Рик Риърдън
Поверително от Лагера на нечистокръвните (6) (Вашият истински наръчник за обучаване на герои от Пърси Джаксън)

Голямата къща

Четириетажната небесносиня сграда във викториански стил е истинско бижу. Широката веранда, опасваща цялата къща, предлага достатъчно място за игри на карти и оздравителни процедури. Мазето в момента е превърнато в склад за сладко от ягоди, но може да се използва и за да скрият поредния герой, полудял след посещение в Лабиринта. Жилищните помещения на първия етаж, лечебницата на Лагера и комбинираната стая за отмора и заседателни срещи са достъпни за инвалидни колички, какъвто е и специалният кабинет, украсен с бронз. Стаите на горните етажи са готови да приемат гости, останали за през нощта, докато таванът, който в момента не е обитаван от изсъхнала мумия, представлява съвършеното хранилище за захвърлени лагерни вещи и спомени.

Благодаря за клещите, татко

от Конър Стол

Хората мислят, че съм крадец, джебчия и мога да отварям ключалки. Прави са, разбира се, но хайде — какво друго да върша, докато очаквам да ми възложат някой подвиг?

Когато брат ми Травис беше тук (той сега е в колежа), разгледахме всеки сантиметър от Лагера, освен една част — тавана на Голямата къща. Нямаше начин някой от нас да стъпи там, докато онази мумия Оракулът киснеше в ъгъла.

После обаче проклетията предаде богу дух и стана на прах върху предната веранда. Съзряхме в това шанс и се възползвахме. Докато всички други чакаха да видят дали Рейчъл, новият Оракул, би оцеляла от обсебването от духа (нека ви издам — тя успя), ние решихме да действаме, като проникнем през задния вход.

Беше заключено. Ха! Едно щракване, второ, трето и хоп, озовахме се вътре. Благодарение на разузнавателните мисии, знаехме как да стигнем до тавана. Издърпахме стълбата надолу и подадохме глави през капандурата, надничайки в рая на крадците.

Не обърнахме внимание на боклуците и на трикракото столче, на което обичайно седеше мумията. Другите неща обаче сякаш крещяха: „Вземи ме, вземи ме!“ като че нямаха търпение да се освободят от прашния затвор на тавана. Блестящата корона на манекена в далечния ъгъл. Мечът с изумруд на дръжката, който висеше от стената. Страхотното наметало с кристалчета в стила на Елвис Пресли, което по някаква причина бе захвърлено върху раменете на препарирана мечка гризли.

С Травис бяхме планирали времето си и внимателно преровихме всичко. Тогава обаче, без никаква причина, златен лъч се изстреля от пода и покри старото трикрако столче на Оракула. Светлината угасна така бързо, както и се бе появила, а столчето бе изчезнало. Недоумявах какво се бе случило. Може би Аполон бе телепортирал табуретката до новия й собственик. Може би някой стреляше напосоки по нас с анихилиращи лъчи. Хей, идея няма човек какво биха сторили децата на Хефест! Така или иначе се стреснахме. Решихме да не се застояваме, за да не би странният лъч да се върне и да ни изпари. Грабнахме най-близките неща, на които се натъкнахме — платнен чувал за мен, стара дървена кутия за Травис, — и се изнизахме от тавана по-бързо, отколкото може да произнесете „Хермес Експрес“.

Щом се върнахме в хижата, изгонихме останалите герои от нея и им казахме да хващат гората или нещо подобно (това да сме старши съветници си имаше и своите предимства). После седнахме да разгледаме онова, което бяхме откраднали.

Травис повдигна капака на кутията и ококори очи.

— Леле! Мистична торба с ветрове.

— Като термоса, който татко даде на Пърси онзи път? — пулсът ми се ускори. — Винаги съм искал нещо подобно! Дай да видя!

Бавно и доста драматично той извади розовата плоска гумена торбичка, завършваща с тънък накрайник.

— Виж!

— Това е надуваема възглавница, тъпако — цапардосах го аз по ръката. Той избухна в смях.

— Да, но те измамих за миг. Добре, твой ред е.

Заех се да ровя в торбата и измъкнах… скара за барбекю.

Травис се изсмя.

— Какви ще ги вършиш с нея? Не може дори да опечеш хляб, без да се изгориш?! Това от божествен бронз ли е направено изобщо?

— Не знам, но има надпис: „За издърпване на тартарова салфетка от огъня“. — Обърнах я и погледнах другата страна. — За еднократна употреба. — Надзърнах към Травис. — Какво, в името на боговете, означава това?!

— Е, Конър — каза брат ми, — допускам, че означава, че можеш да я използваш само веднъж.

— Млъкни!

Почти запратих новата скара по него, ала после размислих. По някаква причина тази история със салфетката от Тартар ме притесни. Реших никога да не изпускам клещите от ръцете си или поне докато не се възползвах еднократно от тях.

Хубаво бе, че така и сторих, тъй като по-късно същото лято от Тартар наистина се пръкна салфетка в огъня на столовата. Това е дълга история, но ако не разполагах с тази скара… не знам дали щях да пиша подобни редове сега.

Що се отнася до Травис, той толкова хареса възглавницата, че спеше върху нея на леглото си или поне твърдеше, че звуците, които чувам, всъщност идват от нея. Искрено съчувствам на бъдещия му съквартирант в колежа.