Рик Риърдън
Поверително от Лагера на нечистокръвните (5) (Вашият истински наръчник за обучаване на герои от Пърси Джаксън)

Божествените хижи

Тук става дума за уют! Стилно украсени отвътре и отвън, тези очарователни сгради са удобни и уникални. Може да се каже, че всяка от тях има своя собствена душа. Разбира се, местонахождението е от ключово значение и просто не бихте могли да си пожелаете по-добро място от това. Двайсетте хижи се достигат лесно пеш от всички тренировъчни или развлекателни центрове на Лагера. Не виждате хижа, посветена на вашия божествен родител? Не се тревожете! Веднъж щом ви признаят, такава може да бъде построена! А през това време, изберете си легло в Хижа номер единайсет и изчакайте!

Може да има проблем с мястото

от Анабет Чейс

Поколения наред в Лагера на нечистокръвните имаше само дванайсет хижи — по една за всяко от върховните божества на Олимп. Нечетните номера бяха посветени на боговете, а четните — на богините — освен Хижа номер дванайсет, която Дионис приел, след като Хестия му отстъпила мястото си в Съвета на Олимп, но това е друга история. Така или иначе, след войната с титаните моето добродушно гадже Пърси Джаксън накара олимпийците да обещаят, че всички герои, а не само децата на главните дванайсет, ще си имат собствени хижи.

Това е напълно в стила на Пърси — върши нещо импулсивно от състрадание и междувременно ми помрачава живота. Виждате ли, аз се водя архитект на Лагера, което означава, че трябва да се занимавам с дизайна на всичките тези нови хижи.

Не ме разбирайте погрешно. Подкрепях плана на Пърси на сто процента. Но след като построих хижите от тринайсет до шестнайсет — посветени на Хадес, Ирида, Хипнос и Немезида, — започна да става тесничко заради всички тези постройки. Срещнах се с Хирон, за да обсъдим проблема.

— Може да не ни стигне мястото — казах му аз.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Хирон.

Започнах да разсъждавам на глас.

— Можем да ги издигнем нагоре, като съберем новите хижи във висок комплекс. Героите, свързани със земното, ще са на ниските етажи, а онези с небесното — на най-горните.

— Интригуваща идея — поклати глава Хирон. — Ала опитът ми е показал, че героите от различни семейства не живеят щастливо, когато са заедно.

— Зарежи тогава — посочих аз към близката гора. — Какво ще кажеш за къщи по дърветата? Затворени платформи, пътеки във въздуха, стълби, въжета за люлеене…

— На дриадите това няма да им се понрави — прекъсна ме Хирон. — А и представи си какво би станало, ако някой герой се окаже сомнамбул.

— Пещери?

— Имаме само една в наличност, а Аполон я е запазил за своя Оракул.

— Яхти?

— Пак остава проблемът със сомнамбулите, а и наядите ще ги прокълнат. Освен това езерото ни трябва за упражненията с триреми.

Огледах се наоколо за вдъхновение. Погледът ми се спря на Хестия, която се грижеше за огнището в центъра на Лагера. Може би допускате, че една върховна богиня на Олимп, застанала на подобно ключово място, ще привлече внимание, но Хестия идваше и си отиваше, без да вдига врява, обикновено въплътена в образа на младо момиче, облечено в проста кафява роба. Не я бях забелязала, понеже беше дребничка и не изпъкваше.

Дребничка и не изпъкваше.

Идеята ме удари като гръм, пратен от Зевс.

— Ще се върна при теб утре — казах аз на Хирон.

— Познавам този поглед — засмя се старият кентавър. — Имаш идея.

— Аха — признах аз. Всъщност мозъкът ми работеше на високи обороти. — Само че искам да изпипам детайлите, преди да я споделя с теб. Ще се видим на закуска.

Същата нощ работих до късно, като спирах само колкото да ида до тоалетна. На сутринта чертежите ми бяха готови, но се нуждаех от повече време.

На закуска съобщих новината на Хирон.

— Искам разрешение да започна строеж в южната част на гората.

Той сключи рунтавите си вежди.

— Не мислиш да построиш хижите там, нали така? Както казах, дриадите не биха…

— Трябва ми закрита местност за работа — казах аз. — Няма да строя нещо голямо или за постоянно там. Довери ми се, става ли?

Хирон поглади брадата си.

— Досега не си ме проваляла, а и съм ти длъжник, след като построи баните за кентаври в Голямата къща. Много добре, Анабет. Получаваш разрешението ми.

 

 

Следващите дни бяха трескава смесица от изчисления, рязане с трион и блъскане с чук. В края на седмицата имах завършен макет на проекта си, закачен за платформа на колела, така че да се мести лесно. Подкупих моите приятели пегаси Блекджак и Поркпай с понички и те се съгласиха да отнесат творбата ми от гората в Лагера.

Няколко лагерници се появиха, чудейки се какво съм измайсторила.

— Много е сладко! — умили се Лейси от хижата на Афродита. — Но какво представлява?

— Преносим товарен склад — предположи Клариса ла Рю, докато зяпаше колелата. — Или закрита колесница. Не, чакай! Това е сгъваем клозет!

— Нищо подобно! — отвърнах леко обидена. — Това е малка къщичка. Вижте!

Отворих вратата и ги поканих да влязат вътре двама по двама. Всекидневната беше компактна, но уютна. Двете вградени пейки в стените можеха да се разгъват като легла. Повдигнах завивките.

— Забелязвате ли? Под леглото има място за дрехите ви, за бронята и оръжията ви. Достатъчно голямо е дори за електрическото ти копие, Клариса!

— Да бе!

Клариса не звучеше твърде впечатлена, но не позволих на това да помрачи ентусиазма ми. Посочих тясното стълбище до задната стена.

— Нагоре има таванско помещение с още две легла. Може да се използва като игрална зала, стая за срещи и какво ли още не. Направих тавана по-висок, така че да е удобно и за по-едричките. Под стълбището е разположен допълнителен вграден склад. А най-хубавата част е тук!

Промъкнах се покрай тях и бутнах тясната вратичка в ъгъла.

— Та-даа!

— Значи, все пак е клозет — заяви Клариса.

— Това е баня — поправих я аз. — Който живее тук, няма да му се налага да използва общите тоалетни.

Подсмихнах се насреща й, като си спомних как веднъж Пърси бе взривил тоалетните точно пред физиономията й.

— Най-вече ти трябва да оцениш това.

— Получавам пристъп на клаустрофобия — пламна Клариса, блъсна ме и излезе през вратата.

— Ти виждаш потенциала на това място, нали? — обърнах се аз към Лейси. — Бъдещето е в микрокъщите! Това е архитектура от най-новото поколение!

Тя стрелна очи към белите стени, тъмнокафявите възглавници и голите прозорци.

— Леко скучничко ми се струва.

— Това е само макет — казах аз в своя защита. — Онзи, който ще живее тук, може да го украси така, както…

Прекъсна ме почукване по вратата. Хирон надникна вътре и се намръщи.

— Бих дошъл да разгледам, но уви, няма място!

— Късмет! — прошепна ми Лейси, сетне мина покрай Хирон и бързо се отдалечи.

Аз се дръпнах от входа, така че Хирон да може да влезе и с тропот да обходи мъничката къщичка. Едва го побираше. Премина през коридора точно с три крачки.

Щом излезе, изглеждаше потънал в размисли.

— Това е само макет — понечих да кажа аз.

— Хмм? — той се съсредоточи върху мен, сякаш се мъчеше да осмисли думите ми, а после въздъхна облекчено.

— О, макет. Разбирам. В такъв случай… може и да стане.

Той огледа пространството на хижите, като че изчисляваше площта.

— Трябват ни четири, не мислиш ли? Моля те, продължи с конструирането.

Да проектирам и построя тази малка къщичка, бе толкова забавно. Да създам четири? Идеше ми да заподскачам от радост.

— Няма да те проваля, Хироне!

Ала след две седмици го провалих.

Работих извънредно, за да доизгладя първоначалния дизайн. Разширих входа за по-добър достъп. Взех вълшебна боя от хижата на Хефест, така че външният цвят на минисградите да може да се променя с докосване и всяка да бъде уникална. Приложих всичко онова, което знаех за конструирането на допълнително пространство, за да създам невероятно дълбоки контейнери, по-голям душ в банята и вградени мебели, които да могат да се местят, сгъват или променят според желанието на обитателите. Само с едно щракване на пръстите можеше да превърнеш всекидневната в спалня, фитнес зала, столова или военен команден център, от който дори Клариса би била горда. Добавих дузина препрограмирани схеми за интериорен дизайн, така че Лейси по никакъв начин да не обяви мястото за скучно. А когато накрая завърших хижите и гордо ги представих пред Хирон, очаквах да остане доволен.

Той обаче изглеждаше озадачен.

— Хмм… какво е това?

— Нали поиска четири? — намръщих се аз.

— Четири хижи, а не четири макета.

Бях като попарена.

— О, скъпа! — промърмори Хирон, като зърна лицето ми. — Макетът, който ми показа, е бил в реален размер, нали?

— Нали това бе смисълът — кимнах аз. — Да спестим пространство? Помислих, че по-малките сгради…

Той внимателно постави ръка на рамото ми.

— Анабет, работата ти е впечатляваща. Само че, колкото и симпатични да са къщичките, опасявам се, че децата на така наречените по-низши богове няма да се зарадват на по-малките хижи, които си им отредила спрямо тези на останалите.

Пробойната в концепцията ми беше толкова очевидна, че чак не успях да повярвам как съм я допуснала. Целият смисъл в плана на Пърси бе новобранците и техните божествени родители да се почувстват равни в Лагера, а не низши. И да, те нямаше да видят малките ми къщички като забавни, миниатюрни места за живеене. Щяха да ги изтълкуват като поредната подигравка на върховните богове и децата им. Толкова бях унизена, че исках да се скрия под някой камък.

— Ще накарам Харли да взриви малките къщички — промърморих аз. — На него подобно нещо ще му хареса.

Понечих да се извърна, но Хирон ме спря.

— Почакай малко. — Той се взря в къщичките. — Те имат колелца.

— Ами да. Не смятам, че бе наложително да са с колелца, но помислих, че…

— Може би избързах с преценката си — рече Хирон. — Нека пробвам нещо.

Той опря рамо до най-близката минихижа и я избута към следващата поред. И тъй като притежаваше силата на жребец, Хирон без проблеми размести мъничките къщички. С още няколко тласъка той ги подреди една до друга, по две от всяка страна. Накривените им покриви се събраха, образувайки обща козирка. Накратко казано, малките къщички изглеждаха така, все едно бяха построени, за да се слеят в една сграда с размера на другите хижи.

— Знаеш ли — поде Хирон. — Това тук може и да бъде уютно за най-новите ни герои. — Той извиси глас към Лагера: — Холи! Лорел!

Двете близначки, които водеха спор на стълбите на Хермесовата хижа, се приближиха. Всяка пробваше да избута другата, за да си спечели малко преднина.

— Какво става? — обади се тази вляво.

— Състезание ли ще има? — включи се другата вдясно. — Световна война!

— Нещо дори по-вълнуващо — обеща им Хирон. — Анабет, искам да се запознаеш с Лорел и Холи Виктор, признати наскоро за дъщери на Нике, богинята на победата. Лорел, Холи, това е Анабет Чейс, най-талантливият архитект на Лагера. Тя построи наново дворците в планината Олимп!

Очите на близначките се разшириха от вълнение. Изпитах неудобство от хвалбите на Хирон. Всъщност аз бях единственият архитект в Лагера, макар историята за Олимп да бе вярна. Свършеното там заемаше челно място в документите ми за кандидатстване за колежа.

— Това, което виждате пред себе си — продължи Хирон, — е най-новият й триумф. Малки хижи, които могат да се видоизменят според предпочитанията ви.

Лорел приближи най-близката къщичка и надникна през вратата й.

— Мъничка е.

— Не! — възпротиви се Хирон. — Много е уединена. Всеки модул е направен за не повече от четири души. Колко живеете сега в хижата на Хермес?

— Едва ли не хиляда — отвърна Холи. — И всичките са загубеняци.

Не вярвах, че децата на Хермес биха харесали подобно определение, но разбрах какво опитва да стори Хирон.

— Тези модули са съвсем нови — намесих се аз. — Баните са последен писък на модата.

— Чакай малко — светнаха очите на Лорел. — Банята е в хижата?

— Да — отговорих аз. — Мебелите подлежат на програмиране; цветовете, вътрешният дизайн могат да се променят както пожелаеш.

Докоснах най-близката хижа и поисках от тъмночервена да се превърне в ослепително сребриста.

— Леле! — възкликна Холи.

— Не можем обаче да раздадем тези нови хижи на когото да било — рекох аз. — Всички в Лагера ще завидят на онези, които ги получат. Нужни са ни най-добрите лагерници.

— Трябваме ти ние — каза Холи. — Очевидно е, че ние сме най-добрите.

— Аз съм най-добрата — поправи я Лорел. — Ти си втора, и то далеч зад мен.

— В такъв случай кой иска първи да си заплюе легло?

— Аз — извикаха в един глас сестрите и се втурнаха към една и съща предна врата, мъчейки се да се избутат една друга с ръмжене. Сетне се разделиха и всяка се устреми в различна посока.

От хижите се чуха крясъци.

— Ще стигна до тавана първа! — кресна едната сестра.

— Мечтай си, загубенячке! Вече съм изкатерила половината път!

— Готово! — обърна се Хирон към мен. — Модулите са в състояние да се местят и пренареждат според желанието на новодошлите! Всяка група може да е толкова малка или голяма, колкото преценим, че е необходимо. Повече лагерници ще могат да се поберат в същото пространство като в нормална хижа, но при по-хубави условия и повече удобства. Ти си гений, Анабет Чейс!

Заслушах се в тропота от стъпките и триумфалните писъци на сестрите Виктор, които спореха коя се е сдобила с по-добър модул.

— Благодаря — казах аз на Хирон. — Старая се.

С моите малки къщички броят на хижите набъбна до седемнайсет. Още три — на Хеба, Тюхе и Хеката — бяха добавени впоследствие, а екипи, обучени в конструирането, бяха готови да построят още. Възможно е мястото пак да започне да не достига някой ден в зависимост от това колко нови богове трябва да приемем, но знаете ли какво? Никой не се оплака от това, че мъничките ми къщички са твърде миниатюрни. Всъщност, когато завърша колежа, има вероятност да се отдам на строенето на преносими къщички за герои. Това ще е далеч по-подходящо, отколкото да проектирам сгъваеми клозети.