Рик Риърдън
Поверително от Лагера на нечистокръвните (22) (Вашият истински наръчник за обучаване на герои от Пърси Джаксън)

Бункер номер девет

Тази пещерна работилница се намира под земята, скътана дълбоко в гората, в подножието на Западните хълмове. Бункер номер девет е запечатан след края на Първата гражданска война на героите и в крайна сметка бива забравен. Но сега, заради огненото докосване на Лио Валдес, тайните и занаятчийските му приспособления са ви предоставени напълно. Достатъчно любопитни ли сте, за да влезете вътре?

Номер 130 в бункер номер девет

от Ниса Барера

Бункер номер девет е невероятно място. Но ако някога сте били там, стойте надалеч от сенчестия ъгъл в задната му част. Там се таи нещо лошо. Ако решите да погледнете, последвайте съвета ми — не го докосвайте. Мислите, че се шегувам? Тогава продължете да четете.

Късно един следобед заедно с Конър Стол, Шермън Иънг, Валентина Диаз, Паоло Монтес и Бъч Уокър стояхме на плажа, приказвайки си за проклятията в Лагера.

— Помните ли проклятието в рима, което ни отправи хижата на Аполон? — попита Бъч. — В твоята посока иде проверка/за чистотата да направим заверка!

Валентина се засмя.

— Преди година моята хижа сътвори доста блудкаво проклятие. Всеки, който бе тайно влюбен в някого, беше принуден да нарече обекта на желанието си „сладкишче“. — Тя стрелна Паоло изпод мигли. — Чудя се какво ли би станало, ако отправя това проклятие сега?

Паоло я погледна неразбиращо.

— Ами ти, Ниса? — сръчка ме Шермън. — Знаеш ли хубави истории с проклятия?

— Само една — размърдах се неспокойно аз.

— Е? Нека я чуем.

— Не мога ви я разкажа. Трябва да ви я покажа.

Исках да сменя темата, но те настояваха и накрая се примирих.

— Хубаво. Добре. Изчакайте тук.

Върнах се до хижата си и взех една стара книга от шкафчето си. По черната й като въглен кожена подвързия се мъдреха оранжеви букви, както и малка ключалка, която я държеше затворена. С нежелание я занесох на плажа. Валентина изписка, щом я съзря.

— Това е стар дневник, нали? — полюбопитства тя. — Продавали са ги в магазина на Лагера през 50-те!

— Този е от 40-те — поправих я аз. — Принадлежал е на Елоаз, една от сестрите ми. Намерих го скрит в тайник под леглото.

— Божичко! — потри ръце нетърпеливо Валентина. — Обичам да чета дневниците на другите хора! Не че бих го вършила без разрешение де!

Изрече последното набързо.

— Какво общо има дневникът на Елоаз с проклятията? — намеси се Шермън.

— Всичко — рекох мрачно аз. — Слушай.

10 юни 1948 г.

Дневник:

Върнах се в Лагера. Проектът за това лято е състезателна кола, която се зарежда с гръцки огън.

 

13 юни 1948 г.

Дневник:

Схемата е готова. Материалите са събрани. Започвам работа утре.

 

16 юни 1948 г.

Дневник:

Разгневена съм. Видях един син на Афродита да рови в нещата ми. Твърди, че е голям фен на автомобилите и е дошъл да провери гумите. По всяка вероятност лъже.

 

17 юни 1948 г.

Дневник:

Момчето се върна. Разпитва за колата. Задава умни въпроси. Може и да съм го преценила грешно.

 

19 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Джеймс има руса коса и небесносини очи. Момичетата са влюбени в него. Наядите също. Отвлякоха го в езерото днес и едва не го удавиха. Нелепо.

 

20 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Днес на обяд Джеймс ми донесе делва с гръцки огън. Всички останали момичета започнаха да ме зяпат.

 

22 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Колата е готова. Поставих жълти кожени седалки и я боядисах в небесносиньо.

 

26 юни 1948 г.

Мило дневниче,

Първите тестови изпитания бяха успешни, Джеймс искаше да ги направи, но не го пуснах. Ако станеше нещо лошо, исках да се случи с мен…

 

28 юни 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Джеймс казва, че иска някой ден да стане актьор, но ако това не се получи, щял да бъде автомобилен състезател, стига аз да създам колата му. Мисля, че се шегува.

 

30 юни 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Второто изпитание мина дори по-успешно. Позволих на Джеймс да зареди колата с гръцки огън. Трябва да е изпуснал малко, тъй като, когато ръцете ни се докоснаха, усетих пръстите си да парят.

 

2 юли 1948 г.

Скъпо мое дневниче,

Джеймс обиколи пистата за колесници с колата. Другите момичета го зяпаха. После ме прегърна и каза, че двигателят мърка като котенце.

 

2 юли 1948 г, (полунощ)

Скъпо мое дневниче,

Аз също мъркам като котенце.

 

3 юли 1948 г.

Скъпо мое дневниче.

Утре са фойерверките на плажа. Ще помогна в приготвянето им, после ще потърся Джеймс.

 

4 юли 1948 г.

Дневник:

Намерих го. С момиче на Арес.

 

5 юли 1948 г.

Дневник:

Колата избухна посред нощ. Казах на Хирон, че е заради гръцкия огън. Съобщих на Джеймс, че няма да конструирам друга.

 

8 юли 1948 г.

Дневник:

Джеймс рядко посещава Оръжейната напоследък.

 

10 юли 1948 г.

Дневник:

Имам нов проект — огърлица за Хармония.

Дневникът свършваше дотук.

Поех си дълбоко въздух и надзърнах към приятелите си. Те се бяха втренчили в мен напрегнато.

— Хармония била дъщеря на Арес и Афродита — обясних им аз. — Както може би знаете, Афродита е била съпруга на баща ми. Когато Хефест разбрал за Хармония… не се зарадвал на Афродита и създал прокълнат предмет.

— Проклел е майка ми! — Валентина постави ръка на устата си.

— Не. Проклел е Хармония. Направил красива отровна огърлица и я подарил на сватбения й ден. Остатъкът от живота й минал в нещастие. Същото важи за всички, сложили огърлицата.

— Но какво общо има историята на Хармония с тази на Елоаз и Джеймс? — намръщи се Бъч.

— Толкова си тъп — завъртя очи Валентина. — Елоаз, дъщерята на Хефест, се влюбила в Джеймс, сина на Афродита, ала сетне го хванала с дъщеря на Арес. Любовният триъгълник се е повторил.

— И после Елоаз започнала работата по проект, сходен с огърлицата на Хармония — кимнах аз.

— Проклятие за момчето, което я е зарязало — додаде Шермън.

— Да. — Показах им черно-бяла снимка на готино момче със старомодна тениска на Лагера, което стоеше до момиче, напомнящо младата майсторка Роузи^[1]. — Джеймс и Елоаз през 1948 година. А това е Джеймс през 1955 година.

Извадих снимката на около двайсетгодишен мъж с изваяни черти и съблазнителен поглед.

— Но това е Джеймс Дийн^[2]? — увисна устата на Валентина.

— Производителят на наденици? — включи се Бъч.

— Не Джими Дийн^[3], идиот такъв! Джеймс Дийн, актьорът! — Валентина прокара ръка по снимката. — Бил е голям красавец.

— Красавец — потвърди Паоло с тежкия си бразилски акцент. — Бунтовник. Без кауза. Умира млад.

— Точно така — добавих аз. — Джеймс Дийн става суперзвезда през 1955 година с два филма — „На изток от Рая“ и „Бунтовник без кауза“.

— Какво имаше предвид Паоло, като каза, че е умрял млад? — настоя Конър.

Показах трета снимка на Джеймс. Седнал бе в лъскава сребриста кола с номер 130, нарисуван на гюрука и от двете й страни.

— Тази е направена на 22 септември 1955 година. Красива кола, нали? Порше 550 Спайдър…

Извадих още една от снимките.

— А тази е от 30 септември.

Всички ахнаха в един глас. Поршето бе само купчина метал, сред която едва се различаваше номерът 130.

— Джеймс карал със свой приятел към Салинас, Калифорния, за да се състезава — подех аз. — Спрели пред крайпътен магазин. Инцидентът се случил половин час по-късно. Джеймс умрял в катастрофата.

Прехапах устна.

— Допускам, че Елоаз е проклела колата, докато е бил в магазина. Внедрила е нещо, омагьосала е шасито. Не знам как точно, но това е бил тайният й проект, наречен с кодовото име Огърлицата на Хармония.

— Добре де, но инциденти с автомобили се случват постоянно, Ниса — намръщи се Шермън.

— Да, но чуйте и това. Човекът, който ги е блъснал, твърди, че и за миг не е видял колата да идва. След катастрофата онези части, които оцелели от поршето, били вградени в други коли… и всички те са претърпели ужасни инциденти. Самата разнебитена кола паднала от камион, който пренасял останките й, и смачкала крака на някакъв човек. Двама крадци претърпели мъчителни наранявания, докато опитвали да откраднат волана и покривалата на седалките. Гаражът, в който поршето останало, се подпалил, но автомобилът бил недокоснат от огъня. Да продължавам ли?

— Къде е колата сега? — попита Шермън.

— Изчезнала е през 1959 година. Никой смъртен не знае къде е.

— Задръж малко — рече Бъч. — Никой смъртен?

Загледах се към Западните хълмове.

— В Бункер номер девет е. Мисля, че баща ми я е скрил там. А може би Елоаз го е сторила, за да попречи на проклятието да нарани още хора.

Вперих очи в тях.

— Или за да я задържи като трофей за успеха си.

Та, такава е историята. Вероятно проклятието на номер 130 е поизбледняло. Ако желаете да проверите, като докоснете смачканата кола в бункера, давайте. А аз… хм, аз ще стоя надалеч от това.