Той обаче изглеждаше озадачен.

— Хмм… какво е това?

— Нали поиска четири? — намръщих се аз.

— Четири хижи, а не четири макета.

Бях като попарена.

— О, скъпа! — промърмори Хирон, като зърна лицето ми. — Макетът, който ми показа, е бил в реален размер, нали?

— Нали това бе смисълът — кимнах аз. — Да спестим пространство? Помислих, че по-малките сгради…

Той внимателно постави ръка на рамото ми.

— Анабет, работата ти е впечатляваща. Само че, колкото и симпатични да са къщичките, опасявам се, че децата на така наречените по-низши богове няма да се зарадват на по-малките хижи, които си им отредила спрямо тези на останалите.

Пробойната в концепцията ми беше толкова очевидна, че чак не успях да повярвам как съм я допуснала. Целият смисъл в плана на Пърси бе новобранците и техните божествени родители да се почувстват равни в Лагера, а не низши. И да, те нямаше да видят малките ми къщички като забавни, миниатюрни места за живеене. Щяха да ги изтълкуват като поредната подигравка на върховните богове и децата им. Толкова бях унизена, че исках да се скрия под някой камък.

— Ще накарам Харли да взриви малките къщички — промърморих аз. — На него подобно нещо ще му хареса.

Понечих да се извърна, но Хирон ме спря.

— Почакай малко. — Той се взря в къщичките. — Те имат колелца.

— Ами да. Не смятам, че бе наложително да са с колелца, но помислих, че…

— Може би избързах с преценката си — рече Хирон. — Нека пробвам нещо.

Той опря рамо до най-близката минихижа и я избута към следващата поред. И тъй като притежаваше силата на жребец, Хирон без проблеми размести мъничките къщички. С още няколко тласъка той ги подреди една до друга, по две от всяка страна. Накривените им покриви се събраха, образувайки обща козирка. Накратко казано, малките къщички изглеждаха така, все едно бяха построени, за да се слеят в една сграда с размера на другите хижи.

— Знаеш ли — поде Хирон. — Това тук може и да бъде уютно за най-новите ни герои. — Той извиси глас към Лагера: — Холи! Лорел!

Двете близначки, които водеха спор на стълбите на Хермесовата хижа, се приближиха. Всяка пробваше да избута другата, за да си спечели малко преднина.

— Какво става? — обади се тази вляво.

— Състезание ли ще има? — включи се другата вдясно. — Световна война!

— Нещо дори по-вълнуващо — обеща им Хирон. — Анабет, искам да се запознаеш с Лорел и Холи Виктор, признати наскоро за дъщери на Нике, богинята на победата. Лорел, Холи, това е Анабет Чейс, най-талантливият архитект на Лагера. Тя построи наново дворците в планината Олимп!

Очите на близначките се разшириха от вълнение. Изпитах неудобство от хвалбите на Хирон. Всъщност аз бях единственият архитект в Лагера, макар историята за Олимп да бе вярна. Свършеното там заемаше челно място в документите ми за кандидатстване за колежа.

— Това, което виждате пред себе си — продължи Хирон, — е най-новият й триумф. Малки хижи, които могат да се видоизменят според предпочитанията ви.

Лорел приближи най-близката къщичка и надникна през вратата й.

— Мъничка е.

— Не! — възпротиви се Хирон. — Много е уединена. Всеки модул е направен за не повече от четири души. Колко живеете сега в хижата на Хермес?

— Едва ли не хиляда — отвърна Холи. — И всичките са загубеняци.

Не вярвах, че децата на Хермес биха харесали подобно определение, но разбрах какво опитва да стори Хирон.

— Тези модули са съвсем нови — намесих се аз. — Баните са последен писък на модата.

— Чакай малко — светнаха очите на Лорел. — Банята е в хижата?

— Да — отговорих аз. — Мебелите подлежат на програмиране; цветовете, вътрешният дизайн могат да се променят както пожелаеш.

Докоснах най-близката хижа и поисках от тъмночервена да се превърне в ослепително сребриста.

— Леле! — възкликна Холи.

— Не можем обаче да раздадем тези нови хижи на когото да било — рекох аз. — Всички в Лагера ще завидят на онези, които ги получат. Нужни са ни най-добрите лагерници.

— Трябваме ти ние — каза Холи. — Очевидно е, че ние сме най-добрите.

— Аз съм най-добрата — поправи я Лорел. — Ти си втора, и то далеч зад мен.

— В такъв случай кой иска първи да си заплюе легло?

— Аз — извикаха в един глас сестрите и се втурнаха към една и съща предна врата, мъчейки се да се избутат една друга с ръмжене. Сетне се разделиха и всяка се устреми в различна посока.

От хижите се чуха крясъци.

— Ще стигна до тавана първа! — кресна едната сестра.

— Мечтай си, загубенячке! Вече съм изкатерила половината път!

— Готово! — обърна се Хирон към мен. — Модулите са в състояние да се местят и пренареждат според желанието на новодошлите! Всяка група може да е толкова малка или голяма, колкото преценим, че е необходимо. Повече лагерници ще могат да се поберат в същото пространство като в нормална хижа, но при по-хубави условия и повече удобства. Ти си гений, Анабет Чейс!

Заслушах се в тропота от стъпките и триумфалните писъци на сестрите Виктор, които спореха коя се е сдобила с по-добър модул.

— Благодаря — казах аз на Хирон. — Старая се.

С моите малки къщички броят на хижите набъбна до седемнайсет. Още три — на Хеба, Тюхе и Хеката — бяха добавени впоследствие, а екипи, обучени в конструирането, бяха готови да построят още. Възможно е мястото пак да започне да не достига някой ден в зависимост от това колко нови богове трябва да приемем, но знаете ли какво? Никой не се оплака от това, че мъничките ми къщички са твърде миниатюрни. Всъщност, когато завърша колежа, има вероятност да се отдам на строенето на преносими къщички за герои. Това ще е далеч по-подходящо, отколкото да проектирам сгъваеми клозети.

Голямата къща

Четириетажната небесносиня сграда във викториански стил е истинско бижу. Широката веранда, опасваща цялата къща, предлага достатъчно място за игри на карти и оздравителни процедури. Мазето в момента е превърнато в склад за сладко от ягоди, но може да се използва и за да скрият поредния герой, полудял след посещение в Лабиринта. Жилищните помещения на първия етаж, лечебницата на Лагера и комбинираната стая за отмора и заседателни срещи са достъпни за инвалидни колички, какъвто е и специалният кабинет, украсен с бронз. Стаите на горните етажи са готови да приемат гости, останали за през нощта, докато таванът, който в момента не е обитаван от изсъхнала мумия, представлява съвършеното хранилище за захвърлени лагерни вещи и спомени.

Благодаря за клещите, татко

от Конър Стол

Хората мислят, че съм крадец, джебчия и мога да отварям ключалки. Прави са, разбира се, но хайде — какво друго да върша, докато очаквам да ми възложат някой подвиг?

Когато брат ми Травис беше тук (той сега е в колежа), разгледахме всеки сантиметър от Лагера, освен една част — тавана на Голямата къща. Нямаше начин някой от нас да стъпи там, докато онази мумия Оракулът киснеше в ъгъла.

После обаче проклетията предаде богу дух и стана на прах върху предната веранда. Съзряхме в това шанс и се възползвахме. Докато всички други чакаха да видят дали Рейчъл, новият Оракул, би оцеляла от обсебването от духа (нека ви издам — тя успя), ние решихме да действаме, като проникнем през задния вход.

Беше заключено. Ха! Едно щракване, второ, трето и хоп, озовахме се вътре. Благодарение на разузнавателните мисии, знаехме как да стигнем до тавана. Издърпахме стълбата надолу и подадохме глави през капандурата, надничайки в рая на крадците.

Не обърнахме внимание на боклуците и на трикракото столче, на което обичайно седеше мумията. Другите неща обаче сякаш крещяха: „Вземи ме, вземи ме!“ като че нямаха търпение да се освободят от прашния затвор на тавана. Блестящата корона на манекена в далечния ъгъл. Мечът с изумруд на дръжката, който висеше от стената. Страхотното наметало с кристалчета в стила на Елвис Пресли, което по някаква причина бе захвърлено върху раменете на препарирана мечка гризли.

С Травис бяхме планирали времето си и внимателно преровихме всичко. Тогава обаче, без никаква причина, златен лъч се изстреля от пода и покри старото трикрако столче на Оракула. Светлината угасна така бързо, както и се бе появила, а столчето бе изчезнало. Недоумявах какво се бе случило. Може би Аполон бе телепортирал табуретката до новия й собственик. Може би някой стреляше напосоки по нас с анихилиращи лъчи. Хей, идея няма човек какво биха сторили децата на Хефест! Така или иначе се стреснахме. Решихме да не се застояваме, за да не би странният лъч да се върне и да ни изпари. Грабнахме най-близките неща, на които се натъкнахме — платнен чувал за мен, стара дървена кутия за Травис, — и се изнизахме от тавана по-бързо, отколкото може да произнесете „Хермес Експрес“.

Щом се върнахме в хижата, изгонихме останалите герои от нея и им казахме да хващат гората или нещо подобно (това да сме старши съветници си имаше и своите предимства). После седнахме да разгледаме онова, което бяхме откраднали.

Травис повдигна капака на кутията и ококори очи.

— Леле! Мистична торба с ветрове.

— Като термоса, който татко даде на Пърси онзи път? — пулсът ми се ускори. — Винаги съм искал нещо подобно! Дай да видя!

Бавно и доста драматично той извади розовата плоска гумена торбичка, завършваща с тънък накрайник.

— Виж!

— Това е надуваема възглавница, тъпако — цапардосах го аз по ръката. Той избухна в смях.

— Да, но те измамих за миг. Добре, твой ред е.

Заех се да ровя в торбата и измъкнах… скара за барбекю.

Травис се изсмя.

— Какви ще ги вършиш с нея? Не може дори да опечеш хляб, без да се изгориш?! Това от божествен бронз ли е направено изобщо?

— Не знам, но има надпис: „За издърпване на тартарова салфетка от огъня“. — Обърнах я и погледнах другата страна. — За еднократна употреба. — Надзърнах към Травис. — Какво, в името на боговете, означава това?!

— Е, Конър — каза брат ми, — допускам, че означава, че можеш да я използваш само веднъж.

— Млъкни!

Почти запратих новата скара по него, ала после размислих. По някаква причина тази история със салфетката от Тартар ме притесни. Реших никога да не изпускам клещите от ръцете си или поне докато не се възползвах еднократно от тях.

Хубаво бе, че така и сторих, тъй като по-късно същото лято от Тартар наистина се пръкна салфетка в огъня на столовата. Това е дълга история, но ако не разполагах с тази скара… не знам дали щях да пиша подобни редове сега.

Що се отнася до Травис, той толкова хареса възглавницата, че спеше върху нея на леглото си или поне твърдеше, че звуците, които чувам, всъщност идват от нея. Искрено съчувствам на бъдещия му съквартирант в колежа.

Столовата

Със своите гръцки мраморни колони и непомрачавания изглед към небето над мен, това крайморско съоръжение излъчва класическа елегантност. Големите маси, всяка запазена за членове на съответната хижа, лесно побират до двайсет лагерници. Белите покривки, подшити по краищата в лилаво, добавят нотка елегантност. В менюто има всевъзможни храни, а ястията се сервират от най-красивите дриади в гората. Само не забравяйте да започнете всяко хранене с пламтящо жертвоприношение към боговете! А, и не обръщайте внимание на пукнатината в мраморния под — тя е от един случай, когато по грешка бяха призовани зомбита от Подземното царство. Не се тревожете!

Съобщения от столовата

Напомняне:

Лу Елън Блекстоун — водачката на хижата на Хеката, както и Травис и Конър Стол — водачите от хижата на Хермес, ще инспектират хижите тази сутрин. Лагерници ветерани, моля, помогнете на новите си съквартиранти. Както винаги, най-добре почистената хижа получава правото първа да ползва душовете, а най-мръсната ще чисти конюшните на пегасите.

Това е всичко.

 

 

Обновена информация:

Разбрах, че по време на днешните инспекции някои лични предмети са изчезнали. Братя Стол, моля, докладвайте незабавно в Голямата къща.

Това е всичко.

 

 

Обновена информация

Може би си спомняте, че по време на днешните инспекции в хижите няколко лични предмети, изглежда, бяха изчезнали. Казвам изглежда, защото всъщност Лу Елън скри предметите, докато манипулираше Мъглата. Моля, обърнете се към нея за повече детайли, отнасящи се до повторната поява на притежанията ви. Поднасям своите извинения на хижата на Хермес.

Хижата на Хеката, моля, докладвайте относно конюшните на пегасите. Блек-Джак и Поркпай ви очакват.

Това е всичко!

Амфитеатърът

Само на хвърлей камък от божествените хижи, Голямата къща и Хълмът на нечистокръвните, това място включва каменни пейки, които се издигат овално около централната сцена. Пейките са толкова удобни, колкото и всеки стол в театър за смъртни, а гледката никак не е лоша. Затова седнете, окъпете се в светлината на лагерния огън и отпуснете гласа си на воля, за да се присъедини към веселото припяване на любими хитове като „Баба ми беше горгона“ и „Това не е кумбая, това е Спарта!“.

Магазинът на Лагера

Трагедия! Най-сетне сте стигнали жив до Лагера, и то само за да откриете, че сте си забравили четката за зъби! Може да изпратите съобщение по Ирида до смъртния си родител, за да поискате нова! Ала нима наистина желаете да обикаляте с драконов дъх наоколо, докато тя пристигне? По-добре посетете магазина на Лагера! Докато сте там, проверете новата серия вятърни чанове, направени от божествен бронз, сребро и морски черупки, идеални да тълкуват гласовете на дърветата, изричащи пророчества! Ако обаче да висите примижали между клоните не е по вкуса ви, защо тогава не опитате новата игра по Митомагия — Двоен Божествен Дуел! Картите включват холоизображения, сменящи аспектите на боговете от гръцки на римски и обратно. Той е Арес! Не, Марс! Не, отново Арес! Часове наред зашеметяваща игра! От мишени до чанти… от каквото и да се нуждаете, магазинът на Лагера е перфектното място за вас.

Правя опис

от Валентина Диаз

Богове, щях да погина, когато видях учебния филм за Аполон. Тези сладури по изрязани бански… ъм, да, благодаря!

Като дъщеря на Афродита винаги съм се оглеждала за нови модни идеи, вдъхновени от „добре забравеното старо“. Зървайки подобен ретро стил от 50-те години на миналия век, мигновено си спомних за заключения сандък с винтидж дрехи, който забелязах в задната част на магазина на Лагера преди няколко дни. Смятах да проверя какво има в него, но Конър никога не ме пуска зад тезгяха, за да проуча нещата. Толкова ме дразни. Никак, ама никак не проумява концепцията за шопинг.

Вдъхновена от филма, реших да поема нещата в свои ръце. (Независимо от факта, че тъкмо си бях направила маникюра.) Вярвах, че мога да почерпя идеи за новата си линия облекла от тези в куфара, ето защо потеглих натам.

Веднъж щом се озовах в магазина, разбих ключалката на куфара (Конър го нямаше.). Опасявах се, че ще открия само прашни ретро тениски, чорапи до коленете (ужасно!), тънки вратовръзки и други овехтели неща от миналия век. Ала дрехите, които намерих, бяха далеч, далеч по-стари: говорим за няколко хилядолетия назад. Това не ви ли подсказва колко много помага поставянето на кедър и на ароматни торбички в гардероба ви за запазването на свежестта на дрехите?

Първото нещо, което ми направи впечатление в тези стари дрехи, бяха цветовете. Червено, жълто, зелено, синьо, индигово — все едно някой бе хвърлил Ирида върху тях… нали се досещате, в добрия смисъл на думата. Бях смаяна, тъй като винаги съм си представяла древните гърци облечени в бяло. Нали така изглеждат дрехите по мраморните статуи? После си спомних нещо, което Хирон ми бе казал навремето — статуите са били боядисани, но сега са бели, тъй като боята е паднала. Докато гледах дрехите в куфара, осъзнах, че древните гърци всъщност са се обличали пъстро. И това ме накара да се гордея с предците си.

Веднага разпознах стиловете. Най-отгоре бяха хитоните, дрехи, подобни на туники, които се носеха с дължината на рокля от жените и до глезена от мъжете. А онези за атлетите бяха съвсем късички, хи-хи! Под тях бяха химатионите, или плащовете, както и няколко пеплоса. Пеплосът е правоъгълен плат, който може да се преправи, както човек пожелае, подобно на хубавите плажни шалове, които могат да се намятат през раменете или пък да се обличат като рокля или пола. (Между другото, чудесни са за клиенти с по-ограничен бюджет.) Имаше толкова много дрехи, че се опасявах да не изпусна нещо, затова взех купчина закачалки и ги накачих върху тях.

— О, да! — прокарах ръка по лена и вълната. — Време е за преобличане.

Следващия час пробвах всичко (Освен строфиона, който прилича твърде много на потник без презрамки, дреха, която според мен никое момиче не бива да носи.). За да завърша облеклото си, си взех назаем от множеството чекмеджета в магазина бижута и обувки, издържани в древногръцки стил. Тъкмо завъртах косата си в сложна плитка, когато забелязах един последен предмет на дъното на куфара. Сигурна бях, че допреди малко не беше там.

— Свещеният пояс на Афродита! — възкликнах, щом извадих… ами да, пояса на Афродита.

Ръцете ми потрепериха. Знаех всичко за тази дреха, макар никога преди това да не я бях зървала отблизо. Афродита изключително много внимаваше кога да я носи. Изработен за мама от Хефест (във времената, когато още си говореха), поясът приличаше повече на модерен колан — сръчно изплетена широка филигранна лента от злато (двайсеткаратово, ако не греша), примесено с магия. Смяташе се, че всеки, който съзреше мама да носи този пояс, полудяваше от страст по нея. Според мен обаче тя нямаше нужда от подобна помощ. Така или иначе всеки, който я видеше, се влюбваше до ушите в нея.

Докато държах вълшебния колан, не можех да не се запитам дали силата му ще ми подейства. Наумих си да го пробвам пред Лагера. Щях да мина покрай хижата на едно определено бразилско момче и да се спра колкото да ме забележи…

Изкусително, помислих си аз.

Но не.

Хвърлих пояса обратно в куфара. Защо? Бях чувала, че Хефест е проклел предметите, които е изработил. Това едва ли се бе случило с пояса, но не възнамерявах да рискувам със задействането на някоя стара магия. А и вълшебните предмети на боговете някой път идваха в повечко на героите.

Доколкото знам, поясът още си стои на дъното на куфара. Когато заключих магазина, оставих всичко така, както го бях намерила. Ала все пак любопитствах… какво ли търсеше поясът на мама там? Дали нямаше да дойде време, в което да ми се наложи да го използвам?

Засега обаче ще трябва да разчитам на собствения си чар, за да накарам хората да се влюбят в мен. За щастие, наследила съм хубостта на мама. Добра съм в това да разпалвам страстите…

Гората на Додона

Пст! Имаш ли вятърни чанове? Обичаш ли петстишия? Искаш ли да узнаеш какво е бъдещето? Тогава мини покрай Реката на Зефир и Зевсовия юмрук, за да навлезеш в гората, където живее най-древният от Оракулите. Давай! Не е далеч… само следвай шепотите.

Пещерата на Оракула

Хей, герои! Търсите ли си ново местенце? Казват, че пещерата на Оракула върху Хълма на нечистокръвните е страхотна. Опасана е от тавана до пода с лилави завеси и големи дивани с шарени възглавници! Прочетете стенописите, графитите и вижте рисунките, сътворени от единствения Делфийски оракул — Рейчъл Елизабет Деър. Знаете какво казват — ако факлите горят, пророчествата се сбъдват!

Случай на постпророчески стрес

от Рейчъл Елизабет Деър

Плаша ли ви? Надявам се, че не. Повечето нови лагерници смятат, че съм много зловеща, понеже прекарвам половината си време в пещера, сънувам ужасни видения за края на света и изричам енигматични пророчества, осеяни с весели думички като „смърт“. Въобще не разбирам защо някой би намерил това за страшно.

Произнесох първото си пророчество по-малко от минута, след като приех духа на Делфийския оракул. (Ако желаете да научите какви събития бяха провокирани от тези думи, само попитайте лагерниците, които са ги преживели. А ако искате да срещнете лагерник, който не ги е преживял, свържете се с Нико ди Анджело.) Мислех, че съм готова за изпитанието. Все пак през по-голямата част от живота си съм имала видения. Колко по-различно можеше да бъде обсебването от древен дух?

Оказа се, че доста. За щастие, Аполон бе наблизо, за да ми помогне да ида до Голямата къща.

— Изпитваш ПС — каза той, след като ме поведе нагоре по стълбите до едно празно болнично легло.

— ПС? Какво е това? — попитах аз точно преди да повърна в близкото кошче.

— Постпророчески стрес. Легни спокойно. Ще отмине.

— Сигурен ли си?

— Нали съм бог на пророчествата! — сви лице в гримаса той.

— Като заговори за това — подех аз, — за какво ти е Оракул? Защо сам не изричаш пророчествата си?

Той погледна нагоре и ми отвърна в хайку:

Аз съм дух свободен,

носен от песента и слънцето.

Скучно ми е да работя.

Щеше ми се да се заям за структурата на това хайку, но предпочетох да не го правя, тъй като вероятно знаеше какво върши. Все пак беше бог на поезията!

— Защо Оракулът не може да има гадже? — изплюх следващия си въпрос, без да знам защо. Не бях хлътнала по никого. (Е, не и в този момент.) Предполагам, че просто ми беше любопитно.

Той не отвърна веднага. Вместо това откъсна едно листо от близкото лаврово клонче и го стисна между палеца и показалеца си. Въздухът се изпълни с остър аромат.

— Любовта може да замъгли разума — каза накрая той. — От Оракул, който не вижда ясно бъдещето, полза няма.

Гласът му бе пълен с такава тъга, че си спомних как някога се бе влюбил лудо в нимфа на име Дафна, която се беше превърнала в лаврово дърво, за да избегне любовния му интерес. Подозирах, че знае всичко за това как любовта замъглява разума, ето защо смених темата.

— Защо пророчествата трябва да бъдат толкова объркващи? Имам предвид — защо просто не можем да кажем какво ще се случи?

Той въздъхна, сякаш бе отговарял на този въпрос вече милион пъти (което, предвид безсмъртието му, сигурно беше така).

— Това би било забавно колкото пъзел от две парчета. Загадките, интригите, намекът за опасност, необичайните рими — ето кое превръща едно пророчество в запомнящо се! Вземи например това:

Пасианс и пинг-понг_, _амброзия и нектар,

таван с Оракул, обезглавен леопард,

кентавър в инвалиден стол, бог на виното наказан,

омфалът на нечистокръвните ще посрещне новия герой.

Трябва да призная, че се налагаше да проверя думата омфал, която се произнася с ударение на първата сричка. Означава пъп, тоест център на нещо, а не този на корема, макар че може да го използвате и така, ако възнамерявате да впечатлите своите приятели: „Мога да сложа обеца на омфала си, когато порасна“. Или да се подигравате на враговете си: „Наистина ли не знаеш къде е омфалът ти? Аха-ха?!“.

Ала размислите за пъпа дойдоха по-късно. В същия този миг Аполон гледаше с очакване към мен.

— Така — рекох аз. — Пророчеството описва Хирон, Дионис и Голямата къща. Очевидно е.

— За теб, да — съгласи се Аполон. — Но ако ти кажа, че това малко пророчество бе изречено преди повече от хиляда години?

Представих си как хората чуват думите пасианс и пинг-понг. Само боговете биха знаели какво означават. Храна, дрехи, оръжия? Хората не биха имали ни най-малка представа. Ами кентавърът в инвалиден стол?

Истината ме зашлеви като мокър парцал. Освен ако не се превърнеха в безсмъртни, хората, чули това пророчество, биха умрели, без да схванат какво означава. Можеха да полудеят или дори да загинат в стремежа си да извършат подвизи, с които да разгадаят значението му. От тази идея се почувствах още по-тъжно, а после и много притеснено за пророчествата, които един ден щях да изрека.

— Аполоне — прошепнах аз, — дали думите ми ще подтикват хора към подвизи, които не могат да извършат?

— О, Рейчъл — потупа ръката ми Аполон. — Да.

— Е, ами това е просто прекрасно — не исках да звуча, изпълнена с горчилка, но започвах много да се двоумя за работата си като Оракул.

— Трябва ти сън — изправи се Аполон. — Ала преди да си тръгна, имам нещо за теб.

Той посочи към тавана. Лъч златиста светлина излезе от пръста му. След миг до мен падна подарък, несръчно увит в златисто фолио. (По-късно щях да узная, че от този лъч светлина братята Стол едва не получили инфаркт.)

— Отвори го.

Вътре имаше паянтово трикрако столче.

— Ами… благодаря — казах аз.

— Това е оригиналът — каза той. — От Делфи. Е, всъщност от тавана на Голямата къща, където в по-нови времена лежеше под предшественицата ти твърде, твърде дълго.

Внезапно проумях.

— Това е трикракото столче на Делфи, на което първият Оракул е седял преди хиляди години. И ти ми го подаряваш.

— Ами другият вариант беше да те накарам да го откраднеш — почеса се по главата Аполон. — Това обаче не свърши добре за Херакъл, когато го пробва. Наказаха го да се заеме с женска работа.

— Женска работа? — повдигнах вежда аз.

— Да чисти, да пере, такива неща — махна с ръка Аполон. — Важното бе, че за надут пуяк като Херакъл… да се занимава с бърсане на чинии и подове, хм, това беше огромен удар по егото. — Той потропа с любов по столчето. — Задниците на много могъщи жени са седели на това място.

— За мен е чест, че ще добавя и моя към тях — когато изрекох думите, се изненадах да установя, че съм искрена. За добро или зло, аз бях новият Делфийски оракул. Отпразнувах назначението си, повръщайки още веднъж.

Нещата около пещерата ми се поуспокоиха напоследък (ако не броите бесния епизод, в който трих стенописи, събарях дивани и късах завеси, което се надявам да не правите). По някаква причина първият лъч на пророчеството бе угаснал и Аполон не бе успял да го запали отново.

Ала не се тревожете! Предричам, че когато сте готови за подвиг, отново ще бълвам зелен пушек и ще всявам смут. И имам чувството, че това ще е скоро…

Уморени ли сте да живеете със смъртни, които смърдят на тютюн, чесън и чорапи? Минете тогава отвъд границата и зарежете смрадта зад гърба си! Захранвана от най-силната Мъгла, с гаранция да отблъсне дори най-решителните чудовища^[18] и досадни смъртни, невидимата бариера обгражда Лагера на нечистокръвните с най-мощната защита за герои, която магията е способна да призове. И това не е всичко! Като допълнителен бонус в границите на Лагера ще се радвате на чудесно пролетно време през цялата година! Ако сте готови да си вземете довиждане с вонята, калта и сигурната смърт, то минете през границата днес!

Магическата граница

Уморени ли сте да живеете със смъртни, които смърдят на тютюн, чесън и чорапи? Минете тогава отвъд границата и зарежете смрадта зад гърба си! Захранвана от най-силната Мъгла, с гаранция да отблъсне дори най-решителните чудовища^[19] и досадни смъртни, невидимата бариера обхваща Лагера на нечистокръвните с най-мощната защита за герои, която магията е способна да призове. И това не е всичко! Като допълнителен бонус в границите на Лагера ще се радвате на чудесно пролетно време през цялата година. Ако сте готови да си вземете довиждане с вонята, калта и сигурната смърт, то минете през границата днес!

Елата на Талия и Златното руно

[Доближете се до мястото на своя отговорност. Драконът Пелей само изглежда заспал.]

Създадено от самия Зевс, за да въплъщава есенцията на живота на умиращата му дъщеря Талия Грейс, това легендарно дърво бележи източната граница на Лагера на нечистокръвните. Елата израсна за пет години, подсилвайки здравината на границата със своята магия. След това Люк Кастелан, ужасният слуга на Кронос, я посече с отровата от върховен питон. Смелото дърво се бореше за живота си, докато Златното руно, древното мистично покривало от летящ овен, не възстанови силата му. Лечебните способности на Руното дори освободиха Талия от боровия й затвор и от смолата. Днес Златното руно и Атина Партенос укрепват защитите на Лагера, но елата си остава символ на храбростта, показана от Талия Грейс. Освен това ухае наистина приятно.

Поглед отвън навътре

Разговор чрез видеоконферентна връзка със Сали Джаксън и Фредерик Чейс, осъществен от Талия Грейс и Лио Валдес

Талия: Лио, задейства ли вече глупавото записващо устройство? Какво? Не те чувам! Какво? Богове, а хората се чудят защо се присъединих към Ловджийките… О, здравейте! Явно съм заглушила репликите на Лио.

Лио: Ще се изненадаш, ако разбереш колко често ми се случва.

Талия: Дали? Та, в момента посредством видеоконферентна връзка разговаряме със Сали Джаксън, майка на Пърси, и с Фредерик Чейс, баща на Анабет. Лио се кълне, че всичко ще се получи чудесно.

Лио: Заклевал ли съм се? Не и в реката Стикс. Не съм толкова тъп.

Сали: Здравей, скъпа Талия. Днес много ти личи пънкарският вид. А Лио…

Лио: Какво? Както винаги изглеждам печен, нали?

Сали: В буквалния смисъл на думата. Направо се печеш под тениската си.

Лио: Упс, момент. Нека угася пламъка. Ето.

Талия: Както и да е… тук сме, за да разберем какво мислят смъртните родители за Лагера на нечистокръвните. Госпожо Джаксън, д-р Чейс, вие никога не сте стъпвали в Лагера, нали?

Сали: ТОЧНО така. Макар да виждам през Мъглата по-добре от повечето смъртни, не мога да прекося магическата граница. Предполагам, че ако някой лично ми разреши да вляза, ще успея, но не съм сигурна. Стигала съм до подножието на Хълма на нечистокръвните и, честно казано, у мен не напира желание да опитам отново.

Лио: Да, драконът Пелей може да ви изяде. Или Атина Партенос може да изстреля лазери от очите си. Чакайте… статуята наистина ли изстрелваше лазери от очите си, или просто така ми се ще да беше? Не че бих желал да стрелят с лазери по вас, госпожо Джа…

Сали: Благодаря, миличък, това много ме успокоява.

Талия: Ами вие, д-р Чейс?

Фредерик: [сваля надолу макета на самолет, с който си играе] Хмм? О, да, Лагерът. Ами не съм бил там, макар че от историческа гледна точка ще ми е интересно да го разуча. От онова, което Анабет ми е казвала, единственият неканен смъртен, проникнал в него, е Рейчъл Деър.

Талия: Чувала съм история за разносвач на пици… но това вероятно е легенда на Лагера. Госпожо Джаксън, може би сте в състояние да възстановите спомените си за онзи първи път, когато Пърси стъпи в Лагера. Аз самата не си го спомням, защото… ами… бях дърво. Бях там като ела.

Сали: Не помня детайлите много ясно.

Фредерик: Но май имаше някакъв Минотавър?

Сали: Единствено Минотавъра помня.

Талия: Не мога да кажа, че аз влязох при по-добри обстоятелства. В един момент се борех с чудовища, а в следващия станах на дърво.

Фредерик: Леле, Талия, току-що осъзнах, че никога не съм ти благодарил, задето спаси Анабет в онзи ден.

Талия: Това е много стара история, д-р Чейс, не се притеснявайте.

Фредерик: Вероятно ще успея да ти изпратя макета на самолета, с който Амелия Еърхарт е летяла през 1921 година. Буквално сега го завърших, чудесна реплика е!

Талия: Наистина няма нужда. Ала все пак ми кажете, обръщам се и към двамата, сега, когато нещата в света на героите се поуспокоиха, бихте ли желали лично да посетите Лагера на нечистокръвните?

Сали: Ами… да, разбира се, стига да няма минотаври и да не ни обстрелват с лазери. Всъщност след първото лято на Пърси там действително помолих Хирон да отвори Лагера за един ден, така че роднините да могат да го посетят. Смъртните роднини имам предвид.

Лио: Предполагам, че Хирон е отказал.

Сали: Да.

Лио: Чакайте… казал е „Да“?

Сали: Не, каза „Не“.

Лио: Объркан съм.

Талия: Не ти е за пръв път.

Сали: Хирон ми обясни, че някога са имали ден за посетители… преди стотина години, но нещата не потръгнали добре.

Талия: Какво се случило?

Сали: По някаква причина ейдолон, мантикор и сърдит кентавър от „Карнавалните понита“ научили за това. Ейдолонът обсебил полусестрата на лагерник, кентавърът си сложил шапка-невидимка, а мантикорът се маскирал като домашно куче. Тримата проникнали в Лагера.

Талия: Това не е лош план, макар аз лично да предпочитам директното нападение.

Сали: Щяло е да се получи, само дето кентавърът бил глуповат. Не могъл да не се похвали колко точен стрелец е. Три пъти улучил средата на мишената, преди някой да види, че лъкът лети във въздуха.

Талия: Ами мантикорът и ейдолонът?

Сали: Хванали мантикора да промушва волейболни топки с опашката си. По-точно с шиповете по опашката си, вместо да забива топките през мрежата.

Талия: Нима преди сто години е имало волейбол?

Фредерик: Разбира се! Волейболът, наричан първоначално минтонет, е измислен през 1895 година от Уилям Морган… извинете. Много ми личи, че съм професор.

Сали: Ейдолонът сторил най-големи поразии. Хвърлил делва с гръцки огън по стената за катерене и от нея капели пламъци часове наред след това. Оттам на Хирон му хрумнало да добави лава като постоянна съставка на стената, между другото.

Талия: Ех, този Хирон! Винаги намира начин да превърне смъртоносните изпитания в още по-смъртоносни. Какво тогава се е случило с натрапниците?

Лио: Фестус.

Фредерик: Фестивал?

Сали: Мисля, че има предвид бронзовия дракон Фестус.

Лио: Същият! Знаем, че първоначално е бил създаден за граничен патрул, нали? От това, което чувам, тогава е имал тялото на убиец, и то в буквалния смисъл на думата, целият е бил в шипове! Обзалагам се, че е туширал мантикора, пращайки го нанизан право в Тартар!

Сали: Хирон спомена, че го е нанизал. А що се отнася до ейдолона, трябвало всички деца на Афродита да го очароват, че да напусне.

Лио: А кентавърът?

Сали: Хирон разбрал защо кентавърът е ядосан… понеже предишния път в Лагера не бил получил достатъчно коренова бира. Хирон, нали е добродушен, го върнал в племето му само с предупреждение. Но оттогава насам в Лагера не е имало ден за посетители.

Талия: Вярвам, че можем да разберем защо. Сега, като се замисля, семейният ден може да е депресиращ за лагерниците, които си нямат близки. Кой например ще посети мен или Лио?

Лио: Говори единствено за себе си, еловидно момиче! Аз може и да нямам роднини, но мацките ще ми се лепят като мухи на мед! О, да!

Талия: Да бе, да.

Фредерик: Хайде сега, ще навестим и двама ви. Стига да организирате ден за посетители и стига да не забравя да си го отбележа в календара…

Сали: [покашля се] Смятам, че най-важното е това, че заедно с Пърси и останалите разполагате с безопасно местенце, на което да пребивавате. Аз самата не чувствам голяма потребност да го посетя. За мен е успокоително да знам, че синът ми е там, с приятели, готови да го защитят.

Лио: Винаги сме на линия да спасим задника на нашия водорасляк!

Сали: Ала бих желала да добавя и още нещо, с което, допускам, всички смъртни родители ще се съгласят.

Талия: Разбира се, давайте, госпожо Джаксън!

Сали: Герои, обичаме ви!

Фредерик: Съгласен!

Сали: Но ако не изпращате по-често съобщения по Ирида, ще ви се развикам като тренера Хедж. Грижете се един за друг и ни накарайте да се гордеем с вас, както сте правели винаги!

Атина Пантерос

Наскоро измъкната от огромна паяжина в недрата на Рим, тази безценна тринайсетметрова статуя на богинята Атина е от злато и слонова кост, върху главата й има корона с изображения на сфинкс и грифони, в едната си ръка тя държи богинята Нике, а в другата — щит и змия. Излъчва покровителстваща и по някакъв начин опасна магия от новия си дом, разположен на върха на Хълма на нечистокръвните.

Пеплос за Атина

от Малкълм Пейс

Питайте когото пожелаете и ще ви каже, че съм умерен човек. Обичам логиката, мразя драмите. От типа герои съм, които първо мислят, а сетне скачат. Предполагам, че това е така, защото съм дете на Атина.

Затова си изкарах акъла, когато получих виденията.

Героите често имат кошмари — както, опасявам се, скоро сами ще научите. Ала тези видения ме сполетяваха, докато бях буден. Шляех се, без да ме е грижа за каквото и да е било, и БУМ! Мозъкът ми биваше наводнен с видения от някакъв древногръцки празник. Съзирах спортни събития като Олимпийските игри, музикални състезания, рецитиране на стихове и дори конкурси по красота. Наблюдавах как победители получават амфори със зехтин (което навремето е било суперценно). Видях и парад, който приключи с обличането на дървена статуя, изобразяваща Атина с огромна цветна рокля.

Подобно мисловно шоу се извъртя в ума ми четири различни пъти. На четвъртия вече исках отговори. На първо място, какъв, в името на боговете, беше този празник? Второ, откъде прииждаха виденията? И трето, защо точно при мен?

Получих отговора на първия си въпрос след кратко ровене в библиотеката на хижата си. Някъде в една от книгите се описваше празненство, наричано Великата Панатенея, което се състояло на всеки четири години в град Атина и почитало майка ми. Научих, че дървената статуя е Атина Полиас, което ще рече нещо като „Атина на града“, а роклята бе специална роба на име пеплос, която е многофункционална и може да се носи като рокля до петите, като къса пола, шал или — богове, звуча като Валентина! — да се украси с изображения на най-големите триумфи на Атина — като победата над гиганта Енкелад.

Така че, явно бях свидетел на Великата Панатенея. Сега трябваше да разбера откъде идват виденията и защо точно при мен.

Откъде се оказа лесна загадка. Всеки път, когато получавах виденията, се намирах близо до Хълма на нечистокръвните. Логичната ми мисъл ми подсказа, че нещо от Хълма ги предизвиква, и изводът ми беше, че това нещо е Атина Партенос.

Ако смятате, че това не е възможно, идете до Хълма на нечистокръвните и сами изпитайте силите на Атина Партенос. Статуята излъчва магия. Очите й те следват. Всеки момент очаквате да проговори. Повярвайте ми, щом усетите силата й, ще проумеете защо допуснах, че статуята прожектира образи от миналото в главата ми.

Ето така остана въпросът защо. Преминах през няколко вероятности, но някак все се завръщах към една и съща: мама ми изпращаше не дотам прикрит намек. Заключих, че й липсваше това, че нямаше празник, посветен единствено на нея. По-нататък стигнах и до заключението, че на нея й се щеше да възобновя подобно честване в Лагера на нечистокръвните. Естествено, тя никога не би ми го заявила в прав текст. В интерес на истината, това не бе в нейния стил. По тази причина тя използваше статуята като посредник.

За да съм сигурен, че съм прав, прошепнах заключенията си на Атина Партенос. Действително се почувствах малко глупаво от това, че разговарям със статуя, а и статуята, разбира се, не ми отвърна, нито пък мама. Поне не директно. Същата нощ обаче амфора със зехтин се появи до леглото ми. Това означаваше, че или получавам хубава поличба, или че ще трябва да изпека страшно много пица. Предположих, че е първото.

На следващата сутрин съобщих всичко това на събратята си и на Хирон. Децата на Атина много настояваха да организираме фестивал. Самият Хирон бе посещавал истинската Панатенея и с радост даде зелена светлина на проекта ми.

Първата Панатенея на Лагера на нечистокръвните е предвидена за следващия август, така че да съвпадне с датите на първоначалния празник, както и със специалния ден на мама, в който тя е „изскочила от главата на Зевс“. Всичко това предоставя на нас, децата на Атина, година, по време на която да конструираме дървена статуя на Атина Полиас, да изплетем огромния пеплос, да организираме състезанията и да планираме процесията. (Някои от братята и сестрите ми предложиха да направим пеплос за Атина Партенос, но първо, не съм сигурен дали в Лонг Айлънд има достатъчно плат за подобна роба, и второ, древните атиняни не са вършили нещата така. Те са използвали дървена статуя, измайсторена специално за честването. Искам да сторя всичко по установения начин, защото смисълът на цялото начинание е да върнем традицията.)

Тревожа ли се дали ще смогна с работата навреме? Мне. Планирането и организацията са в кръвта на децата на Атина. Освен това другите лагерници изявяват желание да помогнат. Ако и вие искате да подадете ръка, списъкът за записвания е на вратата на Хижа номер шест.

А мама? Струва ми се, че тя одобрява. Кълна се, че последния път, когато бях до Атина Партенос, статуята ми намигна!

Оръжейната

Разположена на централно място и заредена с копия, мечове, кинжали, щитове, боздугани, лъкове и стрели, оръжейната трябва да се види от всеки, който има нужда от смъртоносни оръжия. Ако се разровите, ще намерите някое с вълшебни сили. Затова не отлагайте! Вземете нещо за мушкане, сечене или просто за трошене на глави!

Стената за катерене

Къде може да намерите така забавната за произнасяне л-а-в-а? При стената за катерене, разбира се! Създадена първоначално, за да тренира рефлексите и координацията между очите и ръцете, стената за катерене се е превърнала в любимо място за терапевтично освобождаване от гнева от страна на всеки лагерник! Ако падането отвисоко не ви изпрати в лечебницата на Голямата къща, то удрящите се стени или втечнената магма ще го сторят! Ето защо — катерете се нагоре, без да гледате надолу!

Бойната арена и стрелбището

Повече геройска кръв се е проляла на тази кръгла бойна зона, отколкото където и да е било другаде в Лагера. Какво чакате тогава? Сложете доспехите си и се подгответе да се изпотите, понеже никога не сте се напрягали така. Ще раздвижите всички мускули, докато размахвате меча, мушкате с копието, удряте с щита или нападате с кинжала! А това е само за загрявка! След като сте се раздвижили и може би пуснали кръв, време е да изпитате уменията си срещу сламена кукла или ако ви стиска, срещу жив съперник. Ала не забравяйте — ударите са истински, такава е и кръвта, затова не сваляйте гарда!

Предпочитате да атакувате отдалеч? Ще ви го осигурим! На разстояние, равняващо се на един хвърлей с копие от бойната арена, е стрелбището, където има пъстри мишени, чиито центрове ще изпитат способностите ви със стрелите! Само се оглеждайте за погрешни изстрели, за да не се превърнете в мишена вие самият!

Мирното предизвикателство на Арес

от Елис Уейкфилд

За да бъдете добър водач на хижа, не стига да сте просто най-възрастният в нея. Трябва да сте лидер — умен, силен, решителен и храбър, а също и безстрашен боец. Клариса ла Рю, предишният ни водач, притежаваше всички тези качества и не само. Шермън Иънг? За него не съм толкова сигурен.

Шермън пое нещата, след като Клариса напусна Лагера на нечистокръвните, за да иде в колежа. Той бе типичното хлапе на Арес, свирепа, мускулеста машина за битки, която жадува кървави сражения и презира мира. Но колкото и впечатляващи да са тези качества, се питах дали стигат, за да оглави хижата. По-важното — достатъчни ли бяха, за да ни поведат към победа срещу другите хижи. Ако ли не… хм, нека кажем, че тайно изучавах ахилесовата му пета.

Малко след като Шермън наследи контрола, хижата на Арес се представи зле при дневната инспекция на Лагера. Една от сестрите ми бе зарязала чиния с лепкаво, вкусничко месо под кревата си и мравките го бяха налазили. Да, не бяха гигантските мирмеки, защото те предпочитаха лъскавите неща пред пушените меса. Даже нямаше и да е проблем, ако мирмеките ни бяха нападнали. Нещата вървяха толкова спокойно напоследък, че нямах нищо против да изкарам няколко рунда с тях — моят меч срещу техните ЩИПЦИ.

Така или иначе, работата ни за деня бе бойната арена и подготовката за стрелба. Обожавам тренировките в бойните зони, но да подреждам после и да подготвям останалите за следващата среща? По-скоро бих се борил с Немейския лъв, а от погледите на братята и сестрите ми в хижата съдех, че те се чувстваха по същия начин.

Вместо това излязохме на арените. За мое учудване, няколко лагерници от другите хижи също бяха там. Както и Шермън, което ме изненада, понеже обикновено не откликваше пръв за вършене на работа.

— Хижа на Арес! — излая той. — Коленичете!

Недоумявах какво става. Трябваше да се подготвяме. И защо другите лагерници бяха тук? Независимо от това ние, децата на Арес, коленичихме вкупом и изчакахме да видим какво ще последва.

— Днес организирам кратко състезание, нещо като щафета — обяви Шермън на всички. — Кой иска да участва?

Естествено, децата на Арес до едно вдигнаха ръце. Все още не схващах защо Шермън организира състезание, вместо да ни постави задачи, но не смятах да споря.

Той махна нетърпеливо към нас.

— Не, не вие, лагерници на Арес. Вие тук сте само във функцията на наблюдатели. Състезанието е на арената и на стрелбището, а вие познавате тези места твърде добре. Няма да е честно спрямо другите състезатели.

Честно? Как можеше този тип да е начело на хижата ни? Почти побягнах от отвращение. Ала сетне забелязах подлия блясък в погледа му. Намислил бе нещо. Нямах представа какво, но исках да разбера.

— Какво печелим? — попита Сесил Марковиц. Това хлапе винаги ламтеше за възнаграждението.

— Който финишира пръв, ще стреля с оръдието за тениски довечера — усмихна се хитро Шермън.

Изявлението му предизвика вълнение. В Лагера не обичахме много пушки и пистолети, повечето лагерници предпочитаха традиционните оръжия от Древна Гърция. Но оръдието от хижата на Арес за изстрелване на тениски беше едно от изключенията. То беше в състояние да изстреля прилежно навитите тениски на нечистокръвните на петнайсет метра във въздуха. Нещо, което действително радваше тълпата по време на лагерните песни и волейболните мачове.

След известни спорове и препирни петима състезатели заявиха желание да участват: Уил Солас, Миранда Гардинър, Били Енг, Сесил Марковиц и Деймиън Уайт. Готов бях да се обзаложа, че Уил или Деймиън ще спечелят онова, което Шермън бе подготвил като предизвикателство. Уил, понеже бе умен и бърз. А Деймиън, защото беше коварен.

— Състезатели! — вдигна ръка Шермън и разпери пръсти. — Надпреварата се състои от пет задачи, които са както следват: всеки от вас трябва да наточи остриетата на два тренировъчни меча. Сетне трябва да замените четирите използвани мишени с нови. След това да полирате щит, а после да смените върховете на три копия. Накрая, закачете наново крайниците и главата на тренировъчната кукла. За финал се върнете при мен. — Шермън сви пръсти в юмрук. — Въпроси?

Хапех вътрешността на бузата си, за да скрия усмивката си. Трябваше да му се признае — измисляше страхотни планове, за да накара другите лагерници да ни свършат работата. Само да обещаеш на хората, че ще стрелят с масивно оръдие, и те мигом забравят да разсъждават.

Шермън нареди състезателите в линия и изрева:

— Бягайте!

И те хукнаха да се състезават. Миранда първа пресече финалната права. Задъхана, тя вдигна триумфално юмрук във въздуха. Шермън я прегърна, а после я пусна, зачервен и глупашки ухилен. Всички хлапета на Арес започнахме да аплодираме победителя за работата, която вече не се налагаше да вършим… ала ръкоплясканията ни бяха най-вече за Шермън, нашия водач.

Волейболното игрище

Независимо дали сте сериозен играч, или просто лагерник, който желае да се позабавлява, няма по-добро място от волейболното игрище, на което може да усетите слънчевите лъчи по гърба си, вятъра в косите си или топката в лицето си. Елате да играете, да гледате, да уловите тениска, изстреляна от оръдието в хижата на Арес — просто елате!

Смяна на играта

от Лорел и Холи Виктор

Лорел: Провери — в момента волейболното игрище е наше.

Холи: Държим го в готовност за игра.

Лорел: Става ми лошо.

Холи: От игрището?

Лорел: Не. От това, че лагерниците играят за удоволствие…

Холи: Не го казвай!

Лорел: … и за развлечение.

Холи: Отвратително и безсмислено!

Лорел: Противно на онова, което ни е завещано.

Холи: Вярно е. Древните гърци са обичали да организират надпревари със състезателен дух.

Лорел: Хей, чували ли сте някога за олимпиадите?

Холи: Или за Панатенея?

Лорел: Навремето игрищата са били от пясък. Там древните гърци са практикували бокс и борба.

Холи: Наричали са ги палестри. Единствено число палестра.

Лорел: Носят името на Палестра, богинята, която измислила борбата.

Холи: Чухте ли това, момчета? Богинята на борбата.

Лорел: Момичешка сила!

Холи: Борили са се голи.

Лорел: За да няма къде да скрият оръжията си.

Холи: Палестра владеела спортната площадка.

Лорел: Както ние владеем волейболното игрище.

Холи: Семейство Виктор 20, противници 0. Това е резултатът, който гоним.

Лорел: О, да? Знаеш ли с кого бих искала да се състезавам?

Холи: Знам аз с кого бих искала да се състезавам.

Лорел и Холи: С Ловджийките.

Холи: Проверете статистиката, новаци! Когато Ловджийките са в Лагера, играем на „Плени знамето“. Лорел: Резултатът е 56 победи за Ловджийките и 0 за Лагера. Неприемлив резултат.

Холи: Затова ще скрием знамената следващия път, когато се появят.

Лорел: Не можем да играем на „Плени знамето“, когато нямаме знамена.

Холи: Така ще ги предизвикаме на волейбол.

Лорел: Семейство Виктор срещу Ловджийките. Две от тях срещу две от нас.

Холи: Ловджийките? Ами те ще гледат като подплашени жертви.

Лорел: Като сърна, гледаща приближаващата я стрела.

Холи: Като зелена салата, гледаща приближаващата я вилица.

Лорел: Какво?

Холи: Ще ставам вегетарианка.

Лорел: Ей, аз също.

Холи: Откога?

Лорел: Отпреди ти да го решиш.

Холи: Аз първа реших!

Лорел: Не е вярно.

Холи: Вярно е.

Лорел: Да приключваме с този разговор.

Холи: Приключваме, когато аз кажа, че приключваме.

Лорел и Холи: Приключваме!

Пещта

Разхождате се из гората, гледате си пътя и БУМ! — парче божествен бронз пада от небето и едва не ви убива. Какво ще сторите в този момент? Ще ви кажа какво: ще занесете бронза на най-горещото място в Лагера — пещта! Членовете на Бункер номер девет с радост ще изработят от мистичния метал оръжие, щит, броня или дори — внимание — шлем! Докато сте там, може да попаднете на Тайсън, нашия любим циклоп. Или да помоли децата на Хефест да предадат на баща си да се съобразява, когато си хвърля боклуците.

Център за изкуства и занаяти

Творчески енергии се реят свободно в това проветриво студио. То е любимо място за децата на Атина, които го посещават, за да ваят скулптури, да плетат, да изработват керамика. Всеки обаче е добре дошъл, за да разгърне артистичната си страна. (Също така да намери артистичното си лице или да постигне артистичен връх, но моля ви, въздържайте се от артистичното дъно.) Шарена прежда, опънати платна, парчета глина и мраморни блокове, всички принадлежности за оцветяване и майсторене са на ваше разположение.

Бункер номер девет

Тази пещерна работилница се намира под земята, скътана дълбоко в гората, в подножието на Западните хълмове. Бункер номер девет е запечатан след края на Първата гражданска война на героите и в крайна сметка бива забравен. Но сега, заради огненото докосване на Лио Валдес, тайните и занаятчийските му приспособления са ви предоставени напълно. Достатъчно любопитни ли сте, за да влезете вътре?

Номер 130 в бункер номер девет

от Ниса Барера

Бункер номер девет е невероятно място. Но ако някога сте били там, стойте надалеч от сенчестия ъгъл в задната му част. Там се таи нещо лошо. Ако решите да погледнете, последвайте съвета ми — не го докосвайте. Мислите, че се шегувам? Тогава продължете да четете.

Късно един следобед заедно с Конър Стол, Шермън Иънг, Валентина Диаз, Паоло Монтес и Бъч Уокър стояхме на плажа, приказвайки си за проклятията в Лагера.

— Помните ли проклятието в рима, което ни отправи хижата на Аполон? — попита Бъч. — В твоята посока иде проверка/за чистотата да направим заверка!

Валентина се засмя.

— Преди година моята хижа сътвори доста блудкаво проклятие. Всеки, който бе тайно влюбен в някого, беше принуден да нарече обекта на желанието си „сладкишче“. — Тя стрелна Паоло изпод мигли. — Чудя се какво ли би станало, ако отправя това проклятие сега?

Паоло я погледна неразбиращо.

— Ами ти, Ниса? — сръчка ме Шермън. — Знаеш ли хубави истории с проклятия?

— Само една — размърдах се неспокойно аз.

— Е? Нека я чуем.

— Не мога ви я разкажа. Трябва да ви я покажа.

Исках да сменя темата, но те настояваха и накрая се примирих.

— Хубаво. Добре. Изчакайте тук.

Върнах се до хижата си и взех една стара книга от шкафчето си. По черната й като въглен кожена подвързия се мъдреха оранжеви букви, както и малка ключалка, която я държеше затворена. С нежелание я занесох на плажа. Валентина изписка, щом я съзря.

— Това е стар дневник, нали? — полюбопитства тя. — Продавали са ги в магазина на Лагера през 50-те!

— Този е от 40-те — поправих я аз. — Принадлежал е на Елоаз, една от сестрите ми. Намерих го скрит в тайник под леглото.

— Божичко! — потри ръце нетърпеливо Валентина. — Обичам да чета дневниците на другите хора! Не че бих го вършила без разрешение де!

Изрече последното набързо.

— Какво общо има дневникът на Елоаз с проклятията? — намеси се Шермън.

— Всичко — рекох мрачно аз. — Слушай.

10 юни 1948 г.

Дневник:

Върнах се в Лагера. Проектът за това лято е състезателна кола, която се зарежда с гръцки огън.

 

13 юни 1948 г.

Дневник:

Схемата е готова. Материалите са събрани. Започвам работа утре.

 

16 юни 1948 г.

Дневник:

Разгневена съм. Видях един син на Афродита да рови в нещата ми. Твърди, че е голям фен на автомобилите и е дошъл да провери гумите. По всяка вероятност лъже.

 

17 юни 1948 г.

Дневник:

Момчето се върна. Разпитва за колата. Задава умни въпроси. Може и да съм го преценила грешно.

 

19 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Джеймс има руса коса и небесносини очи. Момичетата са влюбени в него. Наядите също. Отвлякоха го в езерото днес и едва не го удавиха. Нелепо.

 

20 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Днес на обяд Джеймс ми донесе делва с гръцки огън. Всички останали момичета започнаха да ме зяпат.

 

22 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Колата е готова. Поставих жълти кожени седалки и я боядисах в небесносиньо.

 

26 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Първите тестови изпитания бяха успешни, Джеймс искаше да ги направи, но не го пуснах. Ако станеше нещо лошо, исках да се случи с мен…

 

28 юни 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Джеймс казва, че иска някой ден да стане актьор, но ако това не се получи, щял да бъде автомобилен състезател, стига аз да създам колата му. Мисля, че се шегува.

 

30 юни 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Второто изпитание мина дори по-успешно. Позволих на Джеймс да зареди колата с гръцки огън. Трябва да е изпуснал малко, тъй като, когато ръцете ни се докоснаха, усетих пръстите си да парят.

 

2 юли 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Джеймс обиколи пистата за колесници с колата. Другите момичета го зяпаха. После ме прегърна и каза, че двигателят мърка като котенце.

 

2 юли 1948 г, (полунощ)

Скъпо мое дневниче,

Аз също мъркам като котенце.

 

3 юли 1948 г.

Скъпо мое дневниче.

Утре са фойерверките на плажа. Ще помогна в приготвянето им, после ще потърся Джеймс.

 

4 юли 1948 г.

Дневник:

Намерих го. С момиче на Арес.

 

5 юли 1948 г.

Дневник:

Колата избухна посред нощ. Казах на Хирон, че е заради гръцкия огън. Съобщих на Джеймс, че няма да конструирам друга.

 

8 юли 1948 г.

Дневник:

Джеймс рядко посещава Оръжейната напоследък.

 

10 юли 1948 г.

Дневник:

Имам нов проект — огърлица за Хармония.

Дневникът свършваше дотук.

Поех си дълбоко въздух и надзърнах към приятелите си. Те се бяха втренчили в мен напрегнато.

— Хармония била дъщеря на Арес и Афродита — обясних им аз. — Както може би знаете, Афродита е била съпруга на баща ми. Когато Хефест разбрал за Хармония… не се зарадвал на Афродита и създал прокълнат предмет.

— Проклел е майка ми! — Валентина постави ръка на устата си.

— Не. Проклел е Хармония. Направил красива отровна огърлица и я подарил на сватбения й ден. Остатъкът от живота й минал в нещастие. Същото важи за всички, сложили огърлицата.

— Но какво общо има историята на Хармония с тази на Елоаз и Джеймс? — намръщи се Бъч.

— Толкова си тъп — завъртя очи Валентина. — Елоаз, дъщерята на Хефест, се влюбила в Джеймс, сина на Афродита, ала сетне го хванала с дъщеря на Арес. Любовният триъгълник се е повторил.

— И после Елоаз започнала работата по проект, сходен с огърлицата на Хармония — кимнах аз.

— Проклятие за момчето, което я е зарязало — додаде Шермън.

— Да. — Показах им черно-бяла снимка на готино момче със старомодна тениска на Лагера, което стоеше до момиче, напомнящо младата майсторка Роузи^[20]. — Джеймс и Елоаз през 1948 година. А това е Джеймс през 1955 година.

Извадих снимката на около двайсетгодишен мъж с изваяни черти и съблазнителен поглед.

— Но това е Джеймс Дийн^[21]? — увисна устата на Валентина.

— Производителят на наденици? — включи се Бъч.

— Не Джими Дийн^[22], идиот такъв! Джеймс Дийн, актьорът! — Валентина прокара ръка по снимката. — Бил е голям красавец.

— Красавец — потвърди Паоло с тежкия си бразилски акцент. — Бунтовник. Без кауза. Умира млад.

— Точно така — добавих аз. — Джеймс Дийн става суперзвезда през 1955 година с два филма — „На изток от Рая“ и „Бунтовник без кауза“.

— Какво имаше предвид Паоло, като каза, че е умрял млад? — настоя Конър.

Показах трета снимка на Джеймс. Седнал бе в лъскава сребриста кола с номер 130, нарисуван на гюрука и от двете й страни.

— Тази е направена на 22 септември 1955 година. Красива кола, нали? Порше 550 Спайдър…

Извадих още една от снимките.

— А тази е от 30 септември.

Всички ахнаха в един глас. Поршето бе само купчина метал, сред която едва се различаваше номерът 130.

— Джеймс карал със свой приятел към Салинас, Калифорния, за да се състезава — подех аз. — Спрели пред крайпътен магазин. Инцидентът се случил половин час по-късно. Джеймс умрял в катастрофата.

Прехапах устна.

— Допускам, че Елоаз е проклела колата, докато е бил в магазина. Внедрила е нещо, омагьосала е шасито. Не знам как точно, но това е бил тайният й проект, наречен с кодовото име Огърлицата на Хармония.

— Добре де, но инциденти с автомобили се случват постоянно, Ниса — намръщи се Шермън.

— Да, но чуйте и това. Човекът, който ги е блъснал, твърди, че и за миг не е видял колата да идва. След катастрофата онези части, които оцелели от поршето, били вградени в други коли… и всички те са претърпели ужасни инциденти. Самата разнебитена кола паднала от камион, който пренасял останките й, и смачкала крака на някакъв човек. Двама крадци претърпели мъчителни наранявания, докато опитвали да откраднат волана и покривалата на седалките. Гаражът, в който поршето останало, се подпалил, но автомобилът бил недокоснат от огъня. Да продължавам ли?

— Къде е колата сега? — попита Шермън.

— Изчезнала е през 1959 година. Никой смъртен не знае къде е.

— Задръж малко — рече Бъч. — Никой смъртен?

Загледах се към Западните хълмове.

— В Бункер номер девет е. Мисля, че баща ми я е скрил там. А може би Елоаз го е сторила, за да попречи на проклятието да нарани още хора.

Вперих очи в тях.

— Или за да я задържи като трофей за успеха си.

Та, такава е историята. Вероятно проклятието на номер 130 е поизбледняло. Ако желаете да проверите, като докоснете смачканата кола в бункера, давайте. А аз… хм, аз ще стоя надалеч от това.

Гората на Съвета на чифтокопитните старейшини

Търсите място с естествена красота за следващата си среща? Защо не се възползвате от тази идилична, закътана поляна? Величествени стари дървета опасват покривка от мека трева. Листата шумолят от нежния бриз, полъхващ от близкия бряг. Пътят на север от конюшните на пегасите е кратък, но си струва всяка крачка. Пуснете съобщение по Ирида преди това и горските дриади ще ви уредят закуска и напитки.

 

 

[Забележка: Нужно е специално разрешение, за да използвате троновете от рози.]

Живей и се учи… за да продължиш да живееш

от сатира Удроу

За мен беше голяма чест, когато Пърси Джаксън ме помоли да ви разкажа за курсовете по оцеляване, които водя. Почувствах се обаче както поласкан, така и объркан, тъй като преподавам Музикална композиция и оценяване на свиренето с флейта, а не оцеляване за начинаещи.

Ето защо, молейки за съвет, изпратих хартиени самолетчета до двамата сатири, преподавали този предмет преди — а именно Гроувър Ъндъруд и Глийсън Хедж. Ето и техните отговори:

[Изпратени в леко сдъвкана кафява хартиена торбичка.]

Скъпи Удроу,

Калифорния е суха. Благодаря, че попита.

Аз използвам методологията, според която всичко трябва да се прави толкова просто, колкото е възможно, понеже болшинството от учениците са хиперактивни. Ето накратко и моя учебен план.

Първа стъпка: огледай се за непосредствени заплахи. Примери: бързо приближаващи чудовища с оголени зъби, от които капе отрова. Пещери, покрити с изгнили бананови обелки. Клоуни, независимо дали изглеждат весели, или щастливи.

Втора стъпка: погрижи се за инвентара си. Ценно е да разполагаш с вода, храна, огън и… още храна.

Трета стъпка: стой спокоен и изчакай да те спасят. Забележка: това действа само ако някой те търси.

Надявам се да съм помогнал!

Искрено твой:

Гроувър

[Написано на гърба на рисунка с молив, на която виждаме баща сатир, майка вятърна нимфа и мъничко бебенце.]

Удроу,

За да оцелееш, трябва да преживееш всички препятствия. Както и вероятните, които могат да бъдат доста смътни, така че — не спирай вниманието си върху тях.

Колкото до боя — най-добра работа върши тоягата. Ясеновото дърво е идеално, здраво, леко, пляска звучно, когато порази целта. Не пробвай с бор. Ухае хубаво, ама е лепкав, а и нямаш идея какво може да живее в него.

Ако не разполагаш с тояжка наблизо, шут с копитото в слънчевия сплит, удар с рогата в гърлото и със задника в корема. Бее!

Тренера

Оцених всички тези мъдри съвети, но допуснах, че е по-добре да си намеря своя техника за оцеляване. Затова сторих онова, което върша най-често, когато обмислям някое предизвикателство. Погледнах към звездите, за да подиря съвет от тях. Тогава ми хрумна, че мога да науча и героите да търсят съвети от звездите!

Съзвездията са чудесни за навигация и ориентиране. Те също имат и голямо историческо значение, тъй като са създадени от хора и същества, издигнати в небесата от гръцките богове. Това се казва съчетаване на полезното с приятното.

Ето част от моето предложение за план.

Каквото кажеш, мамо (или W/M-образното съзвездие)

Касиопея, царицата на Етиопия, се хвалела, че тя и дъщеря й Андромеда са по-красиви от Нереидите, момичетата на Посейдон.

— Богове! Майко! Та това е толкова унизително! — простенала Андромеда.

Нереидите се оплакали на баща си. За да накаже гръмката хвалба на Касиопея, Посейдон изпратил морското чудовище Кето да опустоши Етиопия.

Единственият начин да се спре ужасът бил Андромеда да бъде принесена в жертва на звяра.

Касиопея, естествено, не споделила подобен факт с дъщеря си. Вместо това подмамила Андромеда до брега с обещания за прекрасен плаж и там я оковала за някаква скала, така че Кето лесно да си я похапне.

— Ма-мо! — заоплаквала се Андромеда над шума на вълните. — Тези вериги никак не си отиват с облеклото ми! Морската сол кара косата ми да се къдри. И кога ще дойде масажистът ми?

— Ето го! — извикала Касиопея в отговор, когато Кето се издигнал от вълните и нападнал принцесата. (Забележка: Гроувър би нарекъл Кето „непосредствена опасност“.)

Секунди преди чудовището да я погълне, от небето се спуснала фигура. Това бил героят Персей! Той извадил своя диамантен меч („О, блестящ е!“, чули Андромеда да изрича между ревовете на Кето.), убил звяра, освободил принцесата, омекотил накъдрената й коса със специален серум и се оженил за нея. Родили им се девет деца, основали град Микена и живели щастливо до края на дните си.

А когато умрели, Персей и Андромеда се превърнали в съзвездия. Те са доста бледи, така че се намират трудно. Ето защо вместо това потърсете Касиопея, която също е настанена сред звездите. Там тя се проявява като не по-малко нахална, отколкото е била и на Земята — няма как да сбъркате очертанията й. Пет ярки звезди оформят буквата M, макар че от определен ъгъл може да я съзрете и като W. Намерите ли я, значи сте близо до дома.

Знаете ли, че: съзвездията на майка и дъщеря са близо едно до друго. Толкова са близо всъщност, че ако се заслушате през някоя безлунна нощ, може да чуете как Андромеда нарежда на Касиопея „да се разкара и да й даде малко повече простор“.

Меча история

Зевс отново мамел Хера с красавица на име Калисто, която била и една от Ловджийките на Артемида. Защо Калисто нарушила клетвата си да се пази от мъжете, никой не разбрал. Някои твърдят, че Зевс я изиграл, като се превърнал в Артемида. Както винаги, Хера узнала за измяната на съпруга си и с едно гневно пуф превърнала Калисто в мечка, която сетне накарала Артемида да улови. А може би накарала Аркас, сина на Зевс и Калисто, който бил сръчен ловец. Детайлите остават неизяснени. Така или иначе, мечката Калисто била под угрозата да бъде простреляна със стрела, когато обаче Зевс най-накрая забелязал това.

— Хмм. Това донякъде е по моя вина — признал той и отклонил заплахата.

Калисто се изправила на задните си крака, кръстосала лапи пред косматите си гърди и изревала на мечешки:

— Донякъде?

— Нека се реванширам — рекъл той, превърнал я в съзвездие и я метнал на небето. Сторил същото и за Аркас, тъй като преценил, че така момчето ще е в безопасност от Хера. Звездите оформяли силуетите на мечки, поради което гърците ги нарекли Големия и Малкия черпак.

Майтапя се бе! Гърците им дали имената Голяма и Малката мечка, макар и Голямата мечка всъщност да изглежда като голям черпак за супа с изкривена дръжка и широка паница. Малката мечка е по-мъничък черпак и има дръжка, която се изкривява нагоре, а не надолу.

Знаете ли, че: според слуховете Зевс и Калисто тайно се виждат, докато той е в римския си облик. Крие се на планетата Юпитер, а може би се превръща в нея, а тя се навърта около него чрез близкия спътник, кръстен на името й. Когато Хера научи за усамотените им срещи, очаквайте супернова в този квадрант на небето.

Гледайте звездите, когато се загубите

Как тези истории ще ви помогнат, когато сте се загубили? Е, ако успеете да различите Голямата мечка, Малката мечка и Касиопея в звездното небе, значи, ще откриете север. Трите съзвездия са наредени около Полярната звезда, единствената, която си стои на едно място в небето. Намерете съзвездията и ще намерите Полярната звезда. Намерете Полярната звезда и сте намерили севера. Намерили ли сте севера, ще разберете накъде са изток, запад и юг. Намерите ли изток, запад, север и юг, ами, вече все едно сте у дома си!

[Забележка: когато споделих плана си за урок с Гроувър, той ми посочи, че това върши работа само ако сте наясно в каква посока е домът ви. Освен това не бил особено приложим денем. Е, сега, какво да сторя! Все е някакво начало!]

Конюшните за пегаси

Крилатите коне също имат нужда от местенце, което да нарекат свой дом. Лагерът на нечистокръвните е създаден с тази цел. Да чистиш конюшните, едва ли е много забавно, но си струва заради летенето. Ако искате да препускате в небето, спрете и вижте табуна — и не забравяйте да донесете понички!

Бърлогата на мирмеките

Това място трябва да върви с предупреждението: СТОЙТЕ НАСТРАНА! Ако се намерите близо до чудовищния мравуняк, бързо изхвърлете всякакъв бляскав метал, който носите. За гигантските мравки той ще е неустоим. Това, което не обичат, е водата. Реката на Зефир тече между Лагера и мравуняка, което вероятно обяснява защо не са нападнали все още, въпреки че Кралицата на мравките понякога прелита. Ако обаче решат да прекосят Лонг Айлънд, Ню Йорк ще се озове в огромна беда.

Гейзерите

Елате в далечната земя… на мъглива магия и тропически ветрове, където прекрасната влажност сгъстява въздуха и не спира да целува кожата ви, докато тя не заблести. Ще разберете, че сте близо, когато пот избие по гърбовете ви, намокри косата ви и накара дрехите ви да натежат. Щом стигнете, принесете нещо в жертва на боговете, обитаващи гейзерите — поема, песен или уместно подбран виц. После забележете как водата профучава нагоре от двата гейзера и се поклонете в присъствието на могъщите паликои! Преди да напуснете, не забравяйте да попълните анкетата за туристи!

Вода, вода, навсякъде вода

от паликоя Пийт

Като бог на местните подпочвени води съм свързан по естествен път със ставащото в Лагера на нечистокръвните. Избухналите тоалетни? Чух за това. Синът на Посейдон, признат за речен поток по време на играта „Плени знамето“?! Научих подробностите от Реката на Зефир. Подводната целувка? Езерото с канутата се фукаше дни наред с това.

Истории като тази достигат постоянно до мен и Поли. Чували сме неща, които ни карат да се червим. Бих ви разказал още, но не ми се ще да ви наводнявам с информация, която може да ви удави. Някой път обаче ни посетете. Ние също бихме дошли при вас, ала Хирон забрани да се появяваме от душовете.

Полята с ягоди

Има ли нещо по-вкусно в горещ летен ден от месеста, сочна, огряна от слънцето ягода? Слюнки да ти потекат само от описанието, а за всички тях важи приказката, че без една мога, но само с една — не.

За щастие обаче, тук, в Лагера на нечистокръвните, ягодите неизменно присъстват в менюто, както и в камиона за доставки.

Избери си

от Миранда Гардинър

Ако не сте дете на Деметра или Дионис, вероятно ще пропуснете Полята с ягоди, докато сте в Лагера на нечистокръвните. Разбирам ви. За разлика от бойната арена, стената за катерене, Хълма на нечистокръвните и другите по-познати мета, полята са обикновени. Ако не броим страхотните ягоди, които растат цяла година.

Ще е жалко обаче, ако подминете мястото, тъй като ягодите играят важна роля в Лагера. С тях изкарваме пари, с които плащаме доста полезни неща в Лагера на нечистокръвните. Нали не смятате, че безплатните оранжеви тениски са се появили от нищото с магия? Съвсем не е така.

Може би ви е интересно да научите откъде идва идеята да отглеждаме ягоди, а може би — не. Ако ви е скучно, преминете към следващата глава. Знайте само, че пропускате наистина вкусна информация за Лагера.

Още ли сте с мен? Добре, ето я историята.

В древни времена Лагерът на нечистокръвните се изхранвал с това, което отглеждал — добитък и пернати. Когато обаче Лагерът се преместил в Лонг Айлънд, нямало как да се вземат посевите и стадата. Известно време лагерниците живеели като пещерните хора — ловели риба, ходели на лов и берели диви плодове. Когато това било невъзможно, разменяли стоки с местните фермери, което вършело работа, докато Лонг Айлънд бил слабонаселен.

Тогава обаче Ню Йорк се превърнал в мегаполис и градът плъзнал по целия остров. Сякаш за една нощ се появили много нови общности. След третия път, когато смъртни забелязали как герои притичват с лъкове и стрели между кварталите, Хирон решил, че е време за промени.

Той събрал водачите на деветте населени хижи, за да обсъди въпроса. (Децата на Хефест търсели божествен бронз, а хижата на Зевс била празна, понеже той бил понамалил хойкането, за да умилостиви Хера. Ловджийките обаче били наминали, затова Хижа номер осем се оказала населена.)

— Трябва да намерим начин да снабдим хижата с храна — подел Хирон. — Някакви идеи?

— Да! Ще вземем каквото ни трябва от тях със сила! — изревал водачът на хижата на Арес.

— Може и просто да го откраднем — предложил представителят на Хермес.

— Не, не! — извадил лирата си синът на Аполон. — Налага се с песни да си заслужим вечерята, подобно на минестрелите от миналото!

— Като кое? — попитал дъщерята на Дионис.

— Какво кое?

— Какви са тези министри? — додало нетърпеливо момичето. — Министри на какво?

Представителка на посетителките Ловджийки се намесила:

— Не министри, а минестрели.

— Ясно — казала дъщерята на Дионис, без въобще нищо да й е ясно.

— Така доникъде няма да стигнем — изправила се дъщерята на Атина. — Хироне, Лагерът има нужда от сигурен доход.

— Съгласен съм — рекъл Хирон. — Имаш ли предложения?

— Едно — тя поставила пръст върху масата и огледала сериозно останалите. — Трябва да продаваме нещо, което хората ще си купуват в големи количества.

— Вино! — извикала дъщерята на Дионис.

— Оръжия! — извисил глас синът на Арес.

— Вокални аранжименти — изпял водачът от хижата на Аполон.

— Храна.

Всички се взрели в сина на Деметра, който предложил последното. Той свил рамене.

— Хората винаги имат потребност от храна. В голям град като Ню Йорк ще се изредят доста клиенти.

— Това ми хареса — погладил брада Хирон, — но каква храна да им продаваме?

Не се оказало лесен въпрос. Децата от хижите на Атина и Дионис настоявали да продават храни, свързани с родителите им — маслини и зехтин в чест на Атина, грозде, гроздов сок, сладко от грозде и все пак вино в чест на Дионис. Децата на Хермес, Артемида и Арес предложили да използват уменията си в лова и кълцането, за да отварят месарница. Дъщерята на Посейдон провела шумна кампания, агитирайки за закусвалня с морска храна, която да предлага риба както на Манхатън, така и на Нова Англия. Синът на Аполон, който държал на своето, опитал да смае съветничката на Афродита, изтъквайки, че музиката е храната на любовта. Тя обаче никак не се хванала на това и му заявила в очите, че никой клиент нямало да се излъже.

Дискусията ставала все по-ожесточена, когато водачът на хижата на Деметра отправил последното си предложение.

— Какво ще кажете за това? — и той извадил малък червен предмет.

— Миниатюрен експлозив! — изревал синът на Арес. — Залегнете!

— Не е експлозив — обяснил синът на Деметра. — Можеш да останеш прав. Това е плод, който расте по тези земи. Навсякъде е.

— Извинявай, но звучи ужасно — сбърчило нос момичето на Афродита. — Тези бурени са навсякъде по хълмовете. Въобще не са примамливи и цветът им е прекалено ярък.

— Да, но са вкусни — заявил водачът на хижата на Деметра. — Наричам този плод ягода.

— Защо? — поинтересувало се момичето на Атина.

— Защото не е боровинка, малина или къпина. Хайде, пробвайте!

Той изсипал шепа ягоди на масата.

Хирон и другите съветници ги опитали.

— Сладко! — обадил се водачът от хижата на Дионис. Дори момичето на Афродита се съгласило, макар първо да оскубало листенцата.

Хирон помолил момчето на Деметра да се изправи.

— Изглежда, вече се сдобихме с нашия продукт — казал той. — Ще успеете ли с братята и сестрите си да наглеждате посевите, така че да избуят обилно?

Момчето на Деметра изпънало рамене и повдигнало брадичка.

— Това ще бъде наш свещен дълг — рекло то. — Макар че ще помолим сатирите да ни помогнат с бурените, както и от време на време и децата на Дионис да се включват в начинанието.

Водачът от хижата на Дионис вдигнал палци нагоре в знак на съгласие.

Момчето на Аполон дръпнало струните на лирата, за да привлече вниманието на останалите.

— Мили приятели, чуйте клетвата ми. Мой свещен дълг ще бъде да дам име и да намеря пазар за новата ни дейност.

Изсвирило още един тон, настроило струните и пак засвирило.

— Възнамерявам да композирам запомняща се песен, за да рекламирам стоката ни из прекрасните улици на Ню Йорк. Тази песен ще зарази като вирус умовете на всички, които я чуят. Скоро целият свят ще пее за начинанието ни. Песента ще звучи така…

За щастие, другите лагерници го убедили да се откаже, преди да създаде незабравимата си сладникава песен. Лагерниците на Аполон обаче наистина рекламирали продукта, като очевидно скрили факта, че новата божествена храна се отглеждала всъщност от полубогове.

И така, скъпи новопристигнали герои, се появил Делфийският магазин за ягоди.

 

 

Ехо? Четете ли още? Ехо?

Хм, знаех си, че трябва да включа бойна сцена.